"Времето е най-простото нещо" - читать интересную книгу автора (Саймък Клифърд)

5.

Купонът започваше да става шумен — не прекалено, но все пак шумен. Беше достигнал почти до състоянието на безнадеждност, на което в крайна сметка всяко парти става жертва. А имаше и още нещо — нещо в мириса на твърде многото запалени цигари, нещо в довятия от каньона хладен бриз, нахлуващ през отворените прозорци, нещо в празното бръщолевене на хората — нещо, което подсказваше, че вече е късно и трябва да се тръгва. Макар че всъщност не беше късно. Още нямаше полунощ.

Човекът, който се казваше Хермън Далтън, изтегна краката си напред от креслото и, захапал в ъгъла на устата си голяма пура, се отпусна, като прокара ръце през косата си.

— Но ще ви кажа, Блейн — измърмори той, — че на това трябва да се сложи край. Ако нищо не бъде направено, ще дойде време, когато няма да съществува такова понятие като „бизнес“. „Фишхуук“ ни тласка към стената.

— Мистър Далтън — отегчено каза Блейн, — ако искате да спорите за това, трябва да си намерите някого другиго. Не знам нищо за бизнеса, а още по-малко за „Фишхуук“, независимо че работя там.

— „Фишхуук“ ни поглъща — ядоса се Далтън. — Те променят живота ни. Те разрушават тази система от правила и норми, която мъчително е била създавана през вековете от хора, отдадени в служба на обществото. Те събарят търговската структура, която е била строена толкова внимателно. Те ни разлагат, бавно и непоправимо. Може би не всички наведнъж, но със сигурност постепенно ни разлагат. Ето например случаят с тъй нареченото „зеленчуково месо“. Засаждаш леха със семена, по-късно отиваш да изкопаеш картофи, а вместо картофи откриваш големи мръвки, тъпкани с протеини.

— И по този начин — обади се Блейн — за пръв път в живота си милиони хора ядат месото, което преди не са можели да си купят, защото вашата прекрасна система от правила и норми не им е позволявала да припечелват достатъчно.

— Но фермерите! — извика Далтън. — И търговците на месо. Да не говорим за интересите на опаковчиците…

— Предполагам — каза Блейн, — че ще е по-добре, ако семената биват продавани само на фермерите или супермаркетите. Или пък ако биват продавани на цена от долар или долар и половина за парче, а не по десет цента за пакет. По този начин ще можем да запазим конкурентността на истинското месо, а и икономиката ще е наред. Е, тогава, разбира се, тези милиони хора…

— Но вие не разбирате! — прекъсна го протестиращият Далтън. — Бизнесът е жизненият сок на обществото. Унищожете го и ще унищожите човека.

— Силно се съмнявам — каза Блейн.

— Но историята доказва смисъла от търговията. Именно тя е направила света такъв, какъвто е в момента. Открила е нови земи, изпратила е заселници, издигнала е фабрики и е…

— Разбирам, че сте чели доста исторически материали, мистър Далтън.

— Да, мистър Блейн, чел съм. Аз съм особено привързан към…

— В такъв случай сигурно сте забелязал още едно нещо. Идеите, институциите и вярата в един момент изживяват времето си. Ще го откриете на всяка една страница от нашата история. Светът еволюира, а хората и техните методи се променят. Мислил ли сте някога, че бизнесът може да е изживял времето си? Бизнесът е дал своя принос и светът се е придвижил напред. Бизнесът е просто още една измишльотина…

Далтън се изправи в креслото си, косата му се беше разрошила, а пурата се мяташе в устата му.

— За Бога — извика той, — сигурен съм, че наистина мислите това. Това ли е мнението на „Фишхуук“?

Блейн се засмя сухо.

— Не, това е моето мнение. Нямам представа какво може да мисли „Фишхуук“. Не съм в политиката.

Така е винаги, помисли си Блейн. Няма значение къде си, винаги е така. Винаги се намира някой, който се опитва да измъкне някоя дреболия, да се улови за нещо, което би могло да разкрие някоя тайна на „Фишхуук“. Увъртаха се като глутница гладни чакали и се опитваха да разберат какво точно се случва, като сигурно си мислеха, че се случват повече неща, отколкото всъщност бяха в действителност.

Градът беше лудница от интриги, слухове и сплетни. Лудница, пълна с различни представители, служители и псевдодипломати. И този тип в креслото срещу него беше според Блейн дошъл да изрази формалния си протест срещу някое ново завоевание на „Фишхуук“; протест, породил се в някаква търговска група.

Далтън се отпусна назад в креслото. Всмукна силно от смъртоносната пура. Косата му отново бе пригладена назад в подобие на нещо като прическа.

— Казвате, че не сте в политиката — каза той. — Доколкото си спомням, казахте, че сте пътешественик.

Блейн кимна.

— Това означава, че пътувате из космоса и посещавате други звезди.

— Мисля, че е точно така — отвърна Блейн.

— Следователно сте паранормалник.

— Предполагам, че можете да ме наричате така. Макар че, да ви кажа честно, това не е израз, който може да се използва в отбрано общество.

Сарказмът не направи впечатление на Далтън. Той явно беше имунизиран срещу срам.

— И как е? — попита той.

— Мистър Далтън, наистина не мога нищо да ви разкажа.

— Вие сам ли пътувате?

— Е, не съвсем сам. Със записвач.

— Записвач?

— Това е машина. Записва всичко на касета. Пълна е с всякакви съвсем миниатюрни инструменти и записва всичко, което види.

— И тази машина пътува с вас…

— Не, по дяволите. Казах ви. Аз я взимам със себе си. Когато пътувам, я взимам със себе си. Както вие бихте излезли с куфарче.

— Вашият мозък и тази машина?

— Точно така. Моят мозък и тази машина.

— Чудна работа! — каза Далтън. Блейн и не помисли да отговаря.

Далтън извади пурата от устата си и внимателно я заразглежда. Краят й беше доста сдъвкан. От него висяха намачкани ивички тютюн. Той съсредоточено я налапа отново, като изплю едно-две от сдъвканите парченца.

— Да се върнем към това, за което говорихме — надуто обяви той. — Във „Фишхуук“ се занимават с всички онези извънземни неща и предполагам, че всичко е наред. Предполагам, че ги проверяват внимателно, преди да ги пуснат на пазара. И това щеше да е напълно в реда на нещата, ако продуктите биваха прокарвани по етапния ред. Но не е така. „Фишхуук“ не позволяват на никого да продава тези стоки. Те са си създали своя собствена търговска мрежа и за да направят несправедливостта още по-голяма, са нарекли своите магазинчета Търговски пунктове. Все едно, че имат срещу себе си купчина плебеи.

Блейн се усмихна.

— Явно преди доста време някой във „Фишхуук“ е проявил чувството си за хумор. Повярвайте, мистър Далтън, трудно е да се съглася с вас.

— Ден след ден те се стремят да ни разрушат — разпали се Далтън. — Година след година те разрушават създадената система, с която се оправяхме добре. Това е един подривен процес, предназначен да ни погуби. При това не ни се налага със сила, а постепенно дълбае в обществото ни. Чувам, че са решили дори да предложат транспортната си система на широките маси. Сигурно си представяте как ще се отрази това на старата мрежа.

— Предполагам — отвърна Блейн, — че това ще отнеме работата на шофьорите на камиони и ще затвори няколко аеролинии.

— Много добре знаете, че ще стане точно така. Никоя транспортна система не може са се конкурира с телепортирането.

— Можехте сами да използвате системата на телепортация — каза Блейн. — Можехте да сте го направили преди години. Има много хора, които са извън „Фишхуук“, но притежават способностите да ви покажат как се прави.

— Щураци — пренебрежително каза Далтън.

— Не, Далтън. Не са щураци. Това са нормални хора, които притежават паранормалната сила, която именно постави „Фишхуук“ на мястото, на което е днес. Вие уважавате тези сили, когато са част от „Фишхуук“, но ако ги намерите сред своите хора, ги осъждате.

— Не бихме посмели — каза Далтън. — Има обществена обстановка.

— Да, знам — каза Блейн — обществената обстановка. Малките щастливи тълпи все още ли разпъват на кръст паранормалните?

— Моралният климат — отсъди Далтън — понякога води до неприятности.

— О, да, мога да си го представя — отвърна Блейн.

Далтън извади пурата от устата си и я разгледа с нещо като отвращение. Единият й край беше изгаснал, а другият — яростно сдъвкан. След кратко размишление той я хвърли в една саксия. Угарката падна на едно от долните листа на растението и се залюля.

Далтън отново се облегна назад и скръсти ръце пред корема си. Загледа се в тавана.

— Мистър Блейн — каза той.

— Да?

— Вие сте много проницателен човек. А и откровен. Пък и се отнасяте отрицателно към дребнавото мислене. Вие ми казахте някои интересни нещица и на мен ми хареса начинът, по който го сторихте.

— Ваш покорен слуга — хладно каза Блейн.

— Колко ви плащат?

— Достатъчно — отвърна Блейн.

— Няма такова нещо като „достатъчно“. Никога не съм виждал някой, който да…

— Ако се опитвате да ме купите, сте изпаднал в огромна заблуда.

— Не да ви купя. Да ви наема. Вие знаете козовете на „Фишхуук“. Познавате много хора. Вие бихте бил безценен като консултант. Можем да обсъдим…

— Извинете ме, сър — прекъсна го Блейн, — но бих ви бил напълно безполезен. При сегашните обстоятелства не бих помогнал с нищо.

Беше се задържал тук вече час, а това бе твърде дълго. Беше хапнал, бе изпил едно питие и беше приказвал с Далтън. Време беше да се измъква. Това, което бе станало тук, скоро щеше да е достояние на „Фишхуук“, а по това време той вече трябваше да е далеч.

Зад гърба му се чу шумолене и една ръка се облегна на рамото му.

— Шеп — каза Шарлин Уитиър. — Толкова е мило, че дойде.

Той стана и се обърна към нея.

— Беше мило от твоя страна да ме поканиш. Тя сбърчи чело.

— Наистина ли съм те поканила?

— Не — отвърна той. — Нека бъдем искрени. Фреди ме довлече. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Знаеш, че винаги си добре дошъл. Ръката й стисна рамото му.

— Искам да видиш един човек. Ще ни извините, мистър Далтън.

— Разбира се — отговори Далтън. Тя поведе Блейн.

— Знаеш ли — каза той, — това беше доста неучтиво от твоя страна.

— Спасих те — каза тя. — Този човек е ужасно досаден. Нямам представа как се е промъкнал тук. Сигурна съм, че не съм го канила.

— А кой всъщност е той? — попита Блейн. — Така и не разбрах.

Тя сви голите си рамене.

— Водач на някаква бизнесделегация. Идват да изплачат разбитите си сърца пред „Фишхуук“.

— Това го разбрах. Той е разгневен и крайно нещастен.

— Нямаш нищо за пиене — каза Шарлин.

— Току-що пих.

— А яде ли нещо? Добре ли си прекарваш? Имам ново дименсино, най-новото…

— Може би — каза Блейн. — Може би по-късно.

— Отиди и си вземи пиене — посъветва го Шарлин. — Трябва да кажа по едно здрасти и на някои други гости. Какво ще кажеш да останеш до по-късно? Не съм те виждала от седмици.

Той поклати глава.

— Съжалявам повече, отколкото можеш да си представиш. Беше много мило да ми го предложиш.

— Е, някой друг път — каза тя.

Тя се отдалечи, но той я настигна и я хвана за ръката.

— Шарлин — каза той, — казвал ли ти е някой някога колко ужасно готин човек си?

— Никой — отвърна тя. — Абсолютно никой.

Тя се повдигна на пръсти и леко го целуна по бузата.

— Сега изчезвай да се забавляваш.

Той я гледаше, докато тя не се изгуби в тълпата.

Вътре в него Розовото се размърда, а в движението му имаше отпечатана въпросителна.

Още малко, каза му Блейн. Остави ме да се оправя още малко. След това ще поговорим.

И той усети благодарността и облекчението от другата страна.

Ще се справим, каза. Трябва да се справим. Свързани сме един с друг.

То отново се сви. Той можеше да го усети как сякаш се навива на кравай и оставя нещата в неговите ръце.

В началото то се беше изплашило, а може би тепърва щеше още да се плаши, но в момента приемаше ситуацията. А Блейн знаеше, че за Розовото ситуацията наистина не беше приятна — далеч от уютната синя стая на родното му място.

Той се поразходи безцелно наоколо, заобиколи бара, спря, за да хвърли един поглед в стаята, в която беше инсталирано новото дименсино, а после се насочи към фоайето. Защото трябваше да се измъква. Преди зазоряване той трябваше да е или на много мили оттук или поне да бъде скрит добре.

Заобиколи няколко групички от говорещи си хора и кимна на неколцина, които го поздравиха или му махнаха с ръка.

Може би щеше да загуби малко време, докато намереше кола, в която някой разсеян шофьор да бе забравил ключовете на таблото. Внезапно го връхлетя ужасната мисъл, че можеше въобще да не намери такава кола. И в такъв случай какво щеше да прави? Вероятно щеше да се качи на хълмовете и да остане там ден-два, докато съумееше да състави някакъв план. Може би Шарлин щеше да се съгласи да му помогне, но тя беше твърде приказлива и като че ли беше най-добре да не научава нищо. А в момента той не можеше да се сети за никой друг, от когото да потърси помощ. Някои от момчетата от „Фишхуук“ биха му помогнали, но по този начин щяха да се компрометират, а той не беше дотам отчаян, че да го поиска от тях. Имаше и други, разбира се, но всеки от тях беше по някакъв начин свързан с мрежата от слухове и интриги около „Фишхуук“, така че не беше сигурно на кого може да се вярва.

Беше сигурен, че някои от тях биха го продали единствено за да спечелят нечие илюзорно благоволение.

Достигна вратата към антрето и се почувства така, сякаш бе прекосил гъста джунгла и попадаше в рядка, полюшвана от вятъра горичка. Тук разговорите се чуваха едва, като леко мърморене, а и въздухът беше далеч по-чист и свеж. Чувството на потиснатост от тълпата от тела и разсъдъци бе изчезнало, както и странният пулс, клюките и тъпите разговори.

Външната врата се отвори и една жена влезе във фоайето.

— Хариет! — каза Блейн. — Трябваше да се досетя, че ще дойдеш. Сега се сещам, че ти никога не пропускаш партитата на Шарлин.

Телепатичният й шепот се вряза в мозъка му: Шеп, глупак такъв! Какво правиш тук? (Картина на маймуна с нахлупена на главата й смешна шапка; картина на задната част на кон; картина на подигравателно издигнат фалически символ.)

— Но ти…

Разбира се. Защо не (редица от въпросителни знаци)? Да не мислиш, че ти единствен във „Фишхуук“ го можеш? Вярно е, че има тайни, но аз имам право да ги знам. Как би могъл иначе един добър журналист да се оправя (купчина мръсотия, безкрайна лента новини, голямо ухо, до което са се долепили шепнещи устни)?

Хариет Куимби каза мило на глас:

— Не бих пропуснала купон на Шарлин за нищо на света. Тук можеш да срещнеш наистина очарователни хора.

Лоша постъпка, укорително каза Блейн. Защото да използваш телепатия наистина беше лоша постъпка. Разрешено беше само в някои случаи, но никога като социална функция.

Дяволите да го вземат, каза тя. Разголвам душата си пред теб, а ето какво получавам в замяна. (Лице, което досущ прилича на неговото, с ръка, която е запушила устата му.) Слухът се носи из града. Те дори знаят, че ти си тук. Ще дойдат скоро — а може би дори вече са тук. Щом чух, тръгнах насам възможно най-бързо. Кажи нещо на глас, глупчо! Отстрани погледнато, ние просто си стоим и мълчим.

— Губиш си времето — каза Блейн. — Тази вечер тук няма очарователни хора. Шарлин този път не е събрала тези, които трябва. Наблюдатели!!!!

Може би. Но ние трябва да рискуваме. Ти си на прицел. Също както Стоун. Също както всички други. Тук съм, за да ти помогна.

Той каза на глас:

— Говорих с някакъв бизнесмен. Беше ужасно досаден. Излязох тук просто за да глътна малко въздух. Стоун! Какво знаеш за Стоун?

В момента това няма значение. В такъв случай аз си тръгвам. Няма защо да си губя времето. Колата ми е долу на пътя, но не бива да излизаш с мен. Аз ще отида, ще запаля колата и ще те чакам отпред. Помотай се наоколо, след това се измъкни през кухнята (карта на къщата с червена стрелка, водеща към кухнята).

Знам къде е кухнята.

Гледай да не прецакаш нещо. Без внезапни ходове, запомни това. Без устременост и организираност. Просто се разхождай като обикновен купонджия, на когото тук вече му е адски досадно. (Карикатура на човек с полуотпуснати клепачи, свити от тежестта на носената чаша, рамене, клепнали уши и замръзнала дежурна усмивка на лицето.) Стигни до кухнята и после се измъкни през задната врата към пътя.

— О, нима ще си тръгнеш просто така? — попита Блейн. — Моята преценка за присъстващите си е отрицателна по принцип. Но защо правиш това? Какво ще спечелиш ти от цялата работа? (Разгневен човек, който носи празна чанта.)

Обичам те. (Преплетени сърца, пробити от стрели.)

Лъжеш. (Парче сапун, енергично миещо една уста.)

— Не им казвай, Шеп — каза Хариет. — Това би натъжило Шарлин. Аз съм журналистка и работя върху един материал, в който и ти участваш.

Забравяш едно. От „Фишхуук“ могат да ни причакват долу при входа на каньона.

Не се притеснявай, Шеп. Всичко съм изчислила. Ще ги надхитрим.

— О’кей — каза Блейн. — Няма да кажа на никого. Надявам се да те видя пак. И благодаря.

Тя отвори вратата и излезе. Той чу как стъпките й отекнаха по верандата, а после и по стълбите.

Той се обърна към пълните с хора стаи и когато влезе през вратата, силата на разговорите сякаш го удари в лицето. Хората говореха на висок глас едновременно, без дори да се изслушват, без да има какво чак толкова да кажат; просто бръщолевеха заради самото бръщолевене и търсеха същото отношение и от отсрещната страна.

Значи Хариет беше телепат. Никога не го беше подозирал. Е, ако си журналист и си доста добър в професията си, е съвсем нормално да не показваш това си качество пред околните.

Жена, която умее да си затваря устата, помисли си той. Зачуди се колко ли жени могат да пазят мълчание за подобни неща. Всъщност Хариет, спомни си той, беше първо журналист, а чак тогава жена. Беше на едно от челните места сред всякаквите драскачи.

Той спря на бара и си взе скоч с лед, лениво се отпусна за момент и изпи няколко глътки. Не трябваше да дава вид, че бърза, не трябваше да прилича на човек, който си е наумил нещо определено, а, от друга страна, не биваше да позволява да бъде въвлечен в някой от глупавите разговори, защото не разполагаше с достатъчно време.

Мислеше да отскочи до стаята с дименсиното за минута-две, но това не беше съвсем безопасно. Когато влезеше вътре, човек много бързо се идентифицираше със ситуацията. Губеше чувството си за време. Губеше чувството си за всичко, освен за тази ситуация, която създаваше дименсиното. И да се откажеш по средата често беше неприятно и потискащо.

Реши, че това не е особено добра идея.

Поздрави неколцина от присъстващите; усети как бе потупан по рамото от леко подпийнал джентълмен, с когото се бяха видели преди десетина дни; беше принуден да изслуша няколко безцветни историйки; наложи се да се направи, че флиртува с превзета вдовица, която го пресрещна от засада.

И през цялото време стъпка по стъпка се насочваше към вратата на кухнята. Най-сетне успя да стигне.

Мина през нея и тръгна надолу по стълбите.

Наоколо нямаше никой, мястото беше празно, студено, металическо. Навсякъде блестяха хромирани части и висококачествени предмети. Часовник със секундарник висеше на едната от стените и тиктакането му отекваше в празното помещение.

Блейн остави чашата си, все още наполовина пълна със скоч, на една маса, а след това погледна към външната врата. Тя беше на не повече от пет-шест крачки от него.

Той пристъпи напред и точно когато щеше да направи третата си крачка, тих вик на предупреждение отекна в главата му и той се обърна.

Фреди Бейтс стоеше до големия хладилник, а едната му ръка бе потънала в джоба на сакото му.

— Шеп — каза Фреди Бейтс, — ако бях на твое място, не бих опитал. „Фишхуук“ е обградила мястото. Нямаш никакъв шанс.