"Единственият оцелял" - читать интересную книгу автора (Морел Дейвид)

2.

Хотел „Уоруик“ бе ремонтиран наскоро, но фоайето му, цялото в мрамор и тъмна ламперия, пак навяваше чувство за традиционализъм, характерно за една манхатънска забележителност. Кавано сви вляво и влезе в тихия бар на хотела, където на една маса в ъгъла бе седнала привлекателна жена със зелени очи и интересно изражение. Одобри избора й — гърбът й опираше в стена и пред погледа й бяха всички прозорци заедно с вратата, — макар че, ако мислеше, че я заплашва някаква опасност, той поначало не би й разрешил да се мярка на обществени места.

Тя се казваше Джейми Травърс и доскоро бе живяла с него отшелнически живот в ранчото му в планините около Джаксън Хоул, Уайоминг, откъдето той периодично тръгваше да изпълнява поредната си задача, гледайки да поддържа обучението и по стрелба на високо ниво и да прати някого от колегите да я наглежда, докато го няма. Две години преди това тя бе дала показания за гангстерско убийство, на което бе станала неволен свидетел. Босът на мафията, който бе влязъл в затвора, бе обявил награда за издирването и ликвидирането й. На два пъти насмалко не я убиха въпреки полицейската защита, което накара Кавано да се намеси, възхитен от решимостта й, и да уреди изчезването й. Обявата за награда загуби силата си, след като човекът, който я бе издал, се задави със спагетите си в един федерален затвор и умря. Въпреки невинните обстоятелства около смъртта на боса, Джейми бе убедена, че Кавано има пръст в тази работа, но той отричаше, макар веднъж да й бе подметнал, че единственият начин да ликвидираш заплахата от който и да е мафиотски бос бе да ликвидираш самия него. „Късмет“ бе думата, с която Кавано описваше случката с боса в затвора. Малко след това те се ожениха. Продължиха да живеят в Уайоминг, но не заради отдалечеността на мястото, а заради красотата му.

Дългата до раменете блестяща коса си пасваше идеално с бежовия костюм с панталон и бледозелената блузка. Възхитен от жена си, той побутна стола си така, че да може да седне в ъгъла заедно с нея. Мястото му позволяваше да гледа както входа, така и всички минувачи, минаващи покрай прозорците по Петдесет и четвърта улица и Америка Авеню.

— Какво пиеш? — попита я той.

— Перие с лимон.

Той го опита, наслаждавайки се на кисело-горчивия вкус.

— Как мина следобедът ти? Хубаво ли е да си турист?

— Супер. От толкова време не съм идвала в Музея по съвременно изкуство. Все едно се виждаш със стара приятелка… А как мина твоят?

Той й разказа.

— Значи си приел нова задача? — изненада се Джейми.

— Имахме намерение да летим за вкъщи вдругиден, затова тази работа няма много да ни обърка плановете, особено пък след като смяташ утре отново да се видиш с майка ти. Мислех, че нямаш нищо против да се върнеш у дома преди мен. След седмица и аз ще си дойда.

— Но ти едва си се възстановил от последната работа.

— Тази е лесна.

— Същото каза и миналия път.

— И парите ги бива.

— Имам достатъчно пари и за двама ни — отбеляза Джейми.

Кавано кимна. Доходът му като протектор им позволяваше да отсядат в „Уоруик“, който бе достатъчно комфортен, без да прилича на кралски дворец. Но ако решаха да използват парите на Джейми, които идваха от продажбата на обещаваща интернет фирма, основана от нея в началото на 90-те, когато всички бяха полудели по Мрежата, сега двамата щяха да се намират във ВИП апартамента в „Плаза“ или най-малко в „Сейнт Регис“.

— Защо не ме оставиш аз да се грижа за теб? — попита го тя.

— Глупава мъжка гордост.

— Ти го каза.

Той сви рамене.

— Хората имат нужда от защита.

— И ти точно това правиш. Не трябваше да си давам труда да питам. — Тя го хвана нежно под ръка. — Какво й е лесното на тази задача?

— Клиентът не иска никой да го закриля.

— О? — възкликна отново изненадана Джейми. — Ами какво иска тогава?

— Същото като теб едно време. Да изчезне.