"Гласовете ви чувам" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

I

В началото на октомври Борис Глаушев напусна Преспа и още същия ден пристигна в О. Той бе избран за член на окръжния комитет на Вътрешната революционна организация, а скоро след това бе назначен за учител в една от о-ските прогимназии, също и за преподавател по френски и руски в долните класове на тамошната мъжка гимназия. Не беше по волята на Лазар Глаушев и Ния Глаушева това назначение на сина им, приеха го мълчаливо, като повиновение. Борис бе излязъл от солунския затвор немного отдавна, а О. по това време бе станал истинско бойно поле. Самият Борис прие новото свое назначение и повишение без радост, но с желание и тъкмо защото О. се бе превърнал на бойно поле. Желание, в което бяха всичките му мисли за дълг, за борба, за поробения народ, за всички тия неща и още повече за това, че той, както си мислеше, трябва да бъде тъкмо там, където борбата е най-ожесточена, дългът — най-тежък, любовта към поробените — най-горестна. Иначе той самият бе се усъмнил в чувствата си за дълг, за борба, в своята любов към поробения народ. В Преспа какво — всекидневната организационна работа, чести разпри между другарите от градския и околийския комитет, та и по-надолу, малко повече грижи около домогванията на сърбоманите, а в О. — открита битка срещу гърците, стрелби, убийства… Както в окопа на Разполе през въстанието, в последния час, пред турския щик, който бе насочен към гърдите му.

Той остави багажа си в хотела и се отправи към училището. Беше късно следобед. В училището завари само един от слугите.

— Пуснахме веке децата — рече прислужникът. — Ти ела утре. Директорът иде рано, едва смогваме да

отворим. Чакаме и други нови учители. Се не стигат.

— Квартира ми е нужна… Не познавам добре града.

— Квартири много. Ето вземи по тая улица от училището надолу. Попитай. Само че тука се намират и гърци, и власи… Гледай да не попаднеш! По нашата махала — хе, на края, се сме си наши. Кючук Булгаристан1 й казват. Ама далеко ще ти бъде.

„Виж го ти! Самочувствие… — мислеше си Глаушев развеселен. — Тук той като у дома си. Чакаме и други учители, чака и той…“

Приближи се и друг един, около тридесет и пет годишен мъж — небрежно облечен, отпуснат, небръснат от два-три дни, но на едрата му глава светеше съвсем нов, ярко ален фес.

— Директорът? — попита той дрезгаво и сам си отговори: — Пак ли е излязъл?

— Ваша милост се по това време — подигна рамена слугата. — Ела по-рано, та да го завариш.

Непознатият се загледа в Бориса с големите си, подпухнали очи:

— Колега, а? Харесваш ли ми феса? Виждам, очите ти взе. Щом стъпих в О., веднага хвърлих капелата. Европейски глезории! Фесът е великолепна капа.

Борис почувствува силно желание да му противоречи:

— Тук ние го смятаме за знак на турското господство.

— Дребнавост. До феса ли е стигнала работата ви! И горе, в България… като смениха фесовете с капели, мислят, че са свободни.

— Вие от България ли идвате? — попита Глаушев сдържано, готвейки се да си тръгне.

— Да. От България. А вие мечтаете как да отидете там, нали?

Борис кимна мълчаливо за сбогом и се отдалечи. Той мина през училищния двор, излезе на улицата.

Тук къщите бяха гъсто една до друга, с малки дворове и градинки, а други излизаха и направо на улицата, с бели или гъсто оранжеви, или сини стени, с железа на прозорците, с разкривени, дървени балкони. Борис Глаушев се заглеждаше ту на една, ту на друга страна

---

Кючук Булгаристан — Малка България.

негли да познае къде имаше свободна стая. От един прозорец зорко го наблюдаваше немлада жена и той позабави стъпки, готов да попита за квартира, но бързо отмина: усетил бе през отворената порта, че там, току зад портата, беше нужникът. „Голямо градище.… Струпал се е много свет. Нема ги преспанските дворове…“

Пред друга порта по-надолу се бяха спрели няколко жени с плетива или тъй, с празни ръце. Глаушев чу българския им говор, спря се. Не приличаха и те досущ на преспанските жени. Облечени бяха по-ярко, по-празнично и всички с пъстри шкепета1, еднадве с начервени бузи. Гледаха го премного любопитно, без стеснение.

— Добър ден. Аз съм учител. Стая търся.

— Учител? Тука, в нашето ли училище? Ами откъде си ти? Имаш ли си фамилия?

— У, пък ти! Не виждаш ли колко е млад още? Най-после една се извърна към застаналата до нея:

— Ти, Фотино… нели имаш празни стаи? Гракнаха и другите към Фотина. Тя беше над петдесетгодишна жена, но се виждаше, че не иска да се примири с възрастта си. Косата й беше къносана, опитала се бе да прикрие и бръчките си с белило. Гледаше младия човек усмихната, с нескривано възхищение и не бързаше да отговори, унесена в свои мисли. Борис познаваше тия женски погледи — така го гледаха много жени, откакто бе възмъжал, и в Преспа също, макар и по-скришом. Разглеждаха златните му къдри, спуснали се изпод аления фес, чистата, лека руменина по бузите му, очертаните твърди устни с провесените от двете страни лъскави мустаки, едва разрошени и по-руси от косата му; оглеждаха и целия му ръст от глава до пети — той беше висок и строен, с вече доста широки рамена и гърди, изпънати под високо закопчаното сако. Гледаха го, загубили срам и приличие, но още по-трудно им беше да откъснат поглед от очите му — сини, пълни със светлина. Гледаха го с радостно възхищение или други с молба, или покорно, или с безсрамна алчност. В погледа на Фотина нямаше ни страст, ни жажда, а само радост — примирена, затихнала и може би примесена с меланхолия.

---

1 Шкепе — копринена кърпа за глава.

Най-после тя каза:

— Имам, имам стая. Не знам дали даскалът ще я

хареса.

Глаушев позна по говора й, че е гъркиня. Е, нищо — спомни си той за предупреждението на училищния слуга. Тръгнаха заедно и тя побърза да се похвали, сякаш се боеше да не би учителят да се откаже от стаята.

— Моят мъз е булгарин.

Влязоха направо от улицата в един мрачен трем под самата къща, постлан с влажен калдъръм, от двете му страни се виждаха плътно затворени врати на килери и отдавна напуснати стаи, а насреща, зад къщата, ярко светлееше със закъснялата си зеленина неголяма градина. Крива дървена стълба водеше за горния кат, дъските й бяха усърдно изтъркани и още влажни, покрити догоре с тъкана пътека, чиито шарки личаха сякаш още по-ясно в здрача. Търкани с кълцана керемида и още влажни бяха и дъските горе, на чардака, който разделяше на две страни стаите на горния кат. В дъното се виждаха прозорци, наполовина затулени от саксии и сандъчета с цветя, та слабата светлина, която проникваше тук, изглеждаше зеленикава. Борис усещаше и някаква миризма, която изпълваше цялата къща, сладникава и дори тежка, но позната и приятна. Стопанката, от приличие, не биваше да мълчи:

— Долу отдавна не живейме… влажно е. Мъжът ми работи там, когато е нужно… Свещи прави, свещар е той… „Ето — сети се Глаушев, — на восък мирише тук, на восък мирише цялата къща, като църква.“) — Жената продължаваше на своя завален български език: — Ей тука си готвиме и си седиме зимно време, а тука спиме. Това пък ни е одаята за гости. Ето тука, ако ти хареса…

Тя отвори една врата и се отдръпна да му стори път. Замириса на застоял въздух, шарените завеси на трите прозореца, близу един до друг, бяха спуснати. Влязоха. Стаята не беше голяма, с миндер и твърди възглавници по цялата стена откъм прозорците, а край стената срещу вратата — редица столове, плетени с рогоз. Голи бяха и четирите стени, наскоро варосани. Стопанката свенливо се усмихна:

— Никой не влиза тука… Ние сме сами, деца не

маме. Аз сичко ще…

Борис пристъпи и подигна завесата на единия прозорец. Стаята беше над улицата, която вече тънеше в сянка, но небето сияеше високо над околните покриви, светеха розови и два варосани кумина насреща — слънцето още не беше залязло. Като слънчево петно в сянката над улицата блестяха на отсрещния балкон цветя, китка до китка, в саксии и сандъчета, както на прозорците у Фотина. Младо момиче се бе привело над тях и грижливо ги почистваше, после се пресегна да вземе калайдисано гюмче с вода. Борис видя лицето му между бухнала тъмна коса, проследи за миг и бледата му ръка, но веднага спусна завесата. Обърна се и срещна очите на стопанката, пълни сега с лукав блясък.

— Добре — побърза да каже той. — Стаята ми харесва. Ще ми е нужно легло, една маса, ламба, по-силна ламба, а тук на полицата ще си наредя книгите…

Един хамалин пренесе вещите му от хотела. Вечерта, когато свещарят се прибра от чаршията, Фотина започна още от вратата:

— Дадох празната стая. Добър ми се вижда човекът и хубав, хубав като ангел. Млад. Син може да ни бъде. Учител ей в това училище, нашето тука.

— Учител. Е, харно. Ти ще му прислужваш, не аз. Е, харно, щом…

— За кирията и не попита.

— Това може да е добро, а може да бъде и лошо. Да. Може и да не мисли да плаща.

— Нее… Сто говорис! Такъв хубав цовек… Когато, вече по тъмно, Борис Глаушев потропа на

портата, свещарят слезе долу със запалена ламба в ръка.

— Прощавай, даскале. Заключваме, щом се стъмни. Такова време, знайш…

И като за потвърдение на думите му, някъде, не много далеко, се чуха четири изстрела бързо един след друг. После веднага още два. Свещарят придръпна Бориса за лакътя и блъсна портата:

— Ето, пак катурнаха никого. Я грък, я пък наш. Така е от некое време. През ден, през два, кажи го. Влизай, даскале. Повели, влез. — Той припряно заключи портата, закачи и някаква желязна кука, провери дали е добре заключено с изпулени очи в червеникавата светлина на ламбата, която се люлееше в ръката му. — Аз не, да речеш, от преголем страх, но в такова време портата ти да бъде добре затворена.

Качиха се горе, свещарят въведе наемателя в стаята му. На неголяма маса сред стаята беше сложена силна газена ламба с бял глобус. Наредено беше сега като за празник — със зелена кадифена покривка на масата, с нов прилепски килим от стена до стена, леглото в отсрещния ъгъл беше старателно опънато и с цяла купчина възглавници. Окачени бяха и две цветни литографии в стъкла и позлатени рамки — отдалеко се виждаше черната къдрава глава на Отело, по-нататък, на другата картина, бялото замръзнало лице на Клеопатра, която поднасяше към разголените си кръгли гърди навита на спирала змия, но малката черна змия с двоен език и зъби като остри куки не изглеждаше страшна. Показа се и стопанката, щастливо усмихната, тя не сваляше очи от младия човек и очакваше одобрението му. Похвали я стопанинът й:

— Тя, моята Фотина, умей. Като за гост, като за свой човек. Ние с нея повеке от триесет години… По-бегна по мене — усмихна се горделиво той. — Нейните не я даваха, българин аз, пък тя гъркиня. Ама аз я обърнах на нашата вера, само езикът й остана същият…

— Нели сме от една вера, християни сме и двамата…

— Християни, ама пак тръшнаха некого тая вечер. Не чу ли?

— Чух.

— Ти се прибирай по-ранко, даскале, и не ходи много по града. Оглеждай се кой иде след тебе или срещу тебе. Те и на такива като мене теглят куршум, пък камо

ли…

— Аз съм нов човек тук, в О. Немам врагове — каза Борис, без да погледне хазаите си.

— Нели си учител български… Стига ти това.

— Не пребират много ни едните, ни другите кого

убиват.

— Вашите по не пребират, жено. Удариха поп Неделко, човек на седемдесет и кусур, ама той бързо изцеле, само десната му нога, влачи я като вдървена. Що им стори старият човек?

— Аз не казвам вашите, нашите… И едните, и другите проливат християнска кръв, пък турците се радват.

Борис извади часовника от джеба на жилетката си, а двамата съпрузи се спогледаха, да си излязат от стаята му. Но младият човек рече:

— Ще те моля, стрико Василе, да ми дадеш ключа от портата. Требва да излеза, пък да не чукам, да ви будя.

Сепнаха се те и двамата, заговориха в един глас:

— Да излезеш ли? Сега, по това време!

После свещарят като да искаше да му препречи път:

— За ключ, аз имам два ключа от портата. Единия мога да ти дам, но… Но нели за това говориме, не е за излизане, учителю! Страшно е вън, люде падат! И сега, нощно време…

— Ти не се бой, чичко Василе. Дай ми единия ключ от портата. И да ти кажа, аз искам да влизам и да излизам тук, когато ще ми е угодно. Ако пък не си съгласен… Ти си стопанинът в тая къща.

— Не… Аз за тебе. За тебе се боя. Щом искаш… За ключа… ключа аз ще ти дам, влизай, излизай, когато ти е воля.

— Не е станало още дума за кирията, чичко Василе. Кажи, да си знаем колко ще бъде. Ще ти дам нещо и в предплата.

Борис посегна да извади пари, но и да отклони мислите на хазаина си.