"Светкавица" - читать интересную книгу автора (Кунц Дийн)

ГЛАВА ВТОРАВЕЧНИЯТ ПЛАМЪК

1.

Лора Шейн преживя от дванадесетата до седемнадесетата си година като повлечен от вятъра през калифорнийската пустиня изсъхнал трън, който спира за малко в мигове на затишие, после отново се понася по-нататък при всеки нов порив на вятъра. Нямаше роднини и не можеше да остане при семейство Ланс, най-близките приятели на баща и. Том бе на шестдесет и две години, а Кора — на петдесет и седем. Бяха бездетни, въпреки че бяха женени от тридесет и пет години. Перспективата да отглеждат момиче ги плашеше.

Лора ги разбираше и не им се сърдеше. В онзи августовски ден, когато напусна дома на Лансови, придружена от служителка в околийската агенция за сираци в Ориндж, Лора целуна Кора и Том и ги увери, че всичко ще бъде наред. Като тръгваше със служебната кола на агенцията, тя весело помаха с надеждата, че ще се почувстват облекчени. Облекчени. Беше усвоила думата наскоро. Облекчен: освободен от последиците на собствените постъпки, освободен от задължение или отговорност. Прииска и се да бъде облекчена от задължението да си пробива път в живота без подкрепата на любящ баща, облекчена от отговорността да живее и да съхрани неговата памет.

От къщата на Лансови я прехвърлиха в сиропиталището Макилрой — стара, занемарена викторанска сграда с двадесет и седем стаи, построена от земеделски магнат по времето на селскостопанската слава на околия Ориндж. По-късно бе превърната в общежитие за деца под опеката на властите, които временно се настаняваха там, докато ги вземат приемни родители.

Това заведение никак не отговаряше на създадената от книгите представа. Там например изобщо нямаше благи монахини с развети черни раса. Имаше обаче един Уили Шийнър.

Лора го забеляза за пръв път малко след пристигането в дома, когато служителката на име госпожа Боумейн я водеше да и покаже стаята, в която щеше да живее с близначките Акерсън и още едно момиче — Тами. Шийнър метеше пода с метла на дълга дръжка.

Беше силен, жилест, блед, луничав, около тридесетгодишен със зелени очи и коси с цвят на новичка медна монета. Работеше като се усмихваше и тихо си подсвиркваше.

— Как сте тази сутрин, госпожа Боумейн?

— Прекрасно, Уили — Очевидно Шийнър и беше симпатичен. — Това е новото момиче, Лора Шейн. — Лора, това е господин Шийнър.

Той загледа Лора със зловеща настойчивост. Когато най-сетне успя да проговори, гласът му беше пресипнал:

— Мм-м… добре дошла в Макилрой.

Лора последва служителката и се обърна да погледне пак Шийнър. В този момент нямаше кой друг да го види, той спусна ръка към чатала и започна лениво да се търка. Лора повече не го погледна. По-късно, като разопаковаше оскъдните си вещи и се стараеше да придаде известен домашен уют на своето ъгълче в спалнята на третия етаж, тя се извърна и видя на прага Шийнър. Беше сама, защото другите деца играеха в задния двор или в дневната. Този път усмивката му се различаваше от онази, която любезно бе отправил към госпожа Боумейн — сега тя беше хищна и студена. Светлината, която струеше през едно от двете прозорчета, падаше върху лицето му под такъв ъгъл, че очите му изглеждаха не зелени, а сребристи, като по-мътнели очи на мъртвец.

Лора се опита да проговори, но не успя. Заотстъпва назад, докато не се притисна до стената край леглото. Той стоеше с отпуснати ръце, неподвижен, със стиснати юмруци.

В дома Макилрой нямаше климатична инсталация. Прозорците на спалнята бяха отворени, но тежеше тропическа жега. И все пак Лора се изпоти чак когато се обърна и видя Шийнър. Едва сега тениската и се овлажни.

Отвън увлечените в игра крещяха и се смееха. Бяха наблизо, но звукът долиташе някак отдалеч.

Тежкото, ритмично, хрипливо дишане на Шийнър се усилваше и постепенно заглуши детските гласове. Дълго време двамата нито помръднаха, нито проговориха. После той рязко се обърна и излезе.

Лора стигна до леглото с омекнали колене, плувнала в пот и приседна на ръба. Изтърбушеният дюшек поддаде и пружините изскърцаха.

Когато учестеният пулс се успокои, тя разгледа стаята със сивите стени и се отчая от обстановката. В четирите ъгъла имаше тесни железни легла, с плюшени покривки и неравномерно натъпкани възглавници. До всяко легло стоеше Охлузено шкафче с пластмасов плот и метална нощна лампа. Ожуленият скрин имаше осем чекмеджета, две от които бяха нейни. От двете вградени гардеробчета и се полагаше половин. Старите пердета бяха избелели и омазнени, провиснали от ръждивите корнизи. Цялата сграда изглеждаше порутена и обитавана от призраци. Носеше се едва доловима неприятна миризма, а Уили Шийнър бродеше из стаите и коридорите — зъл дух, притаил се в очакване на пълнолунието, време за кървави оргии.

След вечеря близначките Акерсън затвориха вратата на стаята и поканиха Лора да седне заедно с тях в кръг на изтъркания винен килим, за да споделят тайни.

Другото момиче — особената, тиха, крехка, руса Тами — не прояви никакъв интерес към компанията. Тя се подпря на възглавниците в леглото и се зачете, непрекъснато гризейки ноктите си като мишка.

Лора веднага хареса Телма и Рут Акерсън. Тъкмо бяха навършили дванадесет години, бяха само няколко месеца по-малки от Лора и много умни за възрастта си. Бяха осиротели на деветгодишна възраст и вече почти три години живееха в дома. Да се намерят приемни родители за толкова големи деца беше трудно, особено пък за близначки, които твърдо не желаеха да се разделят.

Не бяха хубави, но поразително си приличаха в грозотата — матови кестеняви коси, късогледи кафяви очи, широки лица, сплеснати брадички, големи уста. Въпреки че не се отличаваха с красота, момичетата бяха извънредно умни, енергични и добродушни.

Рут беше със синя пижама, обточена с тъмнозелено по маншетите и яката и със сини чехли. Косата и беше вързана на опашка. Телма беше облечена в малиново-червена пижама и пухкави жълти чехли с пришити отгоре по две копчета като очички, а косата и се спускаше свободно.

На свечеряване непоносимата дневна горещина спадна. Намираха се на по-малко от петнадесет километра от тихоокеанското крайбрежие, така че на нощния бриз се спеше добре. Сега през отворените прозорци нахлуваше прохлада, ветрецът поклащаше овехтелите пердета и освежаваше стаята.

— Тук лятото е много досадно — каза Рут на Лора, както сядаха в кръг на пода. Не ни разрешават да излизаме извън района на дома, но той е прекалено малък. А и през лятото всички наши доброжелатели са заети с почивката си, ходят на плаж и съвсем забравят за нас.

— Но по Коледа е чудесно — добави Телма.

— Ноември и декември са прекрасни — съгласи се Рут.

— Да — каза Телма, — празниците са приятни, защото тогава доброжелателите започват да се чувстват гузни, че разполагат с толкова много, докато ние, бедните, опърпани, бездомни сирачета, трябва да носим хартиени палта и картонени обувки и да лапаме миналогодишна каша. Затова ни изпращат кошници с лакомства, водят ни по празнични пазари и на кино, но никога на хубави филми.

— А-а, някои от тях ми харесват — възрази Рут.

— Филми, в които никой никога не ругае. И никакви страсти. През ум не им минава да ни заведат на филм, където мъж бърка в пазвата на някое момиче. Семейни филми. Скука, скука, скука.

— Ще трябва да извиниш сестра ми — обърна се Рут към Лора. — Тя си мисли, че се намира на тръпнещия праг на пубертета…

— Но аз наистина съм на тръпнещия праг на пубертета! Чувствам как се надигат в мене жизнените сокове! — възкликна Телма и вдигна тънката си ръка над главата.

Рут продължи:

— Страх ме е, че липсата на родителски съвети и се отразява зле. Не се е приспособила към положението си на сираче.

— А-а, сега ще трябва да извиниш моята сестра — каза Телма. — Тя е решила да прескочи пубертета и да премине от детството направо към старостта.

— Какво ще кажеш за Уили Шийнър? — запита Лора.

Близначките Акерсън многозначително се спогледаха и заговориха в такъв синхрон, че не се губеше нито секунда между думите им.

— О, той не е в ред — каза Рут, а Телма продължи:

— Парцал.

— Има нужда от лечение — Рут добави, но Телма се възпротиви:

— Не, има нужда да го тупнат с бейзболна бухалка по главата десетина или може би двайсетина пъти и после да го затворят някъде до края на живота му.

Лора им разказа как е видяла Шийнър на прага:

— И не ти каза нищо? — изненада се Рут.

— Странно. Обикновено казва: „Ти си много хубавко момиченце…“ или…

— …или ти предлага бонбон — изкриви лице Телма. — Можеш ли да си представиш? Бонбон! Много хитро! Като че ли се е учил от книжките, които полицията раздава, за да предупреди децата да се пазят от извратени типове.

— Никакъв бонбон — каза Лора и потръпна при мисълта за посребрените от слънцето очи на Шийнър и тежкото, ритмично дишане. Телма се наведе и сниши гласа си до театрален шепот:

— Изглежда Глистът съвсем е изгубил ума и дума, така се е разгорещил, че е забравил репертоара си. Май си е паднал по тебе, Лора.

— Глиста?

— Така казваме на Шийнър — обясни Рут.

— Какъвто е блед и хлъзгав — каза Телма, — името много му отива. Хващам се на бас, че Глистът наистина е хлътнал по тебе. Слушай мене, момиченце, ти си страхотна.

— Ами, не съм — отвърна Лора.

— Глупости! — възкликна Рут. — С тази тъмна коса, тези големи очи.

Лора се изчерви и понечи да възрази, но Телма я изпревари:

— Слушай, Лора, зашеметяващото дуо Акерсън не понася фалшивата скромност, също както не търпи перченето. Не го усукваме. Знаем кои са силните ни страни и се гордеем с тях. Бог ни е свидетел, че не можем да спечелим конкурса за мис Америка, но сме умни, много умни и не се колебаем да наричаме нещата с истинските им имена. А ти наистина си прекрасна, затова престани да скромничиш.

— Сестра ми понякога е твърде пряма и се изразява прекалено цветисто — извини се Рут.

— А моята сестра — обърна се Телма към Лора, — си въобразява, че е Мелани от „Отнесени от вихъра“.

Тя започна да говори с подчертан южняшки акцент, и пресилена сърдечност:

— О, Скарлет няма нищо лошо наум. Скарлет е чудесно момиче, наистина. Рет също е чудесен по начало и дори янките са чудесни, даже онези, които ограбиха имението Тара, изгориха посевите и си направиха ботуши от кожата на нашите бебета. Лора се закиска още по средата на представлението на Телма. — Ето защо престани да се правиш на скромна девойка, Шейн! Ти си прекрасна.

— Добре, добре. Зная, че съм… хубавичка.

— Ей, момиче, когато Глистът те е видял, направо се е шашнал.

— Да — съгласи се Рут, — побъркал се е. Затова е забравил да бръкне в джоба за бонбоните, които винаги носи.

— Бонбони! — изсумтя Телма. — Разни видове, а също захарни пръчки.

— Лора, трябва много да внимаваш — предупреди я Рут. — Той е болен…

— Той е боклук! — избухна Телма. — Гаден плъх!

От далечния ъгъл на стаята тихо се обади Тами:

— Не е чак толкова лош, колкото казвате.

Русото момиче беше толкова мълчаливо, слабичко и безцветно, толкова невзрачно, че Лора го беше забравила. Сега забеляза, че Тами е оставила настрани книгата и е седнала в леглото — кокалестите колене опираха до гърдите, ръцете обгръщаха крачетата. Беше десетгодишна, с две години по-малка от съквартирантките си и дребничка за своята възраст. В бялата нощница и късите чорапки Тами приличаше по-скоро на привидение, отколкото на живо същество.

— Не би навредил на никого — каза Тами колебливо, с треперлив глас, сякаш изразяването на мнение за Шийнър или за когото и каквото и да било е равносилно на ходене по въже без предпазна мрежа отдолу.

— Той би навредил някому, ако знае, че ще му се размине после — заяви Рут.

— Той е просто… — Тами прехапа устни, — … самотен.

— Не, миличка — намеси се Телма, — не е самотен. Толкова е самовлюбен, че никога няма да се почувства самотен.

Тами извърна поглед от тях. Стана, нахлузи сплесканите чехли и промърмори: „Време е за лягане“. Взе тоалетните си принадлежности от нощното шкафче и се измъкна от стаята и като затвори зад себе си вратата, се запъти към една от баните в края на коридора.

— Тя приема бонбоните — обясни Рут.

Лора потръпна от леден прилив на отвращение:

— О, не!

— Да — потвърди Телма — не защото обича бонбони. Тя е… объркана. Има нужда от този тип поощрение, което получава от Глиста.

— Но защо? — запита Лора.

Рут и Телма пак се спогледаха. Явно по такъв начин си задаваха безмълвен въпрос и намираха мигновено отговора. Рут въздъхна:

— Ами, знаеш ли, Тами има нужда от такова поощрение, защото… нейният баща я е научил да се нуждае от него.

— Собственият и баща! — ужаси се Лора.

— Не всички деца в Макилрой са сираци — каза Телма. — Някои са тук, защото родителите им са извършили престъпления и са в затвора, а с други близките им са злоупотребили физически или… полово.

Свежият въздух, нахлул през отворените прозорци, беше може би само един-два градуса по-хладен от момента, когато седнаха в кръг на пода, но на Лора и се стори като мразовит вятър, долетял незнайно как от късната есен в августовската вечер.

— Но на Тами сигурно не и е приятно, нали? — попита Лора.

— Не, не мисля… — каза Рут. — Но тя е…

— …принудена — продължи Телма. — Не може да се пребори със себе си. Развратена…

Всички се умълчаха, замислени за немислимото и накрая Лора каза:

— Странно и… толкова тъжно. Не можем ли да я спрем? Не можем ли да кажем на госпожа Боумейн или на другите възпитателки за Шийнър?

— Няма да помогне — отвърна Телма. — Глистът ще отрече, пък и самата Тами няма да потвърди, а ние не разполагаме с никакви доказателства.

— Но ако тя не е единствената, която той е прелъстил…

Рут поклати глава:

— Повечето отидоха при приемни родители и осиновители или се върнаха в собствените семейства. Тук останали две-три, но те… или са като Тами, или просто ги е страх до смърт от Глиста и няма да посеят да го издадат.

— Освен това — допълни Телма, — възрастните не искат и да чуят, не желаят да се занимават. Ще се опетни името на дома. Биха се поставили в глупаво положение, ако признаят, че всичко това е ставало под носа им. Пък и кой вярва на деца?

Телма започна да имитира госпожа Боумейн и толкова съвършено предаваше фалшивата нотка, че Лора веднага я позна:

— О, боже, та те са ужасни малки лъжкини. Шумни, необуздани, досадни зверчета, способни да унищожат доброто име на господин Шийнър единствено, за да се забавляват. Да можеше само да ги упоят, да ги окачат на куки по стените и да ги хранят венозно — колко по съвършена би била системата, мила моя, а и много по добра за самите тях.

— Тогава на Глиста ще му се размине — каза Рут, — ще се върне на работа и ще намери начин да ни отмъсти за това, че сме говорили против него. Точно така се случи с един друг извратен тип, който работеше при нас, Фогел Пора. Горкият Дени Дженкинз…

— Дени го издаде — каза на Боумейн, че е задирял него и още две момчета. Фогел го уволниха. Но двете момчета не потвърдиха разказа на Дени. Страхуваха се от Пора, но също така отчаяно търсеха неговото поощрение. Боумейн и възпитателите разпитаха Дени…

— Те се нахвърлиха върху него — избухна ядосано Рут, — с коварни въпроси, за да го объркат. Той се заплете, започна да си противоречи и те казаха, че той си съчинява всичко.

— А Фогел се върна на работа, — каза Телма.

— Изчака — обясни Рут, — и после намери начин да отрови живота на Дени. Измъчваше момчето толкова безмилостно, че един ден… Дени просто се разкрещя и не можеше да спре. Наложи се докторът да му сложи инжекция и го отведоха. Казаха, че е емоционално разстройство… Тя почти се разплака:

— Повече не го видяхме.

Телма сложи ръка на рамото на сестра си и каза на Лора:

— Рут обичаше Дени. Той беше добро момче. Дребничко, срамежливо, сладко… нямаше никакъв късмет. Затова трябва да си твърда с Глиста. Не бива да му позволиш да разбере, че се страхуваш. Изпищи, ако се опита да направи нещо. И ритай в слабините.

Тами се върна от банята. Без да ги погледне, тя събу чехлите и се пъхна под завивките.

Въпреки че се отвращаваше от мисълта, че Тами се оставя на Шийнър, Лора изгледа крехкото русо момиче не толкова с неприязън, отколкото със съчувствие. Едва ли имаше по-жалка гледка от малкото, самотно, прекършено момиченце, сгушено в тясното, изтърбушено легло. Тази нощ Лора сънува Шийнър. Беше с човешка глава и тяло на глист и накъдето и да бягаше Лора, той се промъкваше с гърчене след нея под затворени врати и други препятствия.