"Изкуплението на Алтал" - читать интересную книгу автора (Едингс Дейвид, Едингс Лий)

Глава 1

Алтал се спуска цели десет дни по пътя от планините Кагвер към имперската столица Дейка. Докато слизаше по един хълм, премина покрай кариера за варовик, където нещастни роби прекарваха целия си живот под камшика на надзиратели в усърдно изрязване на строителни блокове от варовика с помощта на тежки бронзови триони. Алтал естествено бе чувал за съществуването на робство, но дотогава не бе виждал роби. Докато продължаваше пътя си към равнините на Екверо, проведе кратък разговор по въпроса със своя късмет. Помоли го, ако наистина го обича, да направи всичко възможно, за да не допусне собственикът му да попадне в робство.

Град Дейка бе разположен в южния край на голямо езеро в северната част на Екверо и великолепието му надминаваше това, което бе известно от славата му. Бе обграден от висока стена, изградена от варовикови блокове. Сградите зад стената също бяха каменни.

Широките улици на Дейка бяха павирани с каменни плочи, а обществените сгради се извисяваха към небесата. Всички обитатели на града, които се смятаха за важни, бяха облечени във великолепни ленени роби. Всеки частен дом бе украсен със статуя на собственика си. Обикновено изображението бе така идеализирано, че всякаква прилика на статуята с изобразявания се оказваше случайна.

Алтал бе облечен с дрехи, подхождащи за граничните области на държавата, така че неведнъж стана обект на неодобрителните погледи на минувачите, докато се възхищаваше на великолепието на имперския град. Скоро това го отегчи и той се насочи към един квартал, където минувачите имаха по-прости дрехи и не така надменни изражения.

Най-сетне реши да се отбие в една рибарска кръчма до брега на езерото и да послуша какво си говорят посетителите. Знаеше, че в цял свят рибарите са разговорливи. Уедини се в един ъгъл с чаша кисело вино в ръка, докато изцапаните с катран мъже около него си чешеха езиците.

— Май не съм те виждал досега тук — каза му един от мъжете.

— Не съм от този град — отвърна Алтал.

— Така ли? Откъде си тогава?

— Дойдох от планината. За да огледам цивилизования свят.

— Е, и хареса ли ти нашият град?

— Впечатлява, не ще и дума. Хареса ми почти толкова, колкото някои от богатите граждани харесват самите себе си.

Един от рибарите се засмя презрително и каза:

— Обзалагам се, че си минал през форума.

— Ако става дума за мястото, където са най-лъскавите здания, наистина минах оттам. Мога да те уверя, че не са ми притрябвали.

— Не те ли впечатлиха нашите богаташи?

— Личи си, че са хора, изпитващи уважение към себе си, не ще и дума. Хората от нашата черга би трябвало да избягват богаташите, когато могат. Рано или късно бихме могли неволно да им увредим зрението.

— Какво имаш предвид? — попита друг рибар.

— Ами, всички богаташи на форума, за тези, дето са облечени с нощници ми е думата, до един обръщаха носове, когато ме видеха. Ако оглеждаш всички хора по този начин, рано или късно ще станеш кривоглед.

Рибарите се засмяха и обстановката в кръчмата стана по-ведра и приятелска. Алтал умело поде темата, най-драга на сърцето му, и заедно със събеседниците си прекара целия остатък от следобеда в разговор за градските богаташи. Когато настъпи вечерта, вече бе запаметил няколко имена. После задели още няколко дни на пресяването им и накрая се спря на един богат търговец на сол, казваше се Квесо. После посети облицованата с мрамор обществена баня, отиде на централния пазар и измъкна от кесията си малко пари, с които си купи дрехи, в по-голяма степен подхождащи от неговите на модата в Дейка. Съвършено ясно е, че за крадец, който си подбира работно облекло, най-важното е дрехите му да не привличат чуждото внимание. След това се прехвърли в богатския квартал на града и посвети няколко дни и нощи на оглеждането на обградения с каменен зид дом на търговеца. Самият Квесо бе розовобузест плешив дебеланко с приветлива усмивка. Алтал дори успя да се доближи няколко пъти до него, за да чуе гласа му. Дебеланкото дори му стана симпатичен, и в това няма нищо учудващо. Замислим ли се, и на вълка вероятно сърните също са му симпатични.

Алтал успя да научи името на един от съседите на Квесо и една сутрин с делови вид отиде до дома на търговеца и почука на вратата. След малко един слуга отвори.

— Да?

— Бих искал да поговоря с господин Мелгор — учтиво каза Алтал. — По делови въпроси.

— Боя се, че сте объркали къщата, господине. Домът на господин Мелгор е през две врати. — каза слугата.

Алтал се плесна по челото.

— Колко съм несъобразителен! Наистина много съжалявам, че ви обезпокоих.

Очите му междувременно съвсем не безделничеха. Бравата на вратата на Квесо не изглеждаше много сложна, а зад гърба на слугата се виждаше антре с няколко врати.

— Надявам се, че не съм смутил спокойствието на господаря ви — продължи тихо Алтал.

Слугата се усмихна.

— Не ми се вярва. Спалнята на господаря е на горния етаж, в задната част на къщата. А и той и без това по това време вече е буден.

— Слава Богу — каза Алтал. Очите му продължаваха да шарят. — Та, казахте, домът на Мелгор е през две врати?

— Да. — Слугата се подаде през вратата. — Онази къща там. Със синята врата. Няма как да я объркате.

— Много ви благодаря, приятелю, и още веднъж ме извинете за безпокойството.

След това Алтал се обърна. Усмихваше се. Късметът му продължаваше да го притиска плътно към гърдите си. От номера с „объркването“ на къщата бе получил повече информация, отколкото бе очаквал. Късметът му бе поощрил слугата да му съобщи ценни сведения. Часът бе все още много ранен. Следователно, щом Квесо вече бе буден по това време, той нямаше как и да не си ляга рано. Следователно към полунощ щеше да е потънал в дълбок сън. Градината около дома му бе стара, с големи дървета и гъсти храсталаци, зад които човек можеше лесно да се укрие. Влизането в дома нямаше да е проблем, а освен това Алтал вече бе научил къде се намира спалнята на Квесо. Значи трябваше само да се шмугне в дома в полунощ, да отиде направо в спалнята, да го събуди и да опре бронзов нож в гърлото му, за да го подтикне към сговорчивост. Цялата операция щеше да приключи съвсем бързо.

За нещастие обаче събитията съвсем не се развиха по този начин. Зад чипоносото благо лице на търговеца на сол очевидно се криеше много по-остър ум, отколкото бе предполагал Алтал. Малко след полунощ хитрият крадец се прехвърли през оградата на дома на търговеца, прекоси градината и безмълвно се вмъкна в дома. Задържа се за миг в антрето и се ослуша. Ако се изключеха похъркванията от стаите на слугите, домът бе потънал в тишина. Тихо като сянка Алтал отиде до стълбите и започна да ги изкачва.

Точно в този момент домът на Квесо се изпълни с шум. Трите кучета бяха големи като телета и от лая им стените чак затрепериха.

Алтал незабавно преразгледа плана си. Чистият въздух на нощната улица внезапно му се стори много привлекателен.

Кучетата обаче очевидно имаха други планове. И смущаващо големи зъби.

Откъм горния етаж се чуха крясъци и някой започна да пали свещи.

Алтал изчака кучетата да се доближат до него и с неподозирано от самия него акробатическо умение скочи високо над тях, стигна до стълбището и побягна навън.

Докато тичаше през градината — кучетата бяха по петите му, — чу покрай лявото си ухо тихо избръмчаване. Някой от обитателите на дома — или Квесо с измамно добродушното лице, или някой от добре възпитаните слуги — очевидно умееше да стреля добре с лък.

Алтал бързо се закатери по оградата. Кучетата ръмжаха по петите му, няколко стрели се удариха в нея в непосредствена близост до главата му и го засипаха с късчета мазилка.

Прехвърли се от другата страна на оградата и краката му започнаха да тичат още преди да достигнат плочника. Събитията не се бяха развили така, както ги бе планирал. При бягството си от къщата се бе натъртил и ожулил на много места. При прехвърлянето си през оградата бе успял да изкълчи единия си глезен. Бързо закуцука, изпълвайки въздуха с проклятия.

А после някой от обитателите на дома на Квесо отвори портата и оттам излетяха кучетата.

Алтал реши, че това е прекалено. Бе признал поражението си, като бе побягнал. Квесо обаче очевидно не се удовлетворяваше само с победа. Искаше и кръв.

След известно тичане и прескачане на огради крадецът успя да се отърве от преследващите го кучета, прекоси града, за да се отдалечи от източника на безпокойство, и се устрои удобно на една обществена пейка, за да обмисли случилото се. Цивилизованите хора очевидно не бяха толкова кротки, колкото изглеждаха, а и Алтал реши, че в град Дейка вече не е останало нещо друго за гледане. Най-много обаче бе озадачен от това, че късметът му не го предупреди за кучетата. Дали не се бе успал? Май щеше да му се наложи да си поговори с него по въпроса.

Алтал — в много лошо настроение — се бе укрил в сянката до входа на една кръчма в хубавата част на града. Изчака двама добре облечени нейни посетители да излязат на улицата с неустойчива походка и убедително им даде да разберат, че трябва да си подремнат, като сръчно ги удари в тиловете с тежката дръжка на късия си бронзов меч. След това прехвърли собствеността върху съдържанието на кесиите им, както и върху няколко пръстена и една доста хубава гривна върху себе си. Остави и двамата кротко да си подремнат в канавката.

Ограбването на пияни мъже на улицата не бе в неговия стил, обаче му трябваха пари за път. Двамата мъже бяха първите клиенти, които напуснаха кръчмата, а пък операцията бе добре отработена, така че не криеше особени рискове. Алтал бе решил, че ще е добре да избягва всякакви рискове, преди да проведе продължителен разговор с късмета си.

Докато вървеше към главната порта на града, претегли с ръка двете кесии. Изглеждаха доста тежки, така че реши да предприеме стъпка, за която иначе въобще нямаше да помисли. Напусна град Дейка и продължи да куца по пътя, докато не го настигна зората, и накрая спря до впечатляваща с вида си селска къща. Там си купи кон. Именно купи, тъй като наистина даде пари за него. Това нещо бе в разрез с принципите му, но той наистина бе решил да не поема рискове преди да е поговорил с късмета си.

Яхна коня и без дори да поглежда назад, тръгна на запад. Колкото по-бързо напуснеше Екверо и Дейканската империя, толкова по-добре. Дали бе възможно географията по някакъв начин да въздействува върху хорския късмет? Например в определени места той да не сработва? Тази мисъл бе доста смущаваща и го измъчва цял ден.

След два дни Алтал стигна в град Кантон в Треборея. Задържа се известно време пред градските порти — искаше да се увери, че прословутата и явно безкрайна война между Кантон и Остос не се е развихрила отново. Не видя обсадни машини около града, така че влезе в него.

Форумът на Кантон доста приличаше на форума на Дейка, обаче богатите хора, които идваха тук да слушат речи, не изглеждаха толкова обременени от мания за величие, като аристократите на Екверо. Алтал реши, че не трябва да приема тяхното съществуване като обида. Дори веднъж се застоя на форума, за да послуша речи. Те обаче се оказаха най-вече разобличителни слова, насочени срещу града-държава Остос в южна Треборея, и оплаквания от неотдавнашното повишаване на данъците, така че не бяха интересни.

След това реши да посети кръчма в някой от по-скромните квартали. Влезе в едно донякъде западнало заведение и установи, че късметът му отново е проработил. Двама от клиентите спореха разгорещено кой е най-богатият човек в Кантон.

— Омесо е къде-къде по-богат от Вейкор — каза високо единият. — Има толкова много пари, че не може да ги преброи.

— Има си хас и да няма, глупако. Омесо не може дори да брои до десет, ако преди това не си е свалил обувките. Наследи всичките си пари от чичо си, без самият той да е спечелил стотинка. Вейкор започна от нула и неговите пари са спечелени, а не са му поднесени на тепсия. Парите на Омесо намаляват, тъй като той знае само да ги харчи, докато парите на Вейкор се множат. Да знаеш от мен, че след десет години Вейкор ще може да си купи и самия Омесо, стига да поиска, макар и да не знам защо някой би трябвало да го купува.

Алтал се извърна и излезе от кръчмата, без дори да си поръча питие. Бе получил точно тази информация, която му трябваше. Значи късметът бе започнал отново да му се усмихва. Изглежда, географията наистина имаше някакво отношение към пръста на съдбата.

Броди два дни из Кантон, като разпитваше за Омесо и Вейкор. Накрая постави на челно място в списъка си Омесо — най-вече, защото Вейкор имаше репутацията на човек, умеещ да пази спечелените си с труд пари. Алтал определено не изпитваше желание по време на работа да се среща отново със свирепи кучета.

Номерът със „сбърканата“ къща отново сработи и му предостави възможност да огледа бравата на вратата на Омесо. След неколкодневни допълнителни проучвания Алтал разбра, че Омесо почти никога не се прибирал у дома преди зазоряване и че по това време вече бил толкова пиян, че не бил в състояние да забележи в къщата си дори и пожар. Слугите му естествено били наясно с привичките на господаря си, така че и те прекарвали нощите си извън града. Още при свечеряване домът на Омесо бил почти винаги пуст.

И така, в една топла лятна нощ Алтал безшумно се промъкна в къщата и започна огледа си.

Почти веднага забеляза нещо, в което просто не пожела да повярва. Домът на Омесо изглеждаше великолепен отвън, обаче бе мебелиран с овехтели и разбити маси и столове, които биха засрамили и просяк. Завесите бяха парцаливи, килимите протрити, а най-красивият свещник в дома бе от потъмнял месинг. Мебелировката по-ясно от всякакви думи даваше да се разбере, че това не е домът на богат човек. Омесо очевидно вече бе успял да пропилее наследството си.

Въпреки това Алтал упорито продължи огледа. Прекрати го едва след като провери всички стаи. В целия дом нямаше нищо за крадене.

Все още имаше пари, така че се задържа в Кантон още няколко дни. Веднъж, съвсем случайно, се озова в кръчма, посещавана от занаятчии. Както и повечето кръчми в равнината, и тази не предлагаше медовина, така че бе принуден да си поръча кисело вино. Огледа се. Занаятчиите по начало имаха немалко възможности да надничат в домовете на богатите хора.

— Господа, дали някой от вас не би могъл да ми обясни нещо? — попита Алтал. — Преди няколко дни имах възможността да посетя по работа дома на Омесо. Всички граждани твърдяха, че бил много богат, обаче още като влязох в къщата му, не можах да повярвам на очите си. В дома на този човек имаше столове само с по три крака, а някои от масите бяха толкова паянтови, че можеше да се разпаднат от едно кихане.

— Това е най-новата мода в Кантон, приятелю — отговори му един оцапан с глина грънчар. — Аз вече не мога да продам свястно гърне, кана или бутилка. Всички искат съдове, които или са нащърбени, или са без дръжки.

— Ако това те учудва, ела да видиш какво има в моята работилница — включи се в разговора един дърводелец. — Някога имах сметище, където изхвърлях повредените мебели. Откакто обаче въведоха новото законодателство, вече не мога да продам нова мебел. Но пък благородниците са готови да заплатят всякаква цена за един стар счупен стол.

— Нищо не разбирам — призна Алтал.

— Няма нищо трудно за разбиране, страннико — каза един хлебар. — Предишният владетел управляваше с помощта на данък върху хляба. Всеки, който ядеше хляб, издържаше правителството. Старият Арио обаче миналата година умря, а синът му, младият Арио, който зае престола, е много образован млад човек. Бе ученик на философи със странни идеи. Те го убедиха, че данъкът върху печалбата е по-справедлив от данъка върху хляба, тъй като повечето хляб го купуват бедните, а повечето печалби ги прибират богатите.

— Това какво отношение има към разнебитените мебели? — попита намръщено Алтал.

— Мебелите са за пред хора, приятелю — обади се един опръскан с вар зидар. — Богаташите ни се опитват да убедят бирниците, че са много бедни. Бирниците естествено не им вярват, така че от време на време правят внезапни проверки. Ако някой богат жител на Кантон е достатъчно глупав, за да държи в дома си дори и една-единствена скъпа мебел, бирниците веднага изпращат отряди, които да изкъртят плочите на пода.

— Защо пък трябва да се разрушава подът?

— Защото той е мястото, където е най-удобно да се крият пари. Хората изваждат една-две плочи от пода и на тяхно място изкопават дупка, която облицоват с тухли. После укриват в нея парите, които твърдят, че не притежават. После връщат плочите на мястото им и ги замазват. В началото го правеха много грубо, така че всеки можеше да познае къде се е копало. Днес обаче вместо да зидам стени, уча хората как да си приготвят по-хубави замазки, и така печеля доста повече пари. Печеля толкова добре, че неотдавна и на самия мен ми се наложи да си направя скривалище под пода.

— Защо в такъв случай вашите богаташи не наемат професионалисти да свършат тази работа?

— В началото го правеха, обаче бирниците започнаха да ни предлагат награди, ако им съобщим къде в града се слагат нови плочи. — Зидарят се засмя цинично. — Пък и това си бе наш патриотичен дълг, в края на краищата, а и наградите съвсем не бяха малки. Днес всички богаташи в Кантон са зидари любители. Колкото и да е странно, нито един от учениците ми не носи някое познато ми име. Ако съдя по имената, които ми съобщават, всичките упражняват някакви почтени професии. Струва ми се, че се опасяват да ми кажат истинските си имена, за да не би да ги издам на бирниците.

Алтал отдели много време и усърдие за осмислянето на тази информация. Данъчните закони на философски настроения владетел на Кантон можеше да го доведат до фалит. Щом човек е достатъчно съобразителен, за да успее да укрие парите си от бирниците и от техните добре оборудвани проверяващи екипи, какви можеха да бъдат шансовете на един порядъчен крадец? Можеше лесно да проникне в домовете им, но от мисълта, че можеш да се разхождаш цял ден около изпочупената овехтяла мебелировка, а богатството да е скрито само на сантиметри от краката ти, нямаше как да не те побият тръпки. Отгоре на всичко, къщите на богатите бяха така плътно прилепени една към друга, че само един писък щеше да разбуди целия квартал. Тук умението да станеш невидим и заплахата с насилие вероятно щяха да се окажат безполезни. Мисълта, че богатството е едновременно толкова близо и толкова далеч от него, започна да го измъчва. Реши, че ще е най-добре веднага да си тръгне, преди да се е поддал на изкушението да остане в града. Този град, както се оказа, бе по-лош даже и от Дейка.

Напусна Кантон още на следващата сутрин и пак пое на запад. Докато яздеше през богатите ниви на Треборея към Перквейн, мислите му бяха определено мрачни. Не ще и дума, че тук, в цивилизования свят, наистина имаше несметни богатства. Хората обаче, които бяха проявили достатъчно съобразителност, за да ги натрупат, проявяваха не по-малка съобразителност и в опазването им. Алтал започна да изпитва носталгия по родния си край и да съжалява за деня, когато бе научил думата „цивилизация“.

Прекоси реката и се озова в Перквейн, богатия равнинен селскостопански район, за който говореха, че земята била толкова плодородна, че не трябвало дори да се засява. Всяка пролет перквейнските селяни обличали най-хубавите си дрехи, отивали на нивата и казвали „Пшеница, ако обичате“. Или: „Ечемик, моля“. И след това се прибирали и си лягали. Алтал бе сигурен, че в тези думи има някакво преувеличение, но тъй като не разбираше нищо от селско стопанство, допускаше, че в тях може и да има зрънце истина.

За разлика от обитателите на останалия свят, перквейнците се кланяха на женско божество. Това се възприемаше като нещо напълно противоестествено от повечето хора както в цивилизования свят, така и в глухата провинция, обаче не бе лишено от логика. Цялата култура на Перквейн се основаваше върху обширните житни поля, така че в манията на перквейнците на тема „плодородие“ нямаше нищо учудващо. Когато стигна до Магу, Алтал установи, че най-голямото и най-великолепно здание в целия град е храмът на Двейя, богинята на плодородието. Спря за миг, за да надникне в него, и му се стори, че гигантската статуя на богинята на плодородието се гласи едва ли не да скочи върху него. Реши, че скулпторът, който я е изваял, очевидно е бил или съвсем ненормален, или обхванат от религиозен екстаз, за да сътвори това чудовищно нещо. Макар и неохотно, Алтал не отрече, че творението свидетелствува за наличието на определена, макар и извратена логика. Плодородието предполагаше майчинство, а майчинството предполагаше кърмене. Статуята създаваше впечатлението, че богинята Двейя е в състояние да кърми едновременно стотици младенци.

Перквейн бе заселен сравнително по-неотдавна от Треборея и Екверо. Поради това перквейнци страдаха от известна недодяланост, която ги уподобяваше повече на обитателите на граничните райони, отколкото на надутите жители на Изтока. Кръчмите в най-сиромашките квартали на Магу бяха по-западнали от тези в Дейка и Кантон, обаче това не смути особено Алтал. Той пообиколи града, докато най-сетне не попадна на заведение, в което посетителите не се караха, а разговаряха. Седна в един ъгъл и се заслуша в разговорите им.

— Касата на Друигор буквално бъка от пари — разказваше един посетител на кръчмата на приятелите си. — Завчера се отбих в сарафницата му, и вратата й бе широко отворена. Имаше толкова много пари, че направо не можеше да се затвори.

— Това е логично — съгласи се друг посетител. — Друигор наистина умее да се пазари и да извлече максимална изгода от всяка сделка.

— Говорят, че щял да се кандидатира за сената — рече един мършав човечец.

— Побъркал се е — отвърна презрително първият събеседник. — Няма благородническа титла.

Мършавият човечец присви рамене и каза:

— Ще си купи. Благородници с големи титли и празни кесии вече има под път и над път.

Разговорът се прехвърли на други теми, така че Алтал стана и безмълвно излезе от кръчмата. Навън спря един добре облечен минувач.

— Извинете за безпокойството — започна учтиво. — Търся сарафницата на Друигор. Дали случайно знаете къде се намира?

— Че в Магу всички знаят къде е дюкянът на Друигор — отвърна човекът.

— Не съм тукашен — каза Алтал.

— А, ясно. Близо е до западната порта. Идете в този квартал и всеки ще ви упъти.

— Много ви благодаря, господине.

Кварталът до западната порта бе изпълнен главно с големи складове. Един любезен гражданин посочи на Алтал този на Друигор. Изглеждаше оживен. Непрестанно влизаха и излизаха хора, а на рампата чакаха реда си каруци, натоварени с издути чували. Алтал задели известно време на огледа му. Потокът от хора, движещи се в двете посоки, свидетелствуваше, че бизнесът на Друигор върви много добре. Това му хареса.

Тръгна по-нататък по улицата и се отби в друг, не така оживен склад. Там един запотен човек влачеше по пода тежки чували и ги подреждаше до стената.

— Прощавай, мой човек, кой е собственикът на този магазин? — попита Алтал.

— Гарвин — отвърна запотеният човек. — Обаче го няма.

— Жалко, че съм го изтървал. Ще се отбия по-късно — каза Алтал. Излезе и се запъти отново към дюкяна на Друигор. Влезе в него и се присъедини към хората, които чакаха реда си за разговор със собственика.

Накрая Алтал влезе в претрупана с вещи стая. Мъж със суров поглед седеше зад една маса.

— Да? — рече мъжът със суровия поглед.

— Виждам, че сте зает човек — каза Алтал. Очите му огледаха цялото помещение.

— Вярно е, така че говорете по същество.

Алтал вече бе видял това, което искаше да види. В ъгъла на стаята имаше масивна бронзова каса със сложна брава.

— Казаха ми, че сте надежден човек, господин Гарвин — рече Алтал с най-любезния възможен тон, на който бе способен. През това време очите му не престанаха да шарят.

— Имате грешка — рече човекът зад масата. — Аз съм Друигор. Дюкянът на Гарвин е на четири или пет врати оттук.

Алтал разпери ръце.

— Знаех си, че човек не бива да се доверява на пияници. Човекът, който ми каза, че тук е дюкянът на Гарвин, едва се държеше на краката си. Като изляза оттук, ще имам грижата да разбия мутрата на този нещастник. Моля да ме извините за безпокойството, господин Друигор. Ще имам грижата да накажа този пиян идиот.

— Гарвин по работа ли ви трябва? — В гласа на Друигор имаше любопитство. — Кажи-речи няма стока, за която да не мога да предложа по-добра цена от неговата.

— Ужасно съжалявам, господин Друигор, но този път ръцете ми са вързани. Тъпият ми брат е обещал някои неща на Гарвин, които, ща не ща, ще трябва да изпълня. Струва ми се, че след като се върна вкъщи, ще трябва да зазидам устата на брат си. Може би ще успеем да си поговорим с вас при следващото ми идване в Магу.

— Много ще се радвам на това, господин…?

— Квесо — Алтал назова първото име, което му дойде наум.

— Да не сте случайно роднина на търговеца на сол от Дейка?

— Пада се братовчед на баща ни — излъга хладнокръвно Алтал. — Напоследък обаче не другаруват много-много. Семейни разправии, нали разбирате. Както и да е, господин Друигор, вие сте зает човек, така че няма да ви отнемам повече време. Първо ще се оправя с пияницата, а после ще се отбия при господин Гарвин, за да разбера каква част от семейното имущество е успял да пропилее моят брат.

— Значи договорихме се да се видим при следващото ви идване в Магу, нали?

— Точно така, господин Друигор — каза Алтал, поклони се и излезе.

Доста след полунощ Алтал отвори вратата на склада на Друигор, тихо прекоси ухаещото на пшеница помещение и стигна до стаичката, в която бяха разговаряли. Вратата й, не ще и дума, бе заключена, но това не беше проблем. Щом влезе, Алтал бързо запали с огнивото си свещта, оставена върху масата, и внимателно огледа сложната брава на масивната бронзова каса. Както винаги, сложността на бравата бе обусловена най-вече от желанието да се обезкуражат хората, способни да проявят любопитство към съдържанието на касата. Конструкцията на бравата бе добре позната на Алтал, така че той я обезвреди за броени мигове.

Отвори касата и бръкна в нея с треперещи от възбуда пръсти.

В касата обаче нямаше монети. Имаше само късове хартия. Алтал взе една шепа и започна да ги разглежда. Върху всичките бяха изобразени рисунки, чийто смисъл не разбра. Хвърли ги на пода и взе друга шепа. И върху тях имаше рисунки.

Алтал отчаяно прерови цялата каса, но ръцете му не напипаха нищо, което да наподобява пари.

Цялата работа му се стори безсмислена. Кой би си направил труда да държи под ключ късове непотребна хартия?

След четвърт час Алтал прекрати усилията си. За миг се замисли дали не си струва да събере всички тези парчета хартия на пода и да ги подпали, но се отказа от тази идея. Огънят щеше да се разпространи, а един горящ склад щеше да привлече хорското внимание. Промълви няколко тихи, но съдържателни ругатни, и излезе.

Замисли си дали не си струва да посети отново кръчмата, в която бе влязъл в първия ден на престоя си в Магу, и да не си поговори с постоянния й клиент, който бе възхвалил така красноречиво съдържанието на касата на Друигор. Отказа се и от тази мисъл. Поредицата разочарования, които бе изпитал през това лято, го бе направила избухлив. Не бе сигурен дали ще е в състояние да се контролира, ако реши да наказва някого. В сегашното му състояние някои хора можеше напълно основателно да възприемат разбиранията му за наказание като опит за убийство.

Върна се сърдит в странноприемницата и прекара остатъка от нощта, седнал на леглото с поглед, вперен в късчето хартия, което бе взел от касата на Друигор. Рисунките върху хартийките не бяха красиви. Защо по дяволите Друигор си бе направил труда да ги заключва? На сутринта събуди съдържателя, за да се разплати, бръкна в джоба си и каза:

— А, сетих се нещо. Вчера намерих това парче хартия на улицата. Имаш ли представа какво представлява?

— Разбира се. Това са пари — отговори съдържателят.

— Пари ли? Не мога да те разбера. Парите са направени от злато или сребро. Понякога от мед или бронз. А това е просто хартия. Нищо не струва.

— Ако я занесеш в менителницата зад Сената, за нея ще ти дадат сребърна монета.

— Защо ще ми я дават? Та това е само къс хартия!

— Защото върху този къс хартия е положен печатът на Сената. Значи все едно че е сребро. Не си ли виждал книжни пари?

Алтал бе напълно смазан. Късметът го бе изоставил. Не си спомняше да е имал толкова лошо лято. Очевидно късметът му не желаеше той да остане тук. В равнинните градове наистина имаше несметни богатства, но независимо от усърдието си той не бе успял дори да ги докосне. Докато се качваше на коня си, той се поправи. Всъщност тази нощ бе докоснал толкова много пари, колкото едва ли щеше да види до края на живота си, но ги бе оставил, тъй като не беше разбрал, че са истински пари.

С мъка си призна, че няма работа тук. Неговото място бе в крайграничните райони. Животът тук бе прекалено сложен за него.

Отиде до централното тържище на Магу, за да замени дрехите си на гражданин с други, по-подходящи за земите, където щеше да тежи на мястото си.

Продавачът го измами, но Алтал повече или по-малко бе очаквал това. В равнината в нищо не му вървеше.

Когато излезе от магазина, не бе особено учуден от това, че някой междувременно бе откраднал коня му.