"Гласовете ви чувам" - читать интересную книгу автора (Талев Димитър)

XXI

Той се връщаше по тъмните, пусти улици на заспалия град като лунатик. Мярваше се от фенер до фенер, в бледите светли кръгове около редките фенери, с приведена глава, с отпуснати ръце, в тъмнината по-нататък се чуваха бавните му несигурни стъпки. Беше късно след полунощ и никъде не се забелязваше какъв да е признак на човешки живот. Изпокрили се бяха някъде дори и многобройните бездомни кучета, които иначе скитаха по всички краища на града. Откъм широкия прулом, който пресичаше близката планина на запад, духаше като през гигантска фуния бурен вятър, премиташе кривите, нечисти улици, тропаше припряно по разклатените порти, по недобре затворените капаци, свиреше проточено край кумините, опитваше се да угаси с мижавите пламъчета на уличните фенери. При тия шумове, при тия треперливи светлини тук и там градът изглеждаше още по-безлюден, нощната тъмнина — още по-непрогледна. Борис Глаушев нищо не виждаше, нищо не чуваше. Не усещаше и вятъра, който облизваше лицето му с леден език, пронизваше тялото му през леката връхна дреха. Едва когато се приближи към портата на жилището си, той сепнато подигна очи към къщата насреща, към жилището на Ангелика. И пак наведе поглед, сякаш предварително примирен. Вратата на балкона беше затворена, затворени и тъмни бяха всички прозорци на къщата. Той не се учуди на това, не се и натъжи повече в неизразимата тъга, която го бе обладала. Мярна се мисъл в съзнанието му, че тоя път Ангелика нямаше да се покаже, нямаше да го посрещне. Вече и не погледна нататък.

Той мина безшумно през къщата, едвам проскърца някаква дъска по дървената стълба и горе, по чардака, безшумно затвори и вратата на стаята си. Винаги тъй, за да не буди хазаите, а сега — по навик. Машинално запали и ламбата върху кръглата маса сред стаята. И отеднаж видя там, до ламбата, чифт мънички, детски обувки. Високи, с редица кръгли копчета, с бяла, пухкава кожичка по горния им край. Той забеляза всичко това още с първия поглед, трепнало бе сърцето му от обич към детето, към мъничкия син. Едновременно с тая бърза тръпка на сърцето светна и мисъл в ума му: „Сега Ангелика знае… за детето ми, за Ружа. Хазайката не е пропуснала да й каже, преди още да е купила обувките.“ Това беше като светла искра сред мрачното брожение на всички други негови миели тая нощ, в огромната скръб, която го потискаше, която го смазваше. Той взе обувките в двете си ръце, .сякаш да ги погали и с двете си ръце, но после бързо ги остави на масата. Това с детето, с тия мънички обувки беше ясно, беше лично негово. Имаше в него стара скръб, стара болка — за Ружа, — но дали не беше започнала да поолеква, да се превръща в спомен, който ще стои приспан и само от време на време ще се пробужда за няколко мига? Ясно беше и с Ангелика Милонас. Тя не го посрещна тая нощ и той не се учуди на това, очакваше го, макар в същото време да се прокрадваше в съзнанието му мисъл, че беше вече много късно в тая студена, бурна нощ, че се бе случвало и преди да не го посреща, те не бяха се уговаряли, тя не беше му обещавала да го посреща винаги при неговите късни нощни връщания. Но ясно, ясно — момичето бе мислило, бе вярвало, че се среща с млад, свободен мъж, и може би е мечтало за хубава дружба, та и за женитба, а отеднаж узнава, че тоя млад мъж е вдовец и при това с дете. И ако привързаността, която му бе показала Ангелика Милонас, е била обикновено увлечение на момиче, което е мечтало да се омъжи щастливо, за такова плитко увлечение вдовството му наистина би могло да бъде сериозна пречка. Още повече за близките на момичето. Може би Ангелика само се е уплашила пред тая пречка и ако… Ако тя и утре не се покаже на прозореца или на балкона, тогава… И може би по-добре, щом… Времето ще помогне и тук, ще остане и тук един сяемен, навярно и болката на едно

разочарование. Да, да — повтори той много пъти, да убеди някого по-добре, да убеди себе си. Защото ясното с Ангелика не беше напълно ясно, защото разминаването с Ангелика нямаше да бъде толкова лесно.

Той остави двете обувки на масата, в сянката около светлия кръг на ламбата и някак настрана. Би искал в тоя час да сложи някак настрана и това с Ангелика. Другото беше по-голямо, по-важно, другото беше море, което го бе повлякло, море от обич, от мъка, от буйни възторзи, от безнадеждно отчаяние. Такава беше силата на тая обич, на тая мъка, на въодушевението в борбата, на черните, ледени вълни на отчаянието, които заливаха всичко. Море… Или пък това беше чувството му сред безбройното множество на народа, чувството му за общата сила на тоя народ и в робската несрета, и в общата любов, в общата омраза, в общата борческа воля. Какво бяха неговите лични болки и разочарования в това море от мъка? Той ги остави настрани или тъй — в сянката от абажура на ламбата…

Тая нощ окръжният комитет вече ясно се раздели на три: Венчев, Бобев, Кибаров. Другият член на комитета, чичо Гьоре Коцев, следеше мълчаливо разпрата им, с видима загриженост, но може би също с някакви свои мисли. А той самият къде беше, на чия страна? И още колко други страни се откриваха в общото дело? Йосиф от Рапа, Дойчин срещу него, Алексо, който се е оставил да го дерат жив?

Постоянни, неизменни бяха само народните страдания.

Те тримата напуснаха поотделно стаята, в която заседаваше комитетът тая нощ. Сам излезе и той — не можеше да тръгне с никого! И си мислеше: „Симеон Венчев да върви по дяволите! Той требва да бъде изхвърлен и от Организацията. Венчев във всичко изхожда само от себе си, от своето необуздано честолюбие. И е готов да прегази всичко друго, може да стигне, волно или неволно, и до предателство. Богдан Бобев стои здраво на нозете си, със сигурна ръка, с прости, здрави мисли. Но той не може да обхване с мислите си всичко по-важно, да проникне по-дълбоко. А докъде стига със своите мисли Стефан Кибаров? Не надхвърля ли той твърде много самите цели на Вътрешната организация, нейните основни идеи? «За мене има преди всичко поробен народ и после българи, гърци, турци…» Да, но тоя поробен народ се дели на българи, турци, гърци, власи, а това деление е много резко, издига непреодолими прегради. Кажи ми, Кибаров, как ще премахнем преградите, дълбоките пропасти? В Устава на Вътрешната организация е казано: «Без разлика на вера и народност.» Но тая разлика остава, тая разлика между верите и народностите в Македония се изостря, надигат се народностите една срещу друга с все по-големо озлобение, с все по-голема омраза, в кървава страшна надпревара. Кажи ми, Кибаров, как ще превърнем тая омраза — не, не в любов, а поне в една разумна търпимост? До вчера немаше сърби, сега има и сърби. Венчев ги признава, прави съдружие с тех, ще ги признаят и други. Пъклената надпревара не стихва, става още по-яростна, съперниците не намаляват, стават още повече. Дигнахме се срещу турската тирания, а борбата между нас самите стана по-страшна. Идеи, принципи, разум, а ето нахлу, разгори се друга стихия, по-могъща от разума, от нашите най-високи идеи, от нашите принципи. Как ще я потушим, щом е по-силна от нашия човешки разум? Тук е и нашето раздвоение, между нас, българите. Не тлее ли и сега в сърцето на моя баща Лазар Глаушев болката, че Македония не влезе в границите на свободната българска държава, болката от разрушаването на Санстефанска България? Не се ли надеваше и Главният щаб на въстанието на помощ от страна на България, на българската войска? В щаба беше Борис Сарафов, но в щаба беше и Даме Груев. С мълчаливото съгласие на Даме Груев много от въстаническите знамена бяха извезани с трите български цвета — бело, зелено и червено. Може би защото Организацията беше българска, въстанието беше българско. Притекоха се едва сами некои от власите. Никой друг от другите народности. Или пък… за нашето раздвоение… дали не разсекохме само душата си на две с нашата… мъдрост за автономията на Македония и Одринско? Малцина я приеха, малцина я споделиха, малцина поверваха истински в нея. Каква мъдрост е тя, щом другите не я приемат, не я споделят, не й верват! Остава само празна Дума. А за нас се превръща в остър нож, който разсича душата ни. Дали ние, увлечени от един блен, не се отлонихме от своя естествен път? Не е ли нашето благородство към другите донкихотовско, нашата справедливост към другите народи несправедливост към своите? И един несвойствен за човешката природа идеализъм? Не нарекохме ли мъдрост и далновидност една заблуда? Не се ли побояхме от трудностите по естествения път на нашето българско национално развитие, за да се изправим сега пред още по-големи трудности и вече раздвоени, разпокъсани, под различни знамена? Срещу единството на другите, срещу техната упоритост, срещу техния национален егоизъм. Ето всички тия въпроси и в мене самия — мислеше по-нататък Борис Глаушев, — ето раздвоението и в мене самия. Не е непоклатима и моята собствена вера. Докъде ли стига и верата на Богдан Бобев? Ако излезе и той от своите прости мисли? Само Кибаров има отговор за всички тия въпроси, които мене ме разкъсват. Които разколебават моята вера. Но дали ще мога да приема аз неговите отговори? Дали ще укрепят те моята вера? Тук, в сърцето ми. В извора на всички съмнения. В тъмнините на всички човешки стихии. Не горе, в светлите простори на човешкия разум. Там всичко изглежда ясно. Не само горе, а и долу, в тъмните дълбини на човешката природа. Ще ми отговори ли Кибаров защо убих аскера преди три месеца? Да, от страх. Но не, не само от страх! Бих ли го убил, да не беше турчин? Бих ли го убил, ако можех да преценя постъпката си само със своя разум? Какви други по-могъщи сили ни тласкат към едно или друго действие, насочват ръката ни? Каква е тая тъмнина в душата ни, която се нарича страх, която се нарича омраза към другия човек само .защото носи той друго име? Тая тъмнина, която се нарича и любов, но ни тласка и против собствения ни разум, помрачава светлината на човешкия разум, светлината на най-възвишените човешки мисли? Тая необозрима, тревожна тъмнина, в която се лутаме, в която се разкъсваме от противоречия, от която не можем да изплаваме, която ни притегля и поглъща. Любовта към своя народ не е ли омраза към чуждия? И нонекога повече омраза, отколкото любов? Любовта към родината не е ли и чрезмерна гордост, чрезмерно самолюбие, но и тя иде от самото човешко сърце, сила е голема в самото човешко сърце. Какъв адски възел! В самото човешко сърце…“

Той изеднаж се ослуша, сякаш ушите му внезапно

се отпушиха. Къщата бе оживяла. И неговата стая, и другите стаи нататък, таванът й горе. Пращяха, проскърцваха греди и дъски, прозорците потреперваха, звънтяха стъклата им, завесите се полюляваха, полюлЯваше се и пламъчето на ламбата през дебелия стъклен глобус. Това беше засилилият се вятър, който напираше отвън да понесе къщата, да я събори, натискаше прозорците, проникваше през невидими пролуки и пукнатини, съскаше и ломотеше нещо през прегорилата, изстинала печка. Борис Глаушев потръпна от внезапен студ и от друг един, вътрешен студ, който хвана самото му сърце. Почувствува се някъде безкрайно далече и напълно сам. Защо бе напуснал родния си край, родната си къща? Да беше тук сега баща му, да беше тук майка му… С баща си би могъл да приказва за всичко, би могъл да изкаже всичките си горчиви, мъчителни мисли. И би получил може би отговор на тия разкъсващи душата му въпроси. Лазар Глаушев би му помогнал със своя спокоен, ясен ум, със своето знание за всяко нещо, със своя уталожен, ведър дух, а може би и с примирението си пред всяка тайна, пред всяка тъмна сила ако не със своето знание, то с вярата си в божията премъдрост. тоя студ, който пронизваше сърцето му, при това ужасяващо чувство на самотност нужна му беше топлината на милата майчина ръка, нужна му беше нейната кротост и пред всяко изпитание, нейният сладък глас, нейният хубав поглед, който бе успокоявал всяка негова болка. Да беше жив Милош Банков… Да седи там на миндера в ъгъла със своите очи, светнали от мисъл, Борис би ходил от стена до стена, както сега, изрекъл би всички тия свои мисли и би чул отговор за всяка една от тях и това би било поне отговор. Сега той беше сам в студената стая, в тая бурна зимна нощ и като че ли в целия свят. Той се загледа в книгите си с безутешен поглед…,или да беше си легнал, да се загуби в сън… И току се спусна, като да го побутна някой към прозорците, подигна завесата, приближи лице до черното стъкло. Тя беше там! През гъстата тъмнина, която изпълваше улицата между двете къщи, светеха два прозореца. Нейните. Тя самата му бе казвала — там беше нейната стая. Дали не бе запалила своята ламба, след като е видяла, че свети и неговата? Както друг път, за Да му покаже, че и тя е будна. Той не можеше да премине през тая черна тъмнина, която разделяше двете къщи, но прозорците светеха и нямаше ли и тя да приподигне завесата като него, да притисне лице към студеното стъкло, нямаше ли да се мерне поне сянката й по светналите бели завеси? Но той сега беше сигурен, че тя ще го посрещне утре на балкона, на прозореца. Тя знаеше вече всичко за него — за вдовството му, за детето му — и не беше се уплашила, не беше побягнала от него. Тя беше там, в светлината насреща, и той не беше самичък в тая бурна, мразовита нощ. Глаушев не можеше да откъсне поглед от двата прозореца и кой знай колко време стоя с лице до черното стъкло, пред тая стена от черен мрак.

Двата светнали прозореца отеднаж изчезнаха. Лека нощ, Ангелика!