"Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)" - читать интересную книгу автора (Вайс Дейвид)

ВТОРА ЧАСТДЕТЕТО-ЧУДО

7

Това бе любов от пръв поглед.

Волферл бе очарован от звуците и вида на Виена. Татко нарочно спря край укрепленията, опасващи Виена, за да разкаже на жена си и децата, че тук през 1683 година са били отблъснати турците, след което започнало превръщането на Виена в съвременен град, и че е възможно Фридрих Пруски да не се решава да щурмува града тъкмо заради тези внушителни отбранителни съоръжения, но Волферл забеляза, че никой не слуша татко. Мама изглеждаше унесена, навярно мислите й я бяха отвели в Залцбург, Нанерл завистливо оглеждаше елегантно облечените дами в преминаващите карети, а самият Волферл жадно съзерцаваше този нов свят, стараейки се да не пропусне нищо. Не можеше да се нагледа и наслуша. Възхищаваше го суетнята из градските улици, допадаха му ритъмът и темпото на градския живот, неговата многоликост и оживление.

Татко нае карета и семейството се отправи към първия си адрес в града — странноприемница „Белият вол“, недалеч от Дворцовия площад. Когато минаваха по Грабен — сърцето на Виена, — Волферл, както гледаше тълпата минувачи, която ставаше все по-гъста, възкликна:

— Татко, но Виена е много по-голяма от Залцбург и хората тук са много повече!

— От 1683 година населението се е удвоило — от деветдесет хиляди на почти двеста. Залцбург има само десет хиляди жители.

— Дълго ли ще останем тук?

— Колкото потрябва, толкова.

— А това какво е? — посочи Волферл островърхата кула на някаква църква, която се издигаше в далечината.

— Това е катедралата „Свети Стефан“ — отвърна татко. — Най-старата и най-голямата във Виена. Намира се в центъра на града. Ние ще живеем близо до нея.

Поток от карети бе задръстил целия Грабен, Моцартови се придвижваха едва-едва, но Волферл само се радваше от това — можеше по-пълно да се наслади на града. Въпреки сивото небе и студа, настъпил твърде рано за сезона, на Грабен беше многолюдно. „В Залцбург никой не си показва носа на улицата в такова време“ — мислеше си Волферл. А тук се разхождаха много господа с напудрени перуки и дами в гарнирани с кожа елегантни пелерини. Навсякъде звучаха какви ли не езици и татко му обясни, че във Виена пристигат хора от цял свят. Волферл видя войници на коне в мундири с императорския герб, но не забеляза никакви други признаци на война, макар мама и татко често да говореха, че императрица Мария Терезия воювала с Фридрих Пруски. Каретата спря — да пропусне войниците — и Волферл чу как някакъв човек предлага билети за някакво забавление с фойерверки по дванадесет крайцера.

Волферл машинално попита:

— Татко, мога ли да отида?

— Не.

— Но човекът казва, че децата до девет години могат да минат без билет, ако са придружени от родителите им.

— Аз казах „не“ — строго повтори татко.

Волферл млъкна, но не задълго. Един просяк искаше милостиня, протягаше шапка към седящите в каретите хора и Волферл запита:

— Мога ли да му дам нещичко? Жал ми е за него.

Татко се разсърди, но някакъв елегантен господин от каретата зад тях даде на просяка един крайцер и Волферл се зарадва.

— Деца, бедността е нещастие, проклятие божие — каза татко и Волферл се замисли защо на бог му е потребно да прокълнава някого. Той наказва за лоши постъпки, неведнъж е казвал татко, но проклятието е съвсем друго нещо, прилича на това да си глух. По-страшно нещо от глухотата Волферл не можеше да си представи. Той потръпна от страх и едва не се разплака.

— Какво ти е, Волферл? — попита мама.

Но нима можеше да й обясни?

— Този просяк е лош човек — каза татко, — затова е стигнал до такова положение.

Мама прегърна Волферл, сякаш искаше да го запази от уличната тълпа, а той би предпочел тя да не го прави — така по-зле чуваше онова, което ставаше наоколо. Той добре познаваше всички звуци на Залцбург, но във Виена се оказаха много нови. И го обзе страстно желание да попие всичката тази музика на улиците: хорската глъчка, впечатляващите интонации на разните езици, грохота на колелата по калдъръмената настилка.

— Харесва ли ти Виена, Волферл? — попита татко и нежно го помилва.

— Много!

На входа на странноприемница „Белият вол“ някакъв човек предложи на Леополд:

— Купете си чудотворната реликва! Парченце от кръста на свети Стефан! Само за десет крайцера.

Леополд се смая — нима този нахалник го взема за някакъв прост селяндур?

— Глупави суеверия! — отсече с негодувание той.

Обаче търговецът не се обезсърчи. Той не искаше да изпусне добре облечения господин, опита да му натика в ръцете „Списък на перукерите, шивачите и модните магазини“ и когато той прояви интерес, му предложи и „Подробен и изчерпателен списък на виенските аристократи“, който Леополд купи едва когато търговецът намали цената от двадесет на десет крайцера.

По-късно обаче Леополд се възмути от дръзкия търговец. Списъкът се оказа не по-добър от собствения му списък — дал си бе парите на вятъра. При това семейството се настани съвсем не така, както той очакваше. Квартирата в „Белият вол“ бе ангажирал за тях един приятел от Залцбург, който уверяваше Леополд, че „Белият вол“ е прилична странноприемница, макар да не е скъпа, и при това се намира близо до дворците на влиятелните люде, на чието покровителство може да се разчита. Но тя се оказа само с едно помещение. И в нея нямаше място за малкия преносим клавесин.

Стаята трябваше да се раздели на две половини. Тя се осветяваше оскъдно и беше така студена, че водата в легена замръзваше, а и с тоалетните удобства положението не беше кой знае колко блестящо. Децата взеха да се шегуват по този повод и Ана Мария се присъедини, но Леополд каза, че в случая нямало нищо смешно. Той трябваше да легне в едно легло с Волферл в едната половина от стаята, а Ана Мария и Нанерл се настаниха в другата, на второто легло.

Леополд почти не мигна. Цяла нощ Волферл го блъскал в ребрата, оплака се той на Ана Мария, но това не беше единствената причина за безсънието му. Досега не бе получил вест нито от граф Шлик, нито от граф Херберщайн. Наистина никога не бе разчитал кой знае колко на нечия помощ, обаче подобна обстановка му действуваше потискащо. А за преместване другаде не можеше да става и дума. Бе дал на всички този адрес. Не го ли наказва бог за това, че се опита Да промени съдбата си? При това и времето се случи отвратително, а бе едва началото на октомври. От пристигането им във Виена дъждът не бе спрял нито за миг. На Леополд просто не му се вярваше, че слънцето някога ще се покаже отново.

Когато научи, че императрицата и ерцхерцог Леополд възнамеряват да посетят премиерата на новата опера, Леополд Моцарт реши да използува случая. Така или иначе трябваше да получи аудиенция от императрицата, но веднага си помисли, че опитът да привлече вниманието й може да се прецени като оскърбление на короната. Плати един дукат, което значително надхвърляше обикновената стойност на билетите, и получи място недалеч от императорската ложа.

Императрицата не се появи, Леополд бе много разочарован. Наложи му се да съсредоточи вниманието си върху операта на Глук „Орфей и Евредика“5. Отпърво слушаше скептично, но лека-полека музиката го завладя, което бе известна утеха — поне не си е изгубил напразно времето; музиката не бе лишена от лиризъм. „Волферл непременно трябва да чуе тази опера“ — реши Леополд.

Когато операта свърши и Глук, който дирижираше това представление, се надигна иззад клавесина и застана прав, за да приеме овациите на публиката, Леополд дочу как ерцхерцогът каза на своя адютант:

— Говори се, че във Виена е пристигнало някакво момченце, което свирело на клавир6 като възрастен.

Леополд побърза да се прибере в странноприемницата и зачака височайша покана.

Ала покана не последва и за да се поразтуши, той заведе Волферл на „Орфей и Евредика“. Този път не дирижираше Глук, а някой друг; оказа се, че императрицата вече е удостоила с присъствието си операта. Волферл седеше замислен и притихнал.

Това бе първата опера, която слушаше, и тя го хвърли в недоумение. Татко казваше, че в операта имало много действия, а на сцената не ставаше почти нищо: Пеенето обаче се оказа прекрасно. Диапазонът на гласовете бе много широк. Волферл дори не си беше представял, че човек може да взема толкова високи тонове. И после певците никак не пееха фалшиво. В Залцбург такова нещо бе рядкост, дори по време на служба в присъствието на архиепископа. Волферл не разбра същността на операта „Орфей и Евредика“. В нея е показана победата на любовта над смъртта, каза му татко, но за Волферл това беше непонятно. Татко поясни, че Орфей и Евредика всъщност били само духове.

— Свети духове ли? — попита Волферл.

Татко се усмихна, но не отговори нищо. Започваше второто действие и той искаше Волферл да не пропусне нито един такт. Музиката на Глук на места изглеждаше на Волферл твърде бавна, тя като че застиваше на едно място, но никога преди той не бе слушал толкова мелодични и нежни звуци. Беше като омагьосан. Операта свърши, а Волферл продължаваше да седи на мястото си, макар татко да каза, че във фоайето се продават сладкиши.

Когато татко слагаше Волферл да спи — мама и Нанерл вече спяха в своята половина, — момчето попита:

— А аз ще мога ли някога да напиша опера?

— Навярно.

— Скоро ли?

— Когато се подготвиш. — Глук беше към петдесетте.

— Знаеш ли какво, татко?

— Какво? — Волферл изглеждаше необикновено замислен.

— В операта думите сякаш си пеят една на друга! — Момчето говореше така, като че правеше откритието си за татко. — Едни думи прозвучават красиво, а други им отвръщат още по-красиво, после трети питат, а четвърти им изпяват отговора и после всички дружно ликуват.

От възбудения глас на Волферл се събудиха Нанерл и мама. И дойдоха от тяхната половина да разберат какво е развълнувало Волферл толкова много.

Волферл изпя думите, които му хрумнаха в момента:

— А сега, татко, ти ми отговаряй с думи.

Но преди татко да съобрази какво иска от него синът, Волферл с нисък глас като татко изпя реплика за него, после запя с женски глас:

— Това е мама. — Сетне пък с тънък като на момиченце: — Това е Нанерл. Моля ти се, татко, хайде утре да напишем опера и да я изпеем. Аз мога да пея за три гласа, а вие ще си пеете с вашите. Ще я наречем „Виенска опера“. — Той почна напрегнато да се вслушва в мелодиите, които звучаха в главата му.

— Е, стига толкова мечти! — строго рече татко, но не можа да се въздържи да не попита: — А колко инструменти ще включиш в това произведение с думи?

Волферл назова броя на инструментите, които възнамеряваше да използува. Те бяха точно толкова, колкото бе използувал Глук. „Момчето не само притежава интуиция, но е и наблюдателно — помисли си Леополд, — тъкмо онова, което е нужно на един композитор.“

Волферл попита:

— Татко, а защо с мама не сте направили така, че да се родя във Виена? Нали сте знаели, че това би ми харесало?

— Бог решава къде да се родиш — намеси се Нанерл.

А мама добави:

— Хайде, вече е късно. Време е всички да спим.

— Да — потвърди татко. — Иначе току-виж си се разболял.

— Татко, защо не съм се родил във Виена? — настояваше Волферл.

— Защото твоят дом е в Залцбург — строго отговори татко. — Някога и там ще слушаш опера. А сега лягай да спиш. Не бива да се Уморяваш — ами ако получим ненадейно покана да свирим в двореца?

Възбуден от представлението, Волферл почти не спа тази нощ. В паметта му постоянно възникваха мелодии от операта и той беше горд от себе си. Призори знаеше няколко арии от Глук наизуст.