"Капанът на свободата" - читать интересную книгу автора (Багли Дезмънд)

V

Вечерта, докато се приготвях да изляза, на вратата се почука настойчиво. Отворих и на прага видях двама едри мъже, облечени строго и с най-добър вкус. Този, който стоеше отдясно, попита:

— Вие ли сте Джоузеф Алойсиъс Риардън?

Не ми трябваше много време, за да разбера, че бяха ченгета. Усмихнах се насила.

— Харесвам повече името си без Алойсиъс.

— Ние сме полицаи — каза той и нехайно тикна в лицето ми легитимацията си. — Надявам се, че ще ни съдействате в издирването.

— А, това разрешително ли е? Никога не съм виждал такава карта.

Той неохотно отвори портфейла си отново и аз прочетох, че беше детектив и инспектор. Несъмнено беше точно това, което трябваше да бъде. Казваше се Джон М. Брънскил. Започнах да дърдоря, просто за да спечеля време:

— Виждал съм такива неща на биоскопите и никога не съм мислел, че ще се случи с мен.

— Биоскопи ли? — попита той със съмнение в гласа.

— Това означава филм. Така наричаме киното в Южна Африка. Впрочем аз съм оттам. И не знам как бих могъл да ви помогна във вашето разследване, инспекторе. Аз съм просто един чужденец в очите на лондончани, а всъщност и за цяла Англия. Тук съм само от една седмица — даже и от по-малко.

— Ние знаем всичко това, мистър Риардън — каза меко Брънскил.

Значи те се бяха осведомили вече за мен. Бързо действаха тези момчета — винаги съм мислел, че английската полиция е прекрасна.

— Може ли да влезем, мистър Риардън? Все пак мисля, че ще можете да ни помогнете.

Пристъпих встрани и те влязоха.

— Влезте и седнете. Има само един стол, така че някой от вас ще трябва да седне на леглото. Можете да се съблечете.

— Не е необходимо — каза Брънскил. — Няма да останем дълго. Да ви представя сержант Джървис.

Джървис изглеждаше по-твърд орех от Брънскил. Докато Брънскил знаеше тънкостите на човешката психология и владееше до съвършенство онази привидна учтивост, на която учи зрелостта, то Джървис все още имаше трески за дялкане и беше просто едно младо твърдо ченге. Но по-опасният щеше да бъде Брънскил, защото щеше да действа хитро.

— Е, какво мога да направя за вас? — казах.

— Разследваме кражба на пакет от един пощальон на „Ледър Лейн“ тази сутрин — каза Брънскил. — Какво можете да ми кажете за това, мистър Риардън?

— Къде е „Ледър Лейн“? Казах ви, че за първи път идвам в Лондон.

Брънскил и Джървис се спогледаха, след което погледнаха мен.

— Хайде, мистър Риардън — каза Брънскил. — Можете да кажете много повече.

— Имате досие в полицията — неочаквано изрече Джървис.

Това беше удар под пояса. Казах с горчивина:

— И вие, копелета, никога няма да позволите да го забравя. Да, наистина имам досие. Лежах осемнадесет месеца в централния затвор в Претория — осемнадесет месеца в каменноледения пандиз, но това беше отдавна. Оттогава не съм престъпвал закона.

— До тази сутрин може би — вметна Брънскил.

Погледнах го право в очите.

— Не ми играйте изтъркани номера. Казвайте какво съм извършил според вас, а аз съвсем искрено ще ви отговоря, че не е вярно.

— Много добре — измърмори Брънскил. — Не мислите ли, сержант?

Джървис издаде някакъв отвратителен гърлен звук и каза:

— Имате ли нещо против да претърсим стаята ви, Риардън?

— За сержанти се казвам мистър Риардън — казах. — Шефът ви има по-добри маниери от вас. И повече от сигурно е, че протестирам срещу това да претърсвате стаята ми, освен ако нямате заповед за обиск.

— О, да, имаме заповед за обиск — каза Брънскил спокойно. — Хайде, сержант. — Той извади някакъв документ от джоба си и го пъхна в ръката ми. — Мисля, че ще ви се стори редовен, мистър Риардън.

Дори не си направих труда да го погледна, а го метнах на масата и хвърлих поглед към Джървис, който щателно претърсваше стаята. Не откри нищо — просто нямаше какво да открие. Най-накрая се отказа, погледна към Брънскил и поклати глава. Брънскил се обърна към мен:

— Трябва да дойдете с мен в полицията.

Мълчах и дълго време не проговорих, след което казах:

— Е, да, но ще трябва да ме помолите.

— Имали сме комедиант тук, сър — каза Джървис и ме погледна с неприязън.

— Ако не ме помолите, няма да дойда — казах. — Ще трябва да ме арестувате, за да ме заведете в полицията.

Брънскил въздъхна.

— Много добре, мистър Риардън, арестувам ви като заподозрян за съучастник в нападението срещу пощальона на „Ледър Лейн“, около девет и половина тази сутрин. Така харесва ли ви?

— Става — отвърнах аз. — Да вървим.

— О, щях да забравя — каза той. — Всичко, което кажете, може да се използва срещу вас.

— Знам закона — казах аз, — даже твърде добре.

— Сигурен съм — отвърна той меко.

Очаквах да ме заведат в Скотланд Ярд, но в крайна сметка се озовах в едно малко полицейско управление. Не знаех къде се намира, защото не познавах добре Лондон. Сложиха ме в една немебелирана стая, където имаше само чамова маса и два разкривени стола. Миришеше така, както във всички полицейски участъци по света. Седнах на единия от столовете и запуших цигара след цигара. Едно униформено ченге, което стоеше с гръб към вратата и изглеждаше странно в своята униформа, ме пазеше.

Измина около час и половина, преди да дойдат да ме разпитват, и онова упорито момче Джървис беше този, който започна атаката. Той влезе в стаята и с властно движение отпрати униформеното ченге, което бързо се изпари, след което Джървис седна от другата страна на масата и ме изгледа продължително, без да говори. Пренебрегвах го съвсем явно, дори не го поглеждах, и той беше този, който наруши мълчанието:

— Бил си тук и преди, нали, Риардън?

— Никога през живота си не съм стъпвал тук.

— Знаеш какво искам да кажа. Седял си на дървени маси лице в лице с полицай много, много пъти. Знаеш процедурата твърде добре — ти си професионалист. Ако беше някой друг, щях да подхвана нещата издалеко — да подходя психологически, но при теб тия не минават, нали? Така че няма да си правя труда. Няма да бъда нито тактичен с теб, нито пък ще прилагам психологически хватки. Ще те счупя като орех, Риардън.

— По-добре си припомни правилата на закона.

Той се изсмя дрезгаво.

— Разбираш ли какво имам предвид? Един честен човек не би различил съдебните закони от закона на Паркинсон. Но ти ги различаваш, нали? Ти си престъпник и вече е свършено с теб.

— Когато свършиш с обидите, ще си тръгна — казах аз.

— Ще си тръгнеш, когато аз кажа — отвърна той остро.

Аз му се озъбих:

— По-добре първо се консултирай с Брънскил, синко.

— Къде са диамантите?

— Какви диаманти?

— Състоянието на пощальона е трагично. Ударил си го твърде лошо, Риардън. По всяка вероятност ще пукне и какво ще стане с теб, Риардън? — Той се наведе напред. — Ще ти лепнат толкова годинки, че накрая ще можеш да настъпваш брадата си.

Джървис се опитваше да ме сплаши, но беше лош лъжец. Никой умиращ пощальон не би могъл да счупи прозореца в офиса на „Кидикар“. Аз просто го гледах в очите и мълчах.

— Ако диамантите не се намерят, положението ти ще стане много тежко — каза той. — Може би, ако кажеш къде са, съдията ще бъде благосклонен към теб.

— За какви диаманти говориш? — попитах.

Продължихме в същия дух още половин час, докато той се умори и си тръгна, а униформеното ченге се върна и зае предишното си място пред вратата. Обърнах се и го изгледах.

— Не получаваш ли мазоли? Не е ли вредна тази работа за краката ти?

Той ме погледна невъзмутимо и безизразно и не отговори нищо.

Междувременно пристигна тежката артилерия. Брънскил дойде с една дебела папка, претъпкана с листи, която сложи на масата.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, мистър Риардън — каза той.

— Не съм очаквал нещо друго — отвърнах.

Той ми се усмихна съжалително, но с разбиране.

— Всички имаме работа, която сме длъжни да вършим, но понякога тя се оказва много неприятна. Не трябва да ме корите, че върша своята. — Той отвори папката. — Досието ви е доста голямо, мистър Риардън, а и това на Интерпол е солидно.

— Осъждан съм веднъж — казах. — Всичко останало е неофициално и не можете да го използвате. Това, което първият срещнат каже за мен, не е доказателство. — Озъбих се в усмивка и като посочих папката, казах: — Твърдението на един полицай не може да се счита за доказателство.

— Точно така, но и едно такова твърдение може да бъде интересно.

Той дълго преглеждаше документите с доста замислен вид, след което каза, без да вдига погледа си:

— Защо щяхте да заминавате за Швейцария утре?

— Аз съм турист — казах. — Никога не съм ходил там.

— Това е и първото ви посещение в Лондон, нали?

— Знаете, че е така. Вижте, искам адвокат.

Той вдигна поглед.

— Бих ви предложил просто съветник. Имате ли някого предвид?

Извадих от портмонето си едно листче хартия с телефонния номер, който ми бе дал Макинтош, предвиждайки подобна ситуация.

— Това е телефонът, на който можете да го намерите — казах аз.

След като го прочете, Брънскил повдигна вежди.

— Този номер ми е добре известен, точно това е адвокатът, който би се заел с вашия случай. За човек, който е в Англия по-малко от седмица, много добре се справяте.

— Той отмести документите настрана. — Ще му съобщя, че сте тук.

Гърлото ми беше пресъхнало от многото цигари.

— Още нещо — казах. — Няма да имам нищо против чаша чай.

— Страхувам се, че не можем да ви предложим чай — каза Брънскил със съжаление. — Чаша вода ще свърши ли работа?

— Да.

Отиде до вратата, даде нареждания и се върна.

— Хората си мислят, че тук в участъка по цял ден пием чай, нещо като заведение за редовните посетители на затвора. Няма откъде другаде да сте си го помислили освен от телевизията.

— О, не. Нямаме телевизия в Южна Африка.

— Наистина ли? — каза Брънскил. — Колко интересно! А сега — за тези диаманти. Мисля, че…

— Какви диаманти? — прекъснах го аз.

Продължихме в същия дух. Той успя да ме извади от релсите повече, отколкото Джървис, защото беше по-хитър. Не беше толкова глупав да лъже за неща, които знаех, както направи Джървис, а и по-добре се справяше със задачата да ме смаже, като проявяваше упорството на жужеща муха. Донесоха вода в една гарафа, както и чаша. Напълних чашата и жадно я изпих, след което я напълних отново и пак пих. Брънскил ме гледаше и накрая каза:

— Напихте ли се?

Кимнах, той протегна ръка и внимателно хвана чашата с края на пръстите си и я отнесе. Когато се върна, ме погледна със съжаление.

— Не вярвах, че ще се хванете на въдицата. Знаете, че нямаме право да ви вземем отпечатъци, докато не ви признаем за виновен. Защо ни позволихте да го направим?

— Бях уморен — казах аз.

— Това е много лошо — каза той със съчувствие. — А сега да се върнем на диамантите…

Междувременно Джървис влезе в стаята и направи мълчалив знак на Брънскил. Те застанаха до вратата и заговориха с тихи гласове. Брънскил се обърна.

— А сега погледнете тук, Риардън. Вие сте разобличен. Имаме достатъчно доказателства, за да ви тикнем зад решетките за десет години. Ако ни помогнете в издирването на диамантите, това би смекчило присъдата ви.

— Какви диаманти? — попитах уморено.

Той шумно затвори устните си.

— Добре — каза грубо. — Вървете насам.

Последвах го, като вървях между него и Джървис. Придружиха ме до една голяма стая, в която имаше дузина мъже, изправени до стената.

Джървис каза:

— Няма нужда да обяснявам за какво е всичко това, Риардън, но ще го направя, защото законът го изисква. Това са хора, които ще спомогнат за вашето идентифициране. Други трима ще влязат по-късно, след като се подредите по ваш избор някъде в тази редица. Можете да сменяте мястото си, ако пожелаете. Разбрахте ли ме?

Кимнах и отидох до стената, като застанах трети поред. Мина известно време, след което влезе първият свидетел — една стара дама — нечия мила майчица вероятно. Тя отиде до края на редицата, след което се насочи право към мен и ме посочи.

— Това е той.

Истината беше, че никога не бях я виждал. Изведоха я, но аз не си направих труда да сменя мястото си. Нямаше никакъв смисъл наистина. Както каза Брънскил, вече ме бяха разобличили.

Следващият свидетел беше младо момче на около осемнадесет години. Той дори не си направи труда да отиде до края на редицата. Застана пред мен.

— Това е той. Той го направи.

Третият свидетел също не се помъчи да играе сценки. Погледна ме веднъж и каза на висок глас:

— Това е момчето. Надявам се, че ти остава още да живееш, приятелю.

Отмина, като потриваше главата си. Той беше пощальонът — не чак толкова смъртно ранен, както Джървис искаше да го изкара.

В крайна сметка всичко свърши и Джървис и Брънскил ме върнаха обратно. Казах на Джървис:

— Направили сте чудо — върнали сте към живот този пощальон по-скоро, отколкото очаквах.

Той ме изгледа свирепо, след което по лицето му се разля мазна усмивка.

— Откъде знаете, че това е пощальонът?

Вдигнах рамене. Както и да погледнех нещата, бях сгазил лука. Казах на Брънскил:

— Кое е проклетото копеле, което ме изпорти?

Изражението му не издаваше нищо.

— Нека да го наречем просто „информация“, Риардън. Ще бъдете съден утре сутринта и ще трябва да се явите пред съдията. Ще се погрижа вашият адвокат да присъства.

— Благодаря ви — казах аз. — Как се казва той?

— Господи! — възкликна той. — Вие наистина сте хладнокръвен. Адвокатът ви се казва мистър Маскъл.

— Благодаря отново — казах аз.

Брънскил повика един сержант, който ме настани в килия за през нощта. Хапнах малко, след което се изтегнах на леглото и заспах почти веднага. Денят беше уморителен.