"Прокълната кръв" - читать интересную книгу автора (Хамет Дашиъл)

4. ТАЙНСТВЕНИТЕ ХАРПЪРОВИ

Когато на другата сутрин в девет часа пристигнах в агенцията, заварих Ерик Колинсън да ме чака в приемната. Загорялото му лице бе посивяло, изгубило розовия си оттенък, и бе забравил да намаже косата си с брилянтин. Щом ме видя, скочи и ме пресрещна.

— Знаете ли нещо за мис Легет? — попита направо. — Снощи не се прибрала и още не се е върнала у дома. Баща й се прави, че знае къде е, но аз съм сигурен, че и представа си няма. Каза ми да не се тревожа. Как да не се тревожа? Знаете ли нещо за нея?

Казах, че не знам, но съм я видял да излиза предната вечер от къщата на Мини Хърши. Дадох му адреса на мулатката и го посъветвах да пита нея. Той си нахлупи шапката и с бързи крачки напусна приемната. Свързах се с О’Гар и го попитах дали има отговор от Ню Йорк.

— Ъхъ — рече. — Ъптън — така му е името — е бил от вашего брата, частно ченге. Имал си собствена агенция до 1923-та, когато двамата с някой си Хари Рупърт били напъхани в пандиза, защото се опитали да подкупят съдебни заседатели. Как се оправи с черния?

— Право да ти кажа, не знам. Този Райноу Тингли разнася из джобовете си над хиляда долара. Мини твърди, че ги бил спечелил на зарове. Може и така да е — за диамантите на Легет не би получил и половината. Ще проверите ли каква е работата? Твърди, че ги е спечелил в клуба „Щастливи дни“.

О’Гар обеща да направи каквото може и затвори. Изпратих телеграма до филиала ни в Ню Йорк с молба да разучат нещо повече за Ъптън и Рупърт, след което се отправих към Градския съвет и изрових папката с разрешенията за сключване на граждански бракове за периода от август до септември 1923 година. Молбата, която търсех, беше с дата 26 август. В нея Едгар Легет заявяваше, че бил роден на 6 март 1883 година в Атланта, щата Джорджия, и че това бил неговият втори брак. Алис Дейн пишеше в молбата, че била родена в Лондон, Англия, на 22 октомври 1888 година и че това бил неин първи брак.

Когато се върнах в агенцията, Ерик Колинсън пак ме чакаше с още по-разрошена руса коса.

— Видях се с Мини — развика се възбудено още щом ме видя. — Но тя нищо не можа да ми каже. Габи била снощи при нея, за да я моли да се върне на работа, но нищо друго не знаела. Обаче… обаче на пръста й видях смарагдовия пръстен на Габи — сигурен съм!

— Попитахте ли я за това?

— Кого? Мини ли? Не. Как може! Това би било… вие сам знаете.

— Така е — съгласих се аз и си спомних думите на Фицстивън за средновековния рицар. — Трябва винаги да сме вежливи. А защо ме излъгахте за часа, в който сте се прибрали с мис Легет онази нощ?

От смущение лицето му стана по-привлекателно и още по-неинтелигентно.

— Да, глупаво беше — запелтечи той. — Но аз… вие знаете… помислих си, че вие… боях се, че…

Така доникъде нямаше да стигнем.

— Решихте, че часът е твърде късен и има опасност да си помисля нещо лошо за нея, така ли? — изказах предположение.

— Да.

Отървах се от него и отидох в стаята на дежурните, където Мики Линан — едър, отпуснат, червендалест, и Ал Мейсън — слаб, мургав, мазен, се надлъгваха как едно време по тях били стреляли и всеки се изкарваше по-изплашен от другия. Разказах им, каквото знаех за делото Легет — ако това можеше да се нарече знаене — и изпратих Ал да държи под око къщата на Легет, а Мики — да провери какво правят Мини и Райноу.

Когато един час по-късно натиснах звънеца на къщата, отвори ми мисис Легет. Приятното й лице бе посърнало. Влязохме в зелено-оранжево-шоколадовата стая. След малко се появи и мъжът й. Казах им какво бе научил О’Гар за Ъптън и че съм телеграфирал в Ню Йорк за допълнителни сведения за Рупърт.

— Някои от съседите ви са забелязали в квартала човек, който не е бил Ъптън и който по описание много напомня мъжа, спуснал се по аварийната стълба от стаята на убития Ъптън. Така че искам да разберем как изглежда Рупърт.

Докато говорех, не откъсвах поглед от лицето на Легет. Той не трепна. Неговите блестящи червеникаво-кафяви очи изразяваха интерес и нищо друго.

— Мис Легет у дома ли си е? — попитах.

— Не — отвърна той.

— Кога ще се върне?

— Едва ли ще се прибере в близките няколко дни. Не е в града.

— А къде мога да я намеря? — обърнах се към мисис Легет. — Искам да й задам няколко въпроса.

Тя избягваше очите ми, гледаше съпруга си.

— Не знаем със сигурност — отговори той на въпроса ми с метален глас. — Дойдоха едни нейни приятели от Лос Анджелес — семейство Харпър — и я поканиха на екскурзия в планината. Не знам по кой път са тръгнали и се съмнявам, че имаха представа къде точно отиват.

Зададох няколко въпроса относно семейство Харпър. Оказа се, че Легет почти нищо не знае за тях. Малкото име на жената било Кармъл, а мъжа наричали Бъд, обаче той не знаеше със сигурност дали името му е Франк или Уолтър. Не знаеше и адреса им в Лос Анджелес. Спомни си, че имали къща някъде в Пасадина, но не беше сигурен, защото бил чувал, че щели да я продадат или поне възнамерявали. Докато ми дрънкаше всички тези глупости, жена му не откъсваше очи от пода и само два пъти му хвърли мълниеносни, умоляващи погледи.

— Да знаете още нещо за тях? — обърнах се към нея.

— Не — едва отрони тя и метна още един поглед към мъжа си, който не й обърна внимание, а продължи да ме наблюдава втренчено.

— Кога тръгнаха? — продължих да разпитвам.

— Рано сутринта — отвърна Легет. — Бяха отседнали в някакъв хотел — не знам кой, — а Габриел прекара нощта с тях, за да могат да потеглят рано.

Писна ми да слушам за Харпърови.

— Някой от вас знае ли нещо за Ъптън? Имал ли е вземане-даване с него преди тази история?

— Не — отвърна той.

Имах още въпроси, но отговорите, които получавах, бяха безсмислени, затова станах да си вървя. Изкуших се да му кажа какво мисля за него, но каква полза? Той също стана, усмихна се вежливо и рече:

— Съжалявам, че със своята небрежност причиних на застрахователната компания толкова неприятности. Бих искал да ви попитам следното: смятате ли, че е редно да поема отговорността за загубата на диамантите и да заплатя стойността им?

— Така както се очертава историята — отвърнах, — мисля, че е редно. Но това няма да прекрати разследването.

Мисис Легет бързо вдигна носна кърпичка към устата си.

— Благодаря — каза той с небрежно вежлив глас. — Ще си помисля по въпроса.

На път за агенцията се отбих при Фицстивън и останах при него около половин час. Каза, че пишел статия за „Психопатологичен преглед“ — сигурно греша, но беше нещо подобно, — в която заклеймявал хипотезата за несъзнателното или подсъзнателното начало като заблуда, клопка за невежите и оръдие в ръцете на шарлатаните, празнота в свода на психологията, която пречела или поне се опитвала да попречи на истинския учен да прогони разните маниаци, като например психоаналитиците и бихейвиористите и така нататък. Десет минути ме занимава с този проблем, но най-накрая слезе на земята с думите:

— А ти докъде стигна с неуловимите диаманти?

— Ами горе-долу — отвърнах аз и му разказах какво бях научил и извършил до този момент.

— Да, чудесно си оплескал всичко — поздрави ме той, когато свърших.

— Ще стане и по-зле — предрекох. — Много ми се иска да поговоря насаме с мисис Легет. Поне десет минути. Ако го няма мъжа й, мисля, че бих постигнал някакъв напредък с нея. Ти би ли могъл да измъкнеш нещо? Ще ми се да разбера защо е офейкала Габриел, дори и да не науча къде.

— Ше опитам — отзова се с готовност Фицстивън. — Какво ще кажеш, ако намина покрай тях утре следобед — да им поискам една книга? Например „Розовият кръст“ на Уейт ще свърши работа. Те знаят, че се интересувам от тези въпроси. Той сигурно ще работи в лабораторията и аз ще забраня да го безпокоят. Ще пристъпя към въпроса съвсем небрежно, но нищо чудно да измъкна нещо от нея.

— Благодаря. Значи до утре вечер.

По-голямата част от следобеда излагах черно на бяло онова, което бях научил, плюс предположенията си и се опитвах да ги подредя и свържа по някакъв начин. На два пъти ми звъня Ерик Колинсън да ме пита дали съм научил нещо за Габриел. Нито Мики Линан, нито Ал Мейсън се обадиха да докладват. В шест часа приключих е работата.