"Вуду" - читать интересную книгу автора (Кунц Дийн)

ПЪРВА ГЛАВА

1

Следващата сутрин Ребека направо каза на Джак Досън:

— Имаме две мърши.

— А?

— Два трупа.

— Знам какво е мърша — изръмжа той.

— Току-що се обадиха.

— Ти ли поръча двете мърши?

— Моля ти се, не се шегувай.

— Аз не съм поръчвал две мърши.

— Ченгетата вече са на линия — обясни тя.

— Смяната ни започва след седем минути.

— Да не искаш да им кажа, че няма да идем там, защото хората не би трябвало да умират толкова рано сутринта?

— Няма ли поне малко време за учтив разговор? — запита той.

— Не.

— Виж, ето как трябва да бъде… ти казваш „Добро утро, детектив Досън.“ Аз отвръщам „Добро утро, детектив Чандлър.“ А ти продължаваш „Как сте тази сутрин?“ А аз ти намигам и започвам…

— Също като в другите два случая е, Джак — намръщи се тя. — Кърваво и странно. Също като онзи в неделя и вчерашния. Но този път са двама души. Изглежда, че и двамата са свързани с мафията.

Джак Досън недоверчиво я изгледа, както бе застанал в мръсната оперативна полицейска стая, съблякъл наполовина тежкото си сиво палто и с не докрай оформена усмивка. Не бе учуден, че са станали още едно-две убийства. Работеше в отдел убийства и винаги се явяваше по някое ново. Или две. Дори не го озадачаваше, че има ново странно убийство — все пак това беше Ню Йорк. Не можеше да възприеме единствено нея и поведението й тъкмо тая сутрин.

— По-добре ще е отново да си сложиш палтото — посъветва го тя.

— Ребека…

— Очакват ни.

— Ребека, снощи…

— Още един необясним случай — продължи тя и грабна чантата си от разхвърляното бюро.

— Нали ние…

— Този път имаме работа с болен човек. — Тя тръгна към вратата. — Наистина болен.

— Ребека…

Тя спря на изхода и поклати глава:

— Знаеш ли какво ми се иска понякога?

Той само я изгледа.

— Понякога ми се иска да се бях оженила за Тайни Тейлър. В момента щях да съм в Кънетикът, да съм се разположила в добре съоръжената си кухня, да пия кафето си със сладкиши, а децата щяха да са заминали за целодневното си училище, прислужница, която идва два пъти седмично, щеше да има грижата за къщната работа, а аз бих очаквала обеда си в градския клуб с приятелки…

Защо ли се държи така с мен, запита се той. Тя забеляза, че той все още е с наполовина съблечено палто:

— Не ме ли чу, Джак? Трябва да отидем на един адрес.

— Да. Аз…

— Имаме още две мърши.

Тя излезе от оперативната стая, която след това стана още по-студена и по-разхвърляна. Той въздъхна. Нахлузи отново палтото си. Последва я.