"Преспанските камбани" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

IV

Преспанската община сега нямаше големи грижи около двете градски църкви. Председателят поп Костадин и петима епитропи се грижеха за платата на свещениците, за восък, за някоя поправка и за разни други обикновени нужди. Откакто се обяви българската народна църква за независима и отхвърли гръцкия патриарх, Преспанската община, както и всички други общини, пращаше в Цариград до петдесет и повече лири годишно за нуждите на общото народно дело. А откакто преспанци прогониха наместника на битолския гръцки владика, престанаха да плащат и владишнина на владиката. Всяка година той пращаше до общината по няколко писма и молеше почтително да му се праща владишнината, а преспанските общинари нито отговаряха на тия писма. Тая година владиката прати нарочен човек и пак с едно дълго писмо до общината, но като се яви владишкият пратеник пред общинарите и им поднесе владишкото писмо, поп Костадин отказа да приеме писмото и само това отговори:

— Ние сме се отказали веке и от патриарха, и от владиците му.

Владишкият пратеник рече смирено:

— Вие поне прочетете какво ви пише дедо владика и отговорете му също писмено, както подобава. Сега му отговори Лазар Глаушев:

— Ние сме се отказали от него и нема защо да отговаряме на писма, които не желаем да получим.

Владишкият пратеник си отиде. Преспанските общинари и Лазар Глаушев между тях, и всички, които четяха в читалището цариградските вестници, знаеха, че борбата с фанариотите тъкмо сега бе навлязла в решителна фаза — в Цариград, а също и по други някои места, се водеше с голяма разгорещеност. Турската власт, която нарочно подстрекаваше борбата между българи и гърци, сега, като виждаше, че победата наклонява накъм българска страна, поддържаше Фенер и все отлагаше да сложи справедлив край на дългогодишната разпра…

Всички грижи на Преспанските народни избраници сега бяха около училището и читалището. Имаше двама-трима между тях, които още държаха и за елинска наука в училището, но техният глас не се чуваше. Преспанци бяха обладани от ревност тяхното училище да застане между първите в страната. Църковният дискус, който бе определен за училището, празничен ден се пълнеше със сребърни и медни пари и по това се познаваше и народната воля. Решено бе да се отворят в училището още два класа, та да стане то шестгодишно, каквито бяха училищата и по други по-големи градове. Решено бе, но нямаше учители, а те трябваше да бъдат най-добри. Лазар Глаушев писа писма за учители и в Цариград, и в Пловдив, и в Самоков, и навсякъде, където се знаеше, че има най-добри училища, писа писма и лично на Неофита Рилски, на Якима Груев, на Христо Данов и под всяко от тия писма, пълни с молби, с ревност за наука, с патриотично въодушевение, се подписваха с особено усърдие всички общинари и училищни настоятели. Получаваха се отговори, и те пълни с ревност за наука, с патриотично въодушевение, с похвали за преспанци, но и със съжаления, че не можеше да се помогне на Преспа: учители нямаше и доколкото имаше добри учители — никой град или село не искаше да се лиши от тях, даваше мило и драго, за да ги задържи за себе си.

Беше през първите дни на май, когато една ранна сутрин в житарския дюкян на Лазар Глаушев и Андрея Бенков се яви един непознат мъж. Те и двамата бяха в дюкяна си, Лазар и Андрея, и току-що бяха подхванали всекидневната си работа. Пристъпи към тях непознатият — среден на ръст човек и доста мършав, с тесни рамена, но с голяма глава, която държеше високо изправена, гордо и дори надменно, предизвикателно, а се виждаше, че така се държеше той по рождение. Носеше висок ален фес. Тясното му лице с доста голям, леко изгърбеннос беше обрасло с гъста, широка брада, в която се губеха също тъй гъсти мустаки. Хвърляше се веднага в очи чистата бледност на лицето му и още повече това, че той гледаше само с едно око, а другото му око — дясното — беше затулено с тънка черна превръзка, която минаваше през челото и под едното му ухо и се губеше под ниско прихлупения фес. И още едно нещо биеше в очи: облечен беше в извехтяло, но много чисто френско облекло от тъмносив сливенски шаяк, със снежнобяла, чупната яка и черна връзка. Гласът му, гърлен и плътен, прозвуча твърде силен за неговия ръст:

— Добро утро — и непознатият продължи, без да дочака отговор: — Кой от ваша милост е Лазар Глаушев?

Изправи се срещу него Лазар, а стана и Андрея Бенков — в непознатия имаше нещо, което внушаваше почит, пък и предизвикваше любопитство. Лазар рече:

— Аз съм Глаушев.

Непознатият му подаде бледа, но доста едра ръка и го гледаше втренчено с единственото си око:

— Аз се казвам Райко Вардарски. Търсили сте учители за Преспа — бързаше той. — Пратиха ме при ваша милост. Аз съм учител.

Лазар мълчаливо стисна ръката му, сетне каза:

— Търсим учители за Преспа. Дай боже вие да сте такъв, какъвто търсим. Повелете, седнете.

Седнаха и тримата. Единственото око на Вардарски се втренчи още по-силно в Лазара — голямо, тъмнокафяво и гореше дълбоко в него такъв блясък, че сякаш бе преминала там светлината и на другото око. Лазар забеляза, че Вардарски така се отпусна на посоченото му място, като че ли едвам се бе държал на нозете си до тоя миг. Подаде му тютюневата си кесия. Вардарски взе кесията и рече заядливо:

— С нас, даскалите, като с просяци: щом ни видят на портата, бързат да ни поднесат коматче.

Той си сви дебела цигара — бързо, нетърпеливо. Андрея му поднесе огнивото си и гостът жадно засмука цигарата. Лазар предпазливо го оглеждаше и нищо не отговори, а подвикна на калфата:

— Поръчай три кафета.

За тия няколко мига около Вардарски се образува цял облак тютюнев дим — така жадно смучеше той цигарата си и гледаше някъде пред себе си, обмисляше нещо или просто се наслаждаваше на тютюневата упойка. И така заговори той пак — загледан пред себе си, — но плътният му глас сега потреперваше:

— Говориха ми за вас и ще започна направо, пък нема и що да крия. Аз ида от заточение. Близу четири години бех в Анадола, в едно село на три часа път от Бруса. Наказа ме скопският валия за непокорство. Да продължавам ли? — попита той внезапно и с опнати жили на тънката си, мършава шия изсмука самия крайчец на цигарата.

— Ами… да — отвърна Лазар. — Моля, продължавайте.

— Знам ли? Може и дотук да се вижда ще ме бъде ли за учител, или нема да ме бъде. Вие кажете…

— Моля, продължавайте — повтори Лазар и пак му подаде тютюневата си кесия.

Вардарски обърна към него окото си, взе кесията и пак си сви дебела цигара. Запали я, духна пушък. И продължи по-спокойно:

— Преди това бех дванайсет години учител. От Скопие съм. Учил съм се в Самоков, в Прилеп и в Габрово. Ще ви покажа черно на бело — и той пак изви окото си към Лазара, пълно с подозрение.

— Тука нема нужда. Ще покажете в общината. Редът е такъв. Женен ли сте?

— Не — сви дебелите си черни вежди Райко Вардарски и пипна едва-едва черната превръзка на сляпото си око.

Лазар се загледа в него да познае възрастта му. Той не изглеждаше по-стар от тридесет и пет години, макар да се бяха появили по брадата му, по мустаките му и около слепите очи доста бели косми. В единственото му око гореше млада сила, движенията му бяха гъвкави и сигурни. Изеднаж лицето му побеля като вар, дори през гъстите косми на брадата му, долната му челюст се отпусна, той преглътна мъчително, по челото му изби обилна пот. С отпуснато движение захвърли недопушената цигара и се облегна на стената. Андрея Бенков скочи смутен, Лазар улови ръката на Вардарски — изстинала, с влажна длан:

— Що ви стана?

Вардарски веднага се съвзе, изправи се, нетърпеливо побутна ръката на Лазара:

— Нищо… От цигарата. Здрав съм като камък аз — дигна той пак голямата си глава, сетне просия в окото му нещо като усмивка: — Вие ме урочасахте… бехте се загледали в мене…

Усмихна се и Лазар едва-едва — как бе доловил погледа му Вардарски? В тоя миг влезе кафеджията, поднесе чинно кафетата. С изненадваща бързина взе кафето си Вардарски и бързо го изсърба. Глаушев си помисли:

„Тоя човек е гладен.“ И попита:

— Направо ли от Анадола се връщате?

— Направо. През Солун, Битоля… Право тук. Така ме насочиха, пък аз търся работа. — Вардарски се съвзе напълно и пак гледаше надменно, гласът му буботеше-пак тъй силен и дълбок. Той продължи: — Сега е краят на годината, скоро ще разпуснат училищата, но аз, какво: не можех да дойда по-рано.

Глаушев стана:

— Да излезем за малко.

Излязоха на улицата и Лазар поведе Вардарски към една механа наблизу. Влязоха мълчаливо и седнаха край ниска масичка. Лазар подвикна на механджията:

— Набързо, Милане… опечи в жарта нещо там, да позакусим с учителя.

Вардарски бе насочил някъде лъча на погледа си и като че ли нищо не чуваше. Те и двамата мълчаха, после все тъй мълчаливо започнаха да ядат. Вардарски късаше едри залъци от белия и мек купешки хляб, късаше с по два пръста крехкото печено месо, по което бе полепнала бяла пепел. Той дъвчеше бързо и се виждаше, че има пълна уста здрави зъби. Глаушев едва-едва преглъщаше, колкото да му прави дружина, но Вардарски и не го поглеждаше. Вече към края на закуската Вардарски спря да дъвчи и с нов залък в ръката си попита някак сърдито:

— Ще може ли една малка чаша вино? Глаушев забърза:

— Прощавайте, как не се сетих! Аз нели не пия…

— И аз не пия често. Но сега ето… една малка чаша.

Механджията донесе две дебели зеленикави чаши с червено вино. Като свършиха закуската. Вардарски извади голяма шарена кърпа и внимателно, дълго бърса пръстите си, мустаките, брадата си. И все гледаше някъде встрани. Глаушев повика механджията и му плати. Като останаха пак сами, Вардарски насочи към него навъсен поглед, но гласът му прозвуча неочаквано меко:

— Благодаря ти. — Той млъкна, но Лазар виждаше, че иска да продължи, и чакаше. Окото на Вардарски се окъпа във влага, омекна и погледът му: — От два дни не бях ял.

Лазар мълчаливо кимна и понечи да стане:

— Да вървим, а?

Вардарски посегна бързо, улови ръката му и я стисна:

— Чакай… Как позна, че съм гладен? — Той скочи: — За такива люде аз главата си давам!

Като стана дума за назначаването на Райко Вардарски, някои от общинарите се тегавеха: не го познавали, да се поразпитало за него, краят на годината бил, защо да му се плаща през разпуса…

— Ето тука пред нас са сичките му свидетелства и защо да протакаме, щом имаме такава нужда от учител? — настояваше Лазар Глаушев. — Най-сетне, ако не е достоен, нищо нема да ни попречи да се откажем от него секи и час.

Така продължи цяла седмица. Райко Вардарски ходеше из града, спираше се тук-там по чаршията, ходеше и по полето наоколо в тия хубави майски дни. Лазар Глаушев бе му дал три бели меджидии, настани се той в един хан и там се хранеше. Людете се заглеждаха по него, а той стъпваше гордо, с твърди стъпки, дигнал голямата си глава и цял трептеше от чистота. Виждаше се някак странен на преспанци и оттам идеше колебанието и сред общинарите, което дори и Лазар Глаушев не можеше да надвие лесно. Вардарски избягваше да се среща често с Глаушева и му каза еднаж:

— Не ща да помислиш, че се навъртам около тебе от угодничество или за нова просия…

— Не говори така, човече…

— Държите ме толкова дни като просяк пред вратата на общината ви. Да знаеш: стоя и чакам само заради тебе, да не бъда неблагодарник, като ме посрещна и прие братски, но нема да чакам още дълго.

На другия ден беше празникът на солунските братя Кирил и Методий и Глаушев му каза:

— Утре следобед общинарите пак ще се съберат. Ще вземем решение и за тебе.

— Ако не вземете решение още утре — вдругиден си заминавам.

— Къде?

— Широка е Македония — рече Вардарски и пипна бързо превръзката на окото си.

— Не, не. Тука ще останеш.

— Ами тука вие как празнувате деня на светите братя?

— Празнуваме — отговори Глаушев. — Чаршията стои затворена, докато трае църковната служба, учителите довеждат сички ученици в църква и тоя ден училището е затворено.

— Това не е достатъчно.

— Така празнуваме ние… — приподигна рамена Глаушев.

Още в зори на другия ден, на самия празник на двамата солунци, в двора на новата църква влезе Райко Вардарски. Пуст беше широкият църковен двор. Дървесата край високата ограда дремеха неподвижни в утринния здрач, обилната млада шума сякаш тежеше по гранките им, стените на църквата се белееха надалеко в здрача и някак звънливо в глухата тишина се чуваше шуртенето на чешмата край западната църковна порта. Насреща се издигаше дървената камбанария с тесни, стръмни стълби и две площадки, чернееха се върху избелялото небе дебелите, яки греди, а горе, под самия покрив, висяха неподвижни и тежки двете камбани.

Райко Вардарски се спря пред заключената църковна врата, огледа се, сякаш търсеше някого, сетне започна да се разхожда нагоре-надолу пред самата църква и стъпките му кънтяха в тишината бързи, неспокойни. Но не мина много време и откъм западната църковна порта се зададе клисарят, като понакуцваше с едната си нога. Той се учуди, като видя Райко Вардарски толкова рано в църковния двор, но мина край него мълчаливо. Сподири го силният глас на Вардарски:

— Ти ли си клисарят? Добро утро бре, човек. Чакай малко.

Клисарят се обърна към него:

— Добрутро…

Вардарски пристъпи по-близу и го гледаше упорито. Клисарят мигаше срещу него поуплашен, но Вардарски сложи ръка на рамото му:

— Отвори църквата и бий камбаните.

— Ами рано е за камбаните — промълви клисарят.

— Не е рано. Днес е нашият най-голем празник.

— Празник е… Свети Кирил.

— Не, човече — разтърси рамото му Вардарски. — Нашият най-голем празник е днес! Свети Кирил и Методий са наши светци. Качи се да биеш камбаните, да се събере целият народ.

— Ще ги бия. Почакай. Знам си аз работата. И клисарят свали ръката му от рамото си. Окото на Вардарски заблестя още повече, то гореше. Клисарят изви очи и понечи да се обърне отново към вратата на църквата. Вардарски леко го побутна:

— Виж какво: ти отвори църквата, пък аз ще се кача да бия камбаните. — Клисарят стисна устни, заозърта се, но Вардарски бързо продължи и като че ли се поусмихна: — Е, днес мене ми се пада… аз съм учител.

— Знам, но… Е, хайде. Бий ги, щом искаш. Ама ти… можеш ли?

— Мога.

— Ето ти ключа, даскале. Удари ги там десетина пъти, а после ще повторим.

Вардарски взе ключа и забърза към камбанарията.

— Ама ти не бързай толкова, има време — подвикна след него клисарят, но Вардарски вече слагаше ключа в малката вратичка на камбанарията.

Той влезе и притвори вратичката отвътре. Изкачи се на първата площадка и разхлабените дъски скърцаха остро под нозете му, после се изкачи на втората — ниско над главата му зееха двете камбани. Тежките железни езици на камбаните висяха неподвижни, за тях бяха вързани въжета, които се спущаха чак долу. Тук горе беше по-светло. През цепнатините и пролуките на дървената камбанария свиреше тихо, едвам доловимо утринният ветрец. На изток изгряваше алена, ясна зора, небесният купол цял светлееше чист и прозрачен. Синееха се планините наоколо, през утринната мъглица над гюлето неравната стена на Железник сякаш се бе отдръпнала още по-далеко на запад. Ниско долу и над цялото поле в далечината на юг и на запад все още лежеше хладна предутринна сянка, градът спеше дълбоко и сладко в тия последни мигове на отлитащата, къса майска нощ. Плахо и сънливо се обаждаха птички тук-там по съседните градини, но никакъв друг шум или глас не нарушаваше тишината над спящия град. Райко Вардарски обръщаше окото си на всички страни и оглеждаше цялата околност, тоя нов за него хоризонт, загледа се учуден в занемелия град — и тук, и там, и по-нататък, — а беше пълно с люде под всички тия покриви, зад всички тия стени, врати, прозорци. В гърдите му напираше бодро чувство от свежия утринен въздух, от изгряващата светлина, напираше и постоянната сила на сърцето му — тревожна и неукротима, — а светлото празнично утро и видът на успалия се град предизвикваше в гърдите му и чувство на детинска палавост. Той сграбчи в широките си длани въжетата на камбаните, нави ги няколко пъти близу до железните езици, които изскърцаха остро. Той бе опулил окото си, та н тъмната, дебела вежда на другото око бе се извила високо над черната превръзка — взираше се някъде в далечината и като че ли очакваше знак. Дойдоха някакви думи, нахлуха в мисълта му, подреждаха се, напираха на устните му.. Тогава той разпери двете си ръце и замахна, блъсна с тежкия железен език два пъти едно след друго по-малката камбана:

— Бим-бам! — после веднага другата, по-голямата: — изеднаж

— Мъммм… — застенаха звънко двете камбани, а Вардарски не преставаше да ги блъска с все сила: — Бим-бим! Бам!

— Разбуди се, граде… и вие сички люде… — викаше Вардарски, а гласът му ту се преплиташе, ту се сливаше с мощния звън на камбаните, преля се в него и звучеше като песен заедно с него, трептеше наоколо, отлиташе надалеко: — Разбуди се, граде… Бим-бим-бам! Ден светъл изгрева, празник велик… Бим-бим-бам!

Той размахваше ръце и удряше камбаните, изблещил око, от челото му се стичаше обилна пот, пълзяха едри потни капки по лицето му, по протегнатия му врат.

— Стига бре, стига! — чуваше се някъде отдолу сърдит, но глух глас, който чезнеше в мощния звън на двете камбани. — Стига бре, даскале! Спри — чу се по-близу.

По тесните стълби на камбанарията се изкачваше с привична ловкост понакуцващият клисар, но Вардарски нищо не чуваше и не забелязваше, вдаден в работата си, унесен в песента на камбаните. Едва когато разгневеният клисар размаха ръце пред лицето му. Вардарски насочи към него пламналото си око и повече от ръкомаханията му и по сърдитото му лице разбра какво искаше от него църковният служител. Разтърси Вардарски едрата си глава, та пискюлът на феса му се преметна високо във въздуха, размаха ръце с още по-голяма сила, разлюля се цялото му тяло:

— Махай се, клисарю!… Бим-бим-бам! Бим-бим-бам!…

Тогава клисарят посегна и сграбчи като с клещи ръцете му, изкривил лице близу до лицето му. Двете камбани млъкнаха и се разнесе гласът на клисаря, писклив, задавен от ярост:

— Ти си побъркан бре! Затова ли те пуснах да биеш камбаните! Що е това! Да не е Великден или свети Петър и Павел! Слизай долу! Пусни! Ще помислят…

Вардарски отви въжетата от ръцете си, отпусна и двете си ръце, изтръпнали и премалели, въздъхна издълбоко:

— Да, клисарю… Днес е велик ден и по-велик за нас…

— Ще помислят, че съм пиян — продължаваше клисарят. — Какъв джуваб ще дам на дедо поп Костадин! Като се улови за въжетата…

Вардарски не го слушаше. Втренчено, едва ли не да излезе от орбитата си, окото му шареше по всички посоки надолу, та дори и клисарят се заозърта. Градът се бе преобразил. Разтворили се бяха врати и прозорци и навред-по улици, по дворища, по градини — бяха се раздвижили люде и като че ли отеднаж нахлу под високия покрив на камбанарията многогласият викот и шум на пробудилия се град. Райко Вардарски се спусна бързо по стълбата надолу, сподирен от сърдития глас на клисаря.

Учителят се отправи към църквата и чуваше с радостно сърце тропота на много стъпки след себе си, а други люде вече влизаха в отсамната, — широко разтворена църковна врата. Той влезе вътре, изви глава на-лязо, после надясно — нямаше много свят в църквата и бяха все по-стари люде. Пристъпи към олтара, спря се с прибрани нозе пред царските двери и се прекръсти три пъти едно след друго с широк размах, тържествено, с изправена глава, като че ли искаше да покаже себе си ка бога, да покаже и своето набожно смирение. Изпълнил тоя свой християнски дълг, той се отдръпна зад владишкия стол и се потули там. През цялото време Вардарски се ослушваше на всички страни в шума на стъпките и тихия говор, който изпълваше църквата. Службата още не беше започнала, но и откъм олтара се дочуваха гласове — види се, свещениците бяха вече там и нещо се препираха. Лукави пламъчета проблясваха в живото, бдящо око на Вардарски — той се досещаше защо се препираха поповете — събудил ги бе рано тая сутрин. А църквата бързо се пълнеше с люде. Те влизаха на големи групи през трите църковни врати, озъртаха се, споглеждаха се позачудени, усмихваха се уж някак досетливо, питаха се с очи, но бързо се подреждаха всеки на своя стол край стените или дето е свикнал да стои. Най-младите се трупаха по-близу до вратите. Откъм женското отделение горе, през гъстите дървени решетки се дочуваше глуха, неспирна врява, проплакваше пеленаче; събираха се там и жените, някоя невеста бе дигнала и детенцето си. Вардарски всичко чуваше, всичко забелязваше, а окото му се разтваряше все по-широко, светлееше по-възбудено. Започна и службата, а люде продължаваха да влизат. Сега Вардарски забеляза насреща и Лазара Глаушев, проследи го къде ще застане. Службата продължаваше и ставаше по-тържествена. Внезапно нахлу нова врява и шум от много стъпки, чуваха се прекъснати, сърдити шишикания, сподавени, усмиряващи подвиквания — тримата градски учители въвеждаха учениците в църквата, подреждаха ги по цялата дължина на лявото й крило и беше чудно как се сместиха и те в претъпканата църква. Сега богомолците стояха плътно един до друг, притискаха се, едвам успяваха да се прекръстят, да превият гръб по посока към олтара. Бързо утихна шум и врява, в тишината се чуваха само тържествените песнопения на свещениците, бодро се обаждаха псалтовете откъм двата аналоя, тихо, но звучно подрънкваше кадилницата в ръката на дякона, само откъм женското отделение ще прелитне бързо пресекнал глас, ще заплаче дете някъде там и пак ще утихне. Слънцето бе изгряло вън, три широки лъча разсипаха здрача в църквата и в тях се виеше на валма синкав дим, проблясваха тук-там стъклени или посребрени и позлатени украси по иконите и полилеите, а запалените свещи наоколо трептяха тихи и бледи.

Учителят забеляза, че и Лазар Глаушев огледа църквата на няколко пъти, сетне потърси погледа му между толкова глави и рамена, които ги разделяха, и леко му кимна със засмени очи. Доволен беше Глаушев, че се бе събрал днес толкова народ в църквата, и като че ли искаше да му се похвали. Вардарски посрещна веселия му поглед и лявото му здраво око гледаше строго — не, той, Глаушев, не знаеше тайната на това стичане на народа в църквата! Камбаните събраха тоя народ. Както позовеш народа, така и той ще ти отвърне. А вие какво досега? Празник и не празник… Ала учителят нямаше време да мисли за едно или друго, за странични неща: той напрягаше ум, събираше най-хубави мисли за днешния празник, за двамата солунски братя и се готвеше да ги изрече пред събраните тук люде, чакаше сгодния миг, за да излезе пред целия този народ. Не му беше за пръв път да излиза пред толкова народ, но сърцето му се блъскаше тревожно в гърдите, нечия ръка стискаше гърлото му. Той знаеше, че ще премине това и сърцето му ще затихне, гласът му няма и да потрепери, но някак бързо мина времето, бързо дойде мигът, когато трябваше да се качи на първото стъпало пред владишкия стол и после на второто.

Утихна отеднаж, сякаш се изпразни цялата църква, и все пак всички бяха тук, гъсто около него, обърнали всички насам лица и втренчени очи. Не започна Вардарски с молитва и набожни думи, а викна с пълен глас и цялата църква притаи дъх:

— Народе болгарски… Дойдох аз от чуждо место между вас, но ние сички сме болгари, братя рождени и чисти славяни. А що е това болгарин? Народ, дошъл от Волга — велика река, — народ, от бога произлезъл, затова и богарин се нарича, народ богарски се нарича. Такъв народ сме ние — болгарски и славянски, народ чист, що не знае ни лъжа, ни кражба, ни лукавство, ни коварство, народ гостолюбив и секога на помощ ще ти се притече, народ многоброен и храбър, и милостив. Ако ми рече некой, че това е самохвалство, тогава аз ще го попитам: кои са по-добрите от нас? Дали гърци или турци, или власи, или сърби, или немци, или франки, или ингилизи? Те не са по-добри от нас, а ние не сме по-лоши от тех. А като поверваш в доброто, ще влезе то в сърцето ти и сичко, що е добро. Благодарен съм на бога, че ме создал болгарин, и се гордея пред сички с името си болгарско. А кой от вас не ще каже същото, братя мои?…

Събраните тук люде, притиснати рамо до рамо, глава до глава, не се помръдваха, втренчили очи в тоя непознат човек, който се бе изправил на стъпалата на владишкия стол. Но те с още по-голямо съсредоточение бяха се заслушали в гласа му, който ехтеше силен, гръмлив, изпълваше цялата църква, властен и сладкозвучен в същото време. Вардарски изричаше смели, дръзки, горди думи, а преспанци не бяха чували друг да им говори така. Те бяха чували от същото място, от същите тия стъпала жалби и молитви, клетви и роптания, а сега тоя човек искаше да събуди тяхната поругана гордост. Те го слушаха изненадани, смутени и всяка негова дума разгаряше в сърцата им нова, непозната жажда, неизпитана сладост.

— Народът наш иска своята правда — продължаваше Райко Вардарски и гласът му не отслабваше, а ставаше негли по-силен, с още по-голяма сила се вливаше в сърцата на тия люде, като жив огън. — Народът наш воюва за своята правда. В мъки адови живее той от векове и неговата правда е света, неговата правда е чиста и велика. Той нема да се уплаши, нема да отстъпи и кога дигне меч за своята правда, не ще погази чуждата правда. Вървете, братя мои, не се спирайте, не се оглеждайте, пътят е избран и ясен пред очите ни: в тая църква ще се слави бог на болгарски език, в училището ще се чете и ще се пише на болгарски език, както се говори в твоя болгарски дом. Но ти, народе преспански, дали си и ти там, дето са сички твои братя?

Тишината в църквата като че ли отеднаж стана още по-дълбока. Млъкна за един дълъг миг и Вардарски, като че ли очакваше отговор. Някой нататък с мъка се бореше с кашлицата си — да я задържи, да я заглуши. Наблизу срещу Вардарски бе застанал около петдесетгодишен мъж, изправил глава над околните, и гледаше с опулени очи, с увиснала челюст, та се чуваше наоколо хрипливото му дишане. Вардарски се придръпна назад, сетне се вдаде напред и дори се приподигна на пръсти, дигна ръка:

— Ти, народе преспански, с какви мисли се разбуди днес и какво бе наумил да правиш на тоя ден? Ти мислеше за дюкяна си, за нивата си, ти се готвеше и днес за трудове и кярове, но църковните камбани те повикаха в божия дом! А днес, братя болгари, е нашият най-голем празник! Благословен да бъде тоя светъл ден на светите братя Кирила и Методия, на двамата братя от Солуна, които просветиха болгарския народ и целия славянски род! Когато ти, народе, забрави името им, ти живея в тъмна тъмнина и под чужда воля и власт, защото те са твоето слънце и без тех ти ще бъдеш слеп и глух. Те ни дадоха наше писмо и наша книга, те ни дадоха живот, защото мъртъв и безплоден е секи народ, който нема свое писмо и своя книга. Фанариотинът зъл и лукав, за да вземе душата ни, хвърли в огъня най-напред книгата ни. Забравете днес, мили братя, земните си грижи, отдайте се на радост и празнично веселие и пейте благодарствено славословие към нашите славяноболгарски апостоли свети Кирил и Методий!…

Още много такива думи изрече Райко Вардарски, размахваше ръце, сякаш да извади и сърцето от гърдите си, а гласът му не отслабна, не престана да пламти единственото му око, той привличаше с магическа сила погледите на всички събрани в църквата. Когато най-сетне млъкна, изправил гордо глава, като да предизвикваше някакъв невидим противник, той направи бавно широк кръст на гърдите си и слезе от стъпалата на владишкия стол. Цялото множество в църквата проследи и последното му движение, като че ли очакваше да чуе още нещо от него, искаше да го погледа още един миг — застанал там, размахал ръце над главите на всички, възторжен и зовящ като някакъв стар пророк. После се надигна глуха врява и се засили, та забуча цялата църква, дочуха се отделни гласове, но никой никого не чуваше и всички бяха обзети от голямо въодушевение. Към долния край на църквата кой знае как се насъбра голяма група млади люде, понесоха се като жива струя през цялото множество и всеки се дърпаше и се блъскаше да им стори път, а те отидоха и откачиха от един позатулен иконостас неголямата икона на Кирил и Методий. Издигна се дървената икона, заклати се високо, та се виждаше от всички краища на църквата; проблясваха по нея посребрени украси и се понесе тя като знаме към средата на църквата, а пред нея се отваряше пътечка, която стигна до владишкия стол. Младите мъже сложиха там иконата, а всички свещеници в своите одежди, поведени от поп Костадина, минаха на редица през множеството и застанаха по неколцина от двете страни на владишкия стол.

— Яко апостолов еднопървний… — започна да пее поп Костадин тропара на двамата солунски братя. — Ааа… — надуха гуши и другите свещеници, а звънкият тенор на дякона екна из цялата църква.

Ала пеенето на свещениците не можа да надвие общата врява. Кой знай по чие указание започнаха да се подреждат люде пред иконата на Кирил и Методий, един зад друг, един до друг и всеки се кръстеше и се покланяше доземи, кръстеше се пак и отминаваше нататък. Раздвижи се, разблъска се множеството между четирите църковни стени — всеки искаше да се доближи, да се поклони пред иконата на двамата равноапостоли, свещениците повтаряха едно след друго тропара им, подзеха го и някои от богомолците, скоро забуча цялата църква, като да се надигаше изпод земята мощен тътнеж.

Които бяха минали вече пред иконата и бяха й се поклонили, започнаха да излизат от църквата. И всички се трупаха около Райко Вардарски, който също бе излязъл и стоеше там, сред двора, със запалена цигара в ръка. Стоеше той мълчалив, намръщен и често-често поднасяше цигарата към устата си или попипваше бързо превръзката на сляпото си око. Някое време людете го гледаха мълчаливо, с нескрито любопитство и почуда — тоя ли слабичък, брадат и надменен човек беше същият, който ги бе развълнувал, който ги бе въодушевил с чудните си думи, с гласа си, като ангелска тръба, за която се пее в църковните песни? Те го виждаха от една седмица по улиците на града, чу се, че бил учител, и ето какъв бил той! Най-сетне някой попита:

— Даскале… сега какво?… Какво ще правим днес, а?

Вардарски като че ли бе чакал тъкмо тоя въпрос:

— Какво ли? Веселете се, празнувайте. Облечете се в най-хубавите си дрехи. Които са между вас Кириловци и Методиевци, да разтворят вратите на къщите си, да посрещат гости за празника си. Пейте песни, извийте хоро. Радвайте се, люде! Пет века сме плакали…

Приближи се Лазар Глаушев, а с него вървяха и мнозина от младите преспанци, които се събираха в читалището. Мина Глаушев през живия пръстен около Вардарски, спря се до него и се обърна към насъбраните тук люде:

— Ще вървим ли днес в чаршията?

— Нема, нема! — дочу се от всички страни. — Днеска ще празнуваме цел ден. И сека година на тоя ден, во веки веков!…

Лазар улови дружелюбно Вардарски за ръката:

— Ще те запомни Преспа, учителю. С празника на нашите първи учители… — После той пак се обърна към събраните наоколо и каза: — Сега, който обича, повелете у нас. Днес ние имаме у дома имен ден. Братовото ми дете… Хайде.

Тръгнаха те двамата, Глаушев и Вардарски, а след тях тръгна и голяма група по-млади люде. Някой извика:

— После пък у нас! И ние имаме днеска именник… Тоя ден Райко Вардарски за пръв път влезе в дома на Глаушев и за пръв път видя Ния Глаушева.

Денят започна и продължи като истински празник. Не отиде никой от преспанци да отвори дюкяна си — дори и власите празнуваха. Свещениците и общинарите, а също и мнозина от гражданите отидоха в училището да честитят празника на учителите, а други групи граждани ходеха по къщите на Кириловци и Методиевци. Следобед на поляната край града, дето всяка година ставаше великденското хоро, писнаха гайди, задумкаха тъпани. Излезе там целият град.

Още преди това бе решено да се събере общината тоя следобед на редовно свое заседание. Пръв влезе в общинската стая поп Костадин, председателят, и дълго стоя там, кашля, въздиша отегчен, докато започнаха да се събират един след друг и останалите общинари. И всеки с това започваше да се оправдава за закъснението си:

— Днес… с новия празник…

Последен дойде Таки Брашнаров. Той беше надменен човек, но пазеше приличие в обноските си към людете, а това беше всъщност една студена, сдържана снизходителност. Така и сега — той не се извини за закъснението си, а поздрави хладно, мина през цялата стая и седна на постоянното си място на миндера край отсрещната стена. Беше хубав, висок и строен тъмноок мъж, не по-стар от тридесет години. За разлика от повечето преспанци той се обличаше „а ла франга“, с черна връзчица на ризата си.

Наредиха се по миндерите край стените на широката стая всички общинари. Тук бяха и тримата училищни настоятели, също и епитропите на двете църкви — Глаушев нарочно бе изпратил да повикат и тях, та се събра целият преспански синедрион. Както на всяко заседание от някое време насам, секретарят Ордан Чингелов започна да чете протокола от предидущото заседание. Той беше късоглед и се навеждаше близу до хартията, с перо също близу до очите си и четеше глухо, с еднозвучен глас, та общинарите го слушаха нетърпеливо, извръщаха глави от него — да не го гледат тъй, с нос в хартията. Но той пишеше красиво, с много ситен, четлив почерк и умееше, както никой друг в Преспа, да състави протокол, да съчини писмо с най-подбрани, често пъти чудновати думи и не на обикновен преспански език, а както бе ги учил и схващал той от цариградските вестници. Чингелов беше по-голям граматик и краснописец и от Лазара Глаушев, и от всички по-учени членове на общината. В незакрепналата още граматика и книжовен език той беше изкусен съчинител и изобретател. Преспанци, като търсеха напоследък учители за своето училище, бяха научили, че имало добър учител в Дупница, и решиха да го поканят в Преспа. Ордан Чингелов седна да му пише писмо. Избра той чист лист хартия, разгледа внимателно перото си, опита го няколко пъти, после въздъхна издълбоко, сякаш да събере всичката си душа, и се наведе над хартията. Размаха, завъртя перото някак по посока на буквата, с която трябваше да започне, и написа на горния край на листа с хубавия си почерк: „Преспа на 8 мая 1865“. После се замисли — как да се обърне към учителя, за да го поласкае и привлече, и написа малко по-долу:

„Словесни?! учителю господине Г. Е…“ Сега се замисли още по-дълго, дори се изправи и с перото в ръка потърка челото си. Е, да — Дупница… но това беше грубо, срамотно име и не биваше да се напише така върху чистата хартия! И Чингелов най-сетне написа под името на учителя: „Въ Дъпницъ“. Такъв добър граматик и съчинител беше в Преспа Ордан Чингелов и тъкмо затова преспанци го избраха за член на общината, макар той иначе да беше мълчалив и затворен човек.

Като прочете Ордан Чингелов протокола докрай, изправи се с наведени очи и почака известно време дали някой от общинарите няма да направи някаква забележка. Чу се тихият глас на председателя поп Костадин — тих и малко напрегнат, сякаш все го напъваше кашлица:

— Сичко харно си наредил, Ордане. Дай сега, дай да подпишем.

Чингелов топна перото в голямата мастилница, дигна протоколната книга и я занесе на председателя, показа му де да се подпише. Председателят подаде книгата на Якима Ортомар, който седеше винаги на дясната му страна, и на свой ред му показа с пръст де да се подпише. Яким Ортомар никога не бе ходил на училище и в търговията си с въжета и коноп си служеше с рабош. Той презираше всякакво писмо и книга и не пропущаше случай да се похвали:

— Е, що: като не съм писмен, не станах ли на шейсет и пет, не спечелих ли имот и чест между людете?

Той и сега драсна презрително с перото един голям кръст на посоченото място и капчици мораво мастило пръснаха върху красивото, ситно нанизано писмо на Ордан Чингелов.

След Якима Ортомар взе книгата Таки Брашнаров. Те двамата винаги седяха един до друг на миндера, вдясно от председателя, и във всичко по общинските работи бяха заедно, макар да бяха различни и по възраст, и по външност, и по нрав. Яким Ортомар беше дребен човек, подвижен и неспокоен.

Докато минаваше протоколната книга от ръка на ръка, поп Костадин се обърна към Лазара Глаушев:

— Що имахме за днеска да решаваме? Глаушев почака някое време — нека се обади друг някой, но така започваше всяко заседание на преспанската община: все от него, от Глаушева, чакаха да посочи що имаше да се върши. Към масата на секретаря прошумоля книга — Ордан Чингелов се приготви да пише, а Лазар погледна разсеяно към него и рече:

— Да видиме днеска за празника. Народът празнува, чаршията остана затворена. Да решим веке каквото ще решим и за новия учител. — Лазар млъкна, но виждаше се, както винаги, всички очакваха най-напред той да се изкаже. Лазар стана и продължи: — Досега днешният празник беше само на училището и беше полупразник. Както и за много други неща, беше се затъмнило в паметта ни, забравили бехме и не си спомняхме добре какво са били за нас двамата солунски братя свети Кирил и Методий. Видехме какво стана днеска в църквата и какво става по целия град. Чухме сички словото на учителя Райко Вардарски. Аз казвам да приемем и прогласим днешния ден като най-голем наш празник и свети Кирил и Методий да прогласим за наши най-големи светци. Така се прави и по много други места. Кирил и Методий са наши славянски светци, наши народни и първи учители и просветители…

Като започна да повишава тон Лазар Глаушев, някои от общинарите попоглеждаха вече към Таки Брашнаров, който винаги го прекъсваше. Послуша и сега Брашнаров, присвил дебелите си черни вежди, и току изкриви презрително алените си, доста пълни устни.

— Много празници ще станат — прозвуча из цялата стая гласът му, но той веднага се опита да потисне недоволството си, както правеше винаги: — Другите, поучените народности немат толкова празници като нас. Ние се празнуваме и работите ни назад остават.

— Да — кимна рязко Глаушев, — право е това, ние много празнуваме. Но аз съм готов да се откажа от секи друг празник, а нема веке да се откажа от днешния празник.

— Що бре! И от Богородица ли ще се откажеш, и от свети Никола, и от свети Георги? — размаха сърдито ръце срещу него Яким Ортомар, та цигарата падна от дългия му чибук и той хищно се хвърли да я дигне. Грозно беше да го гледа човек — едва ли не пропълзя по пода с белите си коси.

— Не, дедо Якиме — отвърна Глаушев. — От Богородица ние нема защо да се отказваме, от верата си нема да се откажем, но свети Кирил и Методий са просветили нашия народ и сички славянски народи. Без вера не може, а може ли без просвета?

Пере Роглев, стар търговец на памук и басми, който също гледаше да седне все по-близу до председателя, се опита да намери средно решение.

— Ами нека бъде празник днеска — каза той и цялото му закръглено, розово лице се ухили угоднически срещу Таки Брашнаров. — Нека бъде, ама следобед да си отворим чаршията. Да не остава назад и работата ни.

Никой не обърна внимание на думите му и той почеса без нужда дебелата си гуша, цяла обрасла с доста дълги, бели косъмчета. Лазар продължи:

— Предлагам и моля да се вземе решение, да се запише в протоколната книга и да се разгласи между народа, че днешният ден, 11 май, ден на светите братя и равноапостоли Кирил и Методий, става наш истински празник, който ще се празнува сека година тържествено, и чаршията през целия ден ще бъде затворена, и никаква работа нема да се работи на тоя ден. Народът и сам го направи веке, но да се реши и обяви, та никой да не се двоуми и да не променя по своему.

Таки Брашнаров подръпна черните си мустаки — единия, после другия — и това беше знак, че се гневи, но не издаваше гнева си, а рече бързо, пренебрежително:

— Да не сме ние патриаршески събор, та ще прогласяваме нови празници!

— Ха де, ха де! Що сме ние? — викна пак Ортомар. — Патрици.

Лазар Глаушев се загледа в Таки Брашнаров, после премести погледа си, навъсен и тежък, върху Якима Ортомар, а после, за един миг, и върху Пере Роглев. Глаушев си мислеше: „Какво търсят тия трима човеци гука, кой ги доведе между преспанските общинари? За каква полза? Те са винаги като камен пред колелото. Избрахме ги общинари за хатъра на по-заможните. Да нема недоволни в Преспа. А те като камен пред колелото за сека работа. Но коларят спира колата си и отстранява камена…“ Сетне Глаушев изви поглед накъм другите общинари. Ето Андрея Бенков — о, ти, чиста и вярна душице! — ето дядо Димо Пърлев, той още чука с обущарския си чук, а е близу на седемдесет години, но като е за народни работи-захвърля и чук, и дюкяна си ще запали. Ето Борис Мутафчия, Алекса Кочов, Найдо Вирчев, ето Миле Рибар — те всички и в огън ще се хвърлят за народно добро… Гледаха го те с пламнали погледи и чакаха да чуят какво ще отговори. Вярна дружина бяха и сговорна, и няма да го изоставят никога… И Лазар отговори:

— Патрици ние не сме, дедо Якиме. Но ние тука решаваме за Преспа. И нема да слушаме веке патриците, като е за наши народни работи.

Стана Миле Рибар — широк, силен мъж, със строго лице, с ръце като лопати, та не знаеше къде да ги дене. Той беше рибар и голям ловец, все с ножове и пушки се разправяше, гледаше смело с големите си тъмни очи, та и най-злите агалари в Преспа приказваха по-кротко с него, когато се спираха пред дюкяна му за риба. Сега той попогледна изпод вежди Таки Брашнаров и Якима Ортомар, после тръсна и двете си ръце, като да искаше сам себе си да насърчи, че не му беше лесно да говори пред толкова люде. Но и не беше много дълго словото му.

— Ние, рибарите — рече той, — сме нов еснаф в Преспа и още немаме свой празник. Ето аз казвам, ако решите, общината да препоручи на нашия рибарски еснаф да приеме за свой днешния празник свети Кирил и да не бъде веке по-назад от другите еснафи.

Надигна се одобрителна врява. Миле Рибар се въртеше на разни страни цял засмян, та строгото му лице сега изглеждаше приветливо и добродушно — радваше се той, че бе предизвикал общо одобрение. Само Таки Брашнаров и Яким Ортомар седяха на миндера, мълчаливи и недоволни. А секретарят Ордата Чингелов вече пишеше за новия празник, наведен ниско над масата си, и нищо не чуваше, нищо не виждаше наоколо, вдаден в работата си да измисли най-хубави, най-сложни, най-учени думи за днешния необикновен протокол на Преспанската община. Той по своему ненавиждаше Таки Брашнаров и неговата надменност: Оддата често пропущаше името му в протоколите, макар че Таки много често се оплакваше от неговата небрежност. Сега Чингелов се зае с особено, усърдие да съчинява протокола — и защото беше за такъв тържествен случай, и, защото беше целият против злата воля и упоритост на Таки Брашнаров.

Утихна врявата в общинската стая. Миле Рибар седна на мястото си близу до вратата, лицето му пак придоби своя строг израз и ръцете му тежаха неподвижни на широкия му скут. Лазар Глаушев отново заговори:

— Сега за новия учител… Сички го видехме и чухме днес в църквата, а тук, у нас, са и всичките му свидетелства. Що има да се говори повеке? Нам именно такъв човек ни требва, с такъв огън в сърцето. Преподава по новата метода и години наред е водил сам по два класа в Скопие, в Струмица и другаде. Човекът чака отговор от нас и ще си иде, ако не решиме днеска.

Таки се опита да се пошегува, но, лицето му остана непроменено, замръзнало в някаква маска на презрение и надменност:

— Ние него какво… За клисар ли ще го условим? Чух, че тая сутрин той ударил камбаните. Щел е та събори камбанарията. Да не бил нещо рано-рано… — Той направи с дългия си палец движение, като да изпиваше чаша, и добави: — Да знайме: учител ли е или пиян клисар.

Сега пръв му възрази поп Костадин и цял се напрягаше да позасили гласа си:

— Що, Таки, ти да не мислиш, че е грех да бие човек църковните камбани? Не е грех то, а, е праведно дело. И харно ги удари той, учителят, та събра целия град в църквата.

Пак избухна врява и някои от тия общинари, които седяха по-близу до вратата, размахваха сърдито ръце срещу Таки Брашнаров. Сегашната община в Преспа не беше като някогашната, когато по широките миндери седяха стари люде с дълги чибуци и с кехлибарени броеници, та рядко се случваше някой да замахне с ръка, и да повиши глас. Сега общинарите бяха повече еснафлии, имаше между тях и някои по-груби, които и не умееха да се държат много прилично.

Не се уплаши Таки Брашнаров, а стана прав и най-напред с погледа си искаше да срази тия там, до вратата, които дигаха глас срещу него. Като помълча малко, а врявата не стихваше, той разтегна устни, та се показаха белите му, едри зъби:

— Какво сте се развикали бре? Тука не е атпазар! Аслъ вие там неколцина, тъкмо на атпазар ви е местото. Ти, Миле Рибар, що ме гледаш така… целият ти род идва в дюкяна ми да иска брашно на вересия. И брат ти Нуне, и зет ти Богоя Грувач. Ами ти бре, Найдо Вирчев, баща ти е бил последен слуга при баща ми! Вие ли ще ми се ежите и ще ме учите на ум и разум?

— Брашнаров — дигна се срещу него Глаушев, но каза с дълбок, сдържан глас: — Не ти прилича, Таки Брашнаров, като се хвалиш постоянно, че си праксан човек, не ти прилича да се поругаваш тъй с бедните люде. Идвали да ти искат на вересия… С това ли ще покажеш сила?

— Аз нему… — изръмжа глухо, издебело Миле Рибар — ще му извия аз некогаш белия врат…

— Миле, спокойно… — обърна се към него Лазар, но Таки Брашнаров го прекъсна и вече не даде никому да го спре или да го надвика:

— Ти, Глаушев, ти си им главатар на тия и ти ги събра тук, направи ги общинари. Искаш сега нов учител да условим!, а защо прогонихте от училището елинските учители? Не ви требват. Не ви са нужни вам. Що знайте вие? От шест години ходя аз по чужди места, и в Битоля, и в Солун, и в Атина, и в Цариград. Там на елински со секиго ще се разбереш. С нашия език само со селяните ще се разбереш. Що знайте вие, що сте видели? Едно време и аз с тебе, Глаушев, в читалището киснех, четех там неколкото стари книги, слушах глупави сказки, колкото ума да ти разбъркат. Прост народ сме ние, такива са и книгите ни, и езикът ни е такъв. Как ще до мерим с елинския учител — благовъзпитан, опитен, сръчен. Как ще стигнем другите, като сме се заврели в нашата селска плевня и не излизаме от нея? Не искаме да учим елински, а как ще се научим на по-добро? Идете да видите как е в Солун, в Атина, да видите що е книга и наука, що е пракса, що е обноска между людете, а не като нас. Що ме гледате така? Не съм се погърчил аз, ама до гуша ми е дошло веке от нашата простотия и селящина. Аз не съм съгласен да се услови новият учител — имаме ги трима по български и славянски, стигат ни. По-харно е да намерим некой достоен учител по елински, да учи по-големите деца и да ги пракса. Който има ум, ще разбере. Тоя новият, дето е дошъл кой знай откъде, условете го за клисар, че хубаво бие камбаните.

Той седна и като че ли не се интересуваше повече какво впечатление бяха направили думите му. Някои тук бяха се замислили, други някои тихо се озъртаха, види се, разколебани и смутени. Ами що, наистина — прост и неук народ сме ние, и беден, потиснат народ! Но други от общинарите — и те бяха повечето, — едвам се задържаха по местата си, разгневени, обидени от младия чорбаджия. Миле Рибар го гледаше, без да мигне, дебелите пръсти на ръцете му трепереха, като че ли усещаше между тях врата на чорбаджията. Гледаше го и Андрея Бенков и сините му очи плуваха във влага. Той рядко се обаждаше да каже нещо и всички се изненадаха, като заговори пръв срещу Таки Брашнаров, а гласът му потреперваше не толкова от гняв, колкото от скръб и отвращение:

— Ти не си наш човек! Не знам защо си дошъл между нас. Защо не си остана там — в Солун, в Атина, в Цариград? Тебе само там ти е хубаво. Ти се срамуваш от нас и ни мразиш. А си седнал между нас да уреждаш народните работи. Чудно нещо!

Лазар Глаушев започна тъкмо с тия думи на своя приятел и другар в работата. Но преди да почне, той мълча някое време, загледан с широко разтворени очи в Таки Брашнаров, като да виждаше чудовище пред себе си, и се чуваше в настъпилата тишина как дишаше дълбоко и шумно, с мъка:

— Не си наш ти! Не мислиш като нас, не обичаш като нас, не жалиш като нас. Ами защо не си остана там, където ти е по-хубаво? Ти не можеш без нас. Ти се храниш с хлеба на тоя народ. Вервам ти, че не си се погърчил. Ти не си никакъв. Ни грък, ни българин, ни влах, макар да тече и гръцка кръв в жилите ти, по майка. Там си ти, дето ти е по-сладко да живейш. Но коренът ти е тука, оттука смучиш влага. Не искаш да ги изкорениш оттука, не смейш. Ще останеш без влага. Ами като знайш кое е по-хубаво, защо не се запретнеш и в нашата градина да стане хубаво? Задушаваме се от тръни и бурени, ами да дигнем мотиката, да се развъртим, та и у нас да стане хубаво, цветя да се разцъфтят. Ти не щеш. Ръцете ти не са за мотика. Ти плюеш върху земята, която те родила. Трудното тебе не ти харесва, бегаш от него, мразиш го. Ами хубавото нема да дойде, ако не се потрудиш!

Тихо говореше Лазар Глаушев, но всички го слушаха, дори и Таки се бе заслушал. По едно време Таки бързо се приподигна и тръсна юмрук с несвойствена за него разгорещеност:

— И аз съм българин!

— Българин си — продължи все тъй тихо Глаушев. — Българин, но какъв! Ти смисляш за народно добро дотолкова, доколкото е за тебе добро. Да ти кажа ли защо си тука, защо влезе в нашата община? За да не останеш по-назад от другите, да си между първите, да нареждаш работите тука по свой кеф, а народът да казва, че ето и Таки е в общината, и да пълни дюкяна ти заради твоето народолюбие. Чакай, чакай, още не съм свършил, пък и какво има да кажеш ти, сичко е ясно. Ние прогонихме елинските учители не защото искаха да ни учат и просвещават, а защото искаха да ни правят елини. Като те боли сърцето за своето, ти ще разбереш кое е добро за тебе и кое не е добро. Тебе не те боли за народа, ти и не виждаш кое е добро за него и кое не е добро. Знаем я ние и много я ценим елинската наука и пракса, чуждата наука и пракса, но ще я учиме со своя си език. Ти чуждото обичаш и мразиш своя народ, защото бил неук и селяшки народ, а има люде и негови синове, които го любят горещо тъкмо защото е прост, беден и нещастен…

Тихо беше в стаята и когато Лазар Глаушев престана да говори и седна с тъжно лице на мястото си, чу се как поп Костадин подсмръкна, после извади голяма, шарена кърпа, избърса едното си око, избърса и Другото. Таки Брашнаров не отговори ни с половин Дума, ни с някакъв жест. Той седеше с каменно лице, стиснал плътно алените си устни. Обмисляше нещо или беше смутен, но не се издаде ни с дума, ни с движение. Поп Костадин прибра грижливо кърпата си и рече с глухия си, напрегнат глас:

— Какво ще решите сега… каква плата да отделиме за новия учител?

Сега всичко се реши с две думи и общинарите станаха да си вървят.

В широката и празна стая остана само Ордан Чингелов. Беше късно следобед, камбаните отдавна бяха били за вечерня. Вече към залез, майското слънце крадливо проточи през един от прозорците все още ярък лъч и на отсрещната стена пламна алено, начупено слънчево петно. Стаята като че ли стана още по-широка, като че ли още звучаха в нея гласовете на общинарите и тропотът на стъпките им, ниско под тавана тежеше цял облак тютюнев дим и едвам-едвам чезнеше между опушените стени. Чингелов седеше на мястото си пред ниската маса, загледан пред себе си с късогледите си и нищо невиждащи очи, сложил длани на колената си. Вратата на стаята се открехна предпазливо, подаде глава оттам общинският слуга Начо Дзвер, кимна към Чингелов с отчаяно лице и пак се дръпна, тихо притвори вратата. Няма да излезе скоро Ордан Чингелов! Чуха се вън стъпките на слугата, после по дървената стълба надолу и всичко утихна. Тихо беше в цялата сграда и вън, по широкия църковен двор, но в тишината ясно се дочуваше през затворените прозорци на опушената стая далечно думкане на тъпани. Народът продължаваше да се весели на поляната край града. Ордан Чингелов нищо не виждаше, нищо не чуваше.

Той трябваше да съчини протокол за днешното заседание на общинарите. Пред него бяха бележките му, но те не бяха достатъчни. Какво ще пише той за новия празник, за това, което каза Лазар Глаушев, и за поражението на Таки Брашнаров? Не бяха достатъчни само бележките, колкото и да бяха точни и подробни. Имаше нещо друго, което Чингелов не бе успял да улови в бележките си, а остана неизказано в сърцето му, гореше то и сега там като жив огън. Какви думи да намери той тъкмо за него, какви думи да измисли? Да се излее то върху жълтеникавите корави страници на протоколната книга и да остане там за вечни времена!…

Мина доста време, слънчевото петно на отсрещната стена започна да червенее, да намалява и гасне. Най-после Ордан Чингелов грабна перото и хищно го размаха близу до очите си. Топна го в голямата мастилница и едва ли не легна цял върху ниската маса, с нос до самата хартия. Между четирите стени на стаята сега се чуваше острото скърцане на перото и върху жълтеникавата хартия бавно се проточи дълъг ред от еднакво замъглени и надебелени, еднакво правилни и четливи, хубави букви, а след него започна да се ниже също такъв, вече втори ред, после трети… Слънчевото петно на стената отсреща бе угаснало и широката стая беше се изпълнила с предвечерен здрач, — когато Ордан Чингелов се изправи с отпуснати, уморени ръце върху масата, опулил очи пред себе си като бухал. Някъде наблизо край прозорците на стаята цвърчаха оглушително цяло ято врабчета и все още думкаха далеко там тъпаните. Чингелов пак нищо не чуваше и свали с умиление очи върху страниците на протоколната книга. Трептяха като живи дългите редици ясни, красиви букви и в тях блестеше, в тях пламтеше сега огънят, който бе горял в сърцето му:

„Преспанска Болгарска Община: 11 мая 1866… ч ся ръши днешний день да бъде общий народенъ празникъ за слава и признаюе Свети Свети Кирила и Методиа двоицата Солунски братия учители и просветители болгарски и славянски, во цьрквити да ся служи тържествена служба и чаршията да ся затвори, вси да ся применятъ и да ся веселятъ, училището да ся украси и всие именици да отворятъ домовете си, ядене и тене да има изобилно и който има повеке да даде на сиромаси и да ся излиза на зелена трева сосъ пъсни и веселба. Великдень е първи Божи празяккъ, Рождество е втори и после е за насъ днешнй день на Овети Кирила и Методя и наредъ сички други следъ нихъ. Така же ся рьши н да бъде во веки вековъ и който промЬни да бъде проклетъ и презрянъ: а също ся рьши това да ся разгласи средъ народъть и да ся прочете отъ църковни амвонъ за знание на сички благочестиви християни.

И второ ся реши на днешнй же день да ся услови за класний учитель во градското ни училище учительтъ г-нъ Райко Вардарски, който да отвори новъ классъ за по-големите деца. Като за първа година Общината му нареди плата 6000 (шесъ хиляди) гроша годишно и ще му се плати на три плати… Общинаротъ

Таки Брашнаровъ дигна вопросъ за прогонените елински учители) но му се отказа и той остана засраменъ…“

Ордан Чингелов прочете два пъти протокола от край до край. Не намери никаква грешка. Ала все пак останало бе в сърцето му нещо недоизказано. Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце. И не бе учил много Чингелов, усърдието му и ревността му за народните работи бяха много по-големи от знанията му.