"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

II

Като се освободи от смущението си в първите дни на своя нов живот, Ния забеляза, че у Глаушевци не всичко беше тъй, както би желала да бъде. Тя и преди бе влизала в тоя дом, но като чужда, като външен човек, който идва и си отива, без да се заглежда във всяко нещо. И сега също, когато бе станал неин дом, тя не можеше да се сроди напълно с него. Глаушевата къща беше стара, мрачна и студена, с ниски, почернели тавани и малки прозорчета. Останала бе една част от някогашния сарай на хаджи Серафим — дядото на Султана, — после Стоян Глаушев зида и приправя, колкото да има де да прибере нарасналата си челяд. Тясно беше в тая къща, задушно — при толкова люде, — но имаше и нещо друго, с което Ния не можеше да привикне.

Ния бе дошла тук заради Лазара, а всички в тая къща бяха я посрещнали с обич и тя не искаше да огорчава никого — най-малко старата Лазарова майка. Тя искаше тия вече нейни люде да живеят по-добър живот, по-весел, по-радостен. Във всяко нещо в техния живот имаше някакво усилие, някаква принуда или задължение. Ния си мислеше, че това е дошло след смъртта на Катето, че с Катето бе си отишла радостта от тая къща и не се чуваше тук ни висок, волен смях, ни песен. Всичко беше много мъдро, много редно, такава беше и старата Глаушица — прекалено мъдра и грижовна. Но студено беше в тоя дом и нямаше много радост в него.

Такава бе преди и бащината къща на Ния. Но те живееха тогава в голямата къща двама старци и тя самичка с тях. Ния не можеше да стори нищо срещу мрачната воля на баща си. И бе мечтала да уреди по-иначе някога своя собствен дом. Сега срещу нея беше Султана.

Тя, Лазаровата майка, готвеше само по едно ядене и го слагаше на трапезата вечер, когато се прибираха и мъжете вкъщи. През деня жените и децата прекарваха как да е — с по една бучка сирене, с по няколко маслинки или понякога дори само с паница зелева чорба или друга някаква туршия. То не беше от немотия, но Султана дълго бе живяла сиромашки живот, при всякакви лишения, та и сега, когато трима мъже печелеха в къщата й, не можеше да се поотпусне. Или пък си беше по рождение скъперница. Ния жалеше Кочовите деца. През деня те все проплакваха за ядене и вечер се нахвърляха като гладни кученца на топлата гозба. Глаушевци се хранеха още с дървени лъжици, като селяни и като някогашните преспанци. Така бяха свикнали, а Лазар, който още като дете бе ходил да се учи в Охрид и бе вкусвал всякакви гозби, виждал бе и по-друг ред на трапезата, сякаш не забелязваше какво му слагаха да яде. Но Ния тъкмо с него почна и най-напред за дървените лъжици.

— Лазе… никой сега в Преспа не се храни с дървени лъжици. Може само най-бедните или селяните, които идват в града.

— Да, да… — продума Лазар и се виждаше, че за него не беше много важно с какви лъжици яде. И Ния продължи:

— Продават се в чаршията хубави лъжици, като да са от сребро.

— Тя, майка… Ти с нея поговори. Не беше лесно да се говори със Султана, когато трябваше да се харчат пари. Лазар познаваше майка си и побърза да добави, за да успокои младата си жена:

— Скоро ще ида в Битоля по работа и ще донеса оттам лъжици. Ще бъдат като подарък от Битоля.

Ния можеше да донесе лъжици от бащиния си дом — каква ли не покъщнина бе изоставила тя по големите затворени сега стаи там! Но Лазар бе казал, че няма да допусне никой да помисли, че се оженил за Ния заради богатството на Аврам Немтур. Той бе й позволил да донесе чеиз колкото беше редно за невеста като нея, но ни той, ни Султана също ще посегнат да сърбат на трапезата си с лъжици на Немтура, ако ще да са от чисто злато.

А не беше в тая къща само яденето или само дървените лъжици, с които Ния не можеше да се примири.

Тя извади един неделен ден от сандъците си газената ламба. Започнало бе да се смрачава и Ния реши да запали тоя път лампата. Не беше голяма тая чудна ламба — с кръгло стъклено резервоарче за газ, с лъскава, жълта, сякаш позлатена машинка за фитила и шише, издуто като цяла любеничка. Избърса я Ния грижливо и я сложи върху широката стряха на огнището, дето стоеше и старият железен светилник. Каква лъскава, крехка и прозрачна беше новата ламба редом с тежкия, грубо изкован светилник!

Най-напред нададоха вик децата и се спуснаха към огнището да гледат лампата. Кирил, по-малкият, който се бе изправил вече здраво на крачката си, сочеше с пръстче лампата и викаше пискливо:

— Джидже! Джидже!

Благой — по-голямото момче — гледаше лампата с полуотворена уста, взираше се в нея унесено. Като видя Кирил, че по-голямото братче не му обръща внимание, спусна се и цял се протегна, подигна се дори на пръсти, за да стигне лампата с ръка.

— Ей — сграбчи го отдире Благой уплашен. — Ще я счупиш! Каква е хубавааа!

Ния ги гледаше отстрани и се радваше на тяхната радост. Показа се откъм стаята си и Раца, с тежки стъпки, едва-едва разкрачена и цяла се бе отпуснала под тежестта на своето майчинско бреме. Лицето и, повехнало, с хлътнали бузи и потъмняла кожа, отеднаж се съживи.

— Е, що сега, Нийо, … това ли ще ви свети? Ами как ще свети? — не дочака отговор тя. Ния каза:

— Ще сипем вътре… Ето тука, ще сипем газ. Донесох и газ две оки, тетка ми от Битоля ми я изпрати.

Ще запалим после фитила.

— Ами то като светилника… — побърза Раца да покаже, че се е досетила.

— И тя с фитил, лампата, ама това е машина, виждаш ли? Ето тука се върти, подига се фитилът, свива се. Шишето отгоре и… свети колкото и светилника.

— Гледай ти… Ам хубаво, Нио…

— Хубаво ще бъде. По-хубаво.

Султана мълчаливо следеше по-младата си снаха и ту влизаше, ту излизаше от стаята, негли по някаква си важна работа.

— Що велиш, Нийо, щерко? — чу Ния отеднаж гласът й откъм другия край на стаята. — Това ли да ни свети? Добре ни светят нам светилниците, имаме ги три-четири.

Двете млади жени се обърнаха към нея. Тя говореше кротко, примирително и все пак в гласа и се чувствуваше твърдост. И хлътналите й, откроени очи гледаха издълбоко, със сух, остър блясък. Ния почувствува всичката сила, с която старата жена се противеше на нейното желание да запали тая вечер газената ламба, почувствува голямата сила, с която свекърва й искаше да запази в къщата си установения ред. Ния трябваше да й противопостави също такава голяма сила. Тя не искаше да оспорва на старата жена майчинската й власт и право, нито почитта, която й дължеше, но свекървата сега беше явно несправедлива. Старият железен светилник не беше по-добър от газената ламба. Ния бе виждала в Битоля как свети газена ламба — людете там бяха забравили старите светилници. По-хубаво ще бъде да свети ламба, ще бъде за всички по-хубаво и тя, старата майка, ще може да си вдява иглата вечер, няма да се тюхка и да се моли да й я вдява някой от по-младите. Ния наблюдаваше една дълга минута лицето й, взираше се в очите й. Не беше това само заради лампата. С голяма сила стоеше насреща старата жена, застанала бе да брани нещо много скъпо за нея. А тя още не беше виждала как ще свети новата ламба. Да види поне, да види…

— Майко, да запаля… ти ще видиш.

— Какво ще видя… Цел живот аз со светилник, от старо време още… Така сме си навикнали, а това нещо дяволът го измислил. Ти остави това светило, щерко, скрий го пак в сандъка си.

— Не, майко.

Дребното, бледо, възсиво лице на старата жена се опъна, сухият, остър блясък на очите й пронизваше. Тя за пръв път чу от по-младата си снаха „не“. Ния отказа спокойно и смело. Не искаше да отстъпи и нямаше да отстъпи. Сега и Султана почувствува, че снахата се изправя срещу нея с голяма сила. Лека бледност се разля по лицето на младата жена, но тя гледаше свекърва си спокойно и с непоколебима увереност, че е права. Тоя спокоен поглед беше по-силен, по-устойчив. Султана можеше да я принуди да отстъпи, но само със своята власт на свекърва и майка. Тя не искаше така и се колебаеше, Тя не искаше да бъде като други зла, проклета свекърва. Ния не промени, не повиши глас, говореше със същата почит към нея. Как ще се нахвърли тя. Султана, да вика, да крещи, да събори тая проклета ламба от оджака? Но ето снахата дигна глава срещу нея. За пръв път… и нямаше да бъде само тоя път, то се знай…

Влезе Стоян, а с него нахлу отвън, през отворената врата, студен въздух. Той духна в ръцете си разсеяно и повече за да се пошегува:

— Брей… отеднаж стана студено, щом започна да се свечерява… Добър вечер. Х у, ху! Той и Мал Сечко като големия иска да се покаже, ама нему бързо ще му мине… — той се огледа учуден и добави с пречупен глас: — силата… Ама вие що?…

Трите жени стояха мълчаливи, децата също се бяха умълчали и в стаята беше съвсем тихо.

— Добър вечер, татко — отвърна Ния на поздрава му.

— Добър вечер — повтори след нея като ехо и Раца. Стоян Глаушев нищо повече не би забелязал нито дори по уплашеното лице на Раца, но малкият Кирил изтопурка към него, улови го за ръката и го задърпа към оджака:

— Виж, дедо… джидже! Джидже, виж… Стоян едва сега видя лампата.

— Аха, аха! С нея ли ще ни светнеш, невесто? — обърна се той към Ния. — Е, хайде, хайде да видим какво е това светило, това чудо.

Сетне той, по навик, се озърна да потърси погледа на жена си — какво мисли, какво ще каже тя по тая работа. Ала Султана извърна глава, махна с ръка: правете каквото знаете. И без нужда приседна пред огнището, разбута пламтящите главни.

Ния погледна Раца, а тя стоеше там с наведени очи и колкото и да беше поуплашена от свекърва си, по бледите й, подпухнали устни трептеше хитра усмивка. Ния извърна очи към свекъра си. Той я гледаше ухилен, с радостни, любопитни очи. И каза нетърпеливо:

— Хайде де! Пали!

Влезе и Кочо.

— Добър вечер.

— Татко — викна срещу него по-голямото му момче. — Стрина Ния ще пали, ще пали… е това, лампата!

Кочо погледна лампата на оджака, плъзна поглед някъде край Ния-беше свенлив човек и все още се стесняваше от снаха си.

— Де да видим — прозвуча спокойно и равно гласът му и такъв беше тоя глас, че никога не можеше да му се възрази. Кочо говореше рядко и само това, което беше необходимо, което беше уместно.

Ния спря за миг поглед върху свекърва си и мълчаливо излезе вън, сподирена от погледите на всички в стаята; само Султана седеше с ПОДБИТИ колена пред огнището и гледаше пред себе си намръщена. Ния се върна с един лъскав тенекиен съд с похлупаче, една крива, тясна тръбичка излизаше ниско от издутата му долна част — за сипване. Посрещнаха я всички с жадни, любопитни очи и пак само Султана седеше пред огнището, гледаше пред себе си строго. Ния пристъпи към стряхата на огнището, придръпна лампата към себе си. Наредиха се всички около нея в кръг и мълчаливо наблюдаваха всяко нейно движение. Тя остави долу тенекиения съд, свали ловко шишето на лампата, отвинти машинката с фитила, сетне посегна към съда, дигна го.

— Дръпнете се, деца! — викна Стоян. — Тъмно е веке, не се вижда.

А тъкмо той бе засенил най-много оскъдната вече светлина откъм прозорците. Никой не се помръдна. Чу се тих шум на изливаща се течност, стаята изеднаж се изпълни с непозната миризма — остра и някак влажна, проникваща сякаш и до гърлото. Някой шумно изсумтя.

— Уф, смърди! — чу се гласът на Султана. — Що е сега пък това?

— Мене не ми смърди — каза Кочо.

— Ай, колко хубаво миришеее! — проточи гласец Благой, по-голямото момче.

Като завинтваше с бързи пръсти машинката с фитила, Ния рече:

— Това е газ, майко. С нея гори лампата. Вместо лой. Като се затвори добре, нема да мирише.

Тя се наведе към огнището с лампата в ръка, взе с другата си ръка една по-малка запалена главня и я насочи към дигнатия високо влажен фитил. Във въздуха пропълзя синкав дим от главнята, но фитилът пламна, затрептя, залюля се висок пламък и започна да се точи, да се къдри нагоре друга една лента от дим, черен и гъст. Децата, и Стоян с тях, наблюдаваха всичко това с проточени вратове, загледа се в ръцете на Ния дори и Султана, но с презрително свито лице. Ния хвърли главнята в огнището и се изправи. Пушливият пламък на лампата се люлееше по всички посоки пред лицето й, сетне тя бързо врътна машинката и пламъкът се скри, остана да се точи едва ли не само черният му дим. Тогава Ния сложи шишето на лампата, черният дим изчезна и всички видяха как засия лицето й, ръцете й, озарени от тиха, постоянна, ярка светлина. От машинката на лампата се подаваше едва-едва бяло, ярко пламъче и блестеше в светлина цялото шише. Ния пак посегна с два пръста и приподигна фитила. Бялото пламъче се дигна по-високо, подвижно и още по-ярко. Виждаше се цялото лице на Ния и как блестяха очите й, отворени широко срещу светлината на лампата. Младата жена се придърпна и се огледа. Заозъртаха се и другите наоколо. Светло! Хубаво! Ето, всичко се вижда в стаята. Беше се стъмнило доста и само прозорците се синееха там, надничаше през тях гаснещата зимна вечер, но в стаята беше светло; не се спотайваше както преди треперлив мрак по ъглите и много близо около люлеещото се пламъче на светилника. На стряхата на огнището беше и старият светилник. Стоеше на трите си разкривени нозе, тежък, груб, почернял от годините и още по-черен сега — без неговото мижаво пламъче.

Малкият Кирил, дигнал високо брадичка към лампата, разтворил широко очи, не можеше да се нагледа на новото светило. Той въздъхна дълбоко от напрежение и въздишката му се чу из цялата стая. Раздвижиха се всички. Ния изнесе вън тенекиения съд с газта и пак се върна.

— Е що, невесто — посрещна я Стоян, — сега с това ще си светим, а? Ами къде се намира тая миризлива водица за лампата, има ли некъде чешмичка да си наливаме? Май нема такава чешмичка.

Султана се изправи уж забързана по работата си и рече, като просъскваше, с презрение през разредените си, изпочупени зъби:

— Вие пак ще запалите един ден светилника, пак ще се върнете при него, че в него нема лъжа и дяволии, ами де сега, като сте рекли…

Тя се почувствува сама срещу всичките си люде — и малките дори бяха против нея, но тия й думи бяха най-напред за по-младата й снаха и тъкмо тя, Ния й отговори:

— Майко, и на тебе ще ти хареса повеке лампата.

— Никогаш.

— Ще видиш. А Лазе, той като чете нощем, сега ще му бъде по-добре. На светилника очите му се зачервяват. А газ, татко, имаме цели две оки. После ще си купим от Битоля. Има там колкото искаш.

Влезе Лазар, затвори вратата и се спря изненадан от силната светлина на лампата.

— Хубаво — рече той и като забеляза мрачното лице на майка си, пристъпи към нея: — Нели, майко?

— Що?… Не виждаш ли как смърди!

— И лойта мирише, майко, и дори по-тежко.

През цялата вечер се говореше повече за лампата, децата не можеха да откъснат очи от нея. Като седнаха да вечерят, Лазар разказа каквото знаеше за газта.

— От земята извира. Гъсто като катран. Продупчат на дълбоко и започва да извира. От него изваждат и газ, и други горива, във фабрики ги изваждат.

— Ами къде, Лазе, в коя земя? — попита Стоян. — Не ще да е по нас, не ще да е наблизу.

Лазар остави лъжицата, обърса мустаките си с тъкана шарена кърпа, изправи глава, негли всички да го чуят по-лесно, и рече:

— В Русия, татко.

На свой ред остави лъжицата си Стоян Глаушев и не сваляше очи от сина си, пълни с удивление.

— В Русия! — повтори той с дълбок глас. — Бре, бре, бре! Каква земя, какво чудо! Русия…