"Древното безумие" - читать интересную книгу автора (Найт Деймън)

II

Площадът на фонтаните гледаше крайбрежието и Морето. Под дълги навеси от зелено стъкло бяха разположени разнообразни вина и дарове на океана. Свиреше оркестър и танцуваха весели двойки. Като се отдалечиха малко, Мари и Рибарят се усамотиха в една беседка.

Те лежаха един до друг плътно и се прегръщаха.

— Обичам те — възбудено и радостно шепнеше момичето.

Той се размърда и внимателно я погледна. В сивите очи пробягна тревога:

— Защо досега не си имала никой? Не предполагах, че…

— Чаках те — едва доловимо за ухото, но съвсем уверено отвърна Мари, после го прегърна, опита се да се притисне до него, но той се дръпна и продължи да пита, като я гледаше замислено:

— Откъде знаеше, че ще дойда?

— Знаех! — отвърна простичко Мари и плахо докосна рамото му. Тялото на Рибаря се напрегна и той жадно я зацелува, като си затвори очите.

Когато всичко мина и остана в спомените, девойката тихо изплака и по лицето й потекоха сълзи. Тя не можеше да си обясни, какво ставаше с нея, продължаваше да хлипа и да се притиска все по-силно към него…

После дълго се разхождаха по крайбрежието. По пустинния плаж се виждаха проснати да съхнат платна, рибарски мрежи и най-различни други рибарски снаряжения. Две лодки стояха до пристана, а останалите като едва забележими точки отминаваха хоризонта. Още по-далече на изток се виждаше тъмното петно на Материка и струпването на камъни — Пристанището.

— Ти живееш там — със замечтан глас произнесе Мари. — Ще си отидеш в Пристанището и ще ме оставиш сама…

Замислеността в очите му се замени с недоверчивост, той я хвана за ръка и като я погледна настойчиво каза:

— И какво от това?

Тя вдигна упорито глава и като се облегна на рамото му, произнесе с притихнал глас:

— Искам да съм само с теб.

— Но ти не можеш! Нали си от острова, а аз от Материка.

— Да, така е…

— Тогава защо са тези глупави измислици?

— Не зная.

Те изоставиха крайбрежието и тръгнаха край верига от складове, от чиито разтворени врати се носеше миризмата на сушена риба, катран и въжета, после минаха през уютното дворче, където си почиваха обърнатите с дъното нагоре лодки.

Полегатата стълба ги отведе в лабиринт тесни улички, осветени от тайнствена синя светлина. Той я прегърна и зашепна:

— Преди тебе с някоя друга не ми бе така хубаво. Какво направи ти с мен?

— Само те обичам, скъпи — нежно се усмихна Мари.

Той здраво я целуна, после се дръпна назад и като се намръщи каза:

— Утре аз трябва да съм в Пристанището.

— Толкова бързо? Аз си мислих, че…

— Свърших работата си днес сутринта — рязко я прекъсна той. — Най-обикновена настройка на радарите.

Думите му поразиха Мари, тя не можеше и не искаше да им повярва.

— Ти не можеш да останеш, нали?

— Знаеш, че не — с известно раздразнение отвърна Рибарят. — Когато ми заповядват, идвам, когато си свърша работата си отивам.

Напразно Мари се опита да върне времето назад, то бе изтекло между пръстите като вода или ситен пясък. Небето бавно се стъмняваше, надникнаха звездите, задуха прохладен и свеж нощен вятър. До пристана се поклащаше на вълните готовия за отплуване кораб. Клайв се приближи до Мари и изглеждаше особено бледен, макар това да бе предизвикано от светлината на силния прожектор. Очите им се срещнаха.

— Аз няма да плача — промълви смело девойката.

Той нетърпеливо, но нежно я прегърна.

— Мари, ти знаеш, че не бива така. Съвземи се. Намери си някой друг и бъди щастлива с него.

— Добре, аз ще си намеря друг и ще бъда щастлива — послушно отвърна момичето.

Той я погледна объркано, наведе се и я целуна, но не срещна отговор. Като се сбогува, той бързо изтича нагоре по трапа, скочи на палубата и гласът му се сля с общия весел хор на прощалните възгласи.

На сутринта Мари се събуди и усети, че е загубила нещо, което не ще може да намери отново. Сърцето й заби и тя седна в постелята.

Сестрите ставаха и се прозяваха. В общата спалня миришеше на кафяво масло и свежо изпрано бельо. От банята се носеше веселият плисък на душовете. Белите перденца на прозорците бяха дръпнати и Мари от леглото си можеше да види ярките жълти покриви на къщите, разхвърляни живописно по крайбрежието. Въздухът бе прохладен и кристално чист. Без никакво съмнение, утрото е най-хубавото време на деня.

Мари механично се облече и изми.

— Как си? — поинтересува се Мия.

— Клайв си отиде.

— Е, да си върви, други ще дойдат вместо него — усмихна се сестричката ободрително и тръгна по своите работи. Макар да бяха почти връстнички, тя не се чувствуваше добре в присъствието на Мари.

Оживените разговори между сестрите продължиха и по време на закуската. Но Мари не взе участие в тях. Все така мълчаливо тя отиде до тъкачния си стан и се настани на работното си място в работилницата.

Как бавно минава времето! И колко още дълго ще трябва да се занимава с тази работа. Нима сега ще може да понесе предишния начин на живот? Мари се опита да премести лостовете на стана, но ръцете й отказаха да се подчиняват. По лицето й потекоха сълзи.

— Какво ти става, да не ти е лошо? — забезпокои се Мия.

— Не мога, не мога — устните на Мари се разтрепераха и тя не успя да произнесе нито дума повече, сложи глава на стана и заплака гласно.

Разтревожените възгласи на сестрите заглушиха гръмкия глас на Вивана:

— Какво става с теб, мъничката ми?

Мари вдигна разплаканото си лице:

— Той замина, Вивана, а аз…

— Но от това нищо страшно не е станало.

— Но аз го обичам!

— За това не бива да плачеш. Седни и се успокой. — Вивана внимателно разгледа Мари и като смекчи гласа си, продължи: — Ти ще се почувствуваш по-добре, ако отидеш на църква още сега. — Вивана стисна рамото на Мари, приятно, както само тя умееше, и я побутна към изхода.