"Пазителите на запада" - читать интересную книгу автора (Едингс Дейвид)

7.

Годините, които последваха, бяха изпълнени със спокойствие. Белгарат и Белдин често отсъстваха за дълго и когато се връщаха уморени и прашни от пътуването, лицата им носеха разочарования израз на хора, които не са открили това, което са търсили. Дурник стоеше често на брега на потока, насочил цялото си внимание върху задачата да убеди някоя предпазлива пъстърва, че парченцето лъскав метал в потока, голямо колкото нокът на палец, и няколко кончета червена прежда, носещи се зад него, е нещо не просто годно за ядене, а и неустоимо вкусно. Въпреки това той поддържаше къщата и околността непосредствено около нея спретнати с педантичност, доказваща по-убедително от всякакви думи, че собственикът на всички сгради тук е сендар. И въпреки че дъсчените огради обикновено лъкатушат в зависимост от неравностите на терена, Дурник упорито настояваше, че неговите огради трябва да са абсолютно прави. Беше съвсем очевидно, че той по природа е неспособен да заобикаля каквито и да било пречки. Затова, ако се случеше на пътя на някой от стоборите му да се изпречи голям камък, той незабавно преставаше да бъде строител на огради и се превръщаше в копач.

Поулгара се отдаде на домакинската работа. Отвътре къщата имаше безупречен вид. Лехите с фасул, ряпа и зеле в градината и бяха така прави, както оградите на Дурник, а за плевели въобще не можеше да се приказва — такова нещо бе недопустимо. Лицето на вълшебницата, докато тя се потеше над тези, както изглежда, безкрайни задачи, излъчваше замечтано удовлетворение; тя тананикаше или пееше много, много стари песни, докато се трудеше.

Еранд обаче на моменти проявяваше желание да се скита. Не можеше да се каже, че бе мързелив, но много от задълженията във фермата бяха изнурително скучни и предполагаха повторение на едни и същи действия отново и отново. Подреждането на дърва за огрев не беше от любимите начини на Еранд за прекарване на свободното време. Плевенето в градината му изглеждаше някак безпредметно, защото за една нощ плевелите израстваха отново. Бърсането на чиниите му се струваше абсолютна глупост, защото и сами щяха да си изсъхнат. Той полагаше доста усилия да накара Поулгара да мисли като него по този въпрос. Тя слушаше сериозно безпогрешната му логика и кимаше в знак на съгласие, докато момчето, употребявайки цялото красноречие на света, доказваше, че всъщност няма нужда чиниите да бъдат избърсвани. А след като той приключеше, обобщавайки всичките си аргументи, и демонстрираше по ослепителен начин блестящата острота на ума си, тя се усмихваше, казваше: „Да, скъпи“ и неумолимо му подаваше кърпата.

Еранд обаче съвсем не бе претоварен с непрекъснат труд. Всъщност не минаваше и ден, без да прекара няколко часа на гърба на червеникавокафявия жребец в скитане из ливадите, свободен като вятъра.

Извън спокойствието на унесената в безметежна дрямка Долина светът продължаваше да живее. Въпреки че къщата бе уединена, посетителите не бяха нещо необичайно. Хетар, разбира се, наминаваше често; понякога го придружаваше Адара, неговата висока прекрасна съпруга, с невръстния им син. Подобно на своя съпруг, Адара бе алгарка до мозъка на костите си. Тя се чувстваше в свои води както на седлото, така и вървейки пешком. Еранд много я харесваше. Въпреки че лицето й винаги изглеждаше сериозно, дори строго, зад тази спокойна външност се прокрадваше изпълнен с ирония, прозорлив и остър ум, който много му допадаше. Ала имаше и нещо повече от това. Високата тъмнокоса млада жена със своите идеални черти и бяла, гладка като алабастър кожа, изпълваше въздуха около себе си с лек, нежен аромат, който, изглежда, винаги привличаше вниманието му, независимо от заниманието, на което се бе отдал. В това благоухание имаше нещо неуловимо, но въпреки това то бе завладяващо по странен начин. Веднъж, когато Поулгара играеше с бебето, Адара и Еранд яздиха до върха на един хълм наблизо. Там тя му разказа как е създаден нейният парфюм.

— Знаеш ли, че Гарион е мой братовчед? — попита го тя.

— Да.

— Веднъж яздихме далеч от Крепостта. Беше през зимата, когато всичко бе сковано в мраз. Тревата изглеждаше кафява и безжизнена, всичките листа на храстите бяха окапали. Попитах го за различните вълшебства — какво са те и какво може да направи човек с тяхна помощ. Всъщност не вярвах във вълшебствата — исках, но не можех да повярвам. Той взе едно клонче, уви малко изсъхнала трева около него и след това пред очите ми го превърна в цвете.

Еранд кимна.

— Да, това е нещо, което Гарион би могъл да направи. То помогна ли ти да повярваш във вълшебствата?

Тя се усмихна.

— Не веднага. Поне не напълно. Имаше нещо друго, което поисках да направи, но той каза, че не било по силите му.

— Какво бе то?

Тя се изчерви и след това весело се засмя.

— Все още се смущавам, когато говоря за това — рече Адара. — Поисках от него да използва силата си, за да накара Хетар да ме обикне.

— Но той не е трябвало да го прави — възрази Еранд. — Хетар вече те е обичал, нали?

— Е, трябваше му малко помощ, за да го осъзнае. Но изпитвах голямо съжаление към себе си онзи ден. Когато се отправихме назад към Крепостта, забравих цветето на склона на един хълм. Година по-късно целият склон бе покрит с тези красиви малки цветове. Се’Недра нарича това цвете „Розата на Адара“. Ариана мислеше, че то може би има някакви целебни свойства, макар че така и не успяхме да открием какво лекува. Харесвам аромата му. То ми принадлежи по странен начин, за това разпръсквам листчета в скриновете, където държа дрехите си. — Тя се засмя дяволито и добави: — Ароматът прави Хетар много привързан към мен.

— Не мисля, че това се дължи единствено на цветето — каза Еранд.

— Може би, но не смятам да поемам излишен риск. Щом ароматът ми дава предимство, ще го използвам.

— Това е умно.

— О, Еранд! — засмя се тя. — Ти си много приятно момче.

Посещенията на Хетар и Адара не бяха изцяло плод на приятелската им привързаност към семейството на Белгарат. Бащата на Хетар бе крал Чо-Хаг, главатарят на племенните вождове на Алгария. Той живееше най-близо до кулата на вълшебника от всички владетели на алорните и чувстваше, че е негов дълг да осведомява Поулгара за събитията по света. От време на време изпращаше сведения за развоя на безкрайната кървава война в южен Ктхол Мургос, където Кал Закат, императорът на Малореа, продължаваше своя неуморен поход през равнините на Хага, насочил се към голямата южна гора в Горуд. Кралете на Запада бяха в недоумение за привидно безпричинната омраза, която Закат изпитваше към своите братовчеди от Мургос. Имаше слухове за лична обида, нанесена някога в миналото, но в това бе замесено името на Таур Ургас, а Таур Ургас бе загинал в битката при Тул Марду. Враждебността на Закат към мургите обаче не бе загинала заедно с този безумец, който бе техен владетел; сега императорът бе повел своите малореанци в безмилостен поход с явната цел да заличи от човешката памет всички следи от съществуването на мургите.

В Толнедра здравословното състояние на император Ран Боруни XXIII, бащата на кралица Се’Недра от Рива, бе много тежко. Тъй като той нямаше син, който да наследи императорския трон в Тол Хонет, великите родове на империята водеха недостойна борба за престола, изпълнена с низки интриги. Огромни подкупи се предаваха от ръка на ръка, нощем из улиците на Тол Хонет плъзваха убийци с остри кинжали и шишенца със смъртоносни отрови, които тайно купуваха от хората-змии от Нийса. Ала хитрият Ран Боруни за голямо разочарование и гняв на родовете Хонет, Вордю и Хорбит бе назначил генерал Варана, херцога на Анадил, за свой регент. Варана, установил почти абсолютен контрол върху военните легиони, взе решителни мерки да обуздае изстъпленията на родовете и тяхното боричкане за трона.

Ала междуособните войни на ангараките и не по-малко ожесточените борби на великите херцози в Толнедранската империя не представляваха особен интерес за кралете на алорните. Владетелите на Севера бяха много по-загрижени за тревожното възраждане на култа към Мечката. Тревога будеше и тъжната, но неоспорима истина, че управлението на крал Родар от Драсния съвсем ясно клони към залез. Родар, въпреки грамадното си туловище, бе проявил изумителен военен гений по време на военния поход, чиято кулминация бе битката при Тул Марду; ала Чо-Хаг тъжно съобщи, че огромният владетел на Драсния е започнал да забравя различни неща и че поради огромното си тегло вече не можел да стои на краката си без чужда помощ и често заспивал, дори докато се занимавал с най-важните държавни дела. Неговата очарователна млада кралица Порен правела всичко, на което била способна, за да облекчи бремето, произтичащо от императорската корона, но за всички, които го познавали, било ясно, че крал Родар няма да управлява още дълго.

Най-сетне, към края на една сурова зима, сковала земята в сняг и лед, по-дебел, отколкото помнеха и най-старите хора, кралица Порен изпрати куриер в долината с молба Поулгара да отиде в Боктор и да приложи целебните си умения върху краля на Драсния. Пратеникът пристигна късно през един мрачен следобед. Бледото слънце уморено потъна в легло от лилави облаци, надвиснали ниско над планините на Улголандия. Пратеникът се бе увил в дебела наметка от самурова кожа, ала дългият му заострен нос стърчеше от топлата дълбока качулка и веднага издаваше самоличността му.

— Силк! — възкликна Дурник, когато дребничкият драснианец слезе от коня в заснежената дворче пред хижата. — Какво правиш тук, толкова далеч от дома си?

— Замръзвам — отговори Силк. — Надявам се, че сте напалили хубав огън.

— Поул, виж кой е дошъл! — извика Дурник. Поулгара отвори вратата, за да види кой е техният посетител.

— А, принц Келдар! — възкликна тя и се усмихна на дребния човек с лице на плъх. — Да не би да си плячкосал Гар ог Надрак до такава степен, че идваш да търсиш нови територии за грабежите си?

— Не — отвърна й Силк, потропвайки с премръзнали крака по земята. — Направих грешка и на път за Вал Алорн минах през Боктор. Порен насила ме принуди да избера заобиколния маршрут.

— Влизай — покани го Дурник. — Аз ще се погрижа за коня ти.

Силк свали самурената си наметка, застана треперещ от студ пред камината и протегна ръце към пламъците.

— През последната седмица много студувах — измърмори той. — Къде е Белгарат?

— Той и Белдин са някъде на изток — отговори Поулгара и забърка чаша вино с подправки, за да му помогне да се стопли. — Не знам точно къде.

— Това няма значение. Всъщност аз дойдох да се видя с теб. Чула си, че крал Родар е зле, нали?

Тя кимна, после вдигна нагорещения до червено ръжен и го потопи във виното. Горещото желязо предизвика бълбукане и съскане в алената течност.

— Хетар ми донесе новини за това миналата есен. Успяха ли лекарите да определят каква е болестта му?

— Старост — сви рамене Силк и с благодарност пое чашата от ръцете й.

— Всъщност Радар не е толкова стар.

— Но е прекалено тежък. Излишното тегло уморява човек с времето. Порен е отчаяна. Тя ме изпрати да те помоля, не — по-скоро да падна на колене пред теб. Ела в Боктор и виж какво можеш да направиш. Помоли ме да ти съобщя, че ако не дойдеш, Родар няма да дочака пристигането на гъските в северното небе.

— Наистина ли положението е толкова лошо?

— Не съм лекар — отвърна Силк. — Но кралят хич не изглежда добре. Май умът вече му изневерява. Дори започна да губи апетит, а това е лош признак за човек, който винаги е ял по седем големи блюда на ден.

— Разбира се, че ще дойдем — заяви без колебание Поулгара.

— Само първо ме оставете да се стопля — рече умоляващо Силк.

Свирепа виелица ги задържа няколко дни на юг от Алдурфорд. Снежната фъртуна се спусна шеметно от планините на Сендария и профуча бясно през откритите равнини на северна Алгария. Все пак имаха късмет и попаднаха в лагера на дружина скитащи пастири точно когато се разрази бурята. Прекараха дните на буреносни ветрове и снежни виелици, разположени удобно в топлите каруци на гостоприемните алгарци. Когато най-сетне времето се промени, пътешествениците забързаха към Алдурфорд, прекосиха реката и стигнаха до широкия път, който продължаваше към Боктор през покритите със сняг блата.

Кралица Порен, все още хубава въпреки тъмните кръгове под очите, разкриващи съвсем красноречиво тревогата на безсънните й нощи, ги поздрави пред портите на двореца на крал Родар.

— О, Поулгара! — възкликна тя и прегърна вълшебницата, обзета от благодарност и облекчение.

— Скъпа Порен — отвърна Поулгара, докато обгръщаше с ръце малката, изтощена от грижи драснианска кралица. — Щяхме да пристигнем и по-рано, но ни задържа лошото време. Как е Родар?

— Отслабва всеки ден — отговори Порен безнадеждно. — Сега дори Кева го уморява.

— Вашият син?

Порен кимна.

— Следващият крал на Драсния. Той е само на шест години. Твърде млад е, за да се възкачи на трона.

— Добре, да видим какво можем да направим, за да забавим това.

Състоянието на крал Родар беше дори по-лошо от онова, което им бе описал Силк. Еранд бе запомнил краля на Драсния като пълен, весел човек с проницателен ум и на пръв поглед неизчерпаема енергия. Сега той бе отпуснат, кожата му бе добила сивкав оттенък и изглеждаше увиснала, прорязана от дълбоки бръчки. Кралят не можа да се изправи; още по-сериозни тревоги будеше фактът, че легнал владетелят си поемаше дъх с мъчително хриптене. Гласът му, някога достатъчно силен, за да събуди цяла спяща армия, се бе превърнал в слабо хъхрене. Когато влязоха, Родар ги поздрави с уморена усмивка, но само след неколкоминутен разговор задряма отново.

— Мисля, че трябва да остана насаме с него — обърна се Поулгара към останалите. Решителният й глас изразяваше увереност, че може да се справи със ситуацията, но бързият поглед, който размени със Силк, вдъхваше малко надежда за възстановяването на болния крал.

След малко вълшебницата излезе от стаята на Родар. Лицето й беше сериозно.

— Е? — попита Порен. Очите й бяха изпълнени със страх.

— Ще бъда откровена — каза Поулгара. — Познаваме се от достатъчно време, за да крия истината от теб. Мога малко да облекча му дишането и с това да намаля до известна степен страданията му. Разполагам със средства, които са в състояние да го направят по-жизнен за известно време. Но трябва да ги използваме пестеливо, може би единствено когато се налага да вземе някакво важно решение.

— Ала не можеш да го излекуваш, така ли? — В гласа на Порен се промъкнаха сълзи.

— Състоянието му не се поддава на лечение, Порен. Тялото му е съвсем изтощено. От години му казвам, че обилната храна ще го убие. Той тежи колкото трима нормални мъже. Човешкото сърце просто не е в състояние да се справи с такова натоварване. През последните години не е правил никакви физически упражнения, а хранителният му режим категорично е възможно най-неподходящият, който би могъл да избере.

— Не би ли могла да използваш някакво вълшебство? — попита отчаяно драснианската кралица.

— Порен, ще трябва наново да изградя тялото му. Нищо у него вече не функционира както трябва. Вълшебствата тук са напълно безсилни. Съжалявам.

Две големи сълзи блеснаха в очите на кралица Порен.

— Колко живот му остава? — попита тя и гласът й се стопи до шепот.

— Няколко месеца. Най-много половин година.

Порен кимна, а след това, въпреки че очите й бяха пълни със сълзи, вдигна смело брадичка.

— Когато решиш, че може, моля те, дай му от твоите лекарства. Те ще избистрят ума му. Ние двамата трябва да поговорим. Налага се да уредим някои неща — за нашия син и за Драсния.

— Разбира се, Порен.

Няколко дни по-късно мразовитият студ на тази дълга сурова зима внезапно намаля. От залива Черек към вътрешността на страната през нощта духна топъл вятър и донесе със себе си поройна дъждовна буря. Тя превърна преспите, задръстили широките улици на Боктор, в подгизнала кафява киша. Рязката промяна на времето накара Еранд и принц Кева, наследника на драснианския трон, да останат затворени в двореца. Престолонаследникът Кева бе здраво момче с тъмна коса и сериозно лице. Също като баща си, болния крал Родар, Кева имаше подчертано предпочитание към червения цвят и обикновено носеше кадифен жакет и опънати по тялото алени панталони. Въпреки че Еранд беше по всяка вероятност с около пет години по-голям от принца, двамата почти веднага се сприятелиха и заедно откриха какво огромно забавление може да представлява търкалянето на дървена топка в ярки цветове по каменното стълбище. Ала след като подскачащото кълбо събори един сребърен поднос от ръцете на главния иконом, доста настоятелно ги помолиха да си намерят други развлечения.

Двамата се разхождаха известно време из кънтящите мраморни зали на палата, Кева облечен в одежди от яркочервено кадифе, а Еранд в здрави селски дрехи от кафяв плат. Накрая стигнаха до голямата бална зала. В единия край на огромното помещение от горните етажи на палата се спускаше широко мраморно стълбище, застлано с пурпурен килим. От двете страни на тези внушителни стъпала имаше гладки мраморни парапети. Момчетата се загледаха замислено в еднаквите им бляскави плоскости. Изведнъж и двамата осъзнаха огромните възможности на хлъзгавия мрамор. По цялата дължина на всяка стена бяха наредени полирани столове, а върху всеки стол беше поставена червена кадифена възглавница. Момчетата огледаха парапетите, след това хвърлиха поглед към възглавниците. После и двамата се обърнаха, за да се уверят, че близо до големите двойни врати в задната част на залата няма нито стражи, нито дворцови служители.

Еранд предвидливо затвори вратите, а после двамата с принц Кева се заловиха за работа. Имаше предостатъчно столове и кадифени възглавници. Когато всичките възглавници бяха струпани на две купчини в края на парапетите на мраморното стълбище, се образуваха две твърде внушителни планини.

— Е? — рече въпросително Кева, когато всичко беше готово.

— Май вече сме готови — отвърна Еранд.

Двете момчета изкачиха стълбището и след миг всеки яхна по един от гладките хладни парапети, спускащи се величествено към белия мраморен под на балната зала някъде далеч, далеч надолу.

— Старт! — извика Кева. Двамата се плъзнаха надолу, набраха страхотна скорост по мрамора и накрая тупнаха в куповете меки възглавници.

Смеейки се от удоволствие, двете момчета изтичаха обратно по стълбите и отново полетяха надолу. Като цяло следобедът премина доста приятно, докато най-сетне една от възглавниците не се пръсна по шевовете и не изпълни неподвижния въздух на голямата бална зала с гъша перушина, разпръскваща се полека във всички посоки. Това съвсем естествено се случи точно в момента, когато Поулгара дойде да ги търси. Някак винаги се случва така — в мига, когато нещо се счупи, разлее или събори, някой възрастен да се появи сякаш изневиделица. Разбира се, няма никакво време за почистване, затова такива ситуации винаги водят до възможно най-фаталните последствия.

Двойните врати на залата се отвориха и влезе Поулгара, царствено красива в одеждите си от синьо кадифе. Тя погледна със строго лице двете момчета, застанали с виновен вид да купчините възглавници. Около тях се въртеше същинска вихрушка от перушина.

Еранд трепна и затаи дъх.

Вълшебницата съвсем тихо затвори вратата и бавно тръгна към тях. Токовете на обувките и кънтяха зловещо по мраморния под. Тя погледна голите столове край стените на залата, след това хвърли поглед към мраморните парапети и най-накрая спря очи върху момчетата, по които падаха пера. А после без никакво предупреждение изведнъж започна да се смее със силен, топъл, звучен смях, който изпълни всички кътчета на празната зала.

Еранд се почувства някак недоволен от тази реакция. Той и Кева бяха направили всичко възможно, за да си навлекат неприятности, а тя само се разсмя — нищо повече! Не ги сгълча, нито ги обсипа с хапливи коментари, съвсем нищо освен смях. Еранд съвсем определено почувства, че дързостта му не е оценена както подобава; а това показваше, че Поулгара не приема случилото се с подобаващата сериозност. Момчето изпита известно неудобство от цялата работа. Та то заслужаваше упреците, които вълшебницата отказваше да отправи към него.

— Момчета, вие ще почистите, нали? — попита ги тя.

— Разбира се, лейди Поулгара — увери я бързо Кева. — Тъкмо щяхме да го направим.

— Чудесно, ваше височество — рече тя. Ъгълчетата на устните й все още потрепваха. — Наистина се постарайте да съберете всички тези пера.

И се обърна и излезе от залата. Ехото на смеха продължи да се носи във въздуха.

След тази случка момчетата бяха наблюдавани твърде старателно. За това нямаше специално назначени хора, на наблизо винаги имаше някой, който им нареждаше да спрат преди нещата съвсем да се изплъзнат от контрол.

След около седмица, когато дъждовете бяха преминали, а кишата по улиците се бе разтопила, Еранд и Кева седяха на пода в една стая, застлана с килим, и строяха кула от дървени кубчета. Силк, облечен прекрасно в дрехи от фино черно кадифе, седеше близо до прозореца и внимателно четеше едно съобщение. Беше го получил тази сутрин от съдружника си Ярблек, който бе останал в Гар ог Надрак да се грижи за търговските дела. Към десет часа предобед в стаята влезе един прислужник и поговори около минута с дребния мъж. Силк кимна, изправи се и отиде да мястото, където играеха момчетата.

— Какво ще кажете за глътка чист въздух, господа? — попита ги той.

— Разбира се — отвърна Еранд и веднага скочи.

— А ти, братовчеде? — обърна се Силк към Кева.

— Разбира се, ваше височество — отвърна момчето.

Силк се засмя.

— Трябва ли да бъдем толкова официални, Кева?

— Мама казва, че винаги трябва да използвам подходящите обръщения — отговори сериозно Кева. — Струва ми се, че по такъв начин придобивам правилни навици.

— Сега майка ти не е тук — подхвърли лукаво Силк. — Така че имаме възможност да не бъдем съвсем почтени.

Кева се огледа нервно и прошепна:

— Наистина ли смяташ, че можем?

— Сигурен съм в това — отговори Силк. — За теб е добре да се научиш да мамиш. Това помага да виждаш нещата в истинската им светлина.

— Ти често ли го правиш?

— Аз ли? — Силк все още се смееше. — Непрекъснато, братовчеде. Непрекъснато. Хайде да си вземем наметалата и да се разходим из града. Трябва да намина до щаба на разузнавателната служба. А тъй като днес съм назначен за твой пазач, най-добре ще бъде вие двамата да дойдете с мен.

Въздухът навън бе хладен и влажен, вятърът духаше много силно и караше наметалата да плющят около краката им. Столицата на Драсния беше един от най-големите търговски центрове в света и улиците бяха пълни с хора от всякакви раси. Пищно облечени толнедранци разговаряха по ъглите със сериозни сендарци, които носеха дрехи в тъмнокафяв цвят. Драснианци в ярки одежди, отрупани с бижута, се пазаряха с облечени в кожи надраки. Виждаха се дори и мурги в черни дрехи — крачеха бързо по шумните улици. Зад тях се тътреха тулските им хамали с широки гърбове, които носеха чували, пълни със стока. Носачите, разбира се, бяха следвани на дискретно разстояние от присъстващите навсякъде шпиони.

— Добрият стар подъл Боктор! — театрално възкликна Силк. — Тук поне всеки втори срещнат е шпионин.

— Тези хора шпиони ли са? — попита Кева учудено.

— Разбира се, ваше височество — изсмя се отново Силк. — Всеки в Драсния е шпионин или иска да бъде такъв. Това е нашата национална професия. Нима не знаехте това?

— Е, знаех, че в двореца има доста шпиони, но не предполагах, че ще ги срещна и по улиците.

— Че защо трябва да има шпиони в двореца? — попита го Еранд с любопитство.

Кева сви рамене.

— Всеки иска да знае какво правят всички останали. Колкото човек е по-важен, толкова повече шпиони го наблюдават.

— А теб следят ли те?

— Зная за шестима. Освен това вероятно има още няколко. И, разбира се, всички шпиони се под наблюдението и на други шпиони.

— Какво особено място — измърмори Еранд.

Кева се засмя.

— Веднъж, когато бях на около три години, открих скривалище под едно стълбище. Влязох в него и заспах там. И всички шпиони от двореца тръгнали да ме търсят. Ще се смаеш, ако разбереш колко са всъщност.

Този път се изсмя Силк.

— Това наистина е проява на лоши обноски, братовчеде — рече той. — Прието е, че членове на кралското семейство не бива да се крият от шпионите. Това ги разстройва ужасно. Ето я сградата ей там. — Той посочи голям каменен склад, издигащ се на тиха странична улица.

— Винаги съм смятал, че щабът на разузнаването трябва се помещава в една и съща сграда с академията — каза Кева.

— Онова там е официалното управление, братовчеде. Тук е мястото, където се върши работата.

Влязоха в склада и прекосиха подобно на пещера помещение, пълно с огромни купове от сандъци и бали. Накрая стигнаха до съвсем безлична на вид врата, срещу която се бе излегнал едър, облечен в работен комбинезон човек. Човекът отправи бърз поглед към Силк, поклони се и им отвори. Зад тази окаяна врата се простираше широко, добре осветено помещение, в което имаше десетина маси, подредени край стените. Върху тях бяха разхвърляни множество пергаменти. На всяка маса седяха по четирима-петима души, съсредоточени върху документите пред себе си.

— Какво правят? — попита Еранд с любопитство.

— Подреждат сведенията — отговори Силк. — Едно е сигурно: малко неща се случват в света, без в крайна сметка да достигнат до тази стая. Ако наистина искаме да узнаем нещо, просто трябва да поразпитаме. Можем например веднага да разберем какво е закусвал кралят на Арендия днес сутринта. Хайде да отидем в онази стая ей там. — Той посочи една солидна тежка врата в дъното на помещението.

Стаята зад нея бе скромна, дори изглеждаше едва ли не съвсем лишена от мебелировка. Само маса и четири стола, нищо повече. Мъжът, който седеше край масата на един от столовете, бе облечен в тесни черни панталони и перленосив жакет. Беше кожа и кости и дори тук, сред своите хора, приличаше на навита докрай пружина.

— Здравей, Силк — каза той и кимна отсечено.

— Здравей, Джевълин — отговори Силк. — Искал си да ме видиш?

Мъжът на масата погледна двете момчета, наведе глава за поздрав към Кева и почтително каза:

— Ваше височество.

— Маркграф Кендон — отвърна принцът с любезен поклон.

Седналият мъж погледна Силк и пръстите на ръцете му се раздвижиха едва забележимо.

— Маркграф Кендон — каза Кева извинително. — Майка ми ме учи на тайния език. Разбирам какво казвате.

Човекът, когото Силк нарече Джевълин, спря да движи пръстите си и лицето му придоби разкаян вид.

— Както виждам, попаднах в собствения си капан — измърмори той и погледна Еранд с недоверие.

— Това е Еранд, момчето, което отглеждат Поулгара и Дурник — обясни му Силк.

— А, да — отвърна Джевълин. — Детето, което пренесе Кълбото.

— Кева и аз ще почакаме отвън, ако желаете да говорите насаме — предложи Еранд.

Джевълин обмисли думите му.

— По всяка вероятност това няма да е необходимо — реши той. — Смятам, че можем да разчитаме на вашата дискретност. Седнете, господа. — Слабият мъж им посочи свободните три стола.

— Може да се каже, че се оттеглих от занаята, Джевълин — каза Силк. — Точно сега има достатъчно други неща, с които съм зает.

— Всъщност не те моля да участваш лично — рече Джевълин. — Това, което в действителност искам от теб, е да намериш място за няколко нови служители в някое от твоите предприятия.

Силк го погледна с любопитство.

— Ти превозваш стоки от Гар ог Надрак по Северния път на керваните — продължи Джевълин. — По границата има няколко селища, чието население проявява силно подозрение към непознати, появяващи се без основателна причина по тези места.

— Значи искаш да използваш моите кервани, за да оправдаеш присъствието на хората си в тези селища — заключи Силк.

Джевълин сви рамене.

— Тази практика е широко разпространена.

— Какво става в източна Драсния, та толкова много се интересуваш от него?

— Все същото. Неща, които винаги се случват в окръзите, отдалечени от големите градове.

— Култът към Мечката? — попита Силк недоверчиво. — Значи възнамеряваш да си губиш времето с тях?

— Напоследък се държат странно. Искам да разбера защо.

Силк го погледна и вдигна вежда.

— Наречи го просто безобидно любопитство, ако искаш.

Силк го изгледа сурово.

— О, не, няма да ме измамиш толкова лесно, приятелю.

— Ти самият не изпитваш ли поне мъничко любопитство?

— Не, в интерес на истината, съвсем никакво. Не, дори куп изкусни хитрости няма да ме подмамят да изоставя собствените си дела. Не бих го сторил, за да поема поредното твое издирване на доказателства. Много съм зает, Джевълин. — Силк присви леко клепачи. — Защо не изпратиш Хънтър?

— Хънтър изпълнява задача другаде, Силк. И престани да се опитваш да откриеш кой е Хънтър.

— Струваше си да опитам. В действителност това не ме интересува ни най-малко. — Мъжът с мишето лице отпусна гръб върху облегалката на стола си и скръсти непреклонно ръце. Ала дългият му остър нос потрепваше. — Какво искаш да кажеш с израза „държат се странно“? — попита той след малко.

— О, мислех, че това не те интересува.

— Не, никак — повтори припряно Силк. — Съвсем определено не проявявам никакъв интерес. — Носът му обаче потрепваше все по-яростно. Накрая дребничкият мъж се изправи ядосано. — Дай ми имената на хората, които искаш да наема — каза Силк троснато. Ще видя какво мога да направя.

— Разбира се, принц Келдар — отвърна любезно Джевълин. — Високо ценя чувството ти на лоялност към службата, където си работил в миналото.

Еранд си спомни нещо, което Силк бе споменал в обширното външно помещение.

— Силк каза, че в тази сграда пристига информация едва ли не за всичко, което се случва по света — обърна се той към Джевълин.

— Може би в известна степен е преувеличил, но наистина се стараем да бъде така.

— Тогава вероятно сте чували нещо за Зандрамас.

Джевълин отправи към него неразбиращ поглед.

— Белгарион и аз чухме това име — обясни Еранд. — Белгарат също се интересува от него. Мислех си, че може би знаете нещо.

— Не мога да кажа нищо — призна Джевълин. — Разбира се, ние сме твърде далеч от Даршива.

— А какво означава Даршива? — попита Еранд.

— Това е едно от кралствата на старата Мелценска империя в източна Малореа. Зандрамас е даршивско име. Не знаехте ли това?

— Не.

Някой леко почука на вратата.

— Да — каза Джевълин.

Вратата се отвори и влезе млада дама на деветнадесет-двадесет години. Косата й бе с цвят на мед, очите й бяха топли, златистокафяви. Беше облечена в проста сива рокля. Изражението й бе сериозно, ала на бузите й съвсем леко се очертаваха две трапчинки.

— Чичо — каза тя и в гласа й се промъкнаха звънливи нотки, които го направиха почти неустоимо завладяващ.

Суровото, ъгловато лице на Джевълин забележимо се отпусна.

— Да, Лизел? — изрече въпросително той.

— Това малката Лизел ли е? — възкликна Силк.

— Вече не е толкова малка — отвърна Джевълин.

— Последния път, когато я видях, още носеше плитки.

— Махна ги преди няколко години — сухо отговори Джевълин. — И виж ти какво се криело под тях.

— Виждам — рече Силк с възхищение.

— Сведенията, които искахте, чичо — каза момичето и остави на масата връзка пергаменти. След това се обърна към Кева и се поклони с невероятна грация.

— Ваше височество.

— Маркграфиня Лизел — отвърна с любезен поклон малкият принц.

— Принц Келдар — изрече момичето след това.

— Отношенията ни въобще не бяха толкова официални, когато беше дете — възмути се Силк.

— Но аз не съм вече дете, ваше височество.

Силк хвърли поглед към Джевълин и каза:

— Когато беше малко момиченце ми дърпаше носа.

— Но той е толкова дълъг и интересен — отбеляза Лизел. След това се усмихна и трапчинките й изведнъж оживяха.

— Лизел помага тук — обясни Джевълин. — Влиза в академията след няколко месеца.

— Значи ще станеш шпионка? — попита я Силк с недоверие.

— Това е професията на семейството, принц Келдар. Майка ми и баща ми бяха шпиони. Чичо ми също е шпионин. Всички мои приятели са шпиони. Нима е възможно аз да работя нещо друго?

Силк изглеждаше изваден от равновесие.

— Този избор просто не изглежда удачен.

— Това вероятно означава, че ще имам голям успех, нали? Вие приличате на шпионин, принц Келдар, а аз — не. Така че няма да имам толкова проблеми, колкото вас.

Макар че отговорите на девойката бяха умни, дори дръзки, Еранд откри в нейните топли кафяви очи нещо особено, което може би бе убягнало на Силк. Маркграфиня Лизел вече очевидно бе млада жена, а Силк също толкова очевидно все още я смяташе за малко момиче — онова, което навремето го бе дърпало за носа.

Погледът, който тя му отправи обаче, не беше на малко момиче и Еранд разбра, че Лизел е чакало много години възможността да се срещне със Силк като възрастен човек. Момчето покри уста с ръка, за да скрие усмивката си. На хитрия принц Келдар му предстояха много, много интересни моменти в бъдеще.

Вратата отново се отвори и влезе някакъв невзрачен човек, който бързо прекоси стаята, отиде до масата и прошепна нещо на Джевълин. Еранд забеляза, че лицето на мъжа е бледо и ръцете му треперят.

Лицето на Джевълин замръзна неподвижно, след това той въздъхна, ала с нищо друго не издаде чувствата си. Изправи се и заобиколи масата.

— Ваше величество — обърна се той официално към принц Кева. — Трябва незабавно да се върнете в двореца.

И Силк, и Лизел веднага доловиха промяната в обръщението и погледнаха напрегнато началника на драснианското разузнаване.

— Смятам, че всички трябва да придружим краля до двореца — тъжно каза Джевълин. — Трябва да поднесем съболезнованията си на неговата майка и да и помогнем с всичко, каквото можем, в този скръбен за нея час.

Кралят на Драсния погледна началника на своето разузнаване с широко отворени очи и треперещи устни.

Еранд нежно взе ръката на малкото момче в своята.

— Да тръгваме, Кева — рече той. — Майка ти ще има нужда от теб сега.