"Хиперион" - читать интересную книгу автора (Симънс Дан)

2.

През целия ден времето над Кийтс, столицата на Хиперион, се задържа топло и дъждовно. Когато спря да вали, над града продължиха да се носят тежки облаци и да изпълват въздуха със соления дъх на океана, който се намираше на двадесетина километра на запад. С настъпването на вечерта, когато пепелявата дневна светлина бе започнала да помръква в сивотата на здрача, двукратен гръм разтърси града и се блъсна в извисяващия се самотно на юг планински връх. Облаците пламнаха в бялосинкави отблясъци. Половин минута по-късно един абаносовочерен космически кораб проби пелената от схлупени облаци и внимателно се спусна върху огнената си опашка, примигвайки с червени и зелени светлини.

На височина хиляда метра сигналните прожектори на кораба лумнаха и три мощни лъча от разположения на север от града космодрум го заключиха в гостоприемния си яркочервен триножник. На триста метра височина корабът увисна за миг, плъзна се като чаша по повърхността на мокра маса и леко се приземи във вдлъбнатината на един от траповете за кацане.

Върху трапа и долната част на кораба рукнаха мощни водни струи и нагоре изригнаха кълба от пара, която се смесваше със ситните капки, ръсещи се върху бетонената писта на космодрума. След малко водните струи секнаха и в настъпилата тишина се чуваха единствено пукането и поскърцването на изстиващия космически кораб.

От стърчащата на двадесетина метра над трапа масивна глава на космическото тяло се показа подвижна платформа. На нея се появиха пет фигури.

— Благодаря за разходката, сър — обърна се към консула полковник Касад.

Консулът кимна, облегна се на парапета и дълбоко вдиша свежия въздух. По раменете и веждите му проблясваха капчици вода.

Сол Уайнтрауб вдигна бебето си от бебешката носилка. Смяната в налягането, температурата, миризмата, движението, шумът или всички тези неща накуп го бяха събудили и то ревна с все сила. Уайнтрауб го залюля на ръце и му каза нещо, но воплите не престанаха.

— Подходящ коментар за пристигането ни — рече Мартин Силенъс. Поетът носеше дълга пурпурна пелерина и червена барета, чийто край опираше в дясното му рамо. Той отпи от чашата вино, която държеше в ръката си. — Гръм да ме порази, мястото изглежда съвсем различно.

Консулът, който бе отсъствал само осем години, се съгласи с него. Когато живееше в Кийтс, космодрумът беше далеч от града: сега цялото това пространство бе запълнено от бараки, палатки и кални улици. По негово време не повече от един кораб седмично се отбиваше на маломерната площадка за кацане. Сега преброи над двадесет космически кораба. На мястото на скромната административна сграда, където се помещаваше и митницата, се издигаше огромна сглобяема конструкция. Десетина нови трапа за кацане и установки за излитане покриваха направеното надве-натри разширение в западна посока и всичко беше задръстено от множество обшити с маскировъчна материя модули, които служеха за какво ли не — от наземни контролни станции до казарми. Цяла гора причудливи антени се издиха към небето над отрупаните в другия край на пистата постройки.

— Прогрес — измърмори консулът.

— Война — рече полковник Касад. — Онова там са хора — Брон Ламиа сочеше към главния вход на южния терминал. Някаква безшумна сивкава вълна внезапно се бе размърдала в заграденото пространство откъм външната ограда на пистата.

— Господи — отвърна консулът, — имате право. Касад извади бинокъл и те един след друг започнаха да разглеждат хилядите фигури, които се блъскаха и напираха покрай телената мрежа. — Защо са тук? — попита Ламиа. — Какво искат? Дори от половин километър разстояние безсмисленото желание на тълпата изглеждаше застрашително. Виждаха се тъмните силуети на патрулиращите в непосредствена близост морски пехотинци. Консулът се досети, че ивицата прясно разровена земя между телената мрежа, ограденото поле и морските пехотинци почти със сигурност подсказва наличието на минно поле или облъчена със смъртоносни лъчи зона, или и едното, и другото.

— Какво искат? — повтори Ламиа.

— Да се махнат — каза Касад.

Още преди да бе чул отговора му, консулът осъзна смисъла на отрупаните покрай космодрума бараки и тълпата при входовете: хората на Хиперион бяха готови за заминаване. Сигурно всеки кацнал кораб предизвикваше подобно вълнение сред тях.

— Все пак някой ще остане — обади се Мартин Силенъс и посочи към ниската планина на юг от реката. — Старият ревльо. Тъжния крал Уилям, Бог да прости грешната му душа.

Изваяното лице на Тъжния крал Били едва-едва се виждаше през лекия дъждец в припадащия мрак.

— „Аз го познавах, Хорацио — продължи пияният поет. — Човек с неизчерпаема духовитост. Нито една от шегите му не беше особено смешна. Същински глупак, Хорацио.“

Сол Уайнтрауб се бе пъхнал във входа, за да предпази бебето от ръмящия дъжд и плачът му да не пречи на разговора.

— Някой идва насам — посочи той.

Някаква кола с маскировъчно покритие и едно военно ЕМПС с приспособени за слабото магнитно поле на Хиперион перки пресичаха влажната пръст.

Мартин Силенъс не откъсваше очи от мрачния лик на Тъжния крал Били. Той тихо изрецитира:

Отец Хойт излезе на балкона, разтривайки с две ръце лицето си. Гледаше с широко отворени премрежени очи, като току-що вдигнато от дрямка дете.

— Пристигнахме ли? — попита той.

— Очевидно — извика Мартин Силенъс и върна бинокъла на полковника. — Да вървъм да поздравим жандармите.

Младият морски лейтенант не беше особено впечатлен дори след като разгледа пълномощното от командващия специалните части, което му връчи Хет Мастийн. Той проверяваше документите, като ги остави да чакат под дъжда, и от време на време подхвърляше високомерно някоя забележка с обичайния при общуване с незначителни хора тон. Когато стигна до визата на Федман Касад, младежът вдигна поглед с изражение на уплашено зверче:

— Полковник Касад!

— От запаса — рече Касад.

— Извинете, сър — смутено продължи лейтенантът и пропряно върна визите на останалите. — Нямах представа, че сте в този екип, сър. Това е… капитанът токущо заяви… Искам да кажа… моят чичо е бил с вас на Бреша, сър. Всъщност извинете ме… всичко, което аз или моите хора бихме могли да…

— Скободно, лейтенант — прекъсна го Касад. — Има ли някаква възможност да се придвижим до града?

— Амии… всъщност, сър… — младият офицер понечи да се почеше по брадичката, но се сети, че е с шлем на главата. — Да, сър. Проблемът е, че тълпата би могла да стане прекалено нахална, а тези шибани… извинете, сър… ЕМПС-тата за нищо не ги бива. Разбирате ли, наземните транспортни средства са с ограничена товароподемност, а свободни плъзгачи ще имаме най-рано след 22.00 часа, но с удоволствие бих включил вашия екип в списъка за…

— Един момент — обади се консулът. На десетина метра от тях се бе приземил един очукан плъзгач с изрисуван в долния му край знак на Хегемонията. От него излезе висок слаб мъж. — Тео! — извика консулът.

Двамата пристъпиха един към друг, раздрусаха ръце, след което се сграбчиха в силна прегръдка.

— По дяволите — рече консулът, — добре изглеждаш, Тео.

Което беше самата истина. Бившият му помощник го бе задминал с пет-шест години, но не бе загубил момчешката усмивка върху слабото си лице и гъстата си червеникава коса, които оказваха неотразимо въздействие върху всяка неомъжена жена — а и върху доста от омъжените — от персонала на консула. Не беше го напуснала и характерната му стеснителност, която пролича при нейужното наместване на старовремските рогови очила — единствената превземка на младия дипломат.

— Хубаво е, че си отново тук — каза Тео. Консулът се обърна и понечи да представи своя приятел на останалите, но изведнъж се спря.

— Боже мой — възкликна той, — ти вече си консул, Съжалявам, Тео, изобщо не се съобразих.

Тео Лейн се усмихна и намести очилата си:

— Няма проблеми, сър… Всъщност — вече не съм и консул. От няколко месеца съм генерал-губернатор. Автономният съвет най-сетне поиска — и получи — официален колониален статут. Добре дошли в най-младия от световете на Хегемонията.

Консулът го изгледа продължително, след което отново сграбчи бившия си помощник.

— Моите поздравления, ваше превъзходителство.

Тео се засмя и погледна към небето.

— Скоро ще завали истински. Защо не качиш екипа си в моята машинка и да ви откарам в града.

Новият генерал-губернатор се обърна с усмивка към младия офицер;

— Лейтенант?

— Ъ-ъ… слушам, сър! — изпъна се като струна офицерът.

— Вашите момчета биха ли натоварили багажа на тези добри хора? Бихме искали да се скрием от дъжда.

Плъзгачът се движеше в южна посока над автострадата, като поддържаше постоянна височина от шестдесет метра. Консулът седеше на предната седалка за пасажери; останалите се бяха разположили в креслата от пореста материя в задната част. Мартин Силенъс и отец Хойт спяха. Бебето на Уайнтрауб бе престанало да плаче благодарение на меката бутилка със синтетично майчино мляко.

— Всичко се е променило — отбеляза консулът. Опря буза о набразденото от дъжда стъкло и погледна към хаоса под тях. Хиляди бараки и навеси покриваха склоновете и деретата по протежение на цялото разстояние до покрайнините на града. Под влажните брезенти горяха огньове и между сивкавите бараки се движеха сивкави силуети. Покрай автострадата се издигаха високи сгради, а шосето бе разширено и подравнено. Две колони товарни автомобили и летателни транспортни средства с маскировъчен цвят или покритие мудно со пробиваха път в двете посоки. Отпред светлинните на Кийтс бяха превзели нови части от крайречната долина и околните хълмове.

— Три милиона — каза Тео, сякаш прочел мислите на бившия си началник. — Най-малко три милиона и с всеки ден стават все повече.

Консулът го погледна втренчено.

— Когато си тръгвах, на цялата планета бяха само четири милиона и половина.

— И сега са толкова — отвърна новият генерал-губернатор. — Но всеки иска да се добере до Кийтс, да се качи на някой кораб и да се отърве от този ад. Някои очакват изграждането на телепортатор, но повечето не вярват това да стане навреме. Уплашени са.

— От прокудените ли?

— И от тях — рече Тео, — но най-вече от Шрайка.

Консулът извърна главата си от хладната повърхност на стъклото:

— Трябва да се е появил от юг, откъм Брайдъл Рейндж.

Тео се засмя, макар че никак не му бе до смях:

— Той е навсякъде. По-скоро те са навсякъде. Повечето хора са убедени, че вече има десетки или стотици от тях. И на трите континента има смъртни случаи от Шрайка. Навсякъде, с изключение на Кийтс, някои части от крайбрежието на Мейн и някои от по-големите градове, като Ендимион.

— Колко са случаите? — консулът предпочиташе да не знае.

— Най-малко двайсет хиляди загинали или изчезнали — каза Тео. — Има и много ранени, но това не е характерно за Шрайка, нали? — Отново се чу сухият смях на Тео. — Шрайка не се задоволява само да рани, прав ли съм? Да, да, просто хората случайно се изпозастрелват един към друг, падат по стълбите или скачат панически от прозорците и се изпотъпкват в навалицата. Гадна работа!

Цели единадесет единадесет години, докато работеха заедно, консулът нито веднъж не бе чул Тео да изругае.

— ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ оказват ли помощ? — попита консулът. — Те ли удържат Шрайка настрана от големите градове?

Тео поклати глава:

— ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ не правят нищо, освен да контролират тълпите. Трупат актив, като поддържат безопасност на космодрума и в зоната за кацане в Порт Романс, но не са направили дори опит да вземат някакви мерки срещу Шрайка. Очакват сблъсък с прокудените.

— СЗС? — попита консулът, макар да знаеше, че зле обучените Сили за самозащита едва ли биха свършили някаква работа. Тео изпъшка:

— Най-малко осем хиляди от случаите са от СЗС. Генерал Бракстън поведе Веепобеждаващата тройка към Ривър Роуд, за да „ударят звяра в самата му бърлога“, и повече нищо не се чу за тях.

— Шегуваш се — възкликна консулът, но един поглед към лицето на неговия приятел му бе достатъчен, за да разбере, че това е самата истина. — Тео, как все пак намери време да ни посрещнеш?

— Не дойдох да ви посрещам — отвърна генерал-губернаторът, поглеждайки към останалите, които дремеха или се взираха уморено през прозорците. — Трябва да говоря с теб. Да те убедя да не тръгваш.

Консулът поклати глава, но Тео сграбчи ръката му и я стисна.

— Чуй какво ще ти кажа, по дяволите! Знам колко ти е било трудно да се върнеш след… това, което се случи, но да ме вземат мътните, ако има някакъв смисъл да захвърлиш всичко ей така, без каквато и да било причина. Откажи се от това глупаво поклонение. Остани в Кийтс.

— Не мога… — подхвана консулът.

— Послушай ме — настоя Тео. — Първо, ти си най-великолепният дипломат и специалист по кризисни ситуации, когото съм срещал, и ние се нуждаем от способностите ти.

— Това няма…

— Млъкни за малко. Второ, ти и останалите няма да успеете да се доберете до Гробниците на времето. Това не ти е като едно време, когато си стояхме тук, а проклетите самоубийци можеха да се вдигнат дотам и дори да се помотаят една седмица, след което да променят решението си и да се върнат обратно. Шрайка настъпва. Същинска чума е. — Разбирам, но…

— Трето, аз имам нужда от теб. Помолих хората в Тау Сети Сентър да изпратят там някой друг. Когато разбрах, че пристигаш… дявол да го вземе, това ми помогна да издържа през последните две години.

Консулът поклати глава в израз на несъгласие. Тео зави към центъра на града, след това се извърна от контролното табло и погледна консула право в очите:

— Искам ти да поемеш генерал-губернаторския пост. Сенатът няма да се бърка — с изключение на Гладстоун може би, но докато тя разбере, ще е станало твърде късно.

Консулът се почувства така, сякаш някой го бе ритнал в слабините. Погледна надолу към лабиринта от тесни улици и схлупени сгради, който представляваше Джактаун, Стария град. Когато отново бе в състояние да говори, каза:

— Не мога, Тео. — Виж какво, ако ти…

— Не. Наистина не мога. Нямаше да има смисъл дори ако можех да приема, но простата истина е, че не мога. Трябва да направя това поклонение.

Тео намести очилата си и втренчи поглед напред.

— Разбери ме, Тео. Ти си най-компетентният и най-способен професионалист по външни отношения, с когото съм работил. Вече осем години, откакто съм скъсал с всичко това. Мисля, че…

Тео кимна отривисто и го прекъсна:

— Предполагам, че искаш да посетиш Храма на Шрайка?

— Да.

Плъзгачът направи кръг и кацна. Консулът стоеше замислен, с вперен пред себе си празен поглед, докато страничните врати на плъзгача се отвориха и Сол Уайнтрауб каза:

— Боже мой.

Групата излезе навън и се зае да разглежда овъглените руини, които бяха останали от Храма на Шрайка. След затварянето на Гробниците на времето преди около двадесет и пет години поради сериозната заплаха, която представляваха, Храмът на Шрайка се бе превърнал в най-привлекателната туристическа атракция на Хиперион. С големина колкото три жилищни блока, с издигащата се на повече от сто и петдесет метра централна островърха кула основният храм на Църквата на Шрайка напомняше отчасти вдъхваща страхопочитание катедрала, отчасти — готическа пародия с начупените си каменни извивки, прилепнали към подобната на бакенбарди конструкция от сплави, отчасти — гравюра на Ешер с играта на перспективата и невероятните си ъгли, отчасти — кошмар на Бош с дълбоките тунелообразни входове, тайни зали, мрачни градини и забранени отсеци, но — повече от всичко друго — той бе част от миналото на Хиперион.

Сега всичко това бе рухнало. Огромните купчини овъглен камък бяха единственият останал знак за предишното величие на постройката. Разтопени греди от метална сплав стърчаха като ребра на гигантско животно. Отломки изпълваха ямите, фундамента и галериите, останали под развалините на тривековния исполин. Консулът пристъпи до ръба на един трап, като се питаше дали дълбоките подземия наистина имаха връзка — както твърдеше легендата — с един от лабиринтите на планетата.

— Изглежда, са действали с „дяволски бич“ — рече Мартин Силенъс, използвайки един остарял термин за високоенергийно лазерно оръжие.

Когато се приближи до ръба на ямата, където бе застанал консулът, поетът сякаш изведнъж изтрезня.

— Спомням си, когато храмът и части от Стария град бяха единствените неща тук — добави той. — След катастрофата край гробниците Били реши да премести Джактаун на това място заради храма. Нищо не е останало. Боже Господи!

— Не — обади се Касад. Останалите погледнаха към него. Полковникът внимателно разглеждаше няколко парчета от зидарията. — Не е „дяволски бич“. Специални плазмени заряди. Няколко броя.

— Е, нима искаш да останеш тук и да се впуснеш в това безполезно пътешествие? — попита Тео. — Върни се с мен в консулството.

Той говореше на консула, но отправи поканата към всички.

Консулът се извърна от ямата и погледна бившия си помощник, като за пръв път видя в негово лице генерал-губернатора на обсадения свят на Хегемонията.

— Не можем, ваше превъзходителство — рече консулът. — Поне аз не мога. Не говоря от името на останалите.

Четиримата мъже и жени поклатиха глава. Силенъс и Касад се заеха да свалят багажа. От мрачния небосклон отново заръмя ситен дъжд. В този момент консулът забеляза два бойни плъзгача на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ които кръжаха над близките покриви. Тъмнината и маскировъчният цвят ги бяха прикривали, но сега дъждът открои силуетите им. „Естествено — помисли си той. — Един генерал-губернатор не се движи без ескорт“

— Жреците измъкнаха ли се? Някой остана ли жив след разрушаването на храма? — попита Брон Ламиа.

— Да — отвърна Тео.

Човекът, който фактически бе диктатор на пет милиона обречени същества, свали очилата си и ги избърса в края на ризата си.

— Всички култови жреци на Шрайка избягаха заедно с персонала на храма през тунелите. Тълпата държа обсадата няколко месеца. Предводителката им — някаква жена на име Камън, родом от областта източно от Тревното море — предупреждаваше многократно обитателите на храма, преди да задействат плазмените заряди.

— Къде беше полицията? — попита консулът. — Къде бяха СЗС, ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ?

Тео Лейн се усмихна. В този момент той изглеждаше с десетки години по-възрастен от младия мъж, когото консулът познаваше:

— Цели три години ви няма, приятелчета — рече той. — Светът се промени. Поклонниците на Шрайка ги изгарят и пребиват от бой в Мрежата. Нямате представа, как се отнасят към тях. По силата на военното положение, което обявих преди четиринадесет месеца, полицията на Кийтс беше разформирована. Докато тълпата опожаряваше храма, полицаите и СЗС наблюдаваха безмълвни. Аз също. В онази нощ тук се бяха събрали половин милион души.

Сол Уайнтрауб се приближи до тях:

— Знаят ли за нас? За последното поклонение?

— Ако знаеха — отвърна Тео, — нито един от вас нямаше да е жив. Може би смятате, че те са готови да приветстват всичко, което би усмирило Шрайка, но всъщност единственото, което би им направило впечатление, е, че сте избраници на Църквата на Шрайка. Фактически наложи се да отхвърля решението на собствената си Съвещателна Комисия. Бяха готови да унищожат кораба ви още преди навлизането му в атмосферата.

— Защо? — попита консулът. — Искам да кажа, защо отхвърли решението им?

Тео въздъхна и намести очилата си:

— Хиперион все още се нуждае от Хегемонията, а Гладстоун все още се ползва с доверието на Всеобема и може би на Сената. А аз все още имам нужда от теб.

Консулът огледа развалините, останали от Храма на Шрайка.

— Това пътуване приключи още преди да се появите тук — каза генерал-губернатор Тео Лейн. — Ще се върнеш ли с мен в консулството?… Поне като съветник?

— Съжалявам — повтори консулът. — Не мога.

Без да каже нищо повече, Тео се обърна, пъхна се в плъзгача и отлетя. Ескортиращите го военни машини го последваха като призраци в усилващия се дъжд.

Заваля още по-силно. Шестимата се скупчиха един до друг в припадащия мрак. Уайнтрауб нахлупи някаква импровизирана пластмасова шапчица върху главата на Рахил и от шума на барабанещите по нея капки бебето се разплака.

— Сега какво? — попита консулът и погледна към потъналите в мрак тесни улици.

До тях подгизваше отрупаният накуп багаж. Светът миришеше на пепел.

— Знам една кръчма наблизо — ухили се Мартин Силенъс.

Оказа се, че и консулът знае тази кръчма: той бе прекарал в „Цицерон“ по-голямата част от единадесетгодишния си престой на Хиперион.

За разлика от повечето неща в Кийтс „Цицерон“ не носеше името на някоя дохеджирска литературна баналност. Носеха се слухове, че кръчмата е наречена на един от градовете на старата Земя. Според някои ставаше дума за Чикаго в САЩ, според други — за Калкута в АНЩ2, но единствен Стан Левески, настоящ собственик и праправнук на основателя на кръчмата, знаеше истината, ала не искаше да разкрие тайната. За век и половина кръчмата се бе разраснала от крайпътна гостилничка в една от джактаунските съборетини край река Хули в девететажно заведение, разположено в четири такива съборетини. Единственият неизменен декор през изминалите десетилетия си оставаха ниските тавани, гъстият дим и несекващото дърдорене на клиентите, които създаваха атмосфера на интимност в царящата бъркотия.

Именно тази атмосфера липсваше сега. Помъкнали целия багаж със себе си, консулът и спътниците му влязоха през входа откъм Марш Лейн и смутено спряха пред вратата.

— Боже мили! — промърмори Мартин Силенъс.

„Цицерон“ сякаш беше нападнат от варварски орди. Всички маси и столове бяха заети предимно от мъже, а по пода се въргаляха раници, оръжие, денкове, износено снаряжение, кутии за провизии и всякакви боклуци, които мъкне със себе си една армия от бежанци… или по-скоро — една бягаща армия. Тежкият въздух, изпълнен някога със смесения аромат на цвърчаща скара, вино, подправки, бира и безкатранен тютюн, сега бе просмукан от спарената миризма на нечисти тела, урина и безнадежност.

От сумрака изникна огромният силует на Стан Левески. Ръцете му бяха все така грамадни и тежки, но челото му бе пораснало с няколко сантиметра за сметка на оттеглилите се черни къдри, а бръчките около тъмните му очи се бяха увеличили. Левески гледаше втренчено консула.

— Призрак — рече той.

— Не позна. — Нали пукна?

— Пак не позна.

— Да те вземат мътните! — отсече Стан, сграбчи консула и го вдигна във въздуха, сякаш беше петгодишен хлапак. — Да те вземат мътните! Значи не можа да пукнеш! Какво правиш тук?

— Дошъл съм да проверя разрешителното ти за продажба на спиртни напитки. Пусни ме на земята.

Левески внимателно постави консула на пода, потупа го по рамото и се захили. След това погледна Мартин Силенъс и свъси вежди.

— Приличаш ми на някого, но не съм те виждал досега.

— Познавах прапрадядо ти — отвърна Силенъс. — Което ме кара да те попитам имаш ли нещо скътано от онази дохеджирска биричка? Топлата британска гадост, която има вкус на преварена овнешка пикоч. Така и не можах да й се наситя.

— Нищо няма — прекъсна го Левески. Той посочи с пръст поета:

— Да те вземат мътните! Сандъкът на дядо Джири! Оня стар холос на сатира в едновремешния Джактаун. Възможно ли е това!

Той огледа втрещено Силенъс, след което отново се вторачи в консула, като го опипваше внимателно с масивния си показалец.

— Два призрака.

— Шест души, капнали от умора — отвърна консулът, но бебето отново проплака и той допълни: — По-точно, седем. Ще се намерят ли места?

Левески очерта полукръг с разперени ръце, сочейки заведението:

— Навсякъде, е така. Никакви места. Никаква храна. Никакво вино.

След което намигна на Мартин Силенъс:

— Никаква бира. Превърнахме се в един голям хотел без свободни легла. Копелетата от СЗС не мърдат оттук — не плащат нищо, пият си собственото скапано уиски и чакат края на света. Който, между другото, ще настъпи съвсем скоро.

Шестимата продължаваха да стоят прави по средата на помещението, което едно време служеше за мецанин. Струпаха багажа си върху нахвърляните по пода муниции. Групички мъже си пробиваха път през блъсканицата, мятаха изпитателни погледи към новодошлите и най-вече към Брон Ламиа, на които тя отвръщаше с израз на безразличие и неприязън.

— Имам една маса на балкона — обърна се Стан към консула. — Петима командоси от наказателните части на СЗС са се паркирали там от една седмица и само се фукат наляво и надясно, че ще очистят легионите на прокудените с голи ръце. Изхвърлям мухльовците и ви осигурявам маса.

— Действай — отвърна консулът.

Левески понечи да тръгне, но Ламиа го хвана за рамото.

— Бихте ли приели скромната ми помощ?

Стан повдигна рамене и се ухили:

— Няма нужда, но може да ми хареса. Хайде!

Двамата изчезнаха в навалицата.

Балкончето на третия етаж едва-едва побираше една паянтова маса и шест стола. Въпреки умопомрачителната блъсканица по всички етажи, стълбища и площадки никой не посмя да оспори правото им да се настанят, след като Левески и Ламиа изхвърлиха буйстващите командоси от високия девет метра балкон в реката. Все пак Стан бе успял да измъкне отнякъде кана бира, кошница с хляб и студено говеждо.

Ядяха мълчаливо. Очевидно ги измъчваше нещо повече от обичайния глад, изтощение и униние. До тях достигаха единствено отразената слаба светлина от вътрешността на „Цицерон“ и отблясъците от фенерите на минаващите по реката кораби. Повечето сгради покрай Хули тънеха в мрак, но ниските облаци отразяваха светлината на по-отдалечените части на града. Консулът успя да различи отломките на Храма на Шрайка на половин километър нагоре по реката.

— Е — наруши мълчанието отец Хойт, явно посъвзел се от свръхдозата морфин и балансиращ между болката и унеса, — какво ще правим оттук нататък?

Тъй като никой не отговори, консулът затвори очи. Нямаше никакво желание да поеме инициативата. Седнал на балкона на „Цицерон“, той лесно извика в съзнанието си спомена за обичайния ритъм на някогашния си живот. Пиеше, докато започнеше да се развиделява, след това съзерцаваше предутринния метеоритен дъжд с просветляването на облаците, после се довличаше до празния си апартамент близо до пазара, за да се появи четири часа по-късно в консулството изкъпан избръснат и с видимо човешки облик, като се изключеха кръвясалите му очи и влудяващата болка в главата. Уповавайки се на Тео, кроткия, изпълнителен Тео, да му помогне да изкара сутринта. Уповавайки се на съдбата да му помогне да изкара деня. Уповавайки се на „Цицерон“ да му помогне да изкара нощта. Уповавайки се на незначителността на своя пост да му помогне да изкара живота.

— Готови ли сте да тръгвате за поклонението?

Консулът рязко отвори очи. На вратата стоеше човек с качулка и в първия момент помисли, че това е Хет Мастийн, но мигновено осъзна, че този е по-нисък, а липсваше и провлаченият храмерски акцент.

— Ако сте готови, трябва да тръгваме — добави непознатият.

— Кой сте вие? — попита Брон Ламиа.

— Хайде побързайте — беше единственият отговор на сянката.

Федман Касад се понадигна, като внимаваше да не удари главата си о ниския таван, задържа покрития с мантия силует и перна качулката с лявата си ръка.

— Андроид! — възкликна Ленар Хойт и се облещи срещу синята му кожа и още по-сините му очи.

Консулът не беше особено изненадан. Притежаването на андроиди в Хегемонията бе забранено преди повече от век и производството им беше почти преустановено, но в някои затънтени, извънколониални светове, като Хиперион, все още ги използваха за физическа работа. Църквата на Шрайка употребяваше много често андроиди, съблюдавайки църковната догма, че те не са белязани с клеймото на първородния грях и следователно духовно превъзхождат човешкия род, поради което са неподвластни на ужасяващото и неизбежно възмездие на Шрайка.

— Трябва да тръгнете веднага — настоя шепнешком андроидът и отново нахлупи качулката на главата си.

— Ти от храма ли си? — попита Ламиа.

— Тихо! — рязко отвърна андроидът.

Обърна се, огледа помещението, след което кимна с глава.

— Налага се да побързате. Моля последвайте ме. Те се изправиха, без да знаят какво да предприемат. Консулът забеляза, че Касад небрежно разкопча дългото си кожено яке. Отдолу за миг проблясна тикнатата в колана му смъртоносна палка. В друга ситуация консулът би се ужасил само от мисълта, че я носи със себе си: и при най-малката грешка всичко би се превърнало на пух и прах. В този момент обаче необяснимо защо оръжието му вдъхна увереност.

— Багажът ни… — понечи да каже Уайнтрауб.

— Погрижили сме се за това — прошепна качулатият. — Хайде, по-бързо!

Андроидът ги поведе надолу по стълбите. Излязоха навън в непрогледната нощ и тръгнаха уморено и вяло, като изпусната тежка въздишка.

Консулът спа до късно. Половин час след като слънцето бе згряло, сноп лъчи проникна през жалузите на илюминатора и падна върху възглавницата му. Той се обърна на една страна, без да се събуди. Час по-късно настана голяма врява, докато освобождаваха уморените манти които бяха теглили шлепа през нощта, и впрягаха новите. Консулът спеше непробудно. През следващия час шумът от стъпките и крясъците на екипажа ставаше все по-силен и настоятелен, но едва сигналът на сирената под, шлюзовете при Карла окончателно го изтръгна от прегръдката на съня.

Замаян и отпуснат като след тежко пиянство, той се изми надве-натри с помощта на помпа и леген, навлече широки памучни панталони и стара дочена риза, нахлузи едни обувки с порести подметки и излезе на средната палуба.

Закуската беше сервирана върху дълъг бюфет до потъмняла от времето маса, която след употреба можеше да се прибира в страничната дървена ламперия. Едно платнище хвърляше сянка върху мястото за хранене, мятайки златисто-пурпурни отблясъци при всеки полъх на вятъра. Беше великолепен ден, ясен и безоблачен, а миниатюрното слънце на Хиперион наваксваше малките си размери със своята ожесточеност.

Уайнтрауб, Ламиа, Касад и Силенъс бяха станали преди известно време, а Ленар Хойт и Хет Мастийн се присъединиха малко след пристигането на консула.

Изправен до бюфета, консулът закуси риба на скара, плодове и портокалов сок, след което отиде до перилата. На това място реката беше широка почти километър и небето се отразяваше в синьо-зелените й води. В първия момент не можа да разбере къде се намират. На изток, чак до потъналия в мараня хоризонт, се простираха оризища, които блестяха под лъчите на изгряващото слънце. Покрай един насип се виждаха няколко колиби от избеляло дърво. Крайречните долчинки на западния бряг бяха обрасли с непознати за консула храсталаци, коренища и огненочервена папрат, а на около километър по-нататък се простираха блата и миниатюрни лагуни, които опираха о покрити с вечносини шубраци гранитни скали.

За момент консулът изпита усещането, че се е загубил в свят, който мислеше си, познава отлично, но си спомни сирената на шлюзовете при Карла и разбра, че са се отклонили по един рядко използван ръкав на Хули северно от Дъкхобърс Копс. Никога не беше виждал тази част на реката, тъй като по-рано винаги бе пътувал по Кралския транспортен канал или бе прелитал над него. Самият канал беше разположен на запад от скалите. Предположи, че някаква опасност или нередност по централното трасе, отвеждащо към Тревното море, ги е принудила да минат по това странично разклонение на Хули. Доколкото можеше да прецени, намираха се на около сто и осемдесет километра северозападно от Кийтс.

— Изглежда различен на дневна светлина, нали? — рече отец Хойт.

Тъй като не разбра какво има предвид Хойт, консулът отново се загледа в брега. В следващия миг осъзна, че отецът говори за шлепа.

Всичко бе станало като насън: пътят, който бяха изминали под леещия се дъжд, предвождали от пратеника на андроидите, качването на стария шлеп, лутането из лабиринта от покрити с мозайка каюти и коридори, присъединяването на Хет Мастийн при развалините на храма и накрая — отдалечаващите се в нощта светлини на Кийтс. Смътно си спомняше и изненадата от обстоятелството, че целият екипаж се състои от андроиди, но облекчението, което изпита, когато най-сетне затвори вратата на каютата и допълзя до леглото си, помнеше много ясно.

— Тази сутрин разговарях с А. Бетик — рече Уайнтрауб, имайки предвид среднощния им водач. — Тази стара гемия е цяла история.

Мартин Силенъс отиде до бюфета, наля си малко доматен сок, добави в него няколко капки от плоското шише, което носеше със себе си, и каза:

— Явно не е вчерашна. Шибаните й перила са целите мазни от пипане, стълбите са излъскани от ходене, таваните са почернели от сажди, а леглата са провиснали от употреба. Кой знае на колко века е. Дърворезбите и всички тези завъртулки в стил рококо са изумителни. Забелязахте ли, че инкрустациите все още миришат на сандалово дърво? Няма да се учудя, ако това нещо е докарано от старата Земя.

— Оттам е — каза Сол Уайнтрауб. Рахил спеше в ръцете му и на устата й се образуваха мехурчета от слюнка при дишането. — Намираме се върху славния кораб „Бенарес“, построен в древния земен град, носещ същото име.

— Не си спомням да съм чувал за град с подобно име — обади се консулът.

Брон Ламиа вдигна поглед от закуската си.

— Бенарес, известен още като Варанаси или Гандипур, в Свободния щат Хинду — поясни тя. — Част от втората Азиатска обединена просперираща област, създадена след Третата китайско-японска война. Разрушен по време на сблъсъка между Индия и Съветската мюсюлманска република.

— Да — рече Уайнтрауб. — „Бенарес“ е построен малко преди Голямата грешка. Около средата на двадесет и първи век. А. Бетик ми каза, че първоначално е бил левитационен кораб…

— ЕМ3 — генераторите още ли са долу? — прекъсна го полковник Касад.

— По всяка вероятност — отвърна Уайнтрауб. — Непосредствено до главния салон на долната палуба. Подът на залата е от чист лунен кристал. Гледката би била великолепна, ако летяхме на височина две хиляди метра… Но в момента те не вършат никаква работа.

— Бенарес… — Мартин Силенъс нежно погали потъмнелите перила. — Веднъж ме обраха там.

Брон Ламиа остави чашата с кафе:

— Старче, да не искаш да кажеш, че си достатъчно древен, за да си спомняш старата Земя? За толкова глупави ли ни мислиш?

— Мило дете — погледна я със светнали очи Мартин, — нищо не искам да кажа. Просто си помислих, че би било не само забавно, но и поучително, ако всеки от нас направи списък на местата, където е извършил кражба или е бил обран. Тъй като ти се ползваш с несправедливата привилегия да си сенаторска щерка, сигурен съм, че твоят списък би бил много по-изискан… и много по-дълъг.

Ламиа понечи да отвърне, но само се намръщи, без да каже нищо.

— Чудя се как се е озовал на Хиперион — промърмори отец Хойт. — За какво им е левитационен кораб след като електромагнитните му генератори не могат да бъдат задействани тук?

— Могат — намеси се полковник Касад. — Хиперион все пак притежава някакво магнитно поле. Но безопасността при полет не е гарантирана.

Отец Хойт го изгледа учудено, без да разбере смисъла на уточнението.

— Хей — неочаквано се провикна поетът, — цялата тайфа сме тук!

— Какво от това? — присви устни Брон, както правеше Винаги когато разговаряше със Силенъс.

— Всички сме тук. Да продължим с разказите.

— Мисля, че се бяхме разбрали да го правим след вечеря — намеси се Хет Мастийн.

— Закуска, обяд, вечеря… по дяволите, какво значение има? — сви рамене Мартин. — Нали всички сме тук. Няма да пътуваме цяла седмица до Гробниците на времето, я!

Консулът се замисли. Имаха по-малко от два дни път по реката. Още два дни или по-малко по Тревното море, ако вятърът бъде благоприятен. Не повече от ден, за да пресекат планината.

— Няма и шест дни.

— В такъв случай да продължим да си разказваме историите — настоя Силенъс. — А и кой ни дава гаранция, че Шрайка няма да ни посети, преди да сме почукали на вратата му. Щом като тези разкази биха могли да ни помогнат да оцелеем, защо да не ги чуем, преди самоходната месомелачка, която горим от нетърпение да посетим, да е накълцала и смляла разказвачите.

— Отвратителен си — рече Брон Ламиа.

— О, скъпа — усмихна се Силенъс, — същото ми прошепна и снощи след втория оргазъм. Ламиа извърна поглед встрани.

Отец Хойт се прокашля и попита:

— Чий ред е? Да разкаже историята си, имам предвид.

Настъпи тягостна тишина.

— Мой — каза най-после Федман Касад.

Високият мъж бръкна в джоба на бялата си туника и вдигна над главата си парче хартия, върху което беше изписано голямо „2“.

— Имате ли нещо против да го направите сега? — попита Сол Уайнтрауб.

Върху лицето на Касад се появи нещо като усмивка.

— Изобщо нямах намерение да го правя, но щом се налага, нека се свършва по-бързо.

— Я виж ти! — провикна се Силенъс. — Човекът познава дохеджирските драматурзи!

— Шекспир? — попита отец Хойт.

— Не — отвърна Силенъс. — Лънър и шибаният Лоу. Педерастът Нийл Саймън. Скапаният Хамел Постън.

— Полковник — произнесе официално Сол Уайнтрауб, — времето е чудесно, никой от нас няма някакви особено важни ангажименти през следващите един-два часа, тъй че безкрайно бихме се радвали, ако споделите с нас историята за това, как се озовахте на Хиперион, за да вземете участие в последното поклонение на Шрайка.

Касад кимна. Беше станало още по-топло, брезентовото платнище изплющяваше от време на време под напора на вятъра, палубите проскърцваха, докато левитационният кораб „Бенарес“ непоколебимо напредваше нагоре по течението към планините и блатата, към Шрайка.