"Единственият оцелял" - читать интересную книгу автора (Морел Дейвид)

ЧАСТ ПЪРВАПреценка на опасността

1.

Обувките и часовникът. Кавано отдавна бе научил, че една от тайните да си способен протектор е да обръщаш внимание на часовника и обувките. Да вземем например мокасините. Човекът, който ги носи, едва ли може да е обучен похитител или поръчков убиец, защото опитният престъпник знае колко е лесно да изгубиш мокасина си, ако побегнеш или се наложи да се биеш. За тази работа стават само кубинки — или изобщо обувки с връзки. Тънките подметки също са показател, че собственикът на такива обувки е малко вероятно да представлява сериозна заплаха, тъй като дебелите подметки са едва ли не задължителни в боя. Разбира се, притежателят на мокасини или на обувки с тънка подметка също можеше да се окаже заплаха, но в този случай Кавано поне щеше да разбере, че си има работа с аматьор.

Часовниците също даваха на Кавано важна информация. Много от хората от тази среда, обучени през 70-те или 80-те, носеха на китките си ролекси за гмуркачи или за пилоти. Причините за това са две. Първата е издръжливостта на тези часовници при екстремни ситуации — задължително изискване на всеки специалист. Второ — при спешни случаи ролексът се превръща в малко преносимо състояние, което винаги можеш да продадеш.

Не че всеки с ролекс събуждаше подозрение у Кавано. Собственикът му трябваше да бъде някъде над четиридесет години, че и по-стар, да отговаря по възраст на обучение, проведено през 70-те или 80-те. Освен това хората от тази среда с обучение от онова време проявяваха предпочитания към маратонки, дънки, тениски и якета (често кожени), когато ставаше дума за работа. Якето обикновено трябваше да е с малко по-голям размер, за да може да прикрива оръжието. За неопитното око човек, отговарящ на това описание, не би изглеждал необичайно, но такава личност би накарала Кавано сериозно да се замисли.

Колегите му, получили обучението си през 90-те и след това, имаха по-различен профил. Бяха по-млади, разбира се, и часовника, който предпочитаха, бе евтин и незабележим, но все пак способен да понесе удари — нещо от рода на гумираните часовници за гмуркачи, работещ и като хронометър, и който може да се купи от всеки приличен магазин за спортни стоки. Предпочитаха туристически обувки (здрави, дебели подметки), широки рибарски панталони с дълбоки джобове (за да скрият оръжието), торбест пуловер (за да скрият оръжието) и малка раница (за да скрият оръжието). Като се прибави към това и неособено развитото чувство за мода у по-голямата част от хората на улицата, човек, отговарящ на това описание, не би се сторил подозрителен на никого, освен на агент-протектор — какъвто бе Кавано.

Часовниците. Можеха да му разкрият толкова много неща. Веднъж му се случи да изпълнява задача в Истанбул, свързана с охрана. Налагаше се да осигури личната безопасност на един американски милиардер, който трябваше да присъства на преговори в Истанбул във връзка с предстоящо сливане, въпреки заплахите за живота му заради широко оповестяваните му в медиите финансови помощи за Израел. Преди частният му самолет да кацне на истанбулското летище, Кавано бе проверил оживената улица пред него и района в непосредствена близост. Разнообразието в облеклото на хората — традиционни арабски роби, както и безбройните варианти на европейските дрехи — правеше намирането на един общ знаменател много трудно. Обаче часовниците — Кавано го знаеше много добре — рядко лъжеха. Когато забеляза шестима мъже на около тридесетина години, облечени в различни, но еднакво обемисти якета, които сякаш нямаха нищо общо един с друг, но всички бяха обути в обувки с дебели подметки и всички носеха еднотипни гумирани спортни часовници, в главата му светна червена лампичка и му стана ясно, че трябва да намери друг начин да изведе клиента си от летището.

Това не бе нещо, което Кавано вършеше съзнателно. У него това бе рефлективен начин да гледа на света — също както легендарният специалист по сигурността — полковник Джеф Купър, съветваше всеки да поддържа такова състояние на бдителност, което полковникът наричаше „жълт светофар“. Според неговата система на оценка, бялото бе пълна липса на бдителност, оранжевото — повишена бдителност в отговор на постъпили сигнали за опасност, а червеното — вече борба за живот.

В състояние „жълт светофар“ — с една дума, оглеждайки обувки, часовници и други показатели — Кавано слезе от таксито на Кълъмбъс Съркъл и се отправи към Сентрал Парк. Беше около два следобед. Маршрутът, който той пое между дърветата, избягваше пътеките и имаше за цел да разбере дали не го следят. Излезе на Западна 17-а улица и тръгна из пресечките й, избирайки ги напосоки, като все пак гледаше да поддържа посока юг. Изкачи стъпалата от Кълъмбъс Авеню и тръгна да прекосява огромното открито пространство пред Линкълн Сентър.

Едно от полезните неща при повишената степен на предпазливост бе, че поддържа съзнанието му будно във всеки един момент, кара го да си дава сметка за всяка изминала секунда и не само насочва вниманието му към тълпата — нещо типично за Линкълн Сентър, — но също така и към необичайно чистото синьо небе, към приятното слънце, грейнало весело в този майски следобед.

Стигна до прочутия фонтан, седна с гръб към него и направи преценка на обстановката наоколо. Двама младежи си подхвърляха фризби. По пейките седяха ученици, вероятно от близкото училище „Джулиярд“, и четяха читанките си. Делово изглеждащи хора кръстосваха назад-напред между близките сгради. Семейни двойки си бъбреха спокойно. Извръщайки се, Кавано видя, че в другия край на фонтана, зад него, е седнал един бизнесмен. В скута му имаше куфарче и погледът на Кавано го свари тъкмо когато поглеждаше часовника си.

По навик той се премести така, че да може да го огледа по-внимателно. Мъжът бе някъде между трийсет и четирийсет години, среден на ръст и тегло, с късо подстригана тъмна коса. Почти всеки бизнесмен се вместваше в това описание. Черният му костюм изглеждаше скъп и му стоеше превъзходно. Нямаше къде да скрие оръжие. Куфарчето в скута му също изглеждаше скъпо и бе достатъчно блестящо, за да е чисто ново. Когато мъжът кръстоса крака, Кавано успя да огледа едната му обувка. Черна, вероятно кожена, с тънка подметка и толкова нова, че по подметката се виждаха само една-две драскотини. Колкото до часовника…

Кавано нямаше нищо против, че часовникът представлява едно от ония лъскави неща, претъпкани с циферблати и бутони. Вярно, някои бизнесмени предпочитаха да не се набиват в очи, но други се чувстваха направо задължени да носят по себе си какви ли не джунджурии — и един часовник, можещ да работи като хронометър, като в същото време показва часа, минутата и секундата в две различни часови зони, бе доста забавна играчка за някои манталитети. Не, това, което притесни Кавано, бе, че часовникът бе толкова дебел, че ръкавелът на ризата му трябваше да стои откопчан, придавайки му леко раздърпан вид на човек, чиято външност във всяко друго отношение можеше да бъде наречена безупречна.

Мъжът отново погледна колко е часът и насочи вниманието си наляво, към входа на Ейвъри Фишър Хол — една от сградите в комплекса.

В този момент Кавано усети, че някой се приближава към него, и обърна погледа си към висок, строен мъж с едва забележими мустачки и широкопола шапка, която, както той добре знаеше, скриваше оредяваща побеляла коса. Макар че мъжът бе минал петдесетте, от него се излъчваше усещане за жилава сила — нещо присъщо на по-млад човек. Обувките му бяха лъснати така, че на тях Кавано би могъл да се обръсне, ако му се наложеше. Сивият му костюм създаваше впечатление за униформа. Бялата му риза бе разточително колосана. Единствените по-ярки цветове по него бяха червеното и синьото по вратовръзката, които обаче не можеха да прикрият бледността му.

— Дънкан. — Кавано се усмихна и се ръкува с него. — Много жълт ми изглеждаш. Трябва да излизаш по-често.

— Не е хубаво за здравето ми. — Широкополата шапка засенчваше лицето му. Фамилията му беше Уентуърт и тъй като бе прекарал по-голямата част от живота си навън като член на спецотрядите, а по-късно и като инструктор в Делта Форс, бе претърпял три операции от тежък рак на кожата. — Затова пък ти си хванал тен и за мен. Гледай да се пазиш повече от слънцето.

— Да, озоновият слой непрекъснато изтънява. Още една грижа. — Кавано отново хвърли поглед към мъжа в черния костюм, седнал зад него от другата страна на фонтана. — Обаче денят е много хубав, за да си седи човек вкъщи. И ми дойде на ума, че след като и без това трябва да провериш новата система за сигурност на Линкълн Сентър, можем да се видим тук вместо в офиса ти.

Ставаше дума за Медисън Авеню, където се помещаваше централният офис на Глоубъл Протектив Сървисис — охранителна фирма, която Дънкан бе основал, след като напусна Делта Форс. Само след пет години фирмата вече имаше клонове в Лондон, Париж, Рим и Хонг Конг и всеки момент се очакваше откриването на такъв и в Токио. Репутацията й нарасна до такава степен само поради качеството на агентите, които Дънкан наемаше. Всички бяха бивши членове на спецотряди, като някои бяха едновремешни ученици на Дънкан.

— Как са раните ти? — попита го Дънкан.

— Излекувани.

— Посланикът ти праща много здраве.

— Голям късметлия е той.

— Да. Че имаше такъв човек като теб до себе си.

Кавано не можа да сдържи усмивката си.

— Всеки път щом почнеш да ме четкаш, значи ще искаш нещо от мен.

Дънкан му се усмихна виновно, признавайки, че са го хванали в крачка.

— Смяташ ли, че си готов да се върнеш на работа?

Хвърляйки още един поглед през рамо, Кавано видя, че мъжът в черния костюм изглежда по-напрегнат: пак погледна нервно часовника си и продължи да се взира към входа на Ейвъри Фишър Хол. Разкопчаният ръкавел около дебелия часовник му се стори още по не на място.

В същия миг мъжът видя нещо, което го накара да изправи гръб. Сложил в скута си куфарчето, той допря длани до ключалките му, сякаш се готвеше да го отвори.

— Извинявай за минутка — обърна се Кавано към Дънкан.

Той се изправи и заобиколи фонтана, проследявайки погледа на мъжа към Ейвъри Фишър Хол и червенокосата жена, която току-що бе излязла от сградата. На около трийсетина години, добре облечена и хубава, тя крачеше заедно с някакъв мъж, когото малко след като бе излязла, целуна по бузата за довиждане. После тръгна през откритото пространство. След около десетина секунди щеше да мине през тълпата и да се намира близо до мястото, на което бе седнал мъжът в черния костюм, който продължаваше да я следи неотклонно с поглед.

Кавано се приближи откъм страната, откъдето онзи не можеше да го види, и в същия момент човекът отвори куфарчето малко — колкото да бръкне в него.

Жената идваше все по-близо и в един момент погледна към мъжа, изненадвайки Кавано, защото никой наоколо все още не забелязваше нищо нередно около себе си. Тя закова на място и в същия миг мъжът в черния костюм бутна куфарчето на земята, откривайки пистолета в ръката си.

Случиха се няколко неща почти едновременно. Жената писна, мъжът тръгна към нея и Кавано се хвърли към него, бутайки ръката му нагоре. Измъкна му пистолета, довлече го обратно до фонтана, просна го върху ръба и натисна главата му под водата.

Дънкан се приближи до него.

— Да, наистина се чувстваш по-добре.

— Недей да стърчиш там и да гледаш безплатно шоу, ами вземи да извикаш някое ченге.

Дънкан измъкна телефона от джоба си.

— Не мислиш ли, че трябва да му позволиш да си вземе глътка въздух?

— Не, защото в противен случай едва ли ще ни разкаже за какво става дума.

— Казала му, че иска развод или нещо подобно, и той не е могъл да понесе това, разбира се — каза Дънкан.

— Разбира се. Но искам да знам защо се е изтупал така. Той обикновено не носи костюм. Веднага се познава, защото часовникът му е много голям за ръкавела на ризата му.

— Ако не му дадеш да си поеме въздух, има опасност никога да не узнаеш.

— Ще развали работата — кимна Кавано.

После извади главата на мъжа от водата, погледа го малко как кашля и се дави и го попита за костюма.

След още някое и друго потапяне, мъжът бе принуден да обясни. След като гръмнел жена си, която наистина била поискала развод и имала среща с него в кабинета на адвоката си, той щял да застреля и себе си. Черният костюм, както и обувките, били нови. Оставил инструкции да го погребат с тях.

— Значи горе-долу съм налучкал — каза Кавано.

Но имаше и още. Мъжът гледал часовника си непрекъснато, защото знаел кога излиза жена му от работа и кога е срещата им в кабинета на адвоката й. Един от трите циферблата показвал времето. Друг — времето, което е изминало от момента, в който му е казала за развода, до този момент, а третият показвал колко още секунди й оставало да живее.

Кавано отново му потопи главата във фонтана.

— И така, какво ще кажеш? — попита Дънкан.

— За кое?

— Готов ли си за нова задача?