"Бруно" - читать интересную книгу автора (Кунц Дийн)

Глава 4

Когато най-накрая излязохме отново на улицата, открихме, че докато сме били в склада и клуба, е продължило да вали. Снежната покривка бе дебела повече от два сантиметра и снежинките яростно се блъскаха в нас, полепваха по дрехите ни, жилеха лицата ни. Изпсувах, но Бруно просто приемаше ситуацията, без да се оплаква.

Хилядолетие по-късно, както ми се стори, на десет милиона километра от метъл кръчмата, където почти бях сгащил Стоун, се натъкнахме на едно от пъклените дела на пришълеца. Петима тийнейджъри лежаха на алеята, целите покрити с бели гъбести паяжини, растящи от устите, очите, ноздрите им.

— От това се боях — каза Бруно.

— Не го приемай много навътре — помъчих се да го успокоя, навеждайки се над труповете. Не изглеждаха никак симпатични. — Те са убийци. Престъпници. Членове на някаква улична банда. Ще застрелят сестра ти така лесно, все едно си хапват поничка. Някаква нова банда са — не съм ги срещал досега. Виждаш ли кобрата, която всеки е татуирал на ръката си? Навярно са се опитали да нападнат Стоун и е станало като в пословицата — който копае гроб другиму, сам пада в него. Този Греъм. Стоун поне веднъж е свършил хубава работа. Сега те няма повече да крадат пари от възрастни жени и да пребиват пенсионерите, за да им свият часовниците.

— Същата работа. Обаче трябва да преместим труповете. Не трябва да ги оставяме тук, където всеки може да ги намери. Навярно ще има много въпроси какво точно ги е убило, а тази вероятностна линия още не е готова да бъде включена към общността на тези, които пътуват през световете.

— Защо така?

— Нямаме ви доверие.

— Добре… какво предлагаш?

Той извади странния пистолет от джоба си, нагласи регулатора на циферблата, след което изпепели всички мъртви гангстерчета. Прав беше за „Дисни 780 Дет Хоуз“ — наистина той бе майката на всички лъчеви оръжия.

Започнахме да разпръскваме сивата пепел с крака и докато вятърът я разнасяше, изобщо не се чувствах добре. Не спирах да си напомням за трите хиляди долара. За Силвия. И за вкуса на хубавото шотландско уиски. И как ще изгубя всички тези неща, ако самообладанието ми ме предаде. Защото, разбирате ли, ако частният детектив отстъпи веднъж, с кариерата му е свършено завинаги. С кариерата или с живота му.

След като снегорините поразчистиха пътищата, тръгнахме по средата на улицата, където не трябваше да се борим с навалелия сняг. Отначало устройството за следене беше кехлибарено, но скоро започна да се обагря в блестящо оранжево. Когато червенината отново плъзна по ръбовете му, настроението ни се подобри.

С нежелание оставих улицата (поне аз) и се насочихме към крайречния парк, където снегът бързо намокри чорапите и краищата на панталоните ми.

След като приспособлението на Бруно стана яркочервено, ние се изкачихме на едно хълмче и видяхме Греъм Стоун. Той стоеше на края на кея до пристана за яхти. Пришълецът се хвърли на палубата на една лъскава яхта, втурна се към рулевата рубка, изкачи се по стълбата и изчезна вътре. Ходовите светлини проблеснаха по протежението на плавателния съд, а двигателите се закашляха и запелтечиха, пробуждайки се за живот.

Спуснах се по хълма, стискайки здраво револвера, за да се предпазя, ако случайно се подхлъзнех по заснежения склон.

Зад мен Бруно викаше нещо, което не можех да чуя. Той изкрещя отново, после също започна да тича към яхтата. Бях сигурен, че тича, без дори да го поглеждам, защото чувах как големите му ходила се удрят в земята.

Когато стигнах до края на кея, Стоун вече беше обърнал яхтата и тъкмо я подкарваше по тъмната река. Докато изминавах последните метри, прецених разстоянието до отдалечаващия се плавателен съд като три-четири метра. Хвърлих се с всички сили, полетях във въздуха и едва успях да се претърколя над хлъзгавия парапет, стоварвайки се на палубата. Бях ударил рамото си в полираните дъски и болката беше толкова силна, че успях да позяпам красотата на звездите за няколко секунди.

Зад себе си чух силен вик, който изразяваше разочарование, последван от шумен плясък.

Бруно не беше успял да се качи на борда.

От мястото, където лежах, виждах илюминаторите на рулевата рубка. Греъм Стоун беше там, взирайки се в мен — може би истинско същество, а може би просто поредната от неговите хартиени примамки. Скочих на крака, разкарах тъпите звезди от главата си и се огледах за револвера си.

Нямаше го.

Погледнах назад към кея. Бруно не се виждаше никакъв.

Някъде под мрачните талази на водата моят „Смит и Уесън“ лежеше в тинята, абсолютно безполезен.

Изобщо не се чувствах добре. Искаше ми се никога да не бях напускал „Ейс-Спот“ тази сутрин, никога да не бях срещал Бруно. После прогоних всички неприятни мисли от главата си и взех да се оглеждам наоколо с надеждата, че ще мога да намеря нещо, което да използвам като оръжие.

Ако изведнъж ви се прииска нещата да са по-различни от състоянието, в което са в момента, следващата стъпка е депресията, после — бездействието и накрая — вегетирането. Без значение какво е състоянието на света, човек трябва да се движи напред. Да се движи.

Намерих някаква тръба в един сандък за инструменти, закрепен за палубата. С нея можех да цапардосам нечий череп, ако подходех отзад. Почувствах се по-добре.

Стоун все още се намираше в рубката и продължаваше да ме гледа. В сините му очи блестеше отражението на корабните светлини. Изглеждаше прекалено самоуверен, помислих си аз, докато вървях по палубата към стълбата. Наведох се и започнах да се приближавам крадешком към него, а той изобщо не си даде труда да се обърне и да ме погледне.

Напредвах много бавно, но внимателно. Пред очите ми бяха петимата тийнейджъри, които лежаха в снега, а гъбестите образувания растяха от телата им, покривайки ги с паяжини.

Когато бях достатъчно близо, замахнах с тръбата. Тя изсвистя, удряйки го по главата, след което продължи надолу по пътя си през врата, гърдите, корема и бедрата.

Поредният двойник. Тромавият фалшификат се преви, започна да се разтваря и не след дълго представляваше само набръчкана безполезна обвивка. Мамка му!

Погледнах през илюминатора и видях, че почти бяхме преполовили разстоянието по реката до Западния крайбрежен участък на града. Яхтата беше на автопилот. Не можех да направя нищо с управлението и макар че бърниках къде ли не по контролното табло, усилията ми бяха напразни. По-предпазлив отпреди, напуснах рубката и реших да потърся Стоун на друго място.

Открих го близо до кутията с инструменти, където бях намерил тръбата. Беше сграбчил парапета с две ръце и се взираше с копнеж в приближаващия се бряг, където май щяхме да продължим да се гоним.

Промъкнах се зад гърба му и му дадох да разбере. Оказа се поредната хартиена конструкция.

Колко ми се искаше да знам как копелето успява да прави тези неща! Това беше страхотен талант.

Вече бяхме изминали две трети от разстоянието до брега, което означаваше, че ако не го спипам скоро, той може да ни се изплъзне отново. Бруно ми беше обяснил, че няколко дни в една алтернативна вселена са достатъчни, за да разпръснат остатъчната енергия от пътуването през вероятностите… Казано с прости думи, проследяващият диск щеше да се окаже безполезен.

Стоун трябваше да се крие някъде под палубата. От мястото си виждах всичко от яхтата, което се подаваше над ватерлинията, както и рулевата рубка. Бяха пусти. Затова потърсих люка и стълбите към долните каюти. Щом ги намерих, започнах да слизам така, както всеки добър частен детектив неизменно се научава рано или късно — извънредно предпазливо.

В камбуза се натъкнах на друг двойник, когото героично премахнах с помощта на вярната си тръба. Чувствах се като идиот, обаче нямах никакво намерение да подценявам някого от тях — и след това да открия, че това е истинската смъртоносна твар.

Намерих още един хартиен демон в първата от двете спални каюти. Бързо се справих с него. Втората каюта беше празна нито плашилото на Греъм Стоун, нито самият той.

Което означаваше, че остава само банята. Вратата й бе затворена, но не и заключена. Сграбчих дръжката, завъртях я и го видях.

Изведнъж се почувствах объркан. Пред мен стоеше истинският Греъм Стоун заедно с фалшива черупка, която тъкмо се отделяше от него. Изглеждате така, все едно виждах двойно, като двата образа отчасти се застъпваха. Тогава Стоун се озъби и изблъска имитацията си настрани. Тя политна и в същия миг по ръцете му разцъфнаха грозни кафяви мехури от плът, надуха се и се отделиха от кожата, политайки към мен подобно на биологични ракети.

Отстъпих, замахнах с тръбата към приближаващите се… семена, спори или каквото там, по дяволите, бяха. Внезапно краят на импровизираното ми оръжие потъна в облак от гърчещи се бели влакънца. Плесента неумолимо се разпространи надолу по ръката ми и аз изтървах тръбата. Вторият мехур се удари в касата на вратата; цяла колония паяжиноподобна плесен се загърчи около дървото и алуминия, прилепяйки се към твърдите повърхности, разпространявайки се във всички посоки.

— Не мърдай оттам — изкрещях, преструвайки се на много печен.

Ръцете му се протегнаха към мен. Виждах спорите, които се оформяха под кожата му. Тя потъмня и стана кафеникава, започна да се подува и да се отделя от тялото му.

Едно от кълбовидните образувания се пръсна, удряйки се в близката стена, и запрати облак от бели пипалца към тавана и пода. Там, където плесента бе полепнала по стените на каютата, се появиха пукнатини, сякаш влакънцата бяха прояли твърдата материя.

Второто кълбо се удари в ръкава на спортното ми сако, експлодирайки сред пенеща се бяла гмеж. Никога преди (а и след това) не бях събличал сако толкова бързо — дори и в компанията на възхитителна блондинка, която ми гука на ушенцето. За малко да се обеся с него. Когато сакото се свлече на пода, белите влакънца вече подаваха муцунките си от него и бяха настръхнали досущ като косъмчетата по врата ми.

Стоун тръгна да излиза от банята и се насочи по пътеката към каютите. Ръцете му бяха протегнати към мен и аз побягнах презглава.

Преди бях споменал, че с частния детектив е свършено, когато самообладанието го напусне и че отстъпи ли веднъж, това означава край на кариерата му. Е, продължавам да поддържам това твърдение. Не съм пъзльо. Просто проявих здрав разум. Който бие се и бяга, утре пак за бой се стяга. Така че побягнах. Има времена, когато си даваш сметка, че не е много разумно да нападаш танк със спортно пистолетче, защото има да си седиш с твоето пистолетче и да зяпаш четирийсет сантиметровата дупка, която току-що са ти пробили в корема.

Освен това противното копеле Стоун не играеше същата игра като мен. Той просто не знаеше правилата. И най-пропадналият негодник ще ти даде някакъв шанс — ще използва я нож, я буркан със сярна киселина. Но никога нещо толкова коварно. Стоун, изглежда, пет пари не даваше за традициите, а пък уж се правеше на англичанин.

Щом се озовах горе, веднага се насочих към носа на яхтата и се опитах да преценя на око разстоянието до приближаващия се бряг. Струваше ми се не по-малко от шейсетина метра. Това беше една от най-приятните и гостоприемни гледки в живота ми. Близо до мястото, където се бях подпрял, парапетът бе обрасъл с гъбестата смърт, която обвиваше желязото с паяковидните си пипалца, впиваше се в него и алчно го разяждаше. Хрумна ми, че тези пашкули са по-опасни и активни от онези, които бяха причинили смъртта на невръстните гангстери на алеята.

Отстъпих вдясно и се сниших зад една от вентилационните тръби. Предпазливо надникнах и видях Стоун да стои до стълбите към рулевата рубка, ярките му очи проблесваха, а дланите му бяха насочени в моята посока.

Плавателният съд се приближаваше постепенно до брега.

Но не достатъчно бързо.

Два пашкула със спори прелетяха над главата ми, приземиха се на палубата зад мен и бързо започнаха да разяждат облицовката. Не след дълго яхтата щеше да заприлича на пчелна пита, осеяна с бели пипалца, всяко от тях тънко като конец, но силно и здраво като стоманена жица.

Дочух някакъв виещ звук, сякаш издаван от изтерзания метал. Палубата потрепери, като че ли се ударихме в нещо, после яхтата се раздруса силно и продължи отново по курса си. Килът сигурно се бе отъркал в крайречните плитчини, но май още не бяхме достигнали до твърда земя.

И това стана обаче.

Корпусът се удари във втори риф, раздра дънната си обшивка и заседна в не повече от метър и половина дълбочина, като по-голямата му част остана да стърчи над водата.

Превъртях се светкавично, сграбчих парапета и се прехвърлих от другата страна. Пльоснах се в плитчината и тялото ми потъна в тинята, като същевременно успях да ударя челюстта си в някакъв плавей. Зяпнах от болка и се нагълтах с мръсната речна вода. „Значи такова било усещането, когато се давиш“ — помислих си. Веднага си затворих устата и се помъчих да изляза на повърхността. Размахах неистово ръце, опитах се да се изправя на крака, препънах се в някакви водорасли и се заклатушках като пиян към брега, като плюех, кашлях и се мъчех с всички сили да не падна отново и да взема да се удавя на плиткото.

Може да нямам много качества, които да се ценят в съвременното общество — като изящен вкус и финес например — обаче има някои неща, дето ги притежавам със сигурност. Това са упоритост и инат.

Оставаха ми само някакви си пет крачки до скапания бряг, когато гъбестите пашкули внезапно изригнаха пред мен. Бяха два. После още два. Бясна плетеница от бели червеи се надигна и препречи пътя на бягството ми. Обърнах се и погледнах към яхтата. Греъм Стоун, пришълецът-англофил, който изглеждаше като някакъв зъл Кари Грант, също бе напуснал корабчето и в момента цамбуркаше към мен.

Завъртях се надясно. Две спори мигом паднаха там. Бледите червеи се заизвиваха във водата, търсещи и гърчещи се, и се насочиха към мен.

От лявата ми страна изскочиха още две. Никакво уважение към традициите. Водата вече стигаше само до прасците ми и нямаше как да се гмурна под повърхността й и да отплувам като волна риба. Освен това, ако така или иначе гъбестите образувания щяха да ме докопат, предпочитах това да стане тук, където щях да виждам какво възнамеряват да ми направят.

Греъм Стоун се приближаваше неумолимо към мен — този път без да ме засипва с купища плесен. Изглежда, знаеше, че съм му в кърпа вързан.

Намирахме се на абсолютно безлюдна ивица от крайбрежието. Не можех да извикам никого на помощ.

В този момент отляво се чу бясното ръмжене на малка моторница. Пронизителната сирена звучеше като тромбата на някой древен автомобил. Постепенно Бруно изникна от здрача и пелената на сипещия се сняг. Бе застанал зад руля на четириметров катер и го стискаше така, все едно това беше най-ценното нещо на света. Катерът се движеше поне със седемдесет километра в час. Пореше с лекота водата, която се разделяше на две разпенени дъги покрай носа й. Понеже моторницата беше значително по-лека от яхтата, а и имаше по-малко газене, тя премина с лекота през плитчините и се понесе към нас.

— Бруно! — извиках аз.

Изражението му беше учебникарски пример за човек — или no-скоро мечка — обхваната от пристъп на умопомрачителна тревога. Очите му се въртяха диво в орбитите си и той вероятно се бе примирил с най-лошото.

Катерът се удари в брега, а витлата му бясно се въртяха. Вряза се в пясъка със скорост от най-малко петдесет километра в час, блъсна се в една скала, закова се изведнъж и изхвърли мечока над предното стъкло. Той прелетя разстоянието до брега със завидна грация и се стовари по гръб върху покрития със сняг пясък.

Бързо се изправи. Изглеждаше леко замаян и палтото му бе покрито с пясък, но бе оцелял.

Започнах да подскачам като обезумял във водата, да размахвам френетично ръце и да крещя:

— Гепи го, Бруно! Гепи го веднага!

Гадните бели влакънца се приближаваха неумолимо към мен, макар че Греъм Стоун бе спрял да се движи.

Мечката надигна глава, погледна ме, потърси широката си шапка, не я намери на мястото й и сви смутено рамене.

— Гепи го, Бруно, гепи го! — продължавах да вия аз.

Той извади глупаво изглеждащия си пистолет и преди Стоун да успее да го засипе с поредната си порция гъбеста плесен, моят приятел мечокът изпепели кучия му син със своя „Дисни 780 Дет Хоуз“. Единственото, което остана от противното извънземно копеле, беше пепелта, която бързо бе разнесена от вятъра.

Знаех си, че трябва да се опитам на всяка цена да се снабдя с нещо подобно. Навярно Мики Маус ги продаваше скришом в някой таен магазин в „Томороу Ленд“.

— Ти го уби! — извиках, докато Бруно изгаряше бялата плесен, обградила ме от всички страни.

После сигурно нивото на кръвната ми захар е паднало драстично, защото се строполих. Обаче съм сигурен, че не изгубих съзнание.