"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

XIII

Хайредин Арап ага тая зима прекара в града. Лазар Глаушев го виждаше почти всеки ден из чаршиЯта, винаги заедно с неразделния му другар Кючук Кадри, Новият чифликсайбия бе оставил двама от тайфата си да пазят чифлика му, а той прекарваше зимата на по-топло в града. Преспанските агалари и бейове го посрещаха и изпращаха с големи почести — нямаше вече да бягат селяни от чифлиците им. Те канеха Арап ага на гощавки по селямлъците си, пиеха заедно ракия, наливаха го с кафета по кафенетата. Той приемаше почестите, които му се правеха, но си мислеше:

„Лъжете се, агалар. Пъдар аз вече няма да ви бъда.“

Той имаше сега до петстотин долюма земя, имаше си кула, дигнал бе около кулата ново село от четири къщи с петдесетина селяци — покорна рая. Щом се запролети, накани се да замине за чифлика си: Арап ага знаеше да пази земята си по-добре от някои преспански чифликсайбии, които не знаеха дори колко земя имат. И агаларите пак около него:

— Пази добре там раята, Хайредин ага, пък и ние няма да те изоставим…

— Бъдете рахат, агалар.

Започна да го гложди мисъл, че някой ден най-верният му другар Кючук Кадри може да се изкуши и да се нарече ортак на чифлика му; те бяха винаги заедно, заедно бяха грабили и убивали. Преди още да замине за чифлика, той наброи на Кадрията тридесет лири и му рече:

— Ти, кардаш, гледай си кефа тук. Какво ще скиташ по селата! Стане ли ми нужда от верен приятел и брат като тебе — веднага ще ти пратя хабер.

Кючук Кадри вярваше на всяка негова дума, а тридесетте алтъна още повече го заслепиха. Арап ага замина с останалите свои двама голтаци, а другите двама го чакаха в чифлика му, Още му бяха нужни тия гладни хрътове — тая година кроеше да заграби още земя и добитък — къде силом, къде милом, — та да стане истински ага и чифликсайбия.

Той заповяда на орачите си да навлязат при пролетната оран тук и там — заграби нови няколко селски ниви, разора едно селско пасбище, навлезе и в земята на съседните чифлици. За селските ниви и за пасбището никой не посмея да дойде да се оплаче, но кехаите от съседните чифлици дотичаха един след Друг:

— Какво става, Хайредин ага! Тия твоите кяфири са влезли в наша земя?! Какъв джувап35 ще даваме на нашите аги и бейове…

— Гледай ти, мръсни кяфири! — тюхкаше се Арап ага. — Кой ги е карал да влизат в чужда земя! Ама вие, агалар, не се тревожете: аз ще върна вашата земя. Нека мине тая година, посели са я кяфирите и щом приберем през лятото — всичко ще върна.

Той нищо не мислеше да връща и така заграби още земя. Където не можеше направо да задигне от добитъка, пращаше свои люде да искат временно волове или кон и никога не ги връщаше. Другите чифликсайбии знаеха за тия му заграбвания и завличания, но махваха с ръка:

— Гладна въшка… Ще се награби, ще миряса. Държи барем здраво раята — халал да му е каквото задигнал.

Щом се попривърши пролетната работа и времето улегна, Арап ага тръгна с тайфата си да събира по селата данъци. Навлезе и по някои от железнишките села. Той не отминаваше никого, а от някои несретници взе по два и по три пъти. Селяните стояха пред него окъсани, та месата им се виждаха, с лица потъмнели от немотия и уплаха, а той викаше:

— Давай, давай! Ще ти изпотроша кокалите!

— Немам, ага! Сиромаси люде сме ние…

— Един лира ще дадеш! Три меджидии ще дадеш!

— Немам, ага!…

— Немаш… Ама ако немаш пари, дай един овца бре! Донеси в мойто чифлик…

В село Пещани — едно от най-големите преспански села — живееше поп Петко. Той беше поп на двайсетина села наоколо и повече, за да кръщава новородените и да опява умрелите. В тия села нямаше ни една църква. Попът ходеше, както всички други селяни от полето, носеше черна ресачка и зиме, и лете, носеше и висока, черна капа от шаяк, пуснал си бе брада и дълги коси, та само по капата и по брадата се познаваше, че е поп. Като се съберяха в някое село по няколко новородени — отиваше да ги кръсти, а идваха да го вземат с кон или магаре да погребе някого в друго някое село. Имаше той и малко своя земя, та често трябваше да остави ралото насред нивата или да захвърли сърпа, за да отиде да погребе някого по християнски. Бейовете и агите по селата не го закачаха за нищо, по някакво снизхождение към мръсната вяра на гяурите, но не обичаха да го срещат по пътищата с тая негова черна капа, с нечистите косми, които стърчаха на сплъстени фитили от всички страни на едрата му глава.

— Махай се, папаз! — викаха му те отдалеко. Поп Петко и сам се отбиваше от пътя им. Хайредин Арап ага влезе за втори път в неговия двор. Бе му взел най-напред две лири и една овца, а сега му искаше други пет лири.

— Немой, ага… Немам аз толкова пари…

— Имаш ти, папаз, имаш. Богат си ти. Нашите ходжи са богати, и ти си богат. Попейш, попейш — земеш грош, земеш два гроша. И земя имаш.

Той го срещаше често по пътищата — нали и свещеникът ходеше по селата. И все това се повтаряше:

— Папаз, кога ще ми дадеш парите!

— Немам, ага… Вервай…

— Ти ги дай с добро, папаз. Иначе аз брадата ти косъм по косъм…

Арап ага бе дочул, че жената на Атанас Кривио била болна, и вече не влизаше в двора му. Младата жена често боледуваше от някое време и все от страх да не би Арап ага пак да дойде да я търси. Но ще полежи тя в къщи ден или два, докато събере душата си, и пак ще тръгне по работа. Така един ден Арап ага я срещна пред вратника, дигнала бе ведро, пълно с вода; оставили я бяха тоя ден от работа в полето да изпече хляб. Турчинът спря коня си тъкмо пред нея, спря се и тя — нямаше как да мине. Бузите на младата невеста бяха пламнали от тежкото ведро, а сега лицето й почна да бледнее от уплаха и като че ли стана още по-хубаво.

— Болно, а, болно! Не си веке болно, аха! — разнежи се агата и дори се наведе, посегна да погали жената.

Дръпна се тя, водата се разплиска във ведрото, сетне младата жена перна коня по муцуната и се втурна във вратника.

— Брей! — викна с възхищение Арап ага и едвам задържа подплашения си кон. — Какъв серт жена!

Рано на другата сутрин, едва що бе изгряла зора, Арап ага влезе с коня си в двора на Атанас Кривия, а след нето вървеше и тайфата му. Атанас и жена му тъкмо се канеха да вървят на работа в полето, дочуваше се врява и по съседните дворища. Две кучета лаеха яростно по неканените гости, нахвърляха се да захапят нозете на конете им. Излезе Атанас и се спря пред вратата.

— Спри кучетата бре! — викна Арап ага. — веднага, ще гръмна по них!

Атанас нищо не отговори, само се помръдна едва на кривата си нога. Агата срита коня си — ще сгази селянина, ще влезе чак в къщата с коня. Атанас продължаваше да стои пред вратата. На две стъпки оттук, зад вратата, беше подпряна една пушка; той бе сложил и патрон в нея.

— Е, какъв човек си ти бре! — викна пак агата от коня си, но с омекнал глас. — Дошъл съм за твой добро. Ще ставаш субаша36 на мойто чифлик. Рахат ще живейш. Хайде.

Атанас отговори:

— Ние тука сме люде на Рашид бей.

— Ти мене гледай. Ще дойдеш в мойто чифлик. Субаша. И жена ти — субашица. С твоя бей аз ще се разправям.

— Нема да дойда.

Арап ага го гледаше от коня си с присвити очи и рече през зъби:

— Един път те ударих — отърва. Ако те ударя още еднаж, няма вече да станеш. Жена ти ще вържа за опашката на коня и така ще я откарам в мойто чифлик. Ти сам си направи есап кое е по-харно за тебе.

Атанас Кривиот го гледаше, без да мигне — тъй, край главата на коня му, — и се виждаше, че не е много уплашен. Пушката беше току зад гърба му, пълна.

— Ами ти — обърна изеднаж приказката си Арап ага — защо стоиш още? Ха да вървиш на работа! Така ли слушаш бея си бре!

— Ти не си ми ага. Ти си гледай своята работа… Погледа го една минутка Арап ага и току изръмжа нещо на турски, без да сваля поглед от селянина. Той обмисляше нещо. Сетне току смушка коня си, обърна го и се отправи към вратника, следван от четиримата си пазачи, а двете кучета лаеха току под опашките на конете им.

Атанас Кривиот излезе след турците и ги следеше отдалеко накъде ще вървят. Те минаха през селския мегдан и влязоха през голямата порта в двора на бейската кула. Кривиот се прибра в двора си. Не мина много време и през мегдана се зададе един от кехаите на бея. Кривиот скришом го наблюдаваше и турчинът се спря тъкмо пред неговия вратник. Кучетата се хвърлиха нататък.

— Ей, топал!37 — викна кехаята през лая на кучетата. — Ти днеска нема да ходиш на работа, чу ли! Ще дойдеш в кулата, там има работа за тебе. Чу ли бре?

Хайде, с мене ще дойдеш.

— Чух, чух. Ти върви… ще дойда.

— Ама — ей! Да не ме караш да идвам втори път! И турчинът си отиде.

Виждаше се: Арап ага кроеше нещо, искаше да го подмами в бейската кула. Атанас куцаше насам-натам из двора си, не знаеше къде да се спре. Край оградата му минаваха селяни на групи — мъже, жени; отиваха и днес да копаят царевиците отвъд големия дол. Скоро по къщите ще останат само стари люде и деца, а в кулата беше Арап ага с пазачите си, там бяха и двамата кехаи на Рашид бей, господаря на селото. В къщата на Атанас Кривио бяха скрити седем пушки, но що можеше да стори той сам с тия пушки? Арап ата го канеше да стане субаша в чифлика му — да му заведе там жена си… Е, дошло бе време, дошло бе време!…

Атанас влезе в къщи и рече на жена си:

— И за нас веке, жено, нема живот тука. Ще бегаме в града.

— И аз отдавна си мисля, Атанасе… — Арап ага и сега ми крои нещо, викат ме в кулата. Аз нема да влеза сам в ръцете им, ама нема да седнем тука и да ги чакаме. Селото остава без люде, може да ни дойдат тука мръсните. Ама не бива да тръгваме сега за града, посред бел ден, ще ни видят, ще ни настигнат с конете… Гледай ти как ме сгащиха! Така е, когато оставиш злото да се качи на главата ти. — Атанас ходеше из къщи, а по широкото му лице течеше пот на вадички. Сетне каза на жена си: — Прибери едно-друго, което ти е по за в работа… не може да земем сега всичко, ще ни усетят. Ще идем да копаме и ние царевките отвъд дола. Оттам ще тръгнем за града довечера, щом се стъмни.

Атанасица прибра някои вещи в две торби, пови и детенцето си в груба вълнена пелена. Бяха им умрели две деца и това им беше третото — детенце на пет месеца. Излязоха вън, Атанас заключи къщната врата с голям, самоделски ключ, който си бе поръчал в града, откакто започна да ги преследва Арап ага. Надяна торбите на две мотики, дигна ги на рамо:

— Хайде жено.

Атанасица тръгна след него с детето си на ръце.

Към пладне дойдоха от селото деца на царевичните ниви и казаха, че турци пак са влизали в двора на Атанас Кривио. А пролетният ден сякаш нямаше край и Атанас едвам дочака да се свечери.

— Хайде, жено — пошушна той на жена си. — Дано да имаме късмет да не ни срещнат по пътя, докато се стъмни.

Той взе детето, а жена му — торбите. И тръгнаха направо от нивата. Мълчаливо ги проследиха с очи съселяните им, а те повечето бяха тук…

Атанас Кривиот и тоя път почука на вратника на Аце Кутрев по късна нощ. Атанасица влезе с детето си при Ацевите деца, а сам Кривиот влезе при Вардарски. И така започна той още от вратата:

— Срам ме е веке да те гледам, даскале. И тебе, и бачо Лазара. Сега веке допре нож до кокал.

— Ние се така — изръмжа срещу него Вардарски. — Като допре нож до кокал!

— Доведох и жената, даскале. На вашите ръце я оставям с детето. Аз още тая нощ се връщам в село.

— За жена ти не бой се, за детето… Да видим ти сега каква работа ще свършиш.

— Нема, даскале, сега ни нагоре, ни надолу. Вардарски го гледаше упорито, после мълчаливо му подаде кутията си с тютюн. Атанас сви с разтреперани пръсти дебела цигара, но не я допуши. Излезе на чардака, повика жена си:

— Аз ще се върна в село, жено. Ти тука си при добри люде.

— Леле, Атанасеее — проплака младата селянка. — Ще те убият турците там…

— Нема да ме убият.

Той се върна в Сърпец още преди да се раздени, но не отиде да спи в къщата си. Завря се в една купа миналогодишна слама и там спа, докато изгря зора.

От тоя ден Кривиот заживя като вълк единак, който скита из планината и не знае ни къде ще яде, ни къде ще спи. Селяните от Сърпец, от Койнево и от другите села наоколо го виждаха през всяко време ту да се прокрадва край плетищата, ту да куцука по полето — едър, ъгловат, цял разкривен. Той беше навсякъде, дето не можеше да го срещне Арап ага с тайфата си или кой да е турчин от чифлиците наоколо. Понякога влизаше и в къщата си, но никой не знаеше кога влиза и кога излиза. На два пъти влезе в двора му и Арап ага с пазачите си, уби кучетата му с пушка, разби вратата и тя хлопа на вятъра дни наред, докато се прибра Кривиот и набързо я постегна.

Кривиот имаше четирима другари, които му бяха дали дума да ударят заедно Арап ага и тайфата му. Преди те бяха по-нетърпеливи и той трябваше да ги задържа:

— Чакайте да се съберем барем седмина, колкото пушки имаме, та да бъдем повечко.

Сега Кривиот отиде при всекиго от тях по два, по три пъти и той беше, който бързаше:

— Нема да чакаме повеке. Петима сме ние, петима са и те. Не се намериха повеке мъже на место ни в Сърпец, ни в Койнево, ни в цело Преспанско.

Ала сега пък двама от другарите му почнаха да се тегавят. Дойде време да действуват и те се уплашиха, диреха начин и повод да се отрекат от думата си:

— Ти нели сам каза да се съберем повеке люде… Нема да можем ние сами… Ние за пръв път вземаме пушки в ръцете си, а те, турците…

А като почнаха да се дърпат и отказват те двамата, почнаха и другите двама да подигат рамена, да позамълчават. Само за Атанаса Кривио нямаше връщане назад. Той вече не подбираше с кого говори и що говори. Влизаше от къща в къща по Сърпец и Койнево, по другите села наоколо, спираше людете по пътищата низ полето. Слушаха го всички и клатеха глави одобрително, проблясваше надежда в уплашените им очи, но не се намери ни един мъж да каже:

— Дай пушката, Атанасе, да вървим…

Страх и трепет бе вселил в сърцата на поробените Арап ага.

През това лято Арап ага стоеше повече в своя чифлик, да го пази и наглежда, и той пръв в цялото Преспанско поле навреме ожъна, навреме прибра зърното в новите си хамбари. Едва що бяха привършили людете по другите села и чифлици с жетвата и вършитбата и Хайредин Арап ага тръгна с тайфата си да събира недосъбраните още данъци, които бе разхвърлил между раята. Ала още като влезе в първото село, в първия двор, той се стъписа изненадан: раята не искаше да плаща данъка си. Селяните отговаряха дръзко, поглеждаха го накриво. Така беше по всички села. Рядко ще изтича някой старец, както преди, и ще целуне гологлав широкото желязно стреме на седлото му, а той ще го бутне с прашната си обувка. Като да се бяха заклели селяните, отговаряха с едни и същи думи:

— Немам ага… Не се роди тая година, малко ни даде нашият бей… Ще ни почакаш, ага, още некое време.

Дочу Арап ага, че те дори насъскваха кучетата си по него.

Това идеше от Атанаса Кривио. Той не можеше да намери петима или шестима мъже, с които да удари Арап ага, но като ходеше по селата — разбуни народа, внуши му повече смелост и надежда.

Хайредин Арап ага ходи и в село Пещани, влезе два пъти и в двора на поп Петко. Отказа му попът — и той със същите думи:

— Немам ага… Ще ме почакаш още малко време.

Още там, в двора на свещеника, Арап ага срита гневно коня си с железните стремена и уплашеното животно едва що не прескочи оградата. Разлютеният ага препускаше с другарите си по селските улици и по пътищата, налиташе на людете да ги прегази, биеше ги с волска жила. Той уби с пушката си един селянин от Койнево, а една неделя по-късно срещна поп Петка сред полето, на пътя между Сърпец и Пещани.

— Стой, папаз! — викна му Арап ага и слезе от коня си.

Слязоха от конете и другарите на агата. Отведоха свещеника в един дол край пътя. Накараха го с ножове на гърлото да се съблече гол. Набиха му отзад дървен кол, напълниха попската му капа с изпражнения и я нахлупиха на главата му. Надалеко се чуваха писъците на свещеника, та дори конете на турците цвилеха тревожно, ала никой не му се притече на помош. Така го оставиха турците в дола — премалял от срам и болка. Като се качваше отново на коня си, Арап ага му викна:

— Ето тъй, който не ми плаща! Кажи, папаз, на сички гяурски свини!

Свещеникът се прибра по тъмно в селото си и плака, рида като дете пред своите люде, криеше лицето си. А не спираше и кръвта от тялото му. Така поживя той два дни и умря в големи мъки, изгоря от срам.

Атанас Кривиот по-лесно събра сега четиримата си другари. Събра ги направо в своята къща. Повика и Богоя, шурея си, макар да нямаше голяма вяра в него. Не беше време да се мисли и премисля. Най-напред страхът от Арап ага събра тия люде пак заедно и сега ги подтикваше не юнашка смелост, а някаква мрачна решителност.

— Ще ни избие сичките тоя звер, както започна!

Я попа, сиромашкия…

— Нема ли да се намери още един… — рече Кривиот. — Седем са пушките, та да бъдем барем седмина, да не стои напразно една пушка.

Излезе мълчаливо един от другарите му и се върна заедно с по-младия си брат. Атанас Кривиот на него даде седмата пушка.

Събрали се бяха те по тъмно тук и останаха да почакат до първи петли. От Сърпец до чифлика на Хайредин Арап ага имаше близу два часа път и така крояха те — да стигнат до чифлика по глуха доба. Докато чакаха да дойде време за тръгване, Атанас вече кой знае за кой път учеше другарите си как да си служат с оръжието.

Когато излязоха седмината мъже от къщата на Кривио, месечината се бе дигнала право насреща пълна и ярка, та звездите едвам проблясваха през нейната студена светлина далеко някъде по ведрото септемврийско небе. Поуплашиха се те и седмината от светлата ясна нощ, сбутаха се един в друг, озъртаха се и някак криеха пушките си, да не би да ги види някой отдалеко. Ала нощната тишина бързо ги успокои, самотна и безучастна грееше месечината от високото небе, селските къщи наоколо стърчаха смълчани, не се чуваше никакъв шум и глас ни близу, ни по-далеч. Атанас Кривиот поведе другарите си, вратникът на двора му остана широко разтворен след тях.

Те тръгнаха направо през полето — не се криеха от никого и нямаше от кого да се крият в тая глуха нощ. Вървяха един след друг или по двама, цевите на пушките им святкаха, едвам ще пошушне в босите им нозе засъхнала трева или кой знай откъде долетял лист и само месечината, спряла се високо горе, следеше стъпките им. Спряха се и се събраха накуп едва когато се изправи в далечината насреща кулата на Арап ага с белите си стени. Тя се издигаше на малка височинка, край която минаваше пресъхнала през лятото песъчлива рекичка с ниски брегове, нагъсто обрасли с ракитак и всякакви бурени. Край реката криволичеше пътят за кулата и седмината мъже спряха тъкмо там да пресрещнат агата, скрити в гъсталака. На другата страна на височинката бяха разхвърляни четирите къщи на новото село и бяха доста далеко от реката и пътя край нея. Седмината селяни навлязоха още отдалеко в пресъхналата река, тихо, едвам чуто шумолеше пясъкът под нозете им. После излязоха пак на брега и отеднаж изчезнаха и седмината в ракитака край самия път. Оттук до кулата на Арап ага нямаше ни сто разтега, пътят слизаше оттам полегато и се виждаше всяко камъче по него на ясната месечина. Откога още Атанас Кривиот бе избрал за пусия това сгодно място.

Сгушиха се те, престанаха да шумолят и се чуваше по-ясно дишането им, както бяха насядали един до друг. Кривиот тихо рече:

— Ще излезат те рано още. Знам аз. Както секи ден. Ако пък не излезат, ние ще им влезем, щом отворят портата.

Той не знаеше как ще влязат те в кулата на Арап ага, но повече вярваше, че агата ще излезе на пътя с пазачите си. Месечината незабелязано бе се изместила накъм запад, все тъй тиха беше нощта, мълчаливо и пусто се ширеше далече наоколо полето в сребристия лунен здрач. Нощният хлад пропълзяваше през широките яки на ризите дълбоко под грубото селско облекло и Богоя — шуреят на Кривио — цял потрепера, дори хлопна със зъби.

— Кажи сега, Атанасе — рече той, — кажи да видиме как ще бъде…

— Нели веке толкова пъти аз… — отвърна Кривиот. — Ето тука… един до друг… Пръв аз ще гръмна, като дойде време. После ще нарипаме, ако остане жив некой от них, да му смачкаме главата като на змия.

— Да имахме и по един ятаган… — рече някой в тъмното.

— Имам си аз харен ятаган — изправи се на колена шуреят и над главата му блесна на месечината остър нож. — Да ми падне Арап ага… реже това нещо като брич!

Някъде близу се чу тихо похъркване; някой от седмината селяци бе заспал. Умълчаха се и другите. Едва когато Зорницата затрептя на изток, сякаш искри отскачаха от нея, Кривиот стана и рече:

— Наближава време. Ха сега един до друг. Аз тука. Моята пушка ще чакате и никой да не смей по-рано. Като се зададат насреща, аз ще ви кажа кой в кого да мери. Да не удариме сички в един!

Върбалакът дълго шумоля и пак всичко утихна.

Започна да се усеща приближаването на деня още в тъмното. Пропя петел и в кулата на Арап ага. Гласът му се разнесе като ехо далеко из полето и дълго се повтаряше от всички страни — пееха петли и по дворовете оттатък, и по близките села. Начупената линия на планинските зъбери на изток изеднаж се открои върху бледнеещото небе. Някъде в полето се чу тих, но ясен човешки глас, остро изскърца колело и започна равномерно да се повтаря тоя звук, докато затихна някъде в далечината.

— Ами ако ни усетят, преди да… — подхвана изтихо Богоя, но някой го ритна сърдито и гласът му отеднаж пресекна.

Започна бързо да се развиделява и скритите тук люде, легнали ничком върху пушките, въртяха очи на всички страни, сякаш за пръв път виждаха това поле и живота по него, който пак започваше с новия ден. Откъм новото село се зададоха две жени и се изкачиха по височинката към кулата; едната все току местеше ту в едната, ту в другата си ръка доста голямо, черно котле, види се, пълно с току-що издоено мляко. Спряха се те пред портата на кулата, чуха се гласове. Някой отвори портата отвътре и двете жени влязоха. Портата остана отворена след тях. Шуреят на Кривио току се приподигна на лакти:

— Ами що не влезем ние вътре бре! Какво ще ги чакаме тука?

Кривиот се подпря на пушката си, изправи се на колена. Огледа се наново той през гъстия храсталак. Слънцето още не беше изгряло, много рано беше още, агите няма да развалят толкова рано рахатлъка си. Те са в кулата, те още спят. Портата отвори някой от ратаите и ето още зее насреща… Кривиот пак се подпря на пушката и стана:

— Хайде… Ще влезем.

Виждаше се как закуца напред, храстите се клатушкаха над него. Надигнаха се и другите шестима селяни и тръгнаха през ракитака. На двайсетина разтега от портата рекичката завиваше встрани ведно с ракитака по двата й бряга. Тук Атанас Кривиот изеднаж излезе от гъсталака и като се кривеше на всички страни, изтича към отворената порта; втурнаха се след него и другарите му. Те и седмината почти едновременно влязоха в двора на кулата. На няколко стъпки пред входната врата на кулата стоеше наметнат с някаква дреха един от тайфата на Арап ага, види се, току-що станал от сън. Щом видя въоръжените селяни, той изпсува гласно и остана с отворена уста срещу тях. Нататък, към дъното на двора, стояха двете жени и двамата от ратаите на агата; бяха се извърнали насам и също гледаха като втрещени. Атанас се насочи с пушката в ръце към турчина пред входната врата, току зад него вървяха другарите му. Турчинът посегна с едната си ръка назад — търсеше вратата зад себе си, — но Атанас го сграбчи с голямата си кокалеста ръка за разголената гуша, избута го и го притисна до стената:

— Да не си посмеял да викаш! Ей сега ще те изтърбуша!

Турчинът бързо се окопити, но едвам успя да викне с продран глас:

— Хайредин ага!…

Нахвърлиха се върху него и другите селяни — с ръце, с пушки и след къса борба оставиха го мъртъв край стената. После те нахълтаха в отворената врата на кулата и зашляпаха с босите си нозе по дървената стълба на горния кат. Долу бяха само хамбари, а горе имаше четири стаи. Горе, в тесния ходник между вратите на четирите стаи, се показаха други двама от пазачите на Арап ага, и те без оръжие, по долни дрехи, току-що наскачали от леглата си.

— Удри — викна Атанас и гръмна. Изтрещяха още няколко изстрела. Сгромолясаха се там и двамата турци. Селяните минаха през труповете им. На една от вратите се мярна и друг турчин. — Дръжте го! — викна пак Кривиот; той напълни отново пушката си и блъсна съседната врата в ъгъла.

Отвори се широка стая с цяла редица прозорци насреща. Атанас влезе бързо вътре с насочена пушка, след него влезе и шуреят му. Откъм съседната стая се чуваше тропот и вик — водеше се там отчаяна борба. Надигна се страшен писък, сетне утихна задавено и отеднаж настана тишина. А тук, върху нисък одър край стената, седеше сам Хайредин Арап ага, току-що събудил се. Той беше с някаква нощна капа, с разкопчана, шарена риза. В ъгъла срещу леглото му бяха подпрени две пушки, на едно ниско столче там беше сложен силяхлъкът му с кама и револвер, виждаха се и редица патрони под тънката жълта кожа. Агата гледаше изпод вежди нахълталите в стаята му селяни, но и се ослушваше към другите стаи. Лицето му иначе беше спокойно, сънно, ала под мургавината на кожата му бе избила бледност, та изглеждаше като опърлен.

— Е, Арап ага… Куче бесно! — викна или може би въздъхна срещу него Атанас Кривиот.

Тогава агата пристисна презрително дебелите си — модри устни и понечи да скочи. Хлътна бързо върху кривата си нога Атанас, още еднаж и цял се стовари върху турчина с едрото си тяло. Арап ага напразно се опитваше да се измъкне. Кривиот сложи пушката си на пода, сграбчи турчина за брадата, изви главата му назад.

— Дай ножа — посегна той с другата ръка към шурея си.

И закла агата в леглото му.

Селяните взеха само оръжието на петимата избити катили38. Атанас Кривиот рече:

— Да не посмей некой да вземе нещо друго оттука! Ще кажат после, че сме ги ограбили. Ние не сме за грабеж…

Слязоха и седмината долу, в двора. Стояха там все на същото място двете жени и ратаите на Арап ага. Атанас Кривиот им махна с ръка:

— Елате… — Сетне той продължи: — Само вие тука видехте що стана и ако се разчуе за нас, ще знайме, че вие сте казали.

— Не бери грижа, Атанасе — викна един от ратаите. — От нас нема да излезе. Ние…

— Направихме го, ще знайте, за добро. Ама ако отвори некой от вас уста — ще смогна аз да му откъсна главата. Изтребихме бесни песове, дете в майка беше проплакало от них.

— Така, така, Атанасе… Живи да сте, брате!… Не берете грижа — развикаха се един през друг ратаите и двете жени.

Излязоха от двора на кулата седмината въоръжени селяни, надигали сега по две пушки, силяхлъци и всякакви други оръжия. Те още се виждаха надолу по пътя, когато една от жените в двора викна:

— Ама що стоиме ние тука!

И току се спусна тя навън, накъм новото село, припна след нея и другата, като подрънкваше с празното котле.

Малко по-късно откъм селото се зададе тълпа от петдесетина души мъже, жени, деца. Скърбуцаха между тях няколко коли, клатеха глави дребни кончета, магарета. Нахлуха всички в двора на кулата. Разбиха хамбарите, разбиха вратите и на другите складове нататък към дъното на двора. Дигнаха всичко, що се намери тук за храна, за облекло, и го пренесоха по къщите си, скриха го вдънземя, отведоха и конете на Арап ага. Нямаше какво друго да се взема — останаха само голите стени в кулата, разбитите врати и празните хамбари. Тогава тия възбудени люде дигнаха и хвърлиха в трема долу, под стълбата между хамбарите, и убития в двора турчин. Сетне напълниха долния кат на кулата със слама и я запалиха.

Беше на шестия ден на панаира, когато докараха в двора на чаршийската джамия обгорелите трупове на Хайредин Арап ага и на четиримата му пазачи. Още предния ден се разчу за убийството на Арап ага, но само това се знаеше, че бил нападнат в кулата му от непознати люде, които са запалили и кулата. Настана голям смут из чаршията, когато минаха там, през цялата чаршия, колите с избитите турци. Същия ден заптиета и въоръжени преспански турци прекараха пак през чаршията голяма група селяни — изполичарите на Арап ага и други някои селски люде, които заптиета бяха настигнали по пътищата тоя ден — боси, окъсани селяци, които вървяха като подплашено стадо между настръхналите въоръжени турци. Наблъскаха ги всички в градския затвор — гладни, жадни, премалели от страх. Между тях не беше ни Атанас Кривиот, ни шуреят му, ни друг някой от другарите му.

Настаналото смущение в чаршията премина бързо тоя ден. Никога преди не се бе събирал толкова свят за панаира, никога не бяха ставали толкова много покупки и продажби, дошли бяха тоя път в Преспа и повече камилски кервани, та изкарваха камилите на цели стада в околностите на града. Голяма беше залисията у всички — минаха през чаршията колите с убитите турци, и заминаха, минаха и задържаните селяни, замря, утихна за някое време пазарът, сетне пак всичко зашумя, завика, раздвижи се нагоре-надолу. Шумно, с викот и тропот започна и другият ден. Никой не забелязваше, че в чаршийската джамия се събираха турци. Още рано тоя ден те бяха погребали убитите и сега пак се събираха в джамията, но мнозина от тях бяха надигали оръжието си.

Най-напред всички се струпаха в самата джамия. Глух и някак далечен се чуваше в полумрака между дебелите каменни стени гласът на главния ходжа. Той не изричаше молитви, нито повтаряше изречения от корана, а с несдържана ярост призоваваше правоверните да излязат в защита на своя дьовлет и падишах, на своята мюсюлманска чест. В здрача под сводовете на джамията, над главите на събраните тук османлии, застанали един до друг мълчаливи и неподвижни, се виждаше широката бяла чалма на ходжата и мрачното му лице — мургаво, с хлътнали бузи и дълбоки бръчки, обкръжено с прошарена, кръгло подстригана брада. Той не ръкомахаше, не въртеше очи и глава и само гласът му се носеше из цялата джамия пълен с гняв:

— … Не давайте, което ви е дадено от самия аллах, счупете ръката, която посяга да ви го вземе! Вие сте господарите на тая земя, а всички други, които живеят тук по ваша милост, са ваши роби. Така е отредил аллах и това е неговата воля. Но дали не сме предизвикали върху себе си неговия справедлив гняв? Който се отдели от него и който погази неговия закон — ще загине. Има между нас мнозина, които се отклониха от неговия път и от неговия закон. И ето вашите презрени роби дигнаха ръка срещу вас. Правоверни! Вземете отново оръжието, което ви е дадено от аллаха, за да побеждавате неговите душмани! Правоверни! Вървете срещу душманите на истинската вяра!

Сетне целият двор на джамията се изпълни с възбудени турци, които се събираха на големи групи и слушаха какво ще каже ту един, ту друг между тях. Макар да беше голяма възбудата им, никой не повишаваше глас, не махаше с ръце. Тук бяха и най-богатите преспански аги и бейове, около тях се трупаха бедни люде с изпокърпени потури и джамадани, надянали изпомачкани калеври на боси нозе. Сдържано, изтежко подхвърляха агаларите по някоя дума на гняв и недоволство, а бедняците около тях се ежеха и ръмжаха, стискаха оръжие в ръцете си.

— На главата ни се качиха вече гяурите — рече Исмаил бей и гласът му като че ли излизаше от огромния му корем. — Цялата чаршия е тяхна, а ето дигнаха и оръжие срещу нас. Какво ще ги гледаме още? Удри свинята, да знае мястото си!…

По-нататък Рамадан ага въртеше тъмните си кръгли очи, с едната ръка току подръпваше дългите си мустаки, а другата ръка бе сложил върху силяхлъка си, който беше пълен с револвери и ножове.

— Какво — ръмжеше той. — Московецът ги учи! Московецът ги кара да се дигат против нас! Нашият най-голям душманин, а всички гяури и тия наши келеши са с него…

Край шадравана сред двора бе застанал Кючук Кадри, препасан и той със силях, с пушка в ръце, и току кривеше надменно рамена, ръце:

— Сто гяурски глави ще взема за Хайредин ага! Няма да питам ни каймаками, ни паши. Тях Ицо Бабол с алтън ще ги купи… — Той стисна кокалената дръжка на ятагана си, който беше мушнат в силЯха му, и викна: — Кардашлар! Тръгвайте след мене. С ръка на кривия си ятаган, с пушка в другата ръка Кючук Кадри се заклати на късите си нозе към портата на джамията. Пред него се разтваряше широка пътека между навалицата, а зад него се струпваха все повече турци и се блъскаха, надпреварваха се кой да го настигне по-скоро. Той излезе пред широката порта на джамията, огледа се, като да се колебаеше накъде да тръгне, и току се отправи към чаршията. След него тропаха с кондурите си около стотина агалари и всички бяха въоръжени. Никой не знаеше и не питаше накъде ги води Кючук Кадри, но всички бързаха след него на гъста тълпа.

Преди тях още, като вледеняващ полъх, се разнесе слух из цялата чаршия, че идат насам разярени въоръжени турци, но панаирджийската залисия не спираше. И дори настъпи още по-голямо оживление — всеки бързаше в страха си да купи каквото бе наумил или да продаде още нещо. Само по улицата, по която се зададоха въоръжените турци, и навред, където минаваха, заглъхваше шум и глас, людете ги гледаха с уплашени очи.

Кючук Кадри влезе право в магазина на братята Баболевци. Нахълтаха в големия магазин и други от турците, сблъскаха се на двете му врати, не ги побираше да влязат всички отеднаж. Магазинът беше пълен и с купувачи, които замръзнаха от страх кой където бе застанал или се притискаха край стените да не пречат на агаларите. Кючук Кадри мина през целия магазин, мина край Миро Баболев, който виждаше, че става нещо нередно, ала не се и опита да спре турчина, а другите турци, които се притискаха след КадриЯта, го изблъскаха чак към стената зад него. Кючук Кадри влезе направо при Ицо Баболев, зад стъклената преграда. На миндерчето там седеше и един битолски търговецевреин, който тъкмо в това време бе извадил една голяма кесия с пари и се готвеше да плаща за някакви току-що купени врешки, Ицо се приподигна па мястото си, като че ли за да посрещне турчина или може би да се защити, но Кючук Кадри бързо насочи пушката си в лицето му и гръмна. Лицето на търговеца в миг почерня, той се сви на мястото си, сетне се по-люшна и падна, рухна без глас в нозете на Кючук Кадри. Евреинът стоя един миг занемял и неподвижен, с кесията в ръката си, после скочи и се дръпна назад, блъсна с гръб стъклената стена зад себе си, изпукаха остро стъклата и се пръснаха със звън на пода. Погледна го Кючук Кадри с мътни очи и току премести пушката в другата си ръка, пресегна се и дръпна кесията от ръката му. И докато мушкаше кесията в пазвата си, прекрачи трупа на убития търговец, надвеси се над масичката, дето Баболевци събираха през деня парите си. Дръпна припряно едно чекмедже, звъннаха там купчини пари и Кючук Кадри сграбчи от тях с цяла шепа, мушна в джеба на потурите си, после пак. На пода тупнаха и се търкулнаха изпуснати монети. Нахълтаха в стъклената стаичка и други турци, струпаха се и те около ниската масичка. Другите турци вън се нахвърлиха да разбиват и грабят по целия магазин. Купувачите се разбягаха един през друг, избяга вън и Сандо, по-големият син на Миро Баболев, избягаха и калфите. Само Миро стоеше там до стената, видя как Кючук Кадри уби брат му и едва когато започнаха турците да ограбват магазина, като че ли гърлото му изеднаж се отпуши, нададе той пискливи викове:

— Аман, агалар! Що правите, защо правите така, агалар! Аман…

През счупените стъкла на преградата се пулеше с пребледняло лице евреинът, но там, зад преградата, нямаше вече турци. Сега те всички тарашуваха и се блъскаха пред рафтовете по всички стени на магазина и колкото мушкаха по пазвите си, в поясите, по джебовете си, много повече тъпчеха разни стоки и вещи по прашния под. Сетне отеднаж, като по команда, грабителите се втурнаха към вратите и се изсипаха вън, на двете улици пред магазина. А оттук, от тоя кръстопът, бе започнала страшна бъркотия, която бързо обхващаше цялата чаршия. — По всички улици наоколо бягаха люде на гъсти тълпи, дюкянджиите спущаха с трясък кепенците на дюкяните си, многобройните сергиджии по улиците и пазарищата прибираха с трескава бързина стоките си и в уплахата си често не знаеха с кое да се заловят понапред. Чуваха се викове, вайкания, плач, викаха мъже, жени, деца:

— Бегайте бре, люде! Турци, турци! Убиват! Майчице!

Чуваха се и други викове по дюкяните, около сергиите:

— Затваряйте по-скоро! Пусни кепенците! Прибирай! Носи това, дигай това! Остави, остави, огън да го гори! Избиха ни!…

Турците се струпаха на улицата за към атпазар, Кючук Кадри махна с ръка и ги поведе нататък. Мнозина от тях се отбиваха ту в един, ту в друг от дюкяните, които бяха останали отворени или полуотворени, и задигаха оттам едно или друго, или пък вземаха нещо и току го захвърляха още там, в дюкяна или на улицата. Повечето от дюкяните бяха оставени отворени или пък кепенците бяха набързо спуснати и зееше отворена само вратата. По тесните тротоарчета бяха разхвърляни всякакви стоки и разни други вещи — стопаните бяха се опитали да спасяват по нещо или пък не са усетили как са изпуснали ключовете от дюкяна, тефтерите, някаква дреха, как е паднал фесът от главата. Една бакалница стоеше цялата отворена, с пълни врещи и сандъци чак на тротоара вън — стопанинът й оставил всичко и избягал, без да се обърне да погледне поне още еднаж дюкяна си.

Бъркотията започна от тая улица, след като се чу изстрелът, с който Кючук Кадри уби Ицо Баболев, Разбягаха се най-напред купувачите в магазина на Баболеви, сетне всички се втурнаха да бягат. Като гледаха пред себе си това подплашено човешко стадо, турците се спуснаха подире му с още по-голямо настървение. Чуха се изстрели, засвяткаха ятагани. Някой от бягащите изпищя отчаяно и когато тълпата отмина и се разля, изчезна по съседните улици, насред улицата останаха два трупа — единият ничком, с подвити нозе, а другият се бе проснал по-нататък по гръб, с разперени ръце и нозе. Турците минаха край тях и като че ли се бояха да не ги настъпят, да не стъпят в кървавите локви край тях. Малко по-нататък те настигнаха; един старец, съсякоха и него с ятаганите си. Целият пазар, от единия до другия му край, беше пуст. Насреща, в началото на доста широка улица, бе се струпал добитък — коне, волове, магарета, сритваха се тук-там, въртяха глави, а над цялото стадо стърчаха неподвижни щръкналите самари, кривите вратове и: плоски глави на две камили. По целия площад бяха разхвърляни стоки, виждаха се съборени сергии, а на пътеката за към чешмата се виждаше една стара преспанка, отпуснала се на колена и легнала цяла върху голям куп навити платна, надиплени ризи, чорапи и други подобни вещи. Тя лежеше там, прегърнала с двете ръце стоката си, косите й, доколкото се виждаха под черната кърпа, отдалеко се белееха. Тя беше единственият човек, който се виждаше по целия този широк площад. Останала бе да пази стоката си, легнала като квачка с разперени крила върху платната, новите ризи и чорапи. Дюкяните наоколо бяха затворени — успели бяха людете тук да затворят, затворени бяха здраво и широките порти на ханищата, дето се криеха много люде, които не бяха успели да избягат по махалите. Огледа Кючук Кадри площада с кръвясали очи, като победител напуснатото от врага бойно поле, дигна пушката и я размаха над главата си:

— Кардашлар! Да вървим към затвора! Там са убийците на Хайредин ага. Да им теглим ние сатъра, докато не са ги пуснали!

След Кючук Кадри тръгнаха не повече от тридесет-четиридесет души турци — останалите бяха се пръснали из чаршията да грабят. Друга една тълпа от турци и цигани, надигнали врещи, торби, кошове, нахлуваше в същото време в чаршията откъм турската махала пак за грабеж. А когато Кючук Кадри и следващите го агалари излязоха на улицата, където беше конакът на каймакамина и градският затвор — срещу тях се зададоха две групи от по двайсетина заптиета и им преградиха пътя.

— Назад, агалар — махна с ръка срещу тях юзбашията39 на заптиетата. — Какъв е тоя бузгунлък40? Прибирайте се всички, така е заповядано!

— Кой, каймакаминът ли? — разкрачи се срещу него Кючук Кадри. — Дай ни път, юзбаши, да турим под ножа тия гяури в затвора! Те избиха Хайредин ага и другите наши османлии.

— Назад, Кючук Кадри! — махна сърдито юзбашиЯта. — Прибирайте се, че ето с нас ще се разправяте. — После той изеднаж промени глас и израза на лицето си, пристъпи към убиеца и му рече примирително: — Не може вече, Кючук Кадри. Каквото сте направили досега, направено е. Повече не може, щом ние излизаме вече на улицата. Хайде, кардашлар, вървете си.

Поогледа се Кючук Кадри, поразкърши рамена и току надяна пушката си на шарения й ремък. Юзбашията не можеше да го пусне по-нататък — към затвора, — но му даваше свободен път, да се прибере с тайфата си. И Кючук Кадри сви по една съседна улица, наежените му другари мълчаливо го последваха.

Заптиетата се пръснаха по чаршията на малки групи. Оттук-оттам, като да изникваха от земята, започнаха да се показват все още преплашени преспанци, които се бяха изпокрили по зимниците и по други затулени места в дюкяните си, разтвориха се и портите на ханищата. Двама чауши с по неколцина заптии тръгнаха и по християнските махали. Те се спираха тук-там и подканяха:

— Излизайте, чорбаджилар. Върнете се в чаршията. Излизайте, ние сме тук, никой няма и с ръка да ви докосне…

Наизлязоха люде плахо, предпазливо, сетне се занизаха цели върволици към чаршията. Дигнаха убитите с плач и вик, който бързо затихна. По дюкяните се раздвижиха стопаните им, прибраха едно и друго, ругаеха и проклинаха, но и тук се озъртаха все още уплашени, Оживението из чаршията се засилваше, улиците пак се изпълниха с люде, които бързаха нагоре-надолу, но някак тихо, плахо, не се чуваше шумна пазарна врява и викот, а повече тропот на бързи стъпки или тук-там ще изтрака и ще отмине кола. Чуждите люде, които бяха дошли в Преспа за панаира, се разотиваха. По всички пътища наоколо бяха потеглили кервани и бързаха да се отдалечат от разтревожения град…

Рано следобед през чаршията минаха на голяма, група общинарите, първомайсторите на еснафите и други някои от по-заможните преспански граждани. Отиваха в конака да се оплачат на каймакамина за станалото тая сутрин в чаршията. Когато минаваха пред дюкяна на Лазара Глаушев и Андрея Бенков, поспря се тук председателят на общината и подвикна от улицата:

— Хайде, Лазаре, Андрея… Чакахме ви в общината, ама вие… Ще отидем да се оплачем. Що е това чудо, що се върши в Преспа от лоши люде!

Излезе Лазар на вратата на дюкяна си, а зад него застана и Андрея Бенков. Лазар рече:

— Нема да дойдем ние в конака. Нема полза. Надигна се врява сред спрелите се тук преспански първенци, наизлязоха люде и от съседните дюкяни.

— Как да нема полза… — каза председателят на общината. — Да се оставим да ни изпотрепат ли?!

— Не, не — отвърна Лазар и току повиши глас, да се чуят думите му по далеко: — Не казвам аз да се оставим… Ами кажете на целия народ да затвори чар § шията и да не отваря, докато каймакаминът не залови убийците на Ицо Баболев и на другите невинни люде. Надигна се още по-шумна врява.

— Ама как… Ние против конака ли?… — поозърна се председателят и отмина, следван от другите общинари и първенци.

Каймакаминът посрещна преспанските граждани прав сред стаята си и започна той пръв да се оплаква:

— Бре, бре… Каква беля стана? Какъв джувап ще дам сега на валията и чак в Стамбул ще ми искат джувап за тая работа! Кажете, чорбаджилар, кой уби Хайредин ага и неговите хора, питайте между вашите, че както са се разлютили мюсюлманите в града, може още по-голям бузгунлък да стане.

— Каймакам ефенди — започна председателят на църковната община, — днес пострадаха невинни…

— Знам, знам — прекъсна го каймакаминът. — Ицо чорбаджи беше добър човек, приятел ми беше и бъдете рахат, аз ще заловя виновните.

— Видели са там, Кючук Кадри бил… — започна пак председателят, но каймакаминът пак го прекъсна:

— Знам, знам, чорбаджилар, кой е бил и кой не бил. Знам аз по-добре… и бъдете рахат…

Така възразяваше той на всяка дума и преспанци нямаше какво повече да кажат. Спогледаха се те и току тръгнаха да си вървят. Каймакаминът подвикна след тях:

— И кажете на вашите да не предизвикват мюсюлманите, че, не дай боже, още по-голяма беля може да стане.

Преспанските агалари и бейове скриха на сигурно място Кючук Кадри за известно време. Следователят при конака разпита един по един задържаните селяни, но никой от тях нищо не призна, нищо не издаде. Каймакаминът нареди да ги освободят и прати до валията в Битоля, доклад, в който писа: „Задържаните селяни освободих, понеже не се намериха между тях виновни за убийството на Хайредин Арап ага и хората му. Една голяма тълпа от разярени мюсюлмани нападна чаршията и уби четирима християни. Това беше заради убития Хайредин ага и хората му. Виновният Кючук Кадри не се намери в града. Вярвам, че не ще се намери вече християнин да дигне ръка срещу мюсюлманин и ще настъпи пак мир и тишина в поверената ми кааза…“

Не последва никакъв отговор, никакво нареждане до каймакамина. Това лято бе пламнало въстание в Босна и Херцеговина. После се чу за бунт в Стара Загора. Битолският валия намери, че размирицата в Преспа беше благоприятно приключена.