Даниил ХармсИван Яковлевич…

Иван Яковлевич Бобов се събуди в най-добро разположение на духа. Показа се изпод одеялото и видя първо тавана. Таванът беше украсен с голямо сиво петно, зеленикаво по края. Ако човек го загледаше съсредоточено с едно око, петното заприличваше на носорог, впрегнат в ръчна количка, макар други да намираха, че повече напомня трамвай, яхнат от великан — впрочем, в петното можеха да се доловят дори и контурите на някакъв град. Иван Яковлевич погледна тавана, но не мястото, където беше петното, а просто така, напосоки; усмихна се и присви очи. После Иван Яковлевич се опули и вдигна вежди толкова високо, че челото му се нагъна като хармоника и сигурно щеше да изчезне съвсем, ако пак не беше присвил очи и припряно, като че внезапно засрамен от нещо, не беше покрил глава с одеялото. Направи го толкова бързо, че от другия край на завивката щръкнаха голите му крака и на големия пръст на левия му крак тутакси кацна една муха. Иван Яковлевич си размърда пръста, мухата отлетя и кацна на петата му. Тогава Иван Яковлевич прещипа одеялото с двата крака, с единия отгоре, а с другия — отдолу, и така го издърпа от главата си. „Ядец“ — си каза Иван Яковлевич и наду бузи. Обикновено, когато нещо се получаваше или, обратното, не се получаваше, Иван Яковлевич казваше „Ядец“ — естествено, не високо и съвсем не за да го чуе някой, а просто така, на себе си. И ето че като каза „Ядец“, Иван Яковлевич седна на кревата и протегна ръка към стола, на който си беше оставил панталоните, ризата и бельото. Той най обичаше да носи раирани панталони. Но за проклетия отникъде не можеше да се сдобие с такива. Ходи и в „Ленинградска дреха“, и в универмага, и в Пасажа, и в Гостиний двор, и из Петроградския район обиколи всички магазини. Дори до Охта отиде, но тъй и не намери раирани панталони. А старите бяха толкова износени, че не ставаха за обличане. Иван Яковлевич на няколко пъти ги кърпи, но вече и това не помагаше. Отново обиколи магазините и тъй като пак не откри раирани панталони, най-после реши да си купи карирани. Но и карирани не намери. Тогава Иван Яковлевич склони да си купи сиви панталони, но и сиви нямаше. Никъде не попадна и на черни панталони по негова мярка. Тогава Иван Яковлевич тръгна да си търси сини панталони, но докато обикаляше за черни, от магазините изчезнаха и сините, и кафявите. Така че най-накрая му се наложи да си купи зелени, напръскани с жълто. В магазина му се стори, че панталоните не са съвсем ярки и жълтите точици не се набиват на очи. Но като се прибра вкъщи, откри, че единият крачол наистина е по-благороден на цвят, а пък другият е почти тюркоазен и жълтите капки направо греят върху него. Иван Яковлевич се опита да обърне панталоните от опаката страна, но там и двата крачола биеха на жълто със зелени точки и имаха толкова весел вид, че ако покажеш такива панталони пред екрана след кинопрожекция, смятай, че нищо друго не ти трябва: публиката и тъй ще се смее поне половин час. Цели два дни Иван Яковлевич не се реши да обуе новите панталони, но когато старите се прокъсаха дотолкова, та и отдалеч се забелязваше, че и долните му гащи имат нужда от кърпеж, му се наложи да си ги обуе. Първия път излезе с тях много предпазливо. Надникна от входа, погледна наляво и надясно и като се убеди, че наблизо няма жива душа, се показа на улицата и бързо закрачи към службата си. Първият срещнат бе някакъв търговец на ябълки с голяма кошница на главата. Като видя Иван Яковлевич, той не обели и дума, затова пък щом го отмина, се спря и тъй като кошницата му пречеше да си обърне главата, самият той се обърна и се загледа подир Иван Яковлевич — сигурно би поклатил глава, ако не беше кошницата. А Иван Яковлевич бодро крачеше напред, приел срещата с търговеца за добро предзнаменование. Той не видя маневрата на търговеца и се утешаваше, че панталоните не бият чак толкова на очи. Сега пък насреща му се зададе някакъв чиновник, досущ като него, с чанта под мишница. Чиновникът вървеше бързо, без да гледа встрани, забил поглед в краката си. Като се разминаваше с Иван Яковлевич, чиновникът стрелна с поглед панталоните му и се спря. Иван Яковлевич също се спря. Чиновникът гледаше Иван Яковлевич, а Иван Яковлевич — чиновника.

— Извинете — каза чиновникът, — бихте ли ме упътили как да стигна до… това де, държавната борса?

— Трябва да минете по улицата… по моста… не, вървете насам, а после натам — отвърна Иван Яковлевич.

Чиновникът благодари и бързо се отдалечи, а Иван Яковлевич направи няколко крачки, но като видя, че насреща му идва не чиновник, а чиновничка, наведе глава и притича на другия тротоар. Пристигна в службата със закъснение и много ядосан. Колегите му, естествено, забелязаха зелените панталони с крачоли в различен нюанс, но, изглежда, се досетиха, че те са причината за яда на Иван Яковлевич, та не го безпокоиха с въпроси. Иван Яковлевич се мъчи със зелените панталони цели две седмици, докато един негов колега, Аполон Максимович Шилов, не му предложи да му продаде собствените си раирани панталони, които уж не му трябвали.

1934–1937