"Гласовете ви чувам" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

XVIII

Пръв го видя Йосиф; беше на по-високо място там, До дънера. Или може би го очакваше. Алексо се показа откъм долния край на мегдана и като да беше сянка, излязла от гроб. Спря се за един миг, сетне посегна да си отвори път през навалицата, но селяците сами се отдръпваха да мине. Всички мълчаха, някои не се решаваха и да го погледнат. Само един там промълви, загледан след него, и гласът му беше повече въздишка, откъртила се издълбоко:

— Ех, Алексо… човече…

Изправи се Алексо пред войводата с късо кожухче, вирнато отзад, на долния край, с ръце в пояса, колената и лактите му изцапани от прах, както е пълзял под хамбара. Капата му, притисната до очите, косата му, отдавна нестригана, покриваше върховете на ушите на гъсти тъмни сплъстени снопчета. Войводата се преструваше, че не го забелязва, и макар да бе отпуснал ятагана, все

още държеше главата на детето върху дънера. Погледни какво мога да направя!

— Пусни детето — започна Алексо хрипливо, изкашля се и продължи с по-ясен глас, по-смело: — Аз съм тука.

— А… Дойде, а? — обърна войводата към него лице с още по-присвити очи, потънали дълбоко между тесните цепки, като да го гледаше много отдалеко. Едва сега пусна той малкия, който не можа да се задържи на крачетата си, смъкна се край дънера.

Алексовица грабна детето и побягна през струпалите се там люде, побягна по-далеко от всички тия мъже, които са се дигнали едни срещу други, очите да си извадят, кръвта да си изпият един другиму, проклети да са… И Алексо беше там, сред тях. Е, тя не го издаде, не каза, „“че се крие под хамбара, главицата на детето й щеше да отиде, той сам дойде, сам влезе в ръцете на душманите. Тя сега детето си да запази, що друго можеше да стори? И побягна към къщи.

Алексо стоеше пред войводата. Йосиф бе върнал ятагана на четника, седнал бе пак на дънера и като да беше много уморен, много умислен, колкото и да не му подхождаше да седи така умислен. Оставил бе и пушката си подпряна на дънера. Започна с позатихнал, скръбен глас:

— Защо убихте Мишко бре?

— Аз не го убих.

— Нали и ти си бил там, в двора му?

— Бех.

— Защо не спре Дойчина… и дума не си му казал!

— Кой може да спре Дойчина?

— Аз ще го спра! — подскочи Йосиф, както бе седнал на дънера, но пак се поотпусна, искаше да изглежда спокоен, разумен. — Слушай… Било що било. Ти може и да не си толкова виновен за Мишко. Слушай сега какво ще ти кажа: ти си тука пръв човек на българската организация, селски ръководител. Утре, живот и здраве, рано още сички вие тука, дето сте с българската организация, ще отидете в О. Ти ще ги водиш. Ще дойдат и двама от тия — кимна той с глава накъм групата на сърбоманите, — тия, дето са с мене, от сръбската партия. Ние сички сме сърби бре! — подскочи отново войводата, опули очи, а то само веждите му отскочиха нагоре, очичките му светнаха като две дребни мъниста между изпънатите клепки; огледа се той, ще каже ли някой противна дума. И продължи пак по-спокойно: — Ще отидете в О. и право при сръбския консул. Много ти здраве, господин консуле, от Йосифа от Рапа. От днеска нататък село Дупки се пише сръбско. Така да се знай, господин консуле. Ще му кажете още, ние ще изгоним българския поп, да ви прати сръбски поп и сръбски учител, както е пратил по други села. Това е, Алексо. За другото аз ще имам грижата, под мое крило ще бъдете вие сички, целото село.

Премести се на другата си нога Алексо, извади ръцете си, но пак ги мушна и двете в оръфания пояс, както беше пристегнат отгоре поясът и с изтъняло ремъче:

— Немаме ние работа со сръбския консул, Йосифе. И който иска, да върви в О., аз нема да отида.

Йосиф дигна очи към селяците, които бяха струпани току зад Алексо:

— А вие бре? Ще отидете ли в О., при консула? Селяците мълчаха, никой не се решаваше и да го

погледне в лицето.

— А де! Защо мълчите бре?

Чу се колеблив глас, после и друг по-нататък:

— Ние… нели Алексо е в селото, комитетът го е поставил… Ако каже Алексо да вървим в О., ще отидем, най-после… Той да каже, Алексо.

Йосиф се загледа в Алексо изпод вежди:

— Чуваш ли?

— Чувам.

— Ще отидеш ли?

— Нема да отида.

Помълча някое време войводата, мълчаха и всички наоколо, после той изръмжа през зъби, но надалеко се чуха думите му:

— С кремен ще те одера… На парчета ще те насека, така да знайш. — И отново, като да се сепна, сложи пак ръце на бедрата си с разтворени лакти, подзе вразумително: — Аз съм бил български четник, нели знайш. Ама тука, човече, ще дойде Сърбия, това разбрах аз и научих. Тука било сръбско царство, Душан Силни бил тука и пак сръбско царство ще бъде. Учени люде го казват. Така да знайте и сички вие!

— Ние не знайме как е било, що е било, Йосифе.

Прости люде, селяни. Ама нели тука си е наше — преглътна Алексо и повтори: — Наше си е, откакто се помним, от деди и татковци.

— Слушай бре! Виждаш ли ги тия тука, пред мене — посочи с отворена шепа войводата парите на земята долу, между двете му нозе: — Това са сръбски алтъни бре! Къде си видел ти толкова пари! Сърбия ги дава. Ние сичко с пари. Един залък хлеб да ти зема, една шепа извара — плащам. И пушки ще ви дадем, и комитска руба. Не като даскалите по О., по Преспа, по Прилеп и насекъде, пари ви искат за комитета, пушки ви карат да си купувате сами, четите храните и торбите им пълните без пари, а откъде у вас, когато и сами гладувате? Сърбия е друго. Пари дава, ето вижте, пушки дава и сичко. Само тя ни помага и наистина ще ни помогне. А вие що? Къде другаде бре? Сърбия ще вървим сички! Аааа… — проточи глас войводата, начупи устни: — Който пък не разбира от дума, има и друго. Чуваш ли, Алексо?

— Чувам. Това, що говориш, ние не го знайме. Може и Сърбия да помага, може. Но ние си имаме комитет, началство. Тогце ни каже, то знай. А така народът се дели на две, Йосифе, това не е добро. Нека си стои народът, дето е бил, та да не се дели. Това знам аз и на това стоя.

— Това знайш… А вие защо убихте Мишко?

— Той, Мишко, беше от сръбската партия, Дойчин го уби.

— Ти пък си от българската партия и сега, като съм аз тука, какво ще речеш?

— Йосифе, войводо… Аз не държа никаква партия. Това, което съм бил, откакто се помня, това съм и сега. Не съм се променял. Не съм се делил. Вие се променяте, Мишко, ти. Бил си български четник, а сега си сръбски. Аз съм си същият, на местото си стоя и затова народът повеке с мене върви.

Йосиф го гледаше все така изпод вежди и вече сякаш не го чуваше. В гнева си войводата бе казал: „С кремен ще те одера.“ И сега, в още по-големия му гняв, пак тая мисъл му дойде. Не помисли вече и да хитрува, плесна с длан върху коляното си:

— Ще вървиш ли в О.?

— Не, Йосифе, нема да…

— А ще се пишеш ли веке сърбин?

— Ама как така, нели ти казах, на българското ще си стоя, както е било…

Войводата замахна рязко с ръка, да пресече приказката му. Взе пушката си, както беше опряна на дънера, стана. Обърна се към четниците, посочи с глава Алексо:

— Хванете го!

Спуснаха се тримачетирима. Алексо се остави в ръцете им. Йосиф потърси с очи Бърко — доктора на четата, както го наричаха. Махна му да се приближи. Как е могло да се роди такъв грозен човек? Беше само ръце и нозе, дълги, криви, един издут гръб и глава, хлътнала дълбоко между рамената му, че най-сетне човек не би могъл без глава. Нозете му бяха неуморими, ръцете — като железни клещи. Но той бе работил в някаква болница в Сърбия и умееше да превързва рани. Другарите му го обичаха — имаше черни, весели очи, весели бяха и шегите му.

Йосиф стоеше до дънера, подпрян на пушката си — виждаше се, предстоеше важна, продължителна работа.

— Легай — посочи той с брада Алексо. Четниците веднага събориха селяка, не дочакаха той

сам да легне. Войводата даде нова команда:

— Съблечете му кошулята.

Сега Алексо се опита да се противи, но що можеше да стори срещу четирима? Съблякоха го до кръста. Показа се жълта, селска кожа, посипана нагъсто тук и там с кръгли, червени петънца — надупчена от бълхи. Укроти се Алексо, може да го хвана и студ — така, гол, върху замръзналата земя.

Войводата дигна глава, завъртя на всички страни пожълтялото си лице:

— Ей, слушайте и гледайте сички сега тука и запишете си добре на ума! Така ще минете до един, ако не отидете утре при сръбския консул в О. Ще отидете сички и ще се запишете сърби. Който откаже… е, сега ще видите що го чака! Бърко — обърна се той към лекаря на четата: — Имаш ли остро ножче? Имаш, знам.

— Като брич, войводо. От железарска пила. И железо реже.

— Ха. Извади сега ти от гърба на Алексо неколко фаши, тъй, по три пръста широки, от горе до долу ще

ги извадиш. За секой ремък ще го питаш българин ли е или сърбин. Така бре, цел ще го одереш, ако се противи. Фаша след фаша, докато има кожа по него!

Поколеба се грозният човек, натъжиха се черните му очи:

— Ама, войводо…

— Ти доктор ли си бре, или не си? Захващай!

Неподвижни стояха селяците наоколо — и сърбомани, и българи, — само очите им играеха уплашени, а някои и не смееха да погледнат към дънера. Неподвижни стояха, но глухо, изтихо затътня глас като изпод земята. Не се чуваше ясна дума, никой нищо не каза и това беше някакъв общ глас или общо стенание. Йосиф от Рапа взе пушката в двете си ръце и викна:

— Гледайте и слушайте сички тука! Който се противи, ще легне: и той! Хайде бре — бутна той с приклада на пушката си грозния човек. — Какво чакаш?

В ръката на Бърко блесна късо, остро ножче. Той се наведе над голото тяло на Алексо, а четниците, които държаха селяка, се поразмърдаха да му сторят място. И започна мъчителят зловещата си работа. Както се мъчат людете един друг от векове.

Надигна се проточен вик от болка и от самото сърце на Алексо:

— Оооооо…

Не попита Бърко, грозният, а един от четниците, които притискаха мъченика към земята:

— Кажи бре, сърбин ли си или българин?

И кой го знай защо, като питаше, хилеше се с цялото си лице. Какво му беше толкова смешно? Може да беше това от скрит страх или пък от глупост. От плещите на Алексо се провеси две педи дълга кървава отрезка от кожата му. Потекла бе и кръв по жълтия му гръб и се бе събрала на локвичка досам него на твърдата, студена земЯ. И пак попита четникът ухилен:

— Кажи бре… сърбин или българин?

Алексо мълчеше. Вече и не викаше от болка. Чу се пак гласът на войводата:

— Режи още!

Провеси се още една отрезка от гърба на мъченика.

— Кажи бре… Алексо мълчеше.

Зачуха се плахи или прегракнали, или задавени от

сълзи подвиквания сред насъбраните наоколо селяни:

— Кажи, Алексо! Кажи, брате! Кажи, че си сърбин… Алексо, селският ръководител, мълчеше. Измежду селяните излезе едно старче, превито надве,

с тояжка и ако му отнемеш тояжката, ще падне, ще се пречупи на две. Приближи се, видя локвата кръв, видя как се стичаше кръв по тялото на мъченика, видя провесените кървави дрипи и се замоли, проплака с тъничък гласец:

— Кажи, Алексо, кажи, сине, че си сърбин. И бог вижда…

— Оооооо… — простена пак Алексо и това беше отговорът му.

Рипна Йосиф от Рапа, бутна доктора на четата, както беше той,с окървавени ръце и с острото кърваво ножче, бутна войводата и един от четниците там, надвеси се над Алексо викна, задушавайки се от гняв:

— Кажи бре, сърбин ли си или… Не ти ли стига бре!

Едва сага отговори Алексо, като че ли.досега бе събирал сили, а и колко бяха вече неговите сили, та и гласът му се чу сякаш отдалеко:

— Българин… Българин съм…

Всички го чуха. И застаналите най-далече. Или поне беше толкова тихо наоколо, по целия мегдан, че можеха всички да го чуят.

Изправи се рязко войводата и колкото беше бледо лицето му, сега бе побеляло и с устните си. Той нямаше глас, загубил бе гласа си, и най-напред посочи с ръка, преди да просъска, да прошепне без глас:

— Обесете го! Обесете го ей там, на дебелата гранка. С главата надолу! Всички да го погледат!

Четниците се разбързаха, и лекарят на четата, макар че неговата работа бе свършена, размърдаха се и други четници по-нататък, също и между селяците — толкова страшен беше Йосиф от Рапа в своята ярост. Скоро се намери отнякъде и въже.

Обесиха селския ръководител на високия клон току над дънера, дето селският поп окачваше църковното клепало.

— Гледайте т сички! — дигна пушката си Йосиф, а бе се върнал и гласът му. — Ако до утре не отидете в О., при сръбския консул, сички, ето, като него! Гледайте го, хей!

Голите ръце на обесения стигаха до дънера и той се хвана за него, като да го прегърна. Четниците търкулнаха дънера по-надалеко, взеха го от ръцете му, да не се подпира. Голите ръце се провесиха до земята, по издутите гърди се виждаха едно до друго ребрата, под самата кожа, а отзад, по гърба, бяха полепнали една в друга кървавите отрезки. Кръв се стичаше по врата на обесения, в сплъстената му нестригана коса, по лицето, в затворените очи и скоро под него се набра пак широка локва.

Какво повече? Йосиф от Рапа не можеше да измисли нищо повече, не можеше да измисли по-големи мъки. Вече и малцина поглеждаха накъм обесения, селяците, та и четниците все повече гледаха настрана, гледаха и земята. Сърбоманският войвода изблещи очички срещу селяците, които бяха с Алексо:

-г Защо мълчите бре? Ще отидете ли в О., или няма да отидете?

Чуха се гласове от разни страни:

— Ще отидеме, щом… Е, ще отидеме в О., утре ще отидеме сички…

Някои от селяците и сега се спотайваха, но това беше общ отговор.

— А за Дойчина и българския комитет аз ще имам грижата — изпъчи се Йосиф от Рапа. — Не бойте се! Цела Сърбия е с нас бре!

Селяците мълчаха.

Какво още! Един по-досетлив от четниците се наведе пъргаво и събра в шепата си златните пари, които през цялото време бяха стояли на лъскава купчина долу, в нозете на четниците; никой не беше ги докоснал. Прибра ги Йосиф в кожената си чанта. Той замахна небрежно накъм обесения:

— Свалете го.

Алексо дишаше още, ребрата му играеха. Йосиф от Рапа го доуби с един изстрел на пушката си. И каза, но сякаш само на него, на мъртвия:

— Това за Мишко.

Зави сега Алексовица като диво животно, както ви преди немного време жената на Мишко. Събраха се жени сега при Алексовица, както преди това се бяха събрали при Мишковица. Оплакваха мъртвия на глас, но и на глас кълняха мъжката сила, мъжката вражда и жестокост.