"Кльощавият" - читать интересную книгу автора (Хамет Дашиъл)

VIII

До този момент знаех със сигурност къде ми е мястото в историята Улф—Уайнънт—Йоргенсен и каква роля играя в нея — отговорите бяха съответно никъде и никаква, — но когато в четири сутринта на другия ден се отбихме в „Ройбен“ на връщане към хотела, за да пием по едно кафе, Нора разгърна някакъв вестник и ето какво откри в клюкарската рубрика: „Ник Чарлс, бивш детектив от Трансамериканското детективско бюро, е пристигнал от крайбрежието1 да разследва тайнственото убийство на Джулия Улф.“

А когато шест часа по-късно отворих очи и седнах в леглото, открих, че Нора ме друса за раменете, а някакъв мъж с пистолет в ръка е застанал на прага на спалнята.

Беше тъмен, пълен, младолик мъж със среден ръст, широко чене и ниско чело. На главата си имаше черно бомбе, черното палто му стоеше много добре, а черният костюм и черните обувки изглеждаха, сякаш са били купени преди петнадесет минути. Пистолетът — черен, автоматичен, калибър 38, с късо дуло — не сочеше никъде, а просто лежеше удобно в шепата му.

— Той ме накара да го пусна, Ник — обясняваше Нора. — Каза, че трябва да…

— Трябва да говоря с вас — довърши вместо нея човекът с пистолета. — Нищо друго, но трябва да говоря.

Гласът му беше нисък, стържещ.

Вече бях мигал достатъчно, за да се поразсъня. Погледнах към жена си. Тя беше възбудена, но ни най-малко не я беше страх — все едно, че наблюдаваше как конят, на който е заложила, изпреварва останалите с една глава.

— Добре, говорете, но бихте ли скрили този пистолет? — предадох се аз.

Той се усмихна само с долната си устна.

— Знам, че минавате за костелив орех. Не е нужно да ми го казвате. — С тези думи той прибра пищова в джоба на палтото си. — Аз съм Шеп Морели.

— За пръв път чувам това име — рекох аз.

Той направи крачка напред и взе да клати глава от ляво на дясно.

— Не съм очистил Джулия.

— Може и така да е, но не го съобщавате където трябва. Аз нямам нищо общо с това.

— От три месеца не съм я виждал — продължи той. — Бяхме скъсали.

— Кажете го на полицията.

— А и нямам никакви основания да й причиня нещо лошо — тя винаги се е държала прекрасно с мен.

— Чудесно. Но си продавате стоката на погрешен пазар.

— Чуйте — пристъпи той към леглото. — Стъдси Бърк ми каза, че навремето сте били свястно момче. Затова дойдох. Вярно ли е…

— Как е Стъдси? — прекъснах го аз. — Не съм го виждал, откак го опандизиха — беше през 23-та или 24-та.

— Добре е. Иска да ви види. Държи едно заведение на Западна четиридесет и девета улица. Казва се „Пиджирън Клъб“. Кажете ми — какво иска от мен полицията? Или просто се опитват да ми лепнат нещо?

Поклатих глава.

— Ако знаех нещо, щях да ви кажа. Не вярвайте на вестниците — нямам нищо общо с тази история. Обърнете се към полицията.

— Това ще е страшно умно — усмихна се той отново с долната си устна. — Най-умната постъпка в целия ми живот. Аз, заради когото един полицейски капитан свърши в болницата. Не се разбрахме по един въпрос. Чакат ме с разтворени обятия да се отбия и да им задам един-два въпроса. Ще си умрат от радост до върха на полицейските си палки. — Той вдигна длан. — Казвам ви истината. Стъдси каза, че и вие говорите винаги истината. Кажете ми я тогава.

— Нали това правя — уверих го аз. — Ако знаех нещо, щях…

На външната врата се почука три пъти, остро. Пистолетът на Морели се озова в ръката му, преди чукането да е престанало. Очите му като че се въртяха едновременно във всички посоки. Гласът му изстърга като по желязо дълбоко в гърдите му:

— Какво е това?

— Не знам. — Аз седнах по-удобно в леглото и кимнах с глава към пистолета. — Трябва да са твоите хора. — Дулото сочеше право в гърдите ми. — Нямаме авариен изход — заключих аз и протегнах ръка към Нора, седнала в другия край на леглото.

Отново се почука и плътен глас извика:

— Отворете! Полиция!

Долната устна на Морели се изви, покри горната и той ме изгледа с бялото на очите си.

— Ах ти, предател! — бавно изрече той, сякаш му беше мъчно за мен. Леко пристъпи назад и подпря вратата с гръб. В ключалката на външната врата застърга ключ.

Ударих Нора с лявата си ръка и я съборих на пода. Възглавницата, която метнах с дясната ръка срещу пищова на Морели, бе сякаш перушинка — понесе се бавно и плавно като листче хартия. Никога — нито преди, нито след това — не съм чувал по-гръмък звук от изстрела на Морели. Нещо ме удари отляво, докато се хвърлях на пода. Успях да хвана един от глезените му и го съборих долу заедно със себе си, докато той ме удряше по гърба с пистолета. Успях да се освободя и взех да го удрям колкото се може по-ниско по тялото.

Влязоха някакви мъже и ни разтърваха.

Трябваха ни цели пет минути, за да свестим Нора.

Тя най-сетне седна, хвана се за бузата, огледа стаята и съзря Морели с белезници на ръцете, застанал между двама полицаи. Лицето му беше цялото в кръв — ченгетата го бяха пообработили, колкото да си направят удоволствието. Нора ме изгледа яростно:

— Глупак с глупак! За какво ти трябваше да ме цапардосаш така, че да изгубя съзнание? Знаех, че ще се справиш с него, но исках да видя как!

Един от полицаите се изхили.

— Боже! — възхитено рече той. — Тая жена си я бива.

Тя му се усмихна и стана. Когато погледна мен обаче, усмивката й се стопи.

— Ник, та ти си…

Отговорих, че според мен не е нищо особено, и разкопчах останките от горнището на пижамата. Куршумът на Морели беше издълбал улейче — дълго десетина сантиметра — точно под лявото ми зърно. Доста кръв течеше, но раната не беше дълбока.

— Язък! — обади се Морели. — Един-два сантиметра по-навътре, и каква прекрасна разлика!

Ченгето, което се възхити от Нора — як, белезникав мъж на петдесетина години, облечен в зле скроен сив костюм, — цапардоса Морели през устата.

Кайзер, управителят на „Норманди“, каза, че ще повика лекар, и отиде да се обажда по телефона. Нора изтича до банята да донесе пешкири.

Сложих един от пешкирите върху раната и пак си легнах.

— Нищо ми няма. Да не говорим повече за това, докато не дойде лекарят. Кажете, как стана така, че пристигнахте толкова навреме?

Полицаят, който удари Морели, обясни:

— Подразбрахме, че всички Уайнънтови си правят тук срещите, плюс адвоката му и останалите, замесени в историята, та решихме за всеки случай да държим хотела под око, да не би да се появи и той. И ето, тази заран Мак — той беше дежурен тогава — видял как този тук се вмъква и веднага ни се обади, а ние накарахме мистър Кайзер да се качи с нас и добре, че така стана, иначе я бяхте закъсали.

— Да, имах късмет — иначе сигурно нямаше да стреля по мен.

Той ме изгледа подозрително. Очите му бяха избелялосиви и воднисти.

— Да не ви е приятел?

— За пръв път го виждам.

— Какво искаше?

— Да ми съобщи, че не е убил Джулия Улф.

— Че какво ви засяга вас?

— Не ме засяга.

— А той защо мислеше, че ви засяга?

— Ами попитайте го. Аз откъде да знам?

— Питам вас.

— Питайте колкото си искате.

— И друго искам да ви попитам: ще направите ли оплакване, задето ви рани?

— И това е въпрос, на който не мога да отговоря веднага. Може да не е било преднамерено.

— Окей. Време има предостатъчно. Както виждам, ще трябва да ви зададем много повече въпроси, отколкото си мислехме. — Той се обърна към един от хората си: — Претърсете апартамента.

— Само ако имате разрешение от прокурора.

— Вие така си мислите. Хайде, Анди. И те се заеха с претърсването.

Влезе лекарят — безцветен, сумтящ дребосък — и взе да се суети и да подсмърча около раната ми, спря кръвотечението, превърза ме и ме успокои с думите, че ако полежа ден-два, всичко ще е наред. Никой нищо не му каза. Полицаите не му разрешиха да направи нещо за Морели. Той си отиде по-безцветен и сумтящ отпреди.

Белезникавият здравеняк се беше върнал от хола с една ръка, скрита зад гърба. Изчака лекарят да си отиде и тогава попита:

— Имате ли разрешително за носене на оръжие?

— Не.

— Тогава какво прави това у вас? — И ми показа пистолета, който бях отнел на Доръти Уайнънт.

Какво можех да му кажа?

— Чували ли сте какво гласи законът по този въпрос?

— Да.

— Значи знаете какво ви чака. Ваш ли е пистолетът?

— Не.

— Чий тогава?

— Ще се опитам да си спомня.

Той го прибра в джоба си и седна на стола до леглото ми.

— Вижте, мистър Чарлс. Май и двамата възприехме погрешен тон. Не искам да обърна дебелия край, а на вас едва ли ви се иска да се държите зле с мен. Раната сигурно ви причинява болка и не ми се ще да ви притеснявам, докато не си отпочинете както трябва. Тогава ще поговорим отново и може би ще налучкаме правилния тон.

— Благодаря — искрено казах аз. — Тогава да се почерпим.

— Ей сега — скочи Нора от ръба на леглото. Белезникавият мъжага я проследи с поглед, после тържествено закима с глава. Гласът му също беше тържествен.

— Ей богу, сър, провървяло ви е. — После най-неочаквано ми протегна ръка. — Казвам се Гилд. Джон Гилд.

— Моето вече ви е известно.

Стиснахме си ръцете. Нора се върна със сифона, бутилката скоч и няколко чаши върху подноса. Понечи да даде и на Морели една чаша, но Гилд я спря.

— Много мило от ваша страна, мисис Чарлс, но законът не позволява да се дава на арестантите алкохол или лекарства, освен ако не каже лекарят. — Той ме погледна. — Така ли е?

— Така е — потвърдих аз.

Всички останали пихме.

След като си пресуши чашата, Гилд я остави и стана.

— Трябва да взема пистолета със себе си, но не се безпокойте. Ще имаме време да си поговорим, щом се оправите. — Той пое ръката на Нора и тромаво се поклони над нея. — Надявам се, че не ми се сърдите за думите преди малко, но не исках да…

Когато поиска, Нора може да се усмихва много красиво. Сега го дари с една от най-чаровните си усмивки.

— Да ви се сърдя? Та на мен ми беше толкова забавно!

Тя изпрати полицаите и арестанта им. Кайзер си беше тръгнал преди това.

— Много е симпатичен. Боли ли те?

— Не.

— Всичко е по моя вина, нали?

— Глупости, Налей ми още. Тя ми наля.

— Днес не бива да пиеш много.

— Няма. На закуска ми се яде пушена риба. И тъй като неприятностите ни приключиха засега, кажи им да ни изпратят кучето, че взе да ми липсва. Поръчай също на телефонистката да не ни свързва с никого — сигурно ще ни търсят разни журналисти.

— А какво ще кажеш на полицията за пищова на Доръти? Все някакво обяснение ще трябва да им дадеш, нали?

— Още не знам.

— Кажи ми истината, Ник: много ли глупаво се държах?

Аз поклатих глава.

— Не по-глупаво от всеки друг път.

— Мръсен грък! — засмя се тя и отиде да се обади по телефона.