"Хиперион" - читать интересную книгу автора (Симънс Дан)

1.

Консулът се събуди с онова особено главоболие, сухо гърло и чувството, че е забравил хиляди сънища, което можеше да се получи единствено в резултат на криогенна сомния. Той премита, изправи се в седнало положение на ниската кушетка и вяло махна последните сензорни ленти от кожата си. При него, в това яйцевидно помещение без прозорци, имаше двама много ниски корабни клонинга и един много висок храмер с качулка. Единият от клонингите предложи на консула традиционната следразмразителна чаша портокалов сок. Той я пое и жадно пи.

— Дървото се намира на две светлинни минути и пет часа път от Хиперион — рече храмерът и консулът разбра, че към него се обръща Хет Мастийн, капитан на храмерския дърволет и Истински глас на дървото. Консулът смътно осъзна, че е голяма чест да го събуди капитанът, но беше прекалено съсипан и дезориентиран от сомнията, за да оцени това.

— Останалите са будни от няколко часа — продължи Хет Мастийн и направи знак на клонингите да ги оставят. — Събрали са се на най-предната столова платформа.

— Хъхрх — изхъхри консулът и отпи от сока. Прочисти си гърлото и опита отново: — Благодаря, Хет Мастийн — успя да изрече той.

Като огледа яйцевидното помещение с килим от тъмна трева, полупрозрачни стени и подпорни жилки от непрекъснати извити преплетени пръти, консулът разбра, че вероятно се намира в някой от по-малките отсеци с изкуствен климат. Той затвори очи и се опита да възстанови спомените си от срещата непосредствено преди храмерският кораб да се квантира.

Консулът си спомни дългия километър дърволет, чиито детайли бяха замъглени от претрунаната машинария, и ерговите защитни полета, обгърнали го като сферична мъгла, но с разклонено стъбло, ярко пламтящо от хиляди светлини, които меко проблясваха сред листата и през тънкостенните отсеци с изкуствен климат или по протежение на безбройните платформи, мостове, командни мостици, стълби и беседки. Около основата на дърволета висяха на гроздове като огромни жълъди механични и товарни сфери, а зад него, подобни на десеткилометрови корени, се проточваха синьовиолетови плазмени струи.

— Останалите чакат — тихо напомни Хет Мастийн и кимна към ниските възглавници, където лежеше багажът на консула, готов да бъде отворен мри неговата команда.

Храмерът се загледа умислен в преплетените пръти, докато консулът се обличаше в полуофициално вечерно облекло, състоящо се от широки черни панталони, лъснати флотски ботуши, бяла копринена риза, бухнала около кръста и лактите, топазена закопчалка на яката, черно полуофициално сако с прорези от червения цвят на Хегемонията на сполетите и мека златна триъгълна шапка. Част от извитата стена представляваше огледало и консулът се загледа в образа в него: мъж над средна възраст в полуофициално вечерно облекло, с обгоряла от слънцето кожа, но странно бледа под тъжните очи. Той се намръщи, кимна и се извърна.

Хет Мастийн направи някакъв знак и консулът последва високата, облечена в мантия фигура през едно разширение в отсека но изкачваща се нагоре пътека, която криволичеше и се губеше от погледа покрай масивната корсета стена на стъблото на дърволета. Консулът се спря, придвижи се до края на пътеката и бързо отстъпи крачка назад. До долу имаше поне двеста метра — като това долу бе сътворено от едната шеста стандартна гравитация, произвеждана от ерговете, затворени в основата на дървото — и нямаше никакви перила.

Те подновиха мълчаливото си изкачване и на тридесет метра и половин стъблена спирала по-нататък се отбиха от пътеката на основното стъбло, за да пресекат по някакъв крехък висящ мост до широк пет метра клон. Продължиха по него навън до мястото, където изобилието от листа улавяше отблясъка от слънцето на Хиперион.

— Моят кораб мина ли през захранване? — попита консулът.

— Зареден е с гориво и е в режим на готовност в сфера 11 — отвърна Хет Мастийн. Навлязоха в сянката на стъблото и звездите започнаха да се провиждат в черните отрязъци между тъмната решетеста конструкция на листата. — Останалите поклонници са съгласни да слязат долу с вашия кораб, ако ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ разрешат — добави храмерът. Консулът разтърка очи и му се прииска да му бяха дали повече време, за да възстанови ума си от студената хватка на криогенната сомния.

— Имате ли връзка със специалните части?

— О, да, поискаха позивните ни в мига, в който изплувахме от квантовия скок. Един военен кораб на Хегемонията ни… ескортира… от същия момент — Хет Мастийн посочи към къс от небето над тях.

Консулът се взря нагоре, но в този миг части от горните слоеве клони се извъртяха вън от сянката на дърволета и стотици квадратни метри листа запламтяха с багрите на залеза. Дори във все още сенчестите места се бяха загнездили светещи птици, подобни на японски фенери над осветените пътеки, блестящи, люлеещи се пълзящи растения и осветени висящи мостове, а светулки от Старата Земя и лъчезарни паяжини от Мауи-Обетована трептяха и кодираха своя път през лабиринтите от листа, като се смесваха със съзвездията по такъв начин, че можеха да заблудят и най-вещия звезден пътешественик.

Хет Мастийн стъпи в коша на един асансьор, висящ на влакнест карбонов кабел, който се губеше в трястата метра дължина на дървото над тях. Консулът го последва и двамата бяха безшумно се понесоха нагоре. Забеляза, че пътеките, отсеците и платформите бяха подозрително безлюдни, като се изключат неколцината храмери и техните дребни спътници — клонингите от екипажа. Консулът не си спомняше да е видял някакви други пасажери по време на пренатоварения си с работа час между срещата и сомнията, но беше отдал това на предстоящото квантиране на дърволета и бе решил, че пасажерите са настанени в безопасност в койките за предстоящия скок. Ала сега корабът пътуваше с ускорение далеч под относителното и клоните му би трябвало да гъмжат от любопитно облещени пасажери. Той сподели наблюдението си с храмера.

— Вие шестимата сте единствените ни пътници — поясни Хет Мастийн. Асансьорът спря сред плетеница от шума и капитанът на дърволета го поведе нагоре но една дървена стълба, износена от годините.

Консулът премигна от изненада. Храмерските дърволети обикновено возеха между две и пет хиляди пасажери — това бе безспорно най-желаният начин за междузвездно пътуване. Дърволетите рядко натрупваха повече от четири-пет месеца време-дълг, като извършваха къси живописни преходи там, където звездните системи отстояха само на няколко светлинни години една от друга, и но този начин позволяваха на хилядите пътници да прекарат възможно най-малко време в сомния. Осъществяването на курс до Хинерион и обратно, натрупвайки шест години вселенско време без пасажери, които да заплатят, щеше да означава зашеметяваща финансова загуба за храмерите.

После консулът със закъснение осъзна, че дърволетът е идеален за предстоящата евакуация, като загубите му в крайна сметка щяха да бъдат възстановени от Хегемонията. И все пак знаеше, че вкарването на толкова красив и уязвим кораб като „Игдразил“ — един от само петте от този род — в зоната на война представляваше страшен риск за Братството на храмерите.

— Вашите колеги поклонници — обяви Хет Мастнйн, когато двамата се озоваха на широка платформа, в единия край на която край дълга дървена маса чакаше малка група хора. Над тях горяха звездите, които от време на време се завъртаха, когато дърволетът променяше наклона спрямо напречната си ос или правеше отклонение от курса си, а от двете страни се извиваше солидна сфера от шума, наподобяваща зелената кожа на някакъв огромен плод.

Консулът веднага схвана, че това е капитанската столова платформа — много преди останалите петима пътници да станат, за да дадат възможност на Хет Мастийн да заеме мястото си начело на масата. Консулът откри, че един празен стол го очакваше от лявата страна на капитана.

Когато всички седнаха и замлъкнаха, Хет Мастнйн ги представи официално. Макар че консулът не познаваше никой от останалите лично, няколко от имената му бяха познати и той се възползва от дългия си опит като дипломат, за да отсее някои впечатления за самоличността на присъстващите.

Вляво от консула седеше отец Ленар Хойт, свещеник от старомодната християнска секта, известна като католическа. За секунда консулът бе забравил значимостта на черното облекло и римската яка, но после си спомни за болницата „Св. Франсис“ на Хеброн, където бе прекарал лечение от алкохолна травма след катастрофалното му дипломатическо назначение там преди близо четири стандартни десетилетия. А при споменаването на името на Хойт той се сети и за друг един свещеник, който бе изчезнал на Хиперион по средата на мандата му там.

Според преценката на консула Ленар Хойт беше млад мъж — на не повече от тридесет и една-две, — но, изглежда, че нещо бе състарило ужасно този мъж в не много далечното минало. Консулът погледна слабото лице със скули, които напираха под бледожълтата плът, с огромни, ала хлътнали в дълбоки кухини очи, с тънки устни, застинали в постоянен мускулен тик — прекалено унил, за да бъде наречен дори цинична усмивка. Косата му беше не толкова оредяваща, колкото опустошена от радиация, и консулът почувства, че гледа човек, който е болен от години. Въпреки това бе изненадан, че зад маската на прикрито страдание се бе запазило физическото ехо от момчето в мъжа — съвсем слабите останки от кръгло лице, светла кожа и нежна уста, принадлежали на един по-млад, по-здрав, по-малко циничен Ленар Хойт.

От другата страна на свещеника седеше мъж, чийто образ допреди няколко години беше познат на повечето граждани на Хегемонията. Консулът се зачуди дали общият обем внимание в Мрежата на световете сега беше толкова малък, колкото по времето, когато и той живееше там. Вероятно бе още по-малък. Ако е така, тогава полковник Федман Касад, така нареченият Касапин на Южна Бреша, по всяка вероятност вече не е нито безславен, нито прославен. Но за поколението на консула и за всички онези, които живееха в бавната емигрантска периферия на нещата, Касад не беше някой, когото човек би могъл да забрави.@

Полковник Федман Касад бе висок — почти толкова висок, че можеше да погледне двуметровия Хет Мастийн в очите — и беше облечен в черна военна униформа без каквито и да било отличителни знаци за чин или отличия. Черната униформа странно наподобяваше одеянията на отец Хойт, но между двамата нямаше никаква същинска прилика. За разлика от опустошената външност на Хойт Касад бе смугъл, видимо във форма и мършав като дръжката на камшик, с възли от мускули, които личаха но раменете, китките и шията му. Очите на полковника бяха малки, тъмни и всеобхватни като лещите на примитивна видеокамера. Лицето му беше изцяло ъгловато: сенки, плоскости и сухожилия. Не мършаво като на отец Хойт, а сякаш издялано от студен камък. Тънка брада по нротежение на челюстта нодчертаваше суровата му външност с категоричността на кръв по острието на нож.

Силните бавни движения на полковника напомняха на консула за един отгледан на Земята ягуар, който бе видял в частна зоологическа градина на някакъв разселнически кораб на Лусус преди много години. Гласът на Касад беше тих, но консулът не пропусна да забележи, че дори мълчанието на полковника извикваше внимание.

По-голямата част от дългата маса беше нразна и групата се бе сбутала в единия край. Срещу Федман Касад седеше някакъв мъж, който бе представен като поета Мартин Силенъс.

Силенъс изглеждаше пълна противоположност на военния срещу него. Докато Касад беше слаб и висок, Мартин Силенъс бе нисък и явно несъразмерен. Противно на издяланите сякаш от камък черти на Касад, лицето на поета бе подвижно и изразително като на земен примат. Гласът му беше висок, богохулствено стържеш. Консулът си номисли, че у Мартин Силенъс нма нещо почти приятно демонично с неговите румени бузи, широка уста, коси вежди, остри уши и непрекъснато движещи се ръце с пръсти, достойни за пианист. Или за удушвач. Сребърната коса на поета беше подстригана на грубо подравнен бретон.

Мартин Силенъс имаше вид на човек в края на петдесетте, но консулът забеляза издайническия син оттенък по гръкляна и дланите му и заподозря, че човекът е претърпял не една и две пулсенови процедури. Истинската възраст на Силенъс би могла да е неопределено някъде между деветдесет и сто и петдесет стандартни години. В случай че беше около сто и петдесетте, консулът знаеше, че по всяка вероятност поетът е съвсем луд.

Колкото шумен и оживен изглеждаше на пръв поглед Мартин Силенъс, толкова следващият гост на масата излъчваше непосредствено и точно впечатляващо чувсво за интелигентна сдържаност. Сол Уайнтрауб вдигна поглед при представянето му и консулът забеляза късата сива брада, изрязаното чело и тъжните, блестящи очи на известния учен. Консулът бе слушал разкази за Скитника евреин и за неговите безнадеждни търсения, но бе потресен, когато осъзна, че старецът държеше сега в ръце своето дете: дъщеря си Рахил, която беше само на няколко седмици. Консулът извърна поглед.

Шестият поклонник и единствената жена на масата беше Брон Ламиа. Когато я представиха, детективката се загледа в консула с такава сила, че той продължи да усеща натиска от погледа й дори след като тя го отмести встрани.

Бивш гражданин на Лусус с гравитация 1.3 g, Брон Ламиа не бе по-висока от поета, който седеше през два стола вдясно от нея, но дори и широкият и корабен костюм от рипсено кадифе не можеше да скрие масивните пластове мускули по стегнатата и фигура. Черните къдри стигаха до раменете й, веждите и представляваха две тъмни линии, нанесени хоризонтално върху широко чело, а носът — солиден и остър — подчертаваше орловия й поглед. Устата на Лампа беше широка и изразителна до чувственост, леко присвита в ъглите в слаба усмивка, която можеше да бъде определена като жестока или просто закачлива. Тъмните очи на жената сякаш предизвикваха наблюдателя да открие кое от двете.

На консула му хрумна, че Брон Ламиа спокойно би могла да мине за красива. Когато предетавянето приключи, той си прочисти гърлото и се обърна към храмера:

— Хет Мастийн, вне казахге, че поклонниците са седем. Детето на господин Уайнтрауб ли е седмият?

Качулката на Хет Мастийн бавно се поклати насамнатам.

— Не, само онези, които са в състояние да вземат съзнателно решение да търсят Шрайка, могат да се числят сред поклонниците.

Групата на масата леко се раздвижи. Всеки би трябвало да знае това, което знаеше консулът: само група, състояща се от нечетен брой поклонници, можеше да осъществи организирания от Църквата на Шрайка поход на север.

— Аз съм седмият — поясни Хет Мастийн, капитан на храмерския дърволет „Игдразил“ и Истински глас на дървото.

В тишината, която последва думите му, Хет Мастийн направи знак и неколцина корабни клонинги започнаха да поднасят на поклонниците последното им ядене преди кацането.

— Значи прокудените още не са проникнали в системата? — попита Брон Ламиа. Гласът й бе дрезгав, гърлен, което по някакъв странен начин вълнуваше консула.

— Не са — потвърди Хет Мастийн. — Но ние не можем да ги изпреварим с повече от два стандартни дни. Нашите уреди разкриха ядрени престрелки вътре в Ойортния облак на системата.

— Ще има ли война? — попита отец Хойт. Гласът му изглеждаше уморен като него самия. Когато никой не пожела да отговори, свещеникът се извърна надясно, сякаш отправяше въпроса си обратно към консула.

Консулът въздъхна.

Клонингите бяха поднесли вино; на него му се прииска да беше уиски.

— Кой знае какво ще направят прокудените? — рече той. — Те сякаш вече не се мотивират от човешка логика.

Мартин Силенъс силно се изсмя и разплиска виното си.

— Като че ли ние, шибаните хора, някога сме били мотивирани от човешка логика! — той отпи дълга глътка, избърса уста и отново се изсмя.

Брон Ламиа се намръщи.

— Ако сериозната битка започне твърде скоро — рече тя, — вероятно властите няма да ни разрешат да се приземим.

— Ще ни пуснат да минем — каза Хет Мастийн. Слънчевата светлина си проби път през гънките на качулката, му и падна върху жълтеникавата му кожа.

— Спасени от сигурна, смърт във войната, за да бъдем доставени за сигурна смърт в ръцете на Шрайка — измърмори отец Хойт.

— Няма смърт из цялата Вселена — изрецитира Мартин Силенъс с глас, за който консулът си помисли, че би могъл да събуди и дълбоко заспал в сомния човек.

Поетът пресуши остатъка от виното си и вдигна празния бокал за привиден тост към звездите:

Силенъс внезапно млъкна и си наля още вино, уригвайки се в тишината, последвала рецитацията му. Останалите шестима се спогледаха. Консулът забеляза, че Вдйнтрауб се усмихваше едва забележимо, докато бебето в ръцете му се размърда и отклони вниманието му.

— Е — колебливо продума отец Хойт, сякаш се опитваше да възстанови някаква предишна нишка на мисълта си, — ако конвоят на Хегемонията се махне и прокудите завладеят Хиперион, може би окупацията ще бъде безкръвна и те ще ни оставят да си свършим работата.

Полковник Федман Касад тихо се засмя.

— Прокудените не искат да окупират Хиперион — заяви той. — Ако завземат планетата, те ще плячкосат, каквото си поискат, и после ще се заемат с онова, което правят най-добре. Ще опожарят градовете до камък, ще натрошат камъните на по-дребни парчета, а след това ще пекат парчетата, докато започнат да тлеят. Ще разтопят полюсите, ще възврат океаните и накрая ще използват останките, за да осолят онова, което е останало от континентите, така че там нищо да не може да порасне отново.

— Ами… — поде отец Хойт, след което се отказа. Докато клонингите раздигаха супата и чиниите от салатата и поднасяха основното ядене, нямаше никакви разговори.

— Казахте, че ни ескортира един военен кораб на Хемонията — обърна се консулът към Хет Мастийн, когато свършиха с ростбифа и варената небесна сения. Храмерът кимна и посочи нагоре с глава. Консулът се взря, но не успя да открие нищо на фона на въртящата се звездна полоса.

— Вземете — рече Федман Касад и се наклони над отец Хойт, за да подаде на консула сгъваем военен бинокъл.

Консулът кимна с благодарност, натисна бутона и заоглежда отрязъка небе, който беше посочил Хет Мастийн. Жироскопичните кристали в бинокъла леко жужаха, докато стабилизираха Оптиката и обхождаха пространството, включени на програмирано търсене. Неочаквано образът замръзна, разшири се и се стабилизира.

Консулът не можа да сдържи неволната си въздишка, когато корабът на Хегемонията изпълни визъора. Не се виждаха нито очакваната неясно очертана капсула на някой самотен боен разузнавач, нито сиянието на фотонен кораб. Електронно формираното изображение беше на матовочерен изтребител. Видът му бе впечатляващ, така както винаги са били единствено бойните кораби през вековете. Временният кораб на Хегемонията беше несъобразно аеродинамичен с четирите си комплекта ултразвукови оръдия, опънати назад в бойна готовност, с шестдесетметровата си управляема ракета, остра като кловисов връх, с антигравитационната предавка и хокинговите двигатели, разположени далече назад по протежение на изстрелващия вал като пера на стрела.

Консулът върна бинокъла на Касад, без да каже нито дума. Ако специалните части използваха цял изтребител, за да ескортират „Игдразил“, каква ли огнева мощ съсредоточаваха, за да посрещнат нашествието на прокудените?

— Колко време ни остава, докато се приземим? — попита Брон Ламиа.

Тя бе използвала своя инфотерм, за да получи достъп до инфосферата на дърволета, и очевидно беше объркана от онова, което бе открила. Или не бе открила.

— Четири часа до навлизане в орбита — измърмори Хет Мастийн. — Плюс още няколко минути със спускателния кораб. Нашият приятел консулът предложи да ни свали долу със собствения си кораб.

— В Кийтс ли? — попита Сол Уайнтрауб. Ученият се обаждаше за пръв път, откакто бе сервирана вечерята. Консулът кимна.

— Това все още е единственият космодрум на Хиперион, който може да приема пътнически превозни средства — рече той.

— Космодрум ли? — гласът на отец Хойт прозвуча нервно. — Аз си мислех, че се отправяме направо на север. Към селенията на Шрайка.

Хет Мастийн търпеливо поклати глава.

— Поклонението винаги започва от столицата — поясни той. — Ще ни трябват няколко дни, за да стигнем до Гробниците на времето.

— Няколко дни! — възкликна Брон Ламиа. — Направо абсурдно.

— Може би — съгласи се Хет Мастийн. — Но, така или иначе, това е положението. Отец Хойт изглеждаше, така, като че ли нещо от яденето му бе причинило разстройство, макар да не бе ял почти нищо.

— Слушайте — каза той, — не бихме ли могли да променим правилата поне този път… Искам да кажа, предвид на заплахата от война и всичко останало? И просто да се приземим близо до Гробниците на времето или Някъде там и да приключим?

Консулът поклати глава.

— Всякакви космически и въздушни кораби са се опитвали да поемат по краткия път към северните блата в продължение на близо четиристотин години — поясни той. — Не познавам никой, който да е успял.

— Може ли да попитам — обади се Мартин Силенъс, весело вдигнал ръка като ученик, — какво, по дяволите, им се случва на тези стотици кораби?

Отец Хойт Погледна намръщено поета. Федман Касад леко се усмихна. Сол Уайнтрауб уточни:

— Консулът не искаше да каже, че областта е недостъпна. Дотам може да се пътува с кораб по различни маршрути. И не изчезват нито космическите, нито въздушните кораби. Те спокойно се приземяват близо до развалнните на Гробниците на времето и също така спокойно се завръщат обратно до която и да е точка, зададена от техните компютри. Единствено пилотите и пътниците изчезват завинаги.

Уайнтрауб вдигна спящото дете от скута си и го сложи в една бебешка носилка, окачена на врата му.

— Така гласи остарялата древна легенда — изтъкна Брон Ламиа. — Какво сочат корабните дневници?

— Нищо — отвърна консулът. — Никакво насилие. Никакви следи от насилствено влизане. Никакво отклонение от курса. Никакви необясними липси на време. Никакви необичайни притоци или разходи на енергия. Никакви, каквито и да било, физически явления.

— Никакви пътници — добави Хет Мастийн.

Консулът бавно вдигна поглед и се замисли. Ако Хет Мастийн токущо наистина се бе пошегувал, това бе първият случай през всичкия десетилетен опит на консула с храмерите, когато някой от тях показваше макар и наченка на чувство за хумор. От онова, което консулът можеше да види от неясно ориенталските черти на капитана под качулката, не личеше никакъв намек да нрави опит за шега.

— Великолепна мелодрама — изсмя се Силенъс. — Същинско каещо се Саргасово море от души и ние сме тръгнали към него. Кой дирижира този лайнарски сюжет все пак?

— Млъкнете — каза Брон Лампа. — Вие сте пиян, старче.

Консулът въздъхна. Групата беше заедно от няма и час стандартно време.

Корабните клонинги разтребиха масата и донесоха десерти, сред които можеха да се видят шербети, кафета, плодове от дърволета, наети и специалитети, приготвени от ренесансов шоколад. Мартин Силенъс махна с ръка, отказвайки десертите, и поръча на клонингите да му донесат още една бутилка вино. Консулът помисли няколко секунди, след което си поиска едно уиски.

— Хрумна ми — обади се Уайнтрауб, когато групата привършваше с десерта, — че нашето оцеляване може да зависи от това да разговаряме помежду си.

— Какво искате да кажете? — попита Брон Ламиа.

Уайнтрауб залюля несъзнателно детето, което спеше на гърдите му.

— Например знае ли някой тук защо той или тя е бил избран от Църквата на Шрайка и Всеобема да замине на това пътешествие?

Никой не проговори.

— Аз мисля, че не — рече Уайнтрауб. — Нещо дори още по-удивително: има ли тук някой, който да е член или последовател на Църквата на Шрайка? Аз самият съм евреин и колкото и объркани да са станали религиозните ми понятия в последно време, те не включват обожествяването на някаква органична машина за убиване.

Уайнтрауб повдигна тежките си вежди и обходи с поглед масата.

— Аз съм Истинският глас на дървото — каза Хет Мастийн. — Докато мнозина храмери вярват, че Шрайка е въплъщение на Възмездието за онези, които не се хранят от корена, аз смятам това за ерес, която няма основание в Завета или в писанията на Муир.

Вляво от капитана консулът сви рамене.

— Аз съм атеист — заяви той, вдигнал чашата с уиски срещу светлината. — Никога не съм имал връзка с култа към Шрайка. Отец Хойт се усмихна без настроение.

— Аз съм ръкоположен от католическата църква — рече той. — Почитането на Шрайка противоречи на всичко, защитавано от Църквата.

Полковник Касад поклати глава, но не стана ясно дали в знак на отказ да отговори, или за да покаже, че той не е член на Църквата на Шрайка. Мартин Силенъс направи някакъв невъздържан жест.

— Аз съм кръстен като лютеранин — обяви той. — Една подсекта, която вече не съществува. Спомогнах за създаването на дзен-гностицизма, когато родителите на никой от вас още не са били родени. Бил съм католик, ревелационист, неомарксист, повърхностен фанатик, убеден шейкър, сатанист, епископ от Църквата на джейковата Нада и редовно плащащ членския си внос абонат на Института за гарантирано превъплъщение. Сега, щастлнв съм да го кажа, съм обикновен езичник — усмихна се на всички. — За един езичник — заключи той — Шрайка е напълно приемливо божество.

— Аз не обръщам внимание на религиите — рече Брон Ламиа. — Не им се поддавам.

— Смятам, че изложих своята мисъл — подхвана Сол Уайнтрауб. — Никой от нас не признава да има отношение към догмата на култа към Шрайка и все пак старшите от онази група, която си разбира от работата, са ни избрали измежду многото милиони вярващи, които молят да посетят Гробниците на времето… и своя свиреп бог… за това може би последно поклонение.

Консулът поклати глава.

— Вие може да сте изложили мисълта си, господин Уайнтрауб, но аз не съм в състояние да я разбера — призна той.

Ученият разсеяно поглади брадата си.

— Изглежда, нашите основания за завръщане на Хиперион са толкова непреодолими, че дори Църквата на Шрайка и разузнавателните служби но вероятностите на Хегемонията са единодушни, че ние трябва да се завърнем — поясни той. — Част от тези основания — например моите — може да изглеждат общоизвестни, но съм сигурен, че някои от тях не са напълно известни на никого освен на хората на тази маса. Предлагам да споделим историите си през няколкото дни, които ни остават.

— Защо? — обади се полковник Касад. — Това ми се струва напълно безпредметно.

Уайнтрауб се усмихна.

— Напротив, подобно занимание най-малкото би ни развлякло и би ни дало поне някаква бегла представа за душите на нашите спътници, преди Шрайка или някакво друго бедствие да ни е взело ума. Освен това то би могло просто да ни даде достатъчно проникновение, за да спасим живота си, ако сме достатъчно интелигентни, за да открием общата житейска нишка, която подчинява съдбите на всички ни на каприза на Шрайка.

Мартин Силенъс се разсмя и затвори очи. След това каза:

— Това е Лениста, нали? — рече отец Хойт. — Изучавал съм я в семинарията.

— Близко сте — отвори очи Силенъс и си наля още вино. — Това е Йейтс. Тип, който е живял петстотин години, преди Лениста да суче от металната цицка на майка си.

— Слушайте — намеси се Ламиа, — каква полза би имало от това да си разказваме историите? Като се срещнем с Шрайка, ще му кажем какво искаме, един от нас ще получи желаното, а другите ще умрат. Така ли е?

— Така е според легендата — съгласи се Уайнтрауб.

— Шрайка изобщо не е мит — заяви Касад. — Нито стоманеното му дърво.

— Така че защо взаимно да се отегчаваме с истории? — попита Брон Ламиа и набоде последното парче от шоколадовата си сиренка.

Уайнтрауб нежно докосна тила на спящото си дете.

— Живеем в странни времена — въздъхна той. — Понеже сме част от онази една стотна от процента от ражданите на Хегемонията, които пътуват между звездите, а не из Мрежата, ние представляваме странни епохи от собственото ни неотдавнашно минало. Аз например съм на възраст 68 стандартни години, но поради веме-дълговете, които биха могли да се натрупат от моите пътувания, съм способен да обхвана с тези три по двадесет плюс осем години повече от едно столетие от историята на Хегемонията. — И какво? — каза жената до него. Уайнтрауб разтвори дланта си с жест, който включваше всички, седнали край масата:

— Ние тук представляваме острови от време, както и, отделни океани от перспектива. Или, казано може би по-удачно, възможно е всеки от нас да държи по една част от някаква картинна мозайка, която никой досега не е бил в състояние да сглоби, откакто човечеството за пръв път се е приземило на Хиперион — Уайнтрауб се почеса по носа. — Това е една мистерия — рече той, — и, да ви кажа истината, мистериите ме интригуват, дори ако ще това да е последната седмица, през която бих могъл да им се наслаждавам. Бих приветствал някакъв проблясък на просветление, но дори и това да не стане, стига ми и само работата над мозайката.

— Аз съм съгласен — кимна Хет Мастийн без каквито и да било емоции. — Такова нещо не ми беше хрумнало, но разбирам мъдростта на това да разкажем историите си, преди да се изправим пред Шрайка.

— Но какво би ни възиряло да не лъжем? — попита Брорн Ламиа.

— Нищо — ухили се Мартин Силенъс. — Което е най-хубавото.

— Би трябвало да подложим това на гласуване — обади се консулът.

Той мислеше за твърдението на Мейна Гладстоун, че един от групата е агент на прокудените. Дали прослушването на историите би представлявало начин да бъде открит шпионинът? Консулът се усмихна при мисълта, че е възможно да има толкова глупав шпионин.

— На кого му хрумна, че ние сме една щастлива малка демокрация? — сухо понита полковник Касад.

— Хубаво би било да бъдем — рече консулът. — За да постигнем индивидуалните си цели, групата трябва да стигне до районите на Шрайка заедно. Нуждаем се от някакви средства за вземане на решения.

— Бихме могли да излъчим един водач — предложи Касад.

— Плюйте на това — отсече поетът с приятна интонация.

Останалите на масата също поклатиха отрицателно глави.

— Добре — каза консулът, — да гласуваме. Нашето първо решение се отнася до предложението на господин Уайнтрауб да разкажем историите на връзките си с Хиперион в миналото.

— Всичко или нищо — уточни Хет Мастийн. — Или всеки ще разкаже своята история, или никой няма да го направи. Ще се съобразим с волята на мнозинството.

— Дадено — кимна консулът, неочаквано обзет от любопитство да чуе как другите разказват историите си и точно толкова сигурен, че той никога няма да разкаже своята. — Кои са за това да разкажем историите си?

— Да. — рече Сол Уайнтрауб.

— Да. — подкрепи го Хет Мастийн.

— Абсолютно — каза Мартин Силенъс. — Не бих пропуснал този малък комичен фарс дори срещу един месец в оргазмените бани на Шоут.

— Аз също гласувам „за“ — обади се консулът, изненадвайки самия себе си. — Кой е против?

— Аз — заяви отец Хойт, но гласът му бе изцяло лишен от енергия.

— Мисля, че това е глупаво — поклати глава Брон Ламиа.

Консулът се обърна към Касад.

— Полковник?

Федман Касад сви рамене.

— Отчитам четири гласа „за“, два „против“ и един „въздържал се“ — обобщи Консулът. — Мнозинството е „за“. Кой иска да започне?

На масата цареше мълчание. Най-после Мартин Силенъс вдигна поглед от малкия бележник, където пишеше нещо. Той скъса един лист на няколко по-малки парчета.

— Написах числата от едно до седем — поясни той. — Предлагам да теглим жребий и да следваме реда на изтегляне.

— Това ми се струва доста детинско, не мислите ли? обади се Ламиа.

— Аз съм един вдетинен тип — отвърна Силенъс със гирска усмивка. — Посланик — кимна той към консула, — бихте ли ми заели онази позлатена възглавница, която носите вместо шапка?

Консулът му подаде триъгълната си шапка, сгънатите листчета бяха пуснати в нея и тя тръгна да обикаля масата. Сол Уайнтрауб трябваше да тегли пръв, Мартин Силенъс беше последен.

Консулът разгъна листчето си, като преди това се увери, че никой друг не би могъл да го види. Той беше седми номер. Напрежението се оттече от него като въздух от пренадут балон. Помисли си, че е твърде възможно събитията да се намесят в негова полза, преди да се наложи да разкаже своята история. Или пък войната да придаде чисто теоретичен смисъл на всичко. или групата да загуби интерес към историите. Или, с две думи: я камилата, я камиларя. „Стига толкова уиски“, помисли си консулът.

— Кой е пръв? — попита Мартин Силенъс. В кратката тишина консулът чу шумоленето на листата от недоловими ветрове.

— Аз — отговори отец Хойт.

Изражението на свещеника издаваше същото едва потиснато приемане на болката, което консулът бе виждал върху лицата на крайно болни приятели. Хойт вдигна своето листче хартия с ясно изписано голямо 1 на него.

— Добре — рече Силенъс. — Започвайте.

— Сега ли? — попита свещеникът.

— Защо не? — вдигна рамене поетът. Единственият признак, че Силенъс бе пресушил поне две бутилки вино, беше лекото потъмняване на вече поруменелите му бузи и малко по-демоничния наклон на вдигнатите му вежди. — Разполагаме с няколко часа до кацането — каза той, — а аз лично смятам да си отспя от фризерната сомния, когато се озовем в безопасност долу и се настаним сред простите туземци.

— Нашият приятел е прав — тихо рече Сол Уайнтрауб. — Ако ще разказваме историите си, часовете след вечеря всеки ден са цивилизовано време за тази цел.

Отец Хойт въздъхна и стана.

— Само една минутка — извини се той и напусна столовата платформа.

След като изминаха няколко минути, Брон Ламиа каза:

— Как мислите, дали не се изплаши?

— Не — отвърна Ленар Хойт, появявайки се от мрака в горната част на дървената стълба, която служеше за главно стълбище. — Имах нужда от тези неща — седна на мястото си той и пусна на масата две малки изпоцапани тетрадки.

— Не е честни да се четат истории от молитвеник — обади се Силенъс. — Това трябва да е наш личен разказ, отче!

— Млъкнете, но дяволите! — извика Хойт. Той Прокара ръка но лицето си, докосна гърдите си.

За втори път тази вечер консулът се убеди, че пред него стои един сериозно болен човек.

— Съжалявам — рече отец Хойт, — но за да мога да разкажа моята… моята история, се налага да разкажа и историята на още някой. Тези дневници принадлежат на човека, който бе причината за моето отиване на Хиперион… и за завръщането ми там сега.

Хойт си пое дълбоко дъх.

Консулът докосна дневниците. Те бяха черни и овъглени, сякаш бяха преживели пожар.

— Вашият приятел има старомоден вкус — отбеляза той, — щом все още си води писмен дневник.

— Да — потвърди Хойт. — Ако всички сте готови, ще започна.

Групата край масата кимна. Под столовата платформа дългото километър дърво се движеше през студената нощ със силния пулс на живо същество. Сол Уайнтрауб вдигна спящото си дете от бебешката носилка и внимателно го положи на едно килимче с възглавница на пода, недалече от стола си. После свали ннфотерма си, сложи го близо до килимчето и го програмира на естествен шум. Едноседмичното дете лежеше на коремчето си и спеше.

Консулът се облегна хубаво назад и откри синъозелената звезда, която беше Хиперион. Тя сякаш стана по-голяма, докато той наблюдаваше как Хет Мастнйн дръпна качулката си напред, така че от лицето му не остана да се вижда нищо друго освен сенки. Сол Уайнтрауб си запали лулата. Останалите приеха да им налеят още кафе и се облегнаха назад в столовете си. Мартин Силенъс изглеждаше най-жаден и нетърпелив от слушателите, докато шепнеше, наведен напред: