"Братството на камъка" - читать интересную книгу автора (Морел Дейвид)

ЧАСТ СЕДМАЯнус

В Древния Рим, когато императорската армия тръгвала на война, били изпълнявани сложни ритуали за успеха на начинанието. Един от най-важните бил преминаването през церемониална арка, като в същото време жреците принасяли жертвоприношения на боговете, но най-вече на един от тях — богът на успешното начало. Из града имало много такива арки. Повечето не представлявали част от стена или сграда, а били издигнати самостоятелно. Като че липсата на практичност подчертавала религиозната им функция. Римляните строяли и малки сгради, които нямали друго предназначение, освен да служат като декор за свещеници или политици, които да се разхождат из тях.

В северния край на прочутия Форум се издигал един от най-почитаните храмове. Правоъгълна постройка без украса, с две бронзови врати — едната гледала на изток, другата на запад, едната към изгряващото, другата към залязващото слънце, сякаш да покажат, че важно е не само доброто начало, но и успешният край на всяко начинание. Поклонението в този храм обикновено било свързано с воденето на война, също както и арките. Всъщност римските пълководци толкова често го посещавали, като влизали от източната и излизали от западната врата, че по традиция те не били затваряни, освен в периоди на мир. Но през първите седемстотин години от възхода на Рим — от царуването на Нума до възкачването на Август, това се случило само три пъти.

Богът, на който бил посветен този храм, не е Марс, както би могло да се очаква. Статуята, на която се молели жреци, политици и пълководци, влизайки от едната и излизайки от другата врата, била на един по-велик бог — Янус. Него лесно бихте различили от всички останали богове, защото е с две лица — едното отпред, другото отзад. Той винаги гледа едновременно и на изток, и на запад, към началото и края.

Когато римляните се молели за успешното начало на деня, се обръщали към него с името „Матутинус“ (Утринен), откъдето произлиза и названието на утринните служби в римокатолическата църква. Това била първата каноническа служба веднага след полунощ. Принасяли жертвоприношения на Янус за плодотворното начало на всяка седмица, на всеки месец, но най-вече на всяка година. Ето защо първият месец в римския календар бил наречен в негова чест — януари.

Янус, богът с двете лица, който гледа във вечността — напред и назад. Към началото и края.

— Отначало — каза отец Станислав — до нас достигаха само слухове. Беше преди около година.

— „До нас“? Кои сте вие? — Дру направи жест и погледна косо към великолепния рубинен пръстен на отеца с пресичащите се сабя и кръст. — Братството ли?

— Необходимо ли е да ти обяснявам в подробности? На човек с твоя опит… Защо се изненадваш? Нашата църква има около седемстотин милиона вярващи, които образуват нещо като нация. Всъщност през Средните векове наистина са представлявали такава нация. Тя е обхващала цяла Европа — територията на Свещената римска църква, която е трябвало да защитава интересите си. И тя е имала нужда от разузнавателна мрежа, също както и отделните държави.

— Разузнавателна мрежа ли? — напрегнато запита Дру. — Започвам да разбирам.

— Или поне така си мислиш. Няма да ти разкривам всички тайни наведнъж, а малко по малко. Като начало ще ти разкажа за нашето разузнаване. Основните източници на информация са членовете на един по-особен религиозен орден, който бе учреден след влизането ти в манастира. Казва се Opus Dei, великото творение на бога. Орденът е по-особен с това, че членовете му — предимно преуспяващи лекари, адвокати, бизнесмени — продължават да упражняват гражданските си професии, въпреки обета да живеят в бедност, покорство и целомъдрие. Обличат се цивилно и само вечер отиват да се молят в манастирите. Всички те пазят в тайна принадлежността си към църквата. Възгледите им са строго консервативни. Готови са да служат всеотдайно на папата. Пазят членството си в Opus Dei в най-строга тайна.

— С други думи това е един невидим орден, масонска ложа.

— Правилно. Смята се, че могат да разширят влиянието на църквата, като използват нейните доктрини в ежедневната си работа. Нещо като католическа „Пета колона“, ако ти харесва повече. Представи си само ползата за църквата, ако членове на Opus Dei бъдат избрани в Конгреса или във Върховния съд на САЩ. Но орденът не действа само в Америка. Opus Dei е голяма сила в повече от осемдесет страни. Сто хиляди професионалисти, които използват своето обществено положение, за да увеличат колкото могат повече влиянието на католическата църква. Те са главните действащи лица в разузнавателната ни мрежа. Те започнаха да събират сведения, а аз за първи път чух от тях за…

— Неизвестно откъде в Европа започна да действа наемен убиец, към който се отправяха обвинения за пет убийства, извършени едно след друго. Всички пострадали бяха католически свещеници — политически активни и влиятелни личности, които с всички сили се противопоставяха на участието на комунистически фракции в правителствата на своите държави. На пръв поглед смъртта им беше настъпила при нещастен случай — автомобилна катастрофа, сърдечен удар или пожар.

Инцидентите не биха привлекли внимание, но ставаха почти един след друг и то предимно в Италия. Това накара Opus Dei да се раздвижи. По-влиятелните членове на ордена използваха служебното си положение, за да накарат властите да извършат по-задълбочено разследване. Много скоро започнаха да излизат наяве подробности, които пораждаха съмнение. Така например в единия от случаите на автомобилна катастрофа бяха отказали спирачките, въпреки че наскоро са били проверявани; при починалия от сърдечен удар направената аутопсия не бе констатирала нарушения в сърдечносъдовата система; в случая на внезапно възникналия пожар всички бяха единодушни, че починалият свещеник е поддържал изряден ред и чистота и не би могъл да остави мръсни мазни одеала в мазето на енорията.

По същото време в Женева една силно влюбена млада жена беше направила ужасяващо откритие. Мъжът, с когото имаше връзка, приятен млад американец, наскоро поставил в апартамента й лавици за книги. Един от дюбелите, с който били закрепени за стената, се извадил и те застрашително се наклонили. Тъй като по това време приятелят й Томас Макинтър бил извън града по работа (тя не знаеше с какво точно се занимавал — нещо свързано с внос и износ), повикала брат си да дойде и да ги поправи. Когато двамата надникнали зад лавиците, видели странна кухина в стената. Като надникнали вътре, открили пластични експлозиви, детонатори, автоматични оръжия, амуниции и метален контейнер, от който извадили еквивалента на около сто хиляди долара в различни европейски валути, както и три паспорта на името на Майкъл Маккуейн, Робърт Малоун и Терънс Мълигън. Имената били различни, но във всички тях снимката била еднаква — тази на приятеля и Томас Макинтър. След дълъг, напрегнат и разгорещен спор, в който жената защитавала приятеля си и заплашвала брат си, че никога няма да му проговори, ако не даде възможност на Томас да й обясни всичко, брат й се обадил в полицията. Скоро пристигнали трима полицаи. Огледали скритото зад лавиците оръжие и веднага отишли да обискират апартамента на Макинтър. Оказало се, че той се бил върнал по-рано от пътуването си и дори си поканил гости, без да се обади на приятелката си. Полицаите почукали на вратата и един от гостите ги поканил неохотно вътре. Там заварили група пияни гуляйджии, а сред тях разпознали един, който приличал на снимката в паспортите. Той се съгласил да бъде разпитан, но искал това да стане в спалнята. Щом влезли вътре, американецът извадил пистолет, стрелял по тримата полицаи, след което избягал през аварийния изход. Единият оживял. При по-нататъшните разследвания, в металния контейнер, скрит зад лавиците с книги, открили тетрадка с адреси в различни градове и държави. Оказало се, че са точно на петимата свещеници, които били починали наскоро.

— Нещо да имате да кажете дотук? — запита отец Станислав.

Дру се замисли.

— Ако този Макинтър е убиец, то трябва да вземе няколко урока, за да се пообучи. Тази калпава лавица, паникьосването му пред полицаите — Дру поклати глава. — Аматьор.

— Първоначално и на мен така ми се струваше. Но после…

— Обясни ми.

— Реших, че всичко се прави нарочно.

— Мислите, че умишлено се е издал? — изненадано запита Арлийн.

— Да, за да заяви за съществуването си. Да спечели популярност — отговори отецът. — След това вече е пипал професионално. Полицията направи всичко, което бе по силите й, за да го намери, но не успя. Набързо бяха убити още трима политически активни свещеници. След тях дойде ред и на членове на Opus Dei — изпълнителни директори, издатели, но предимно политици. Стана повече от ясно, че този Томас Макинтър, или както и да се казваше вече, провежда системен терор срещу…

— Католическата църква — прекъсна го зашеметен Дру и се обърна към Арлийн.

— Ти ми беше казала, че убивал политици, но не и че…

— Че са били членове на Opus Dei? А аз откъде можех да знам?

— Разбира се, че не си могла — потвърди отецът. — Никой извън разузнаването на църквата не би могъл да знае. Точно в това е проблемът. Членството в Opus Dei се пази в тайна.

— Като че ли вече не.

— А сега идваме и до нещо, което пряко те засяга — отецът седна до Дру. — Подтиквана от влиятелните членове на Opus Dei, които изгаряха от нетърпение да научат кой ги преследва, полицията откри интересни факти. Човек с псевдонима „Янус“ купуваше оръжие и експлозиви на черния пазар, освен това наемаше частни детективи да издирват скандални истории, в които е замесена католическата църква. Интересуваха се от всичко — от любовниците, които някои висши църковни служители издържаха, до хомосексуални връзки, притежание на големи имения, каквито един обрекъл се на бедност божи служител не би трябвало да има, алкохолизъм, наркомания, други смъртни грехове. Ако някой свещеник или член на Opus Dei имаше някакъв порок, Янус научаваше за това. Искаше да има доказателства. Понякога просто изпращаше съответните документи, включително и снимки, на вестниците. Друг път първо убиваше свещеника или члена на Opus Dei и след това изпращаше документите, които го уличаваха, очевидно за да оправдае действията си.

— Янус — промълви Дру.

— Връзката е била очевидна. Томас Макинтър, професионалният убиец, е имал същите амбиции. Запитали са се дали той не е Янус. Оказало се е точно така. Полицията е засякла една от свръзките на Янус. Накарали са го да проговори. Мъжът е разпознал паспортната снимка на Томас Макинтър.

— Разпознал я е? — удиви се Дру. — Според теб този Янус — Макинтър, не се е дегизирал и спокойно се е появявал пред свръзките си? Дори не си е правил труда да използва сигурен телефон? Има нещо гнило тук. Работата очевидно е…

— Нагласена, нали? — попита отецът. — Като че ли нарочно иска да го разпознаят. А в същото време, въпреки усилията на влиятелните членове на Opus Dei и натиска им върху Интерпол и МИ–6, не може да бъде заловен.

— Но ти си мислеше, че аз съм Янус — обърна се Дру към Арлийн. — Преди да ти докажа обратното. Какво те накара да направиш връзка между него и мен?

— Заради снимката в онези паспорти — отговори вместо нея отецът. — Мина известно време, докато американските власти откриха лицето в досиетата си. Били са доста затруднени, защото срокът на паспорта ти е бил изтекъл. Ровили са се в по-ранни документи… Открили са подобно лице — в младежка възраст, по-слаб, макар и не толкова, колкото си сега. Но приликата е била очевидна — Андрю Маклейн. Дори многобройните фамилни имена са си приличали — Макинтър, Маккуейн, Малоун, Мълигън. Със сигурност авторът им е държал да изтъкне странния си ирландско-шотландски произход. Макар и не толкова съществена, следата не е била за пренебрегване. Полицията в крайна сметка е стигнала до извода, че Янус и Маклейн са едно и също лице. Избраният от теб псевдоним отначало ги е озадачил. Но скоро служителите от тайните служби са разбрали причината. Преди време си работил за антитерористична американска организация, която в последствие е била разформирована. Не са открили какво точно си вършил там, но са разбрали, че през седемдесет и девета си се продал на иранските служби. Изчезнал си за няколко години, но отново си се появил, без да те е грижа за предишните ти работодатели. Който ти е плащал най-добре, при него си се наемал. Кодовото название „Янус“ много добре ти е подхождало. Римският бог, който гледа напред и назад.

— Двуликият Янус — горчиво допълни Дру.

— Когато случаят се разчу, двамата с Джейк бяхме като гръмнати и изобщо не ни се вярваше — каза Арлийн. — Ти да тероризираш католическата църква! Нещо не се връзваше. Но доказателствата бяха в изобилие. Джейк много се разстрои и започна все повече и повече да нервничи. Държеше се странно. После изведнъж изчезна. Поне да беше ми казал какво става! — стисна юмруци Арлийн.

— Не е могъл да го направи. Най-малкото докато не е бил сигурен, че аз съм този убиец. В края на краищата той беше в течение на истината за мен. Беше съобщил на „Скалпел“, че съм загинал и те бяха приели доказателствата. В същото време знаеше, че съм в картузианския манастир във Върмонт. Как при това положение бих могъл да избивам свещеници в Европа?

— Като си напуснал манастира — отговори отецът. — Просто си го излъгал. Мислиш ли, че е отишъл да провери на място?

— Аз лично не съм го виждал. Но ми се струва, че може би не е ходил.

— А как е постъпил?

— Може да е размишлявал така: „Който и да е Янус, положил е доста усилия, за да заблуди полицията, че…“

— …ти и Янус сте едно и също лице — довърши мисълта му Арлийн.

Дру се мъчеше да се съсредоточи.

— Защо му е трябвало да се рови? Защо е бил толкова сигурен, че аз съм извършил убийствата? Ако полицията ме беше открила, лесно щях да докажа, че не съм аз.

— Да — каза отецът. — След като си бил в манастира, алибито ти е било желязно.

Дру имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

— Янус не би могъл да знае, че аз съм в манастир. Бил е сигурен, че никога няма да съм в състояние да докажа, че не съм Янус. Защо?

— Мислел те е за мъртъв — мрачно отговори Арлийн.

Тримата се спогледаха.

— За какво да се притеснява, след като е смятал, че полицията търси един мъртвец? По този начин е отвличал вниманието им. Докато те преследват някакъв призрак, той си е вършел необезпокояван работата под друга външност — съвсем разстроена, Арлийн стана от стола. — Да не би Джейк да е започнал да търси доказателства сред бившите си началници в „Скалпел“? — гласът й потрепера. — Защото е разбрал, че някой от тях използва смъртта на Дру като прикритие за Янус?

Дру кимна с глава.

— А онзи, който е изобретил Янус, е открил с какво се занимава Джейк? — тя се ужаси. — Страх ме е дори да си го помисля, та камо ли да го произнеса на глас. Някой е убил Джейк, за да не се добере до истината, а именно кой се маскира и действа под прикритието на твоята външност.

— Не сме сигурни, Арлийн.

— Но точно това предполагате?

Дру я погледна с болка.

— Съжалявам, така е.

Тя пребледня. Очите й гневно засвяткаха.

— Който го е направил, горчиво ще съжалява.

— Но има и още нещо. Този, който е измислил Янус, може да е принудил Джейк да признае защо се рови в случая — каза Дру. — Ако са разбрали, че съм жив и съм в манастир, сигурно са решили да ме премахнат, за да продължат да използват самоличността ми за прикритие на Янус. А това е било много трудно, защото картузианските монаси не носят имена. Трябвало е да унищожат всичко живо в манастира, за да бъдат уверени, че този път наистина съм мъртъв. Предполагам, че тялото ми е щяло да изчезне, просто да го няма сред мъртвите.

— И при разследването си църквата щеше да се чуди защо. Което отново ни връща към загрижеността, която си изразил пред епископа. Никой не е трябвало да научи, че църквата така непредпазливо е приютила един убиец, макар и да е търсел покой. Противоречието би било твърде голямо, подкопаващо авторитета на институцията.

Гласът на Дру трепереше от гняв.

— Като паяжина. Всичко е взаимосвързано. Сигурно Янус добре се е забавлявал. Мислел ме е за мъртъв и е използвал самоличността ми, за да тероризира църквата. След това пък, когато открива, че съм все още жив, решава да ме убие, сигурен, че полицията изобщо няма да разбере за това. Защото, за да се предпази от скандал, църквата никога не ще разкрие масовото убийство и без да иска, ще го улесни. Не е ли гениално? Ако аз трябва да накажа този негодник, ще се погрижа и той на свой ред да иде в най-гениално изобретените кръгове на ада… Моят двойник! — внезапно се досети Дру.

Отец Станислав нервно потърка рубина с пресичащите се сабя и кръст и се обърна към Арлийн.

— Значи и ти си помисли за него?

— Когато Дру спомена за него преди малко, започнах да се досещам — кимна тя.

Дру отново гневно потрепера.

— Убиец-примамка… Възприел самоличността на Дру, използва снимката му за паспорта си и прави всичко възможно, за да убеди преследвачите си, че е Дру.

— О, боже! — възкликна Дру. — Сигурно са използвали двойника ми. Онзи, който осигуряваше алибито ми, когато изпълнявах задачи. Разформировали са „Скалпел“, но със сигурност са се свързали с някои от бившите му членове и са създали нова подобна организация. Макар и под друго име, „Скалпел“ продължава да съществува.

— Каква е тази нова организация? — обърна се отецът към Арлийн. — Ти и брат ти бяхте ли поканени да членувате в нея?

Арлийн поклати отрицателно глава.

— Вече съм цивилна. Работя в една планинска спасителна служба и преподавам алпинизъм.

— А брат ти?

— Той попадна в друга тайна мрежа. Само толкова ми е известно. Не пожела да сподели повече, а и аз не го разпитвах. Знаех, че няма да ми каже. Това се разбираше от самосебе си.

— Янус — изрече с отвращение Дру. — Същата извратена измислица, както и отровата, използвана в манастира — „Монашеска примка“. Янус — двуликият бог, убиецът-двуличник. Да. Янус е човек с две еднакви лица. Това е само моят двойник и никой друг!

— Знаеш ли къде да го намериш? — запита отецът.

Възпитаниците на школата на „Скалпел“ в Колорадо бяха така здраво свързани помежду си, че продължаваха да поддържат приятелски отношения, дори след като завършеха и се пръснеха в различни посоки. Дру, Арлийн и Джейк запазиха дружбата си, а по-късно Арлийн и Дру се влюбиха един в друг.

Когато беше в „Скалпел“, на Дру не му беше позволено да се сприятелява с Майк, неговият двойник, за да не би голямата прилика помежду им да привлече внимание и да провали изпълнението на задачите, които им се поставяха. Дру охотно беше приел забраната, защото единственият, с когото не се разбираше в школата, беше Майк. Помежду им съществуваше съперничество, което особено се чувстваше от страна на Майк. То и без друго им пречеше да се сближат. Все пак винаги когато срещнеше бивши съученици, Дру се интересуваше как е човекът, от когото неведнъж бе зависел животът му. Така бе научил, че през седемдесет и осма Майк беше записал американска литература в университета в Минесота. Това беше същият курс за придобиване на научната степен „Магистър“, който той следваше в Айова. Съвпадението не бе случайно. Двамата не само си приличаха — те мислеха еднакво. Бяха предпочели едно и също прикритие за дейността си — студенти по литература в университетски градове.

— Една от разликите между нас беше, че аз предпочитах класическа американска литература, а той — съвременна. Чувах още, че имал намерение, след като вземе степен в Минесота, да замине за Вирджиния, за да работи върху Фокнър. След Фокнър се готвел да изучи Фицджералд, а след него Хемингуей. Като сметнем по две години за всеки курс, той би трябвало вече да работи върху Хемингуей.

— Дори да предположим, че се е придържал към намеренията си, това едва ли ще ни помогне да го намерим — каза отецът. — Във всеки университет в САЩ се преподава Хемингуей.

— Не, двамата най-добри специалисти са Карлос Бейкър и Филип Янг. Бейкър преподава в Принстън, а Янг — в Стейт Колидж, Пенсилвания (наричан Пен Стейт). По толкова различен начин разбират Хемингуей, че който е решил да стане отличен критик на този автор, трябва да изслуша и двамата. Повярвайте ми, имам достатъчно курсове зад гърба си и знам добре какво говоря.

Принстън или Пен Стейт? Как да разбере човек? Как да го откриеш между десетки хиляди студенти? Все едно да търсиш игла в купа сено. Издирването трябва да започне от факултета по литература. Физкултурните салони също трябва да попаднат във фокуса, защото двойникът на Дру трябваше да спортува ежедневно, за да бъде винаги във форма. Той ще иска да остане незабелязан и ще ходи във възможно най-ранния час. Дру знаеше това, беше абсолютно сигурен, защото самият той правеше така.

Отец Станислав позвъни на хората си в Opus Dei. Седем часа по-късно му се обадиха от Пен Стейт, за да му съобщят за младеж, който отговаря на описанията. Посещавал курсове по американска литература, работел с Филип Янг върху Хемингуей и всяка сутрин в шест часа спортувал в местния физкултурен салон. Бил самотник.

Половин час по-късно Арлийн, Дру и отец Станислав бяха на път за Пен Стейт.

Студеният вятър щипеше бузите на Дру, който заобиколи една поляна и продължи да се изкачва по склона, където дебелите дървета, останали без листа, го скриха зад стволовете си. Тримата бяха тръгнали с черния Олдсмобил на свещеника, като оставиха колата на Арлийн на един паркинг и предплатиха за няколко седмици. Дру закара мотоциклета си до някакво сметище и като се увери, че е сам, махна регистрационните табелки. Рано или късно полицията щеше да открие изоставения мотоциклет, но без номерата по-трудно щяха да го свържат с откраднатия в Масачузетс. Дру предвидливо изтри отпечатъците от пръстите си, така че нямаше опасност да се досетят кой го е използвал.

Докато Арлийн спеше, Дру седна до отец Станислав. В ноздрите си усещаше острия мирис, който идваше от заводите за стомана в Бетлъм. Взираше се в склоновете на Апалачите.

— Мисля, че онова място ще свърши работа — Дру посочи към един залесен хребет вдясно. — Не по-зле от всяко друго.

— Ще се бавиш ли много? — запита отецът.

— Трябва да се придържаме към програмата. Няма да се бавя дълго. Остави двигателя запален.

Отец Станислав отби и спря на банкета. Дру почувства пронизващия полъх на вятъра, въпреки че небето бе синьо и без облаци. Присви очи и се заизкачва по покрития с изгнила трева склон. Ако случайно го видеше някой от пътниците в преминаващите коли, би си помислил, че е тръгнал да се облекчи зад дърветата.

Но когато стигна до тях, той продължи нагоре, като спря само в края на поляната. Погледна наоколо и забеляза отъпкани следи в тревата, усети есенната миризма на пелин. Да, това място е добро.

С помощта на един як клон изкопа малка ямичка, два инча широка, три дълбока. Полузамръзналата земя не поддаваше. Върхът на клона се счупи. Макар и трудно, изкопа дупката. Бръкна в джоба на палтото си и извади оттам найлоновата торбичка, в която беше тялото на Малкия Стюарт. Странно, но трупчето на мишката не се беше разложило. Дали не беше знак от Бога? Дру недоумяваше. Дали иска да му каже, че одобрява неговите действия? Изостави тази мисъл, защото му се стори, че не е редно сам да си съчинява от името на Бога.

Развърза торбичката и пусна тялото на Стюарт в ямичката, след това я зарови с ръце и я покри с буца пръст, обрасла с трева. Довърши ритуала, като утъпка пръстта и изравни мястото. Все едно, че никой не бе разравял земята в края на поляната.

Дру погледна надолу към прясното гробче и за миг през съзнанието му премина мъчителния спомен за родителите му.

— Е, ти ми спаси живота. По-точно ти ме върна към него. Благодаря ти.

Понечи да си тръгне, но изведнъж се спря.

— Ще отмъстя и за теб, приятелче.

Излезе иззад дърветата и се спусна по ветровития и хлъзгав от изгнилата трева склон. Качи се в колата.

— Дру — Арлийн се беше събудила и го гледаше загрижено.

Той се обърна.

— Добре ли си?

— Чудесно.

— Сигурен ли си?

— Бави се около двадесет минути — каза отец Станислав. — Безмалко да тръгнем да те търсим.

— Ето ме жив и здрав — отговори Дру. — Нещо си обещах там горе. Затова хайде по-бързо да тръгваме. Искам тази проклета история час по-скоро да свърши. Трябва да изпълня обещанието си.

— Този плам в очите ти — каза отец Станислав. — Господ да е на помощ на онези, които преследваме.

— Не, малко сбъркахте.

— Какво имаш предвид?

— Нека Господ да помага на нас.

Нижеха се хребет след хребет. До обяд стигнаха Алегените. Пътят се виеше през голи склонове, терасирани от минни изкопи, покрай западащи градове. Тук-там се виждаха големи нефтени помпи, чиито метални човки непрекъснато се вдигаха и спускаха, а дразнещите им удари достигаха до тях дори и през затворените прозорци на колата.

По пътя Дру, Арлийн и отец Станислав не разговаряха много, за разлика от продължителните разисквания в мотелската стая. Всеки се бе замислил за нещо свое.

Така стигнаха до крайната цел на пътуването си. След много завои шосето ги отведе в една почти кръгла долина в сърцето на Пенсилвания, където се намираше Стейт Колидж.

Това бе един от онези градове, за които Дру беше казал, че са най-добри за прикритие. Беше пръснат на широка площ, осеян с обвити с лозници къщи и много дървета. В града нямаше развита промишленост, затова местното население беше принудено да се нагажда към капризите на повече от двадесетте хиляди учащи се, от които зависеше прехраната му. Както във всички университетски градове, така и тук половината от населението постоянно се променяше — студентите идваха и си отиваха, едни се записваха, други завършваха и напускаха. Оперативният работник, който предпочиташе да си запълва времето между задачите с посещение на лекции, би се чувствал добре тук, още повече, че прикритието му беше извън всякакво подозрение. Ако можеше да води по-затворен живот, щеше да остане незабелязан. Би могъл да изчезне, когато поиска.

Отец Станислав се обади по телефона в един супермаркет на свои познати, за да му обяснят къде се намира местната католическа църква. Тя се оказа невисока, дълга сграда със съвременна архитектура, построена от бетон, с отлята метална статуя на Христос до входа. Паркираха колата и влязоха вътре.

В преддверието видяха един бизнесмен, седнал близо до съда със светена вода. Беше облечен с делови костюм и четеше молитвеник. Той вдигна поглед към тях.

— Бог с теб — каза мъжът.

— И с теб — отвърна на поздрава отец Станислав.

— Deo gratias.

— Амин — отвърна свещеникът. — Приятно е да чуеш латински в църквата.

Дру и Арлийн стояха малко по-назад и гледаха с интерес.

— Следят ли го още? — запита отец Станислав.

Мъжът кимна с глава, затвори молитвеника и се изправи.

— Мисля, че не е забелязал. Следим го от разстояние и винаги има човек след него — на смени, нали така се казва? — той едва-едва се усмихна. — Почти както при четиридесетчасова църковна служба.

— Разбрахте ли къде живее?

Бизнесменът отново кимна.

— Доста трудно го открихме. Получава писма и пратки чрез пощенска кутия, не е дал телефона си в указателя. Все пак един от хората ни в пощата се досети, че може да има телефон. Научихме адреса му от компютъра, който отчита сметките.

Човекът бръкна в джоба на костюма си, извади сгънат лист хартия и го подаде на отец Станислав.

— В този район живеят много студенти. Отбелязал съм мястото на картата. Преди доста години къщата е била разделена на възможно най-голям брой малки едностайни апартаменти. Явно собственикът е спечелил доста пари, защото е добавил нови апартаменти със съвсем малки стаички отстрани, отзад и отпред на старата сграда. Не можеш да разбереш къде е била първоначалната постройка. Но и това не му стигало, та започнал да изкупува съседните къщи и да ги пристроява по същия начин. Днес изобщо не си личи къде е имало отделна къща. Един господ знае колко апартамента дава. Гъмжи от коридорчета и преходи, за да могат студентите, които живеят в по-вътрешните апартаменти, да си влизат вкъщи от самостоятелен вход. Същински лабиринт. Можеш спокойно да се изгубиш.

— Номер осемдесет и пет? — погледна към листчето отец Станислав.

— Да, не са подредени точно по номера. Налага се да питаш на място.

— В момента вкъщи ли си е?

— Доколкото знам, не. По телефона в приземния етаж тук получавам сведения за обстановката на всеки час. Последният път, когато се обадих, ми казаха, че лекциите му са свършили и е отишъл в библиотеката.

— Има ли нещо друго по-особено, което трябва да знам за мястото, където живее?

— Само това, че студентите не гледат с добро око на зяпачите. Разбират, че сградата е по-различна, но им е писнало от тях.

— Е, може би няма да имат нищо против един свещеник. Отлично сте се справили. Всички до един. От името на църквата ви благодаря. Предайте и на другите.

— Ние трябва да й благодарим. След като ни е гласувала доверие да пазим вярата.

— Да, налагаше се.

— За честта и славата на нашия Бог.

— И за да опазим неговата църква.

Отец Станислав вдигна ръка и го благослови.

— Продължавайте да получавате сведения. Ще ви се обаждам периодично, за да ми докладвате дали има промяна в обстановката.

— Да бъде божията воля, отче — сведе почтително поглед бизнесменът.

— Така ще бъде. Благодаря ви още веднъж.

Отец Станислав се обърна и направи знак на Арлийн и Дру да го последват. Тримата излязоха от църквата. Тежката врата зад тях тропна глухо.

Навън небето беше обсипано със звезди, хладният въздух щипеше бузите им. Една кола профуча край тях. От ауспуха й излизаха облаци изгорели газове.

— От Opus Dei ли беше мъжът? — запита Дру.

Отец Станислав не отговори.

Една улица делеше Дру от жилищния комплекс, разположен на върха на невисок склон, обграден от шубраци. В тъмнината, а и поради храстите, беше невъзможно да се каже къде свършваше един блок и започваше друг. Със сигурност в комплекса имаше най-малко двайсетина къщи. А може би трийсет. Дру не можеше да прецени точно. Тази, която го интересуваше, бе многократно пристроявана, без да се държи сметка за стила и използваните материали. Прост тухлен градеж се редуваше с красива постройка с дървени орнаменти, тя от своя страна беше долепена до модернистична сграда, в която преобладаваше стъклото. Всички те бяха по някакъв начин свързани с първоначалната постройка във Викториански стил с характерни фронтони и прави тавански прозорци.

Отдалеч цялата бъркотия приличаше на творба на архитект, който съвсем е полудял от неограничените възможности да си играе със стиловете. Истината вероятно беше по-прозаична — че собственикът е правил различните пристройки по различно време, ръководен в избора си само от цените на материалите в момента.

Дру се взираше в осветените прозорци на отсрещния комплекс. Прикри се по-добре в мрака и заразглежда сенките, които се появяваха и изчезваха в силно контрастиращите сгради. Нервно обърна поглед от зловещите отблясъци на уличните лампи към Арлийн.

— Отец Станислав трябваше да е вече тук.

— Сигурно не е лесно да открие мястото — вдигна рамене Арлийн.

— Само още пет минути и тръгваме да го търсим.

— И двамата ли?

— Е, добре, имах предвид ти — кисело се усмихна Дру.

Тя му отвърна с усмивка.

Двамата добре разбираха, че приликата на Дру с мъжа, който следяха, бе твърде голяма и не трябваше да рискуват той да се разхожда из комплекса.

Петте минути изтекоха, минаха още пет.

— Няма какво да чакаме повече. Тръгвам. Той отдавна…

Една сянка се появи в храсталака отсреща. Беше отец Станислав.

Свещеникът се приближи. Дъхът му замръзваше.

— Открих го. Най-после. Това място прилича на зайчарник с тези малки апартаментчета като клетчици. Много лесно можеш да се изгубиш вътре.

— Къде е апартаментът?

— По една тясна алейка. Входът е откъм нея. Насреща има само една бетонна стена, без прозорци.

— За да не го вижда никой, когато влиза и излиза. А ако изчезне за няколко дни, никой няма и да забележи.

— Или може би няма да го е грижа. Хората тук не са особено дружелюбни. На два пъти питах как да стигна, до съседни номера, разбира се. Гледаха ме като че ли съм им поискал заплатата. Прозорците са с матови стъкла, завесите са спуснати, но доколкото успях да видя, вътре светеше.

— Осветлението може да се включва автоматично — каза Арлийн. — Последното сведение гласеше, че е още в града.

— Но преди час — предупреди отецът. — Бъди предпазлив.

— Как точно да стигна дотам? — запита Дру.

— Най-горе на склона има три улички. Тръгни по средната. Ще стигнеш до едно дърво, което е издялано като тотемен стълб.

— Тотемен стълб ли?

— Завий наляво и продължавай, докато стигнеш до някаква скулптура, която прилича на самолетни перки. Завий надясно. Най-добре да ти го начертая — въздъхна отец Станислав.

Една слаба улична лампа едва разпръсваше тъмнината. Дру мина покрай скулптурата и спря под арката на някаква сграда. Отдясно имаше мрачен коридор с много врати от двете страни, в който тук-там висяха електрически крушки. Отляво паянтова дървена стълба водеше до приземния етаж. Там също забеляза доста врати. Отец Станислав с право бе нарекъл мястото зайчарник. Дру би го нарекъл мравуняк, само дето мравките не слушаха рок-музика и не готвеха ястия с лук. Излезе през задния вход и се оказа в някакъв двор. Там друга мъждива лампа осветяваше уличен знак за еднопосочно движение, поставен пред три тунела. Според картата на отеца трябваше да завие наляво. Тунелът го изведе през друга сграда отново в двор, в който се отглеждаха пилета. Позна по характерното къткане. В следващия двор пък имаше коза. Поглеждайки надолу към каменните плочи, по които вървеше, видя, че са от стари надгробни паметници. Каква лудост! Колкото по-навътре в хаоса навлизаше, движейки се по зигзагообразните коридори, все повече и повече свикваше със странностите.

Двойникът му добре си беше подбрал квартирата. В тази обстановка никой не би забелязал човек, който и без това странеше от хората. Всъщност тук като че ли всички искаха да бъдат сами, убедени, че останалите наематели не са в ред. Дру разбра защо свещеникът е бил приет с подозрение, когато е питал за посоката. В тази странна обстановка той просто не си беше на мястото.

На няколко пъти разни наематели подозрително се заглеждаха в Дру. Той не им даде възможност да видят лицето му. Вървеше уверено напред, все едно че живееше там. Щом се увереше, че никой не го гледа, изваждаше картата. Така най-после стигна до целта си — тясната алейка. Отдясно бе бетонната стена без прозорци, отляво — единствената врата от тази страна. Видя прозореца с матовите стъкла и спуснатите завеси. Отвътре наистина се процеждаше слаба светлинка.

Дру спря за момент. Лицето му беше измръзнало. Някъде отгоре се чуваха гласове, които разговаряха за Платон и Аристотел.

„Прочетете свети Августин!“ — помисли си Дру и отиде в края на тясната алея. Скри се в най-отдалечения и тъмен ъгъл зад някакви дъски и се облегна на стената. Палтото му беше с вата и го предпазваше от студената стена. Остана да чака Майк там.

Точно преди полунощ една сянка се прокрадна в другия край на алеята. Точно по разписание. Дру се движеше по същите правила навремето. „Не се прибирай, преди съседите да са си легнали. Иди на кино. Може би панорама на филмите на Трюфо в студентския съюз или малко смях с последните приключения на Джеймс Бонд.“ В университетските градове имаше голям избор от развлечения — лекция на някой известен литературен критик, представление на някой пътуващ театър, например „Мера според мера“, камерен концерт от творби на Моцарт и какво ли не. Ако човек искаше по-спокойни развлечения, можеше да ги намери в този тип градове. Като че ли там можеше да си почине най-добре, ако изключим манастира, разбира се.

Все пак приближаващата сянка можеше да е на някой, който използва алеята, за да стигне до по-вътрешен апартамент. Но колкото по-близо идваше, толкова повече Дру се уверяваше, че човекът насреща му беше… самият той!

Дру затаи дъх. Сянката спря. Беше съвсем като Дру — същото телосложение, същата височина. В лице беше същински Дру. Той потръпна. „Интересно дали са му казали, че не съм мъртъв?“ — питаше се Дру. „Дали знае за манастира? Но тогава може би щеше да се скрие някъде.“

Силуетът бръкна в джоба си и извади ключ.

Дру нямаше план за действие, просто следваше инстинкта си. Реши да го заговори. Припомни си доброто старо време.

— Хей, Майк — гласът му отекна.

Сянката се извърна към тъмния ъгъл и застана нащрек.

— Моля?

— Не се панирай — каза сърдечно Дру. — Твоят бивш съученик е, Дру. Чакам те, за да поговорим. Човече, закъсал съм нещо. Слушай, имам нужда от помощ.

Майк онемя, загледан в тъмното.

— Дру?

— Спомняш ли си онези колорадски зайци, които Ханк Далтън ни караше да използваме за мишени при стрелба? Как кучето му обичаше да си похапва от тях?

— Не може да бъде! Не може да си ти! — в гласа на Майк се долавяше страх.

— А какво ще кажеш за онзи ковчег, в който Ханк държеше учебното оръжие?

— Божичко, наистина си ти!

— Радвам се да те видя, човече.

— Но как ме откри?

— Ще ти кажа по-късно. А сега трябва да ми помогнеш. Намери ми някакво безопасно местенце. Много съм го загазил, братле.

— О, разбира се, че ще ти помогна. А има ли някой с теб?

— С мен? Защо? Току-що ти казах нещо. Кой ще се мъкне с мен, щом съм загазил.

— Е? — сянката започна да нервничи.

— Колко години минаха? — запита Дру. — Достатъчно, за да започнем да си задаваме въпроса къде се изниза младостта ни, а? — Дру излезе от мрака и протегна приятелски ръце. — За бога, имаш ли намерение да ми помогнеш?

— Сигурен ли си, че не си довел някой?

Дру се приближи. Човек не можеше да го различи от Майк.

— Защо сто пъти ме питаш едно и също?

— Защото, стари приятелю — Майк не довърши, а му подаде ръка — толкова време мина, пък и…

— Е?

— Чух, че си бил убит.

Майк погледна към Дру. Дру предпазливо застана нащрек с разтуптяно сърце. Изведнъж дъските в края на алеята, зад които се криеше допреди малко, изтропаха. Дру потрепна, предчувствайки капана. Обърна се рязко встрани, готов да се защитава не само от нападението на Майк, но и от хората, които вероятно го пазеха, в случай, че Дру се появеше отнякъде. „Влязох направо вътре!“ — тревожно помисли Дру.

Но никой не се спусна към него.

Майк се изплаши не по-малко. Замръзна на място, готов за атака. Взираше се в посоката, откъдето дойде шума, и изглеждаше убеден, че Дру го е излъгал, че е сам. Дръпна се назад, предпазвайки се от невидимите нападатели, изруга високо, скочи встрани и хукна назад по алеята, без да види ирландския сетер, който душеше нещо под дъските, на които бе стъпил.

Дру се стрелна след него. Трябваше да държи Майк под око. Знаеше, че в този лабиринт от малки улички, коридори и тунели само секунда би била достатъчна, за да го загуби. Майк познаваше всяко кътче. Без съмнение беше проучил отлично мястото и беше намерил подходящи скривалища.

Майк се стрелна в една уличка и зави по нея. Дру извади маузера си за всеки случай. Майк можеше да продължи да тича, а можеше и да спре внезапно и да го изненада на някой ъгъл. Дру трябваше да бъде по-внимателен там, но без да губи ценни секунди. Предполагаше, че Майк не носи пистолет у себе си. А нож? Практично е. Малка кама в ботуша или малък автоматичен нож. На никой не би му направило впечатление. Майк, също както и Дру, нямаше нужда от друго оръжие. Можеше да убие човек само с един силен удар в гърдите или ларинкса.

Майк не го нападна на ъгъла. Продължаваше да тича надолу по алеята. Дру го следваше, дишайки ускорено. Въпреки че беше тъмно, би могъл да стреля. Но не посмя да го направи. Не само заради шума и суматохата, която щеше да настъпи. А защото можеше да убие Майк, вместо само да го рани. Искаше го жив, за да отговори на въпросите му.

Майк зави зад друг ъгъл, Дру след него. На светлината на слаба улична лампа видя Майк да минава покрай някакъв парник, след това се вмъкна в къща, наподобяваща английско имение. Дру се блъсна в някакъв човек, който излизаше от една врата вляво. Мъжът падна назад, като се просна тежко върху покрития с линолеум под.

— Гледайте къде, по дяволите…

Дру не успя да чуе края. Вече беше в централното фоайе, блъсна вратата на изхода и изскочи, без да се опасява, че Майк го причаква на ъгъла, защото го беше видял да се стрелва навън в осветения двор. Там имаше люлки и площадка с пясък за игра. Постройката зад него представляваше хамбар. Вместо да се вмъкне вътре, Майк зави вдясно, спусна се по уличката, прескочи някакъв велосипед, прелетя покрай изоставен кладенец, хвърли един бърз поглед назад и изтича нагоре по дървените стълби на една къща във Викториански стил.

Вратата се отвори със скърцане и Дру също се вмъкна вътре. Не се изненада, че отново попадна в някакъв коридор. Подът беше измазан с пръст. От двете страни имаше входни врати. Светеха само половината от електрическите крушки.

В края на коридора Майк се мушна през поредната врата. Спускайки се след него, Дру усети хрущене на счупени стъкла под краката си. Това го изненада. В момента не можеше да се замисля над този факт. Имаше по-важна цел. Почти настигаше Майк. Можеше да го догони на следващата уличка или в следващия двор. Наближаваше вратата, зад която изчезна Майк.

Стисна маузера, бутна вратата и се оказа пред една тухлена стена. Хвърли бърз поглед наляво и там видя също такава стена. Скочи вдясно. Вратата хлопна зад него. Замръзна на място, обгърнат от пълен мрак. „О, боже!“ — молеше се той. Тръпки полазиха по гърба му. Беше тъмно като в рог.

Залепи се бързо за стената и въпреки че дробовете му имаха нужда от въздух след лудото преследване, положи големи усилия да диша по-леко. Учестеното дишане можеше да му струва живота. О, боже! О, света Дево! Бяха го завлекли в абсолютно тъмна стая.

Хрущенето на счупените стъкла по пода, угасените крушки в коридора — всичко си идваше на мястото. Майк ги беше счупил нарочно. Липсваше осветление точно в този край, където бе привлечен Дру. Иначе щеше да успее да хвърли един поглед в стаята и може би да види къде е ключът, да светне лампата и да открие Майк. А можеше би той отдавна не е вече тук. Измъкнал се е през друга врата и е оставил Дру вътре. Нека си мисли, че е сам с невидимия си неприятел. Може би Майк вече препускаше по улиците извън комплекса, докато Дру трескаво разсъждаваше дали се намира в опасност.

Но Дру предчувстваше, че Майк е вътре. Сърцето му се сви. Абсолютна тъмнина — ситуацията му бе позната от черната стая в самолетния хангар, когато учеше в школата Роки Маунтин. Боят в абсолютно тъмна стая беше главният специалитет на инструктора им. Ханк Далтън безмилостно обучаваше учениците си в принципите на тази изнервяща до крайност борба. Майк беше подготвен така добре, както и Дру. Дру трябваше да се бие с противник от неговата класа. Да се бие срещу самия себе си!

Когато учеха в Колорадо, Дру и останалите студенти, включително Майк и Джейк, обикновено отиваха в спортния салон в осем часа сутринта. Ханк Далтън измъкваше медния ковчег. Въпреки че бяха зрели осемнадесетгодишни момчета, винаги очакваха с нетърпение този момент, като деца, които ще си играят с любимите играчки. Ханк Далтън отваряше ковчега и им раздаваше оръжието, като ги караше да се състезават в бързо разглобяване и сглобяване. Джейк пипаше бързо, но винаги Дру или Майк излизаха победители. Съперничеха си във всяко отношение. Изглежда, че физическата им прилика ги караше непрекъснато да проверяват и сравняват възможностите си.

Онзи следобед чакаха да започнат часовете. Ханк Далтън се появи петнадесет минути по-късно от обикновено. Не влачеше ковчега.

— Всички навън! Качвайте се в автобуса!

Строгият му тон ги накара да си помислят, че Ханк им е сърдит. Като се стараеха да не го ядосат още повече, привикнали да се подчиняват, те изхвърчаха през вратата, минаха по коридора и излязоха навън. Утринното слънце ги заслепи. Видяха един автобус, паркиран отпред. Двигателят му ръмжеше глухо.

— Какво се пулите? — попита Ханк. — Не сте ли виждали автобус? — устата му се разтегна в усмивка. — Време е за малка разходчица. Бързо вътре!

Зарадвани, че Ханк е в настроение, всички се втурнаха към автобуса. Ханк зае шофьорското място и потеглиха по един кален път, който водеше нагоре в планината.

Два часа по-късно, след като се бяха мотали безцелно, както им се беше сторило, и наоколо не виждаха нищо освен борове и пелин, Ханк премина през отворената врата на един заграден двор и спря автобуса пред прояден от ръжда самолетен хангар. Нямаше други постройки. В далечината забелязаха някакви останки от самолет, забити в обраслата с трева земя.

Нямаха възможност да разглеждат мястото, защото Ханк бързо ги пришпори да влизат вътре. Видяха слънцето за последен път, преди да потънат в мрака за цели двадесет и пет дни, както по-късно се оказа.

Ханк затвори вратата зад тях. Те се блъскаха един в друг в тъмното.

— Проблеми със зрението ли имате? — беше ги запитал Ханк. — Добре, ще уредим това. Скоро вече ще се чувствате като у дома си в мрака — тогава той доброжелателно се беше засмял.

Скоро очите им привикнаха с тъмнината и студентите заразглеждаха любопитно наоколо. Тук-там проникващата през процепите слаба светлинка им помогна да различат нещо обемисто в средата — толкова голямо, че би могло да бъде едноетажна къща без прозорци.

— Интересно какво ли е това? — измърмори някой.

— Всичко с времето си — отговори Ханк и ги насочи към един мрачен ъгъл вдясно. Оказа се, че там има нарове, като на всеки бяха оставени по два тъмни на цвят чаршафа, тъмно одеало, а върху тях — горнище и долнище на някакво черно облекло.

— Пижами ли са?

— Нещо подобно — дочу се отнякъде гласът на Ханк. — Събличайте всичко и ги облечете. Това ще ви бъде униформата.

Студентите се подчиниха. Бяха озадачени още повече. Вече виждаха значително по-добре и забелязаха, че Ханк е свалил обичайните каубойски ботуши, избелелите джинси, дънковата риза и позацапаната шапка и е облечен в широката черна пижама.

— Най-добре да починете малко, защото оттук нататък ще тренираме през нощта.

„Да си почива по обяд?“ — Дру не се чувстваше уморен, но скоро след като се изтегна в леглото, започна да се прозява.

Стресна го гласът на Ханк, който се носеше по някакъв високоговорител от дъното на хангара.

— Вдигай се и се приготвяй!

През нощта?

— Не ти ли прозвуча като че ли Господ ни говори? — каза някой.

Вечерята — а кой знае, може да беше и закуската — се състоеше от риба и ориз с нещо като сос от скариди, накрая чай.

Тренировките започнаха веднага след това. Ханк ги заведе в дъното на хангара, където с опипване разбраха, че по стените са закачени торби с пясък. Дру долови, че Ханк се придвижи, протегна се към нещо зад торбите и изведнъж зад тях, в другия край на хангара, се появи бледа жълта светлинка. Едва-едва достигаше до абсолютно тъмния край, където бяха чувалите.

Ханк изглеждаше доста странно в черната пижама.

— Дори през нощта не е съвсем тъмно — има звезди. И луна, въпреки че светлината й постепенно избледнява. Но ако има облаци, тогава наистина започваш да вярваш в духове.

Дру напрегна зениците си, като се стараеше да поеме колкото може повече от бледата жълтеникава светлинка, мъждукаща в другия край на хангара. Изненада се как постепенно започна да вижда много по-добре закачените на стената чували. С малко повече въображение вече различаваше очертанията на предметите в мрака.

Ханк ги обучаваше в хвърляне на нож. Часове наред ги караше да мятат ножове по торбите с пясък. След това тренираха с бръсначи, японски метални звезди, дори с пръчки, пепелници и камъни.

Не приличаше на упражнение в нанасяне на смъртоносен удар, въпреки че Дру беше убеден, че противникът му ще бъде посечен от страхотния удар на ножа. Ханк даваше сигнал за започване като пляскаше с ръце и наблягаше най-вече на бързината и точността на хвърлянето.

— В тъмното не можете да разберете дали противникът ви е мъртъв — изрева Ханк. — Мигът, в който чуете оръжието ви да се забива в плът, трябва да сте сигурни, че сте навредили на врага си и…

Продължението очевидно оставаше за следващия ден — по-скоро нощ — според новото им разписание, защото Ханк прекрати обясненията и поправи ъгъла на хвърляне на един от студентите. След това ги накара да се обърнат с гръб към чувалите. Когато плеснеше с ръце, те трябваше рязко да се извърнат и да хвърлят оръжието.

Ханк непрекъснато крещеше като им даваше команди как да балансират най-добре — да държат краката си разтворени, но не много, само до ширината на ханша, да приклекнат, за да бъдат по-гъвкави и коленете им да служат като център на въртене. Научиха, че трябва леко да се наведат напред, за да могат да се извиват по-лесно.

Много често предметите, които хвърляха, падаха с трясък върху бетонния под.

— И това е полезно — твърдеше Ханк. — При тази борба не можете да си позволите да отвличате вниманието си с догадки какъв е всеки шум, който доловите. В края на престоя ни тук имам намерение да ви науча да разпознавате звука от всякакъв вид оръжие върху каквато и да е повърхност — не само бетонен под, но и пясък, килим, трева, скали.

Тази сутрин Дру се мушна крайно изтощен в леглото си. През процепите на металните стени на хангара едва се промъкваха лъчите на изгряващото слънце.

„Смяната на времето не ми се отразява особено“ — помисли Дру, когато видя Ханк да гаси бледата крушка и се мушна гол в тъмните чаршафи, под също така тъмното одеало. „А сега трябва да поспя“. Сънува, че хвърля кутии от кока-кола по чувалите с пясък.

На следната нощ Ханк продължи със същото упражнение. Така добре се шлифоваха, че почти не се чуваше звук от падащи предмети на пода в плътния мрак.

През следващите нощи Ханк добавяше нови елементи към упражнението. Трябваше да се хвърлят към неприятеля с изострен молив вместо нож и да го вдигат рязко нагоре след като го забият, все едно че разкъсват целта.

След всеки удар Ханк разглеждаше пясъчния чувал с помощта на джобно фенерче като оценяваше точността на попадението. Непрекъснато им повтаряше едно и също — да използват и най-малката светлинка и да се ориентират за цялостните очертания на целта по онази част, която успяват да доловят.

Следващото упражнение беше хвърляне на чупливи предмети един срещу друг в пълния мрак, скок към неприятеля със заострен молив и разкъсване на възглавницата, прикрепена към гръдния кош.

Ханк всеки път правеше анализ на удара, като използваше фенерчето си.

След време възглавниците бяха махнати. Ако подостреният молив ожулеше стомаха ти, значи е трябвало да внимаваш повече. А какво би станало, ако ударът бе нанесен с нож.

Така Ханк обучаваше учениците си да развиват рефлекси в тъмното.

Научиха се да се движат с нож в ръка, все едно, че е продължение на китката. На свой ред китката да бъде едно цяло с ръката до рамото. Оръжие, което винаги е на разположение.

Обучиха се още как да се прикриват, като се придвижват плавно встрани, без да разтварят краката повече от ширината на ханша си. Винаги бавно, постепенно, като променят центъра на тежестта. Никога назад или напред. И съвсем безшумно.

Научиха къде се намират ключовите точки за нападение по тялото — далака, основата на езика, тестисите, клиновидната кост, горната челюст, адамовата ябълка, синусите, септума, сънната артерия, горната част на ръката, очите. Целеха се в тях със заострените моливи, а след това и с юмруци или лакти.

Обучението ставаше все по-интензивно и те имаха чувството, че Ханк ги подготвя за някакъв изпит в края. Нощ след нощ — вече не можеха да се ориентират колко време беше минало. Все по-често обръщаха поглед към едноетажната постройка в средата на хангара, която сякаш ги очакваше в тъмнината.

Най-сетне, след като бяха демонстрирали успешно уменията си в поразяване на противника в пълен мрак, преминавайки по различни повърхности, които наподобяваха морски пясък, дебел килим, хлъзгав под; след като се бяха научили да се движат безшумно и да прескачат неясно очертаващи се предмети със същата лекота, с която правеха подскоците си в часовете по балет в школата, Ханк им каза: „Време е. Можете да видите какво има ей там.“

Те нетърпеливо го бяха последвали до входа. Ханк отвори вратата, но нито Дру, нито някой друг успя да надникне вътре.

Ханк бе посочил към Джейк. „Петнадесет секунди след като вляза и затворя идваш след мен и също затваряш.“

Джейк бе запитал с недоумение:

— И?

— Никога ли не си играл на криеница? Опитай се да ме намериш. Само че си представи, че съм ти враг. Ако не си достатъчно внимателен и успея да чуя или почувствам къде си, и ако това не е само упражнение, ще се издадеш и сам ще ми помогнеш да те убия. Отсега нататък ще играем така — който пръв изненада другия и го докосне, той е победител. Простичко е, нали?

— Да.

Ханк влезе вътре. Джейк го последва след петнадесет секунди и затвори вратата зад себе си. След тридесет секунди вратата се отвори и Джейк пристъпи прага. Дру забеляза разочарованието, изписано на лицето му.

— Какво стана? — запита някой.

— Не ми е разрешено да говоря за това. Иска всички да се наредят и да влизат един по един.

Дру започна да нервничи. Беше застанал в края на редицата и гледаше как останалите влизаха и излизаха. Никой не се бе забавил повече от Джейк.

Дойде ред на Майк, но и той излезе почти веднага. Дру разбра, че се чувства унижен. Вечният му съперник Майк като че ли го предизвикваше да се справи по-добре.

След него трябваше да влезе Дру.

Той отвори вратата, концентрира се, за да подсили рефлексите си и пристъпи вътре, като нервно затвори вратата. Изведнъж почувства, че нещо го души, като че ли въздухът вътре беше по-тежък и го притиска. Непрогледен мрак. Преди му се струваше, че в хангара е тъмно. Сега разбра какво означава да е тъмно като в рог. Абсолютен мрак, който те притиска отвсякъде. От тишината тъпанчетата му писнаха. Двоумеше се какво да предприеме. Пристъпи напред, опитвайки се да намери Ханк, но се блъсна в някаква маса. Краката й изскърцаха върху бетонния под. Ханк моментално го сграбчи за лакътя.

— Считай, че си мъртъв — прошепна толкова отблизо Ханк, че Дру усети дъха му в ухото си.

На излизане от черната стая, стараейки се да не покаже неудовлетворението си, забеляза доволната физиономия на Майк, нескритата му радост, че Дру не се е справил по-добре от него.

Ханк ги събра и ги накара да направят разбор на случилото се. Повториха упражнението и той отново ги победи. Така постепенно ги запозна с принципите на този вид борба.

— Всички вие твърде много бързахте да ме откриете. Не си оставихте време да свикнете с тишината и мрака. Нетърпението ви изигра лош номер. По-спокойно. Това може да са последните мигове от живота ви. Защо да не си ги удължите? Изживейте ги пълноценно!

Ханк ги учеше как да оглеждат стаята, вместо сляпо да се придвижват напред, как да използват придобитите в хангара умения да нападат и да избягват препятствия.

— Има разлика — каза някой.

— Каква?

— Разполагахме с повече място, а и тъмнината не беше така непроницаема. Освен това вие първи влизате вътре и печелите предимство като се скривате някъде.

— Ама че глупости. Ако преследвате истински враг, така ли ще му се жалвате? В тази игра сами трябва да си осигурите преимущество, за да сте по-добри от противника си. Най-важното в случая, освен умението да атакувате, е да се движите така безшумно, че да не издавате нито звук.

Опитваха отново и отново срещу Ханк, като всеки път се задържаха все по-дълго и по-дълго вътре преди той да ги докосне. Отначало само пет секунди повече, после десет. Макар и кратко като продължителност, все пак това беше голямо постижение в сравнение с началото. Първият път, когато изкара повече от минута вътре, на Дру му се стори, че е бил много по-дълго. Излезе замаян и страшно изтощен.

— Все още не се движите достатъчно бавно — повтаряше Ханк. — Не чувствате мрака. Не сте ли виждали как слепите усещат препятствията пред себе си, дори и да не ги опипват. Защото така са свикнали с тъмното, че чувстват как въздухът се отблъсква от повърхността на предметите. Като че ли предметите излъчват вибрации. Това трябва да научите и вие. Да компенсирате виждането с изостряне на всички други сетива. Джейк, ти, например, се придвижваш достатъчно тихо. Но си пушач. Подушвам те веднага, без да е необходимо да те виждам или чувам. Отсега нататък никой да не пуши. Нямам предвид само докато сте тук. Никога. Майк, ти използваш дезодорант. И той се усеща. Изхвърли го.

— Всеки мирише, така или иначе — отвърна Майк. — Например като се изпоти. Естествено е, особено когато си под напрежение.

— Но не и при този стрес, за който говорим. Тогава потните ти жлези като че ли пресъхват. Престават да функционират. Е, може би някои от вас са изключение от това правило. Скоро ще разберем. И ще изхвърчите от школата.

Не след дълго започнаха да изкарват вътре по две, после по пет, а накрая дори и по десет минути.

Дру постепенно разучи предметите в стаята. Движеше се леко, бавно и методично из нея. Приличаше на дневна — столове, канапе, малка масичка, телевизор, лампа, библиотека. Една нощ обаче мебелите се оказаха на нови места, а на бетонния под беше постлан килим. След това стаята се превърна в нещо като спалня, по-нататък в склад с безразборно нахвърляни тук и там щайги.

— Не трябва да си въобразявате каквото и да било предварително — предупреждаваше ги Ханк.

Накрая всеки можеше да издържа повече от час, без Ханк да го докосне. Той промени упражнението.

— Сега трябва да се биете един срещу друг. Един от вас влиза, след него вторият. А после обратно — който е бил втори, влиза първи, преследвачът се превръща в преследван. И ще сменяте партньорите си, така че всеки да се бие срещу всеки.

В един миг Дру и Майк се спогледаха. Майк гореше от нетърпение да се пребори с Дру. Не се изправиха един срещу друг веднага. Едва след като опитаха срещу други четирима партньори, се оказаха заедно в стаята. Първият път Дру беше преследваният и спечели. Когато на свой ред Майк беше преследваният, той спечели. Така беше във всички следващи турове — резултатът бе винаги равен. Последният път, когато бяха прекарали повече от три часа вътре без никой да спечели, Ханк прекрати играта.

Шестнадесет години по-късно те отново се оказаха един срещу друг. Този път оръжията им не бяха подострени моливи, нито пък Ханк беше там, за да сложи край. Съперничеството помежду им бе стигнало връхната си точка. Веднъж завинаги щеше да се реши кой е по-добър. Само в един тур.

Дру не искаше да го убива. Майк му трябваше жив, за да му разкаже за Янус. Не знаеше дали няма да му се наложи да го убие. Защото Майк със сигурност щеше да го направи без колебание.

Щом осъзна ужасяващата истина, че Майк го е подмамил в абсолютно тъмна стая, Дру моментално застана нащрек и приклекна — поза, която му бе станала втора природа. Леко разтвори крака, не повече от ширината на ханша и внимателно протегна ръце напред, след това ги разтвори, опипвайки вляво и дясно — нямаше нищо. Пристъпи малко наляво и спря.

Дру предприе тези първоначални действия с една цел — да се измести от входа, за да не позволи на Майк да го нападне неподготвен още с влизането. Затова светкавично потърси прикритието на мрака, също както и Майк. Преследването можеше да започне.

Дру вече бе сигурен, че Майк не носи пистолет — имаше толкова възможности да го използва досега. Защото малко преди да затвори вратата и мракът да го погълне, представляваше отлична мишена.

Вероятно имаше нож. Но ако беше така, Майк можеше да го хвърли по Дру, точно когато влизаше. Щом чуеше ножът да се забива, веднага щеше да нападне, като се възползва от предимството на изненадата и болката, и бързо щеше да го доубие с ръце, ако ножът не беше свършил вече тази работа. Ханк Далтън беше отработил до съвършенство това упражнение — беше се превърнало в рефлекс за тях.

Трябваше да има някаква причина Майк да не атакува веднага. Единственото, което му идваше наум, бе, че вероятно няма оръжие и ще се осланя само на ръкопашния бой. А това означаваше, че ще изчака Дру да се доближи и изненадващо ще се нахвърли върху него.

Дру имаше пистолет — стискаше в ръка маузера, но той нямаше да му бъде от полза в тъмното. По-скоро щеше да му пречи, като ограничава движенията на дясната му ръка. При дадените обстоятелства би било по-добре, ако ръката му беше свободна, за да може да чувства вибрациите, които излъчваха неподвижните предмети в мрака. Не посмя да постави пистолета обратно в джоба си. Щеше да вдигне шум.

Около пет минути изчакваше и се ослушваше, застанал нащрек. Тази стая очевидно имаше доста голяма дълбочина и стените й бяха така дебели, че отвън не проникваше никакъв шум. Напрегна се, за да долови приглушено дишане или лека стъпчица. Нищо, освен пулсирането на кръвта в ушите си.

Поемайки безшумно въздух, Дру се опита да различи миризмите в стаята. Терпентин. Блажна боя. Нещо като вар. Едва доловим мирис на бензин.

„Дали е склад?“ — мислеше Дру. Все повече се убеждаваше, че е прав. Най-различни неща. Може би имаше и косачка за трева, а също и инструменти. Скоро щеше да научи. Защото преследването трябваше да започне. Същото вероятно мислеше и Майк.

„Никога не тръгвай право напред“ — учеше ги Ханк Далтън. „Избягвай центъра, провери първо периферията. Това означава, че имате две възможности — наляво и надясно. Придържай се с гръб към стената, близо до нея. Разгледай стаята и в зависимост от препятствията реши накъде ще тръгнеш.“

Но в този случай Дру не виждаше никаква разлика между лявата и дясната страна. Вярно е, че при влизането се придвижи вляво, веднага след като усети капана. Майк можеше да предположи, че ще продължи в същата посока. За да го изненада, трябваше да направи обратното.

Но разкриването на ходовете на противника представляваше част от играта. Майк също щеше да се опита да вникне в логиката на Дру и да стигне до извода, че след като се е придвижил първо вляво, Дру може да мине надясно, за да го обърка. Така или иначе всичките тези пресмятания не водеха доникъде, защото нямаше начин със сигурност да се преценят ходовете на врага. Ако си блъскаш твърде дълго главата над този въпрос, това можеше да парализира действията ти.

Дру реши, че ще продължи да се движи наляво. Безкрайно бавно. След като опипа много внимателно пространството с ръце, придвижи и краката си.

Подът беше покрит със земя, също както и коридорът отвън. Това беше добре, защото утъпканият под пое тежестта на тялото му, когато той стъпи на него. Не се чу никакъв звук от съприкосновението, който да го издаде.

Отново спря, ослуша се и разучавайки миризмите, опипа тъмнината с ръце и пристъпи още няколко инча наляво.

Изведнъж замръзна на мястото си. Усети, че върхът на обувката му докосна някакъв предмет. Почти недоловимият допир до левия крак и бедрото му го накара да помисли, че предметът беше голям. Опипа с ръка, но не усети нищо. Каквото и да е, не е по-високо от талията му. Протегна ръка надолу и напипа дървена повърхност, която беше неравна и очукана, дебело боядисана, мазна. Вероятно е нещо като тезгях. Продължи да проучва обекта с ръката си. В единия край имаше метално менгеме, закачено за плота, напипа още клещи и кутия с грес.

Трудностите се увеличаваха. Дали Майк не го чакаше в другия край на тезгяха, готов за нападение? Или беше точно насреща, залепен за стената и щеше да се хвърли върху него веднага щом усетеше, че вниманието му е ангажирано със заобикалянето на масата?

Дру трескаво обмисляше ситуацията като се стараеше да мине покрай препятствието. Представяше си как Майк се окуражаваше в това време. „Хей, Дру, все едно че сме в Колорадо, вечните съперници. Толкова много си приличахме, че всеки се чудеше кой кого превъзхожда, нали? Така и никога не разрешихме този въпрос. Или поне не в моя полза. Защото висшестоящите прецениха, че ти си по-добрият. В противен случай нямаше да ме изберат за твой дубльор, вместо да бъде обратното. Ти беше звездата, аз бях в сянката ти — едно нищо, едно лайно. Но аз те надживях. Предполагаше се, че си мъртъв. Аз трябваше да заема мястото ти. Аз се превърнах в Дру и това много ми допадаше. Нямам намерение да си сменям мястото. Не искам да бъда вечният втори. Този път ще направя всичко, за да те видя завинаги мъртъв“.

Изопнат като струна, Дру заобикаляше тезгяха, напредвайки милиметър по милиметър в мрака. Най-трудно беше да премине между края на плота и стената, защото би бил уязвим за нападение. Напрегна сетивата си, за да може да долови и най-малкия звук или трепване в застоялия тежък въздух.

Направи леко движение с лявата си ръка напред, където би трябвало да минава стената. Искаше Майк да долови слабия полъх и да го предизвика преждевременно да излезе иззад ъгъла на тезгяха, ако е там. Но никой не го нападна. Дру се придвижи по-близо до стената като държеше пистолета си готов за стрелба. Ако Майк наистина се криеше там и го нападнеше, той незабавно щеше да стреля.

Това не се случи. Мислено си отдъхна и облекчено опря отново гръб в стената. Без да предприема нищо, събираше нови сили и обмисляше бъдещите си действия.

„Дисциплина, търпение — само с тяхна помощ можеш да спечелиш тази игра“ — казваше им на времето Ханк. — „Едно неразумно движение, един невнимателен жест и си мъртъв. Не трябва да мислиш за бъдещето, за това колко добре ще се почувстваш, когато излезеш от стаята и хубавичко си починеш. Трябва да се съсредоточиш само върху настоящия момент, защото докато се пренасяш някъде, противникът ти е там в момента и със сигурност никога няма да доживееш до това бъдеще, приятелче. Директно си заминаваш.“

Дру продължи да се придвижва наляво покрай стената. Използваше стъпалото, крака и хълбока си, за да проверява за препятствия, както и при предишния преход. Стискаше маузера в дясната си ръка, а с лявата опипваше пред себе си, като че ли прегръщаше мрака. Стъпалото му попадна върху някакъв предмет вляво. Почувства го още преди да го е докоснал с крак. Беше нещо дървено, издадено на около четиридесет сантиметра напред. Провери го с лявата си ръка. Гредата стигаше до тавана. Напипа някаква студена метална повърхност с кръгла форма. Беше обвита със скъсана на места хартия. Миризмата на терпентин беше доста силна. Кутия с боя, може би. Да, най-вероятно. Рафтовете стигат до тавана и по тях бяха наредени бои. Продължи наляво. Придържаше се с гръб към тях и ги използваше за защита вместо стената.

Беше напреднал не повече от три-три и половина метра за около четиридесет минути, а може да му беше отнело и по-дълго. Едва ли можеше да се разбере. Човек губеше реална представа за времето в тази черна стая, където то се измерваше с мъчително забавените движения. Всяка секунда ти се струва цяла вечност, наситена с ужас.

Като сдържаше дишането си, стигна до края на рафтовете, протегна ръка и напипа друга стена. Започна да опипва ъгъла.

Изведнъж нещо изфуча и се удари в рафтчетата отдясно. Предметът издрънча и падна на пода. Дру рязко се извъртя. Сърцето му биеше до пръсване, но той се овладя и не издаде нито звук. Приклекна ниско по навик, както го бяха учили. Насочи маузера си, опрял гръб в ъгъла. Мигновено зае отбранителна позиция, още преди предметът да е паднал на земята.

Може би Майк бе решил да го нападне. Това беше една от тактиките на Ханк Далтън — да стреснеш противника си като хвърлиш нещо. Възползвай се от мигновеното объркване, което ще предизвика трясъкът. Нападни.

Тишината отново се възцари в стаята, отново никъде нищо не потрепваше. Никакъв удар, никакво нападение. Дру напрегнато се ослушваше, стомахът му беше свит на топка, нервите опънати до краен предел.

Отново нищо не се случи.

Опита се да изчисли откъде бе хвърлен предметът. Не стигна доникъде. Но поне знаеше със сигурност, че Майк е вътре и не се е измъкнал от друг изход. И което бе още по-сигурно — един от двамата щеше да намери смъртта си в тази стая. Тревожеше го още нещо — защо Майк не го нападна? Трескаво прехвърляше възможните отговори през ума си.

„Може би защото не е разбрал точно къде съм. Ако се хвърли към мен в мрака без да ме улучи, знае, че аз мога да го убия. Нарочно хвърли нещо натам, накъдето предполагаше, че се намирам, надявайки се, че ще загубя самообладание и ще се издам. Тъй като първия път не успя, ще опита отново. Ще ме нападне веднага щом чуе, че предметът се удари в тялото ми, защото ще реши, че в този миг не съм достатъчно концентриран. Поредната тактика на Ханк Далтън.“

Дру продължаваше да стои в същото положение — приклекнал, с гръб към ъгъла и лице към стаята, когато покрай него наистина профуча втори предмет, който се удари в рафтовете отдясно. Този път мина по-близо до него покрай рамото му. Но Дру беше подготвен. Възползва се от шума и се премести наляво, като зави покрай ъгъла на стаята.

„Няма как Майк да не е очаквал, че ще се придвижа натам. Иска да отцепи мястото и да ме вкара в кошарата. Щом чуе, че предметът се удря в мен, веднага ще се спусне.“

Към ъгъла, където Дру стоеше нащрек, бе запратен трети предмет. Той отново се възползва от вдигнатия шум и се придвижи още по-наляво покрай стената.

Сега вече имаше нужната информация. По посоката на звука и ъгъла, под който предметите падаха на покрития с пръст под, Дру се ориентира, че Майк е в противоположния ъгъл, в другия край на стаята. Или най-малкото е бил там преди миг, защото може да се е възползвал от ситуацията, също както и Дру. Но тогава в каква посока се е изместил? Срещу Дру или откъм гърба му към стената, по която самият той се беше придвижил. Дру се чудеше дали да не тръгне обратно. Вероятността да се срещнат беше петдесет на петдесет. Но трябваше да предприеме нещо, защото преследването можеше да продължи цяла нощ. И така имаше да си обикалят стаята до безкрайност.

Четвърти предмет се удари в стената, от която Дру бе започнал придвижването си. Изтрополи и падна на пода.

„Майк сигурно предполага, че съм тръгнал в обратна посока? А може би нарочно иска да ме накара да мисля, че е решил това.“

Както неведнъж им бе повтарял Ханк, объркването на противника е най-важният елемент в тази игра. Докато накрая умът му откаже да работи и той напълно излезе от равновесие. След това остава само да го убиеш.

„Спазвай правилата. Довери им се. Подчини им се“ — изискваше от тях Ханк. „Отработвал съм детайлите в продължение на почти двадесет и пет години. Благодарение на тях съм все още жив.“

В същото време Ханк твърдеше, че малцина знаят тези правила. Ако на някой от учениците на Ханк се наложеше да участва в истински двубой, то не би имало нужда да се изтощава в продължително дебнене на противника. Защото техниката на обучение за борба в тъмна стая, която им преподаваше, не бе стандартна и не се практикуваше в други школи. „Помнете, че имате добър тренинг, който е голямо предимство. Не бъдете нито прекалено самоуверени, нито без самочувствие. Защото ако спазвате правилата, имате по-големи шансове да победите врага.“

„Да, сигурно е така“ — мислеше си Дру. „Трябва само да спазвам правилата. Но как ще ми отговориш на следния въпрос, Ханк: Какво ще направиш, ако противникът ти също знае правилата?

С него сме провели не един и два рунда в Колорадо, без да излъчим победител. Той не само външно прилича на мен. Той е обучен точно както и аз. Трябва да направя нещо, за да избегна поредното патово положение. А този път може изобщо да не се стигне до него. Защото крайното изтощение, което чувствам, ще си каже думата. Откакто напуснах манастира, непрекъснато трябва да бягам и да се крия. Ако се наложи издръжливостта да реши изхода на двубоя, вероятно аз ще загубя.“

Дру не изпадна в паника. Осени го внезапно хрумване. Какво правеше човек, който преследва някого, запознат така добре с правилата, както и той самият? — Изненандващ ход, нарушение на правилата. Дру се върна мислено към онези дни в хангара в Колорадо, когато влезе за първи път в тъмната стая. Не, няма да обикаля покрай стените както настояваше Ханк. Ще тръгне право напред. Ще заеме позиция по средата и ще изчака Майк да хвърли поредния предмет. А когато разбере точно къде е, ще се спусне върху него.

Тръгна толкова тихо към средата на стаята, все едно, че не стъпваше по пода. Вървеше бавно и внимателно, протегнал напред лявата си ръка, за да опипва в мрака, а с дясната стискаше маузера. Когато прецени, че е стигнал средата, приклекна долу, като зае възможно най-удобната позиция в изчакване на следващия ход на Майк.

Почувства въздушната струя от хвърления предмет, който префуча само на няколко сантиметра от главата му и се удари в стената, от която Дру току-що се беше отделил. Майк беше там. В отсрещния ъгъл. Дру се придвижи още няколко крачки към него.

Поредният предмет раздвижи въздуха над главата му и се разби в стената зад Дру. Той пристъпи отново напред.

Всичко стана за секунди. Дру почувства някакво препятствие точно пред себе си. Дори не беше нужно да го пипа. „Ако изостриш сетивата си до краен предел, ще усетиш вибрациите, които излъчва предметът“ — беше ги учил Ханк.

Човешко тяло.

Майк не само външно приличаше на Дру. Не само учителят им бе един и същ. Майк мислеше като Дру. Явно и той бе обмислял как да победи противника си, обучен като самия него по правилата на Ханк Далтън. В крайна сметка Майк също бе решил да ги наруши.

Изведнъж Дру и неговият двойник се впиха един в друг. Изненадата бе огромна. Извиха се наляво, после надясно. Вече нямаше нужда да се притеснява, че ще вдигне шум. Дру си пое дълбоко въздух, чувствайки голяма нужда от кислород, като се опитваше да събори мъжа, който се бе вкопчил в него. Изстена от удара с коляно в бедрото си, който за малко не улучи тестисите му. Отскочи назад, но се блъсна в острия ъгъл на тезгяха, който прониза бъбрека му.

— Майк…

С левия си юмрук удари Майк в слънчевия възел. Противникът му изстена.

— За бога, Майк, чуй ме… — Дру едва си пое въздух от едно кроше във врата. — Трябва да поговорим!

Но когато внезапно — о, Боже — една отвертка се заби в лявото рамо на Дру, той разбра, че Майк е решил да победи на всяка цена.

Дру нямаше избор. Отблъсна Майк, натисна спусъка на маузера и стреля. И още веднъж. Изпразни пълнителя. Ушите му писнаха от продължителните гърмежи, очите му засмъдяха от дима. Ударите, които бе получил, не му попречиха да стреля на месо. До ноздрите му достигна задушлива миризма на бездимен барут, прегорен плат и опърлена плът.

Беше изпратил двойника си в Ада.

Усети топли, солени пръски по устните си. По пръстения под се стичаше кръв. Майк с последни усилия се нахвърли върху него, все още решен да спечели двубоя. Но това беше последно конвулсивно движение преди смъртта. Двамата мъже за миг сякаш се прегърнаха.

Майк бавно се свлече на пода. Провисналата му челюст се повлачи по гръдния кош, после по стомаха, слабините и колената на Дру.

— Защо не пожела да ме изслушаш? — прошепна Дру, въпреки че му се искаше да изкрещи. Щеше да го направи, ако не беше проклетият самоконтрол, който го възпря.

— Трябваше да ме изслушаш. Исках само да науча за кого работиш. Проклет глупак… Щеше да си жив сега. Накрая можеше да станем и приятели, вместо…

Съперници? Двойници?

Янус. Беше убил Янус, но човекът, с когото се свързваше това име, бе още жив.

Безсмислието на тази смърт го вбеси. Идеше му да ритне трупа на Майк от безсилен яд, да му разбие зъбите, да му размаже носа.

— Проклет глупак…

Но направи съвсем друго. Коленичи на пода в мрака. От очите му закапаха сълзи. Започна да се моли за спасението на душата на Майк.

И за своята.

Дру бе загубил всякаква представа за времето в черната стая. Когато излезе оттам, премигна от изненада. Нощта бе минала. Изгряваше студеното октомврийско слънце. Уличните лампи бяха угасени, апартаментите тихи. Някъде наблизо се долавяше само къткането на пилетата. Очевидно хората, които живееха там, или не бяха чули изстрелите, или се бяха направили, че нищо не са чули, за да не си създават главоболия. Дру отново премина през лабиринта от коридори, пасажи и тунели и стигна до тясната уличка, на която се намираше стената без прозорци — точно там, където сякаш преди цяла вечност бе излязъл иззад струпаните дъски и се бе изправил срещу двойника си.

С носната си кърпа бе изтрил следите от кръв по лицето и ръцете си. След това я бе използвал като тампон, за да спре кръвотечението от рамото си, където Майк го бе пробол с отвертката. Бе сгънал и преметнал отгоре палтото си, за да скрие раната и кървавите петна по него. Тези предпазни мерки се оказаха излишни. Беше толкова рано, че не срещна жив човек.

Рамото го болеше, беше му студено и тъжно. С ключа, който бе намерил у Майк, отвори вратата на апартамента му. Не вярваше да има алармена система, защото Майк спокойно бе извадил ключа и тъкмо се канеше да го мушне в ключалката, когато Дру го заговори. За миг му мина през ума, че може и да греши, но бе така изтощен, че изобщо не го беше грижа. Терзаеше го само една мисъл — отново бе убил човек.

Въпреки всичко трябваше да продължи разследването си. Да отмъсти за отровените монаси в манастира. Да открие за кого е работил Майк.

Превъртя ключа и отвори вратата. Учуди се, че в стаята не светеше. Инстинктивно застана нащрек. Снощи бе забелязал светла ивица между тъмния прозорец и спуснатите завеси. Значи някой е бил тук преди него и е угасил лампата. Изопна се като струна и внимателно заоглежда стаята. Не беше съвсем тъмно, въпреки че осветлението не бе включено. Изгряващото слънце нахлуваше през отворената врата, разпръсквайки мрака.

Въпреки че имаше причини за безпокойство, допускаше две възможности. Първата, че който и да е бил вътре, вече е напуснал стаята. Защото ако някой все още се криеше вътре, досега сто пъти щеше да го е нападнал.

Второто му предположение бе, че осветлението може да се включва и изключва автоматично, както се бе досетила Арлийн предната вечер.

Пристъпи напред и видя лавици за книги, бюро и пишеща машина върху него, диван-спалня, кухненска маса, телевизор и стерео уредба. Нямаше нищо, което да бие на очи. Обичайната за студентите мебелировка. Като тази, която на времето имаше Дру, въпреки че и двамата можеха да си позволят много повече.

Апартаментът се състоеше само от една стая. Зад нещо като преграждащ бар-плот се намираха печката и хладилникът.

Някой измърда близо до дивана. Дру приклекна и вдигна ръце, готов за отбрана. Напрежението, изписано на лицето му, бързо спадна и премина в горчива усмивка. Това, което видя, го накара да си спомни за Малкия Стюарт. Нямаше да се наложи да се защитава, защото пред него стоеше една котка.

Тя измяука и тръгна към Дру. Не беше нито малко котенце, нито стар котарак. Оранжева, на бели петна. Изпод бюрото се появи втора, иззад бар-плота — трета. Едната беше чисто черна, другата сиамска с характерните сини очи, които изпъкваха дори в полумрака.

Без малко да се засмее на глас, но се удържа. Раненото рамо го пробождаше. Отбеляза поредната прилика между Майк и себе си.

Дру обичаше котки и преди да влезе в манастира имаше няколко. Те бяха неговото развлечение, неговото общество. А по-късно, когато в килията му бе влязла една мишка, той отново бе почувствал, че е жив. Въпреки усърдието, което картузианците полагаха, за да се откъснат от света, Дру усещаше нуждата от друго същество, с което да споделя живота си.

— Ей, котаци, обзалагам се, че се чудите защо никой не дойде да ви нахрани снощи — каза Дру, като внезапно си припомни мъртвия Майк в онази черна стая. Потръпна от отвращение и се опита да се освободи от ужасното преживяване. — Сигурно умирате от глад — рече с дрезгав глас той.

Дру затвори вратата, заключи я и забеляза светлата точица на ключа за осветлението. Когато запали, светнаха две лампи — едната до дивана, другата върху бюрото. Извърна се рязко назад, защото чу да се отваря врата. Иззад бар-плота се надигна някаква фигура. Дру се изопна напрегнато.

На вратата се показа отец Станислав. Зад гърба му се виждаше някакъв килер. Дру се обърна към бара, където Арлийн се бе изправила в цял ръст. Тръгна към него. Дру почувства непреодолимо желание да я прегърне.

— Слава богу, че си жив — пламенно се хвърли върху него Арлийн. — Когато се забави толкова дълго и не се върна в колата…

Тя го обви с ръце и силно се притисна в него. Дру почувства допира на гърдите й. Импулсивно се наведе и я целуна. Отец Станислав се покашля.

— Ако ми позволите да кажа нещо?

Дру сконфузено го погледна.

— Чакахме до зазоряване — продължи отецът.

Арлийн леко отстъпи назад, но без да го пуска. В Дру остана усещането за допира на гърдите й. Мислеше си за това как доста често на времето нежно я бе държал в прегръдките си. Когато катереха планините и спяха прегърнати в общия спален чувал.

— Вече не знаехме какво да правим — довърши мисълта на отеца Арлийн. — Трябваше да дойдем тук и да разберем какво се е случило.

— Отвън апартаментът изглеждаше съвсем тих — пристъпи напред отецът. — Всичко беше спокойно. Преценихме, че ако се е стигнало до борба, противникът ти отдавна е избягал, не е останал на мястото. Решихме да рискуваме. Дори почукахме на вратата, преди…

— Да отключите с шперц?

Арлийн все още го държеше в прегръдките си, затова Дру само извърна глава към отеца, който му кимна утвърдително.

— Непрекъснато ме изненадвате — поклати глава Дру.

— Е — сви рамене отецът, — Господ е с мен.

— И с вашите шперцове.

Отецът леко се усмихна.

— Когато пристъпи прага — каза Арлийн, — за миг си помислих, че може и да е…

— Моят двойник ли?

— Влезе с преметнато през рамо палто и реших, че Майк ти го е взел.

— Не — преглътна Дру. — Той е мъртъв.

Махна палтото си и под него се откри окървавената риза и малката издутина, където бе поставил носната кърпа.

— Дру!

— Прободе ме с отвертка. Палтото малко ме спаси.

Без да му даде възможност да се противопостави, Арлийн бързо разкопча ризата му. Този интимен жест го накара да почувства слабост. Тя внимателно махна кърпата и надникна под нея.

— Можеше да бъде и по-зле — каза Дру. — Кървенето спря. Може би няма да има нужда да се шие.

— Но поне трябва да се дезинфекцира. Съблечи си ризата. Ще намеря някакво подходящо парче плат и сапунена вода.

— Може да почака.

— Не, не може — отново не му даде възможност да се съпротивлява. — Стой мирно.

Странно. Така добре се чувстваше, изпълнявайки заповедите й. Докато тя почистваше раната и я превързваше с помощта на една чантичка за оказване на първа помощ, която намери в банята, той им разказа какво се бе случило.

Отец Станислав вдигна ръка и направи жест за опрощаване на греховете.

— Сигурен съм, че Бог ще ти прости. Налагало се е да се защитиш.

— Смъртта му беше толкова безсмислена — нещо като че ли заседна в гърлото на Дру, но не само поради удара, който му бе нанесъл Майк. — Какво спечелих с нея?

— Своя живот — развълнувано каза Арлийн.

— Незначително постижение. Много по-важни са отговорите на въпросите, които ни интересуват. Само те имат значение.

— Потърсихме ги тук — каза тя.

Дру напрегнато я слушаше.

— Разгледахме книжата му. Разписки, изплатени чекове, сметки.

— Открихте ли нещо?

— Точно както предполагаше — отвърна отецът. — Човекът е професионалист. Не открихме нищо.

— Съвсем нищо ли? А може би само така ви се струва?

— Не те разбирам.

— Е, добре. Казвате, че сте разгледали нещата. Но може би не сте знаели точно какво да търсите.

— Все още не схващам добре.

— Разписки, нали? И изплатени чекове, сметки?

— Точно така.

Дру погледна нежно Арлийн.

— Не сте могли да извадите информация от тях, защото… — той се обърна към отеца. — Вие също не сте използвали тези методи за запазване на анонимността, за разлика от мен. Според изискванията трябваше да използваме пощенска кутия. Там получавах списания, съобщения за таксите за обучение и т.н. В същото време в съседния град имах и втора кутия. Тя представляваше по-голям интерес, защото в нея се получаваха всички важни съобщения и подобни… Например заплатата ми.

Остави им време да схванат по-добре това, което току-що им каза.

— Разбира се — обади се Арлийн първа. — „Скалпел“ се издържаше от държавата.

— Само това, което е на повърхността. Правителството изобщо не знаеше с какво се занимават.

— Все пак е имало някаква отчетност — каза Арлийн. — Трябвало е по някакъв начин разходите да се оправдават. Защото организацията е имала бюджет, независимо колко таен е бил. Не може да не са правили годишен баланс.

— Сега разбирам — каза отецът. — ЦРУ и другите разузнавателни организации също трябва да се отчитат по някакъв начин. Но не е задължително това да става директно. Парите могат да се прехвърлят по други канали — чрез Департамента по селското стопанство или Министерството на вътрешните работи.

— Парите в крайна сметка идват отнякъде, без значение откъде — каза Дру. — Все някъде е отбелязано на хартия. Трябва да има писмено доказателство.

— Но ако „Скалпел“ е разформирован — озадачено разсъждаваше на глас Арлийн и отмести поглед към свещеника, — ако организацията е била официално разтурена, но някой друг, не правителството, я е възобновил, тогава парите идват от частния сектор.

— Още по-основателна причина да се води счетоводство, за да се оправдават изхарчените пари — обади се Дру. — Данъчните власти са безмилостни. Необходими са отчетни документи.

— Следователно?

— Трябва да прегледаме документацията — отговори Дру. — Осребрените чекове. Казахте, че сте намерили такива. Коя е местната банка? — Дру се обърна към отеца. — Opus Dei имат ли влиятелен човек там? Трябва да разбира от банково дело и бизнес.

— А-ха — най-после разбра отецът.

— Да, действай — потвърди догадките му Дру.

Отец Станислав си погледна часовника.

— Седем сутринта е, трябва да изчакаме до…

— Добре — съгласи се Дру. — И без това имам да свърша една не по-маловажна работа.

В едно чекмедже до умивалника намери отварачка за консерви и отвори всички кутии с храна за котки, които успя да намери в апартамента. Общо десет. Някои бяха пилешки, други от черен дроб, а имаше и една, на която пишеше „Наслада“, вероятно комбинация от всички котешки лакомства.

Под умивалника намери и два пакета със суха храна. Отвори и тях и изнесе всичко навън. Остави деликатесите покрай стената отсреща. Котките лакомо се нахвърлиха да ядат.

— Хапнете си — заговори им Дру. — Това е всичко, което открих. Няма да има повече.

Сърцето му се сви от болка. „Защото стопанинът ви е мъртъв. Аз го убих.“

В девет и пет отец Станислав се обади по телефона от апартамента, а Дру и Арлийн мълчаливо го гледаха. Обясни от каква информация има нужда и затвори. След десет минути телефонът иззвъня.

Отецът само слушаше отсрещната страна, после поблагодари и затвори. Веднага след това се обади на друг човек, получи нужната информация и набра отново.

Това продължи около петдесет минути. Когато за последен път затвори телефона, се отпусна изтощен на дивана.

— Е? — запита Дру.

— Когато осребряваш чек в банката, операцията се записва на микрофилм. Постъпленията на Майк — понякога под формата на стипендия, но това не е от значение, да кажем чековете му, се издават от института „Феъргейт“. След това трябваше да проверя какво представлява този институт. Използвах телефона, за да се обадя в провинцията. Надявам се, че наемателят няма да има нищо против. Според моите хора в Ню Йорк и Вашингтон институтът „Феъргейт“ е клон на фондация „Голдън Ринг“. Това е организация с идеална цел, занимава се с благотворителност и т.н. От своя страна фондацията — добре, че данъчните власти много държат на това… Благословена да е бюрокрацията — в крайна сметка, като преминеш по цялата верига, се оказва, че в основата стои корпорацията „Риск аналисис“. Седалището й е в Бостън.

— Каква е връзката? — зачуди се Дру.

— Няма връзка, поне на повърхността. Но следващата информация със сигурност няма да ти се понрави. Моят човек в Бостън ми съобщи името на президента на корпорацията.

— Познавам ли го?

— Да, много добре — отговори отецът. — Съвпадението е твърде шокиращо, за да не му обърнем внимание. Мисля, че то обяснява всичко — че „Скалпел“ продължава да съществува чрез „Риск аналисис“ и че този човек го управлява.

— Кой е той?

Когато Дру чу името, всичко наоколо загуби значение — престана да чувства ръката на Арлийн върху рамото си, да чува мяукането на котките навън, изчезна дори споменът за соления вкус на кръвта на Майк, опръскала устните му.

Името.

О, това име.

Сега вече само то имаше значение.

Всичко си дойде на мястото.

В това име се криеше тайната на неговия живот.