"Дърк Джентли. Холистична детективска агенция" - читать интересную книгу автора (Адамс Дъглас)

ГЛАВА ПЪРВА…

Този път нямаше да има свидетели.

Този път имаше само мъртва земя и тътен на гръмотевици и тъкмо беше започнал да ръми неизбежният кротък дъждец, без който май не минава почти никое от най-величествените събития на земята.

Бурите от предния ден, че и от по-предния, и пороите от миналата седмица вече бяха стихнали. Небесата все още тегнеха от дъжд, но онова, което падаше от тях в гъстеещия мрак, бяха само досадни ситни капчици.

Из потъващата в мрак равнина се изви вятър, залута се сред ниските хълмове и профуча през плитка долина, сред която се издигаше сграда — нещо като кула, сам-самичка сред калния кошмар, и килната настрани.

Кулата беше почерняла и приличаше на чукан. Възправяше се над земята като стълб от магма, изригнал от някоя от най-гибелните адови ями, и беше изкривена под много особен ъгъл, сякаш я притискаше нещо, общо взето, доста по-ужасно от собственото й — доста значително — тегло. Изглеждаше мъртва — и то от векове.

Единственото нещо, което се движеше, беше реката от кал, влачеща се като охлюв по дъното на долината и покрай кулата. Миля — миля и нещо по-надолу тя хлътваше в една клисура и изчезваше под земята.

Но когато мракът се посгъсти, стана ясно, че кулата не е чак толкова безжизнена. Дълбоко вътре в нея замъждука самотна, слаба червена светлинка.

Мъждукаше едва-едва, но все пак се виждаше, само дето, разбира се, нямаше кой да я гледа — свидетели нямаше — не и този път, но все пак си беше светлинка. На всеки няколко минути тя ставаше малко по-силна, малко по-ярка, а после — бавно-бавно — почти угасваше. В същото време вятърът разнасяше нисък, жално-пронизителен звук, който се извисяваше до нещо като вой, а после кахърно утихваше.

Мина време и се появи и втора светлинка — по-малка, подвижна светлинка. Появи се ниско долу, до земята, и заописва лъкатушещ кръг около кулата, като от време на време спираше. После светлинката и смътната, едва различима фигура, която я носеше, отново хлътнаха в кулата.

Измина час и към края му мракът вече беше пълен. Светът изглеждаше мъртъв, нощта — пуста.

И тогава светлинката отново се появи близо до върха на кулата. Този път силата й нарастваше по-целенасочено. Бързо достигна предишната си най-голяма яркост и продължи да става все по-ярка и все по-ярка. Придружаващият я жален звук се издигаше все по-пронизителен и все по-остър, докато накрая се превърна във виещ писък. Писъкът се извиваше и се избиваше, докато се превърна в ослепителен шум, а светлината — в оглушителна червенина. А после изведнъж и двете рязко секнаха.

Последва милисекунда тишина и мрак.

Поразителна, бледа нова светлинка припламна и изскочи дълбоко от калта под кулата. Небето се сгърчи, планина от кал потръпна, земята и небето ревнаха един срещу друг, ужасна розовина, внезапна зеленина, бледа оранжевина опетниха облаците, а после светлинката се изгуби и нощта, най-накрая стана мрачна и зловеща. И вече не се чуваше никакъв звук освен тихият ромон на водата.

Но на сутринта слънцето изгря необичайно ярко и искрящо. Денят беше — или изглеждаше, или поне щеше да изглежда, — ако там имаше някой, че да му изглежда — по-топъл, по-ясен, по-светъл и, общо взето, по-жив от всички познати досега. Сред порутените останки на долината течеше бистра река.

И времето започна да тече, та да се къса.