"Дърк Джентли. Холистична детективска агенция" - читать интересную книгу автора (Адамс Дъглас)

ГЛАВА ПЕТА…

Високо върху скалното си възвишение Електрическият монах продължаваше да седи върху коня, който тихо и без да се оплаква, отмаляваше. Изпод грубата си шаячна качулка Монахът беше вторачил немигащ взор в долината, с която си имаше проблем, ала проблемът беше нов и за Монаха бе злокобен, защото беше следният: съмнение.

То никога не го мъчеше много дълго, но когато пък го замъчеше, ръфаше бясно самата сърцевина на неговото същество. Денят беше горещ; слънцето висеше сред маранята в празното небе и пердашеше сивкавите скали и проскубаната, прегоряла тревица. Нищо не помръдваше, дори и Монахът. Но в ума му бяха започнали да бълбукат и да жужат странни неща, както му се случваше от време на време, когато някакви данни объркваха адреса, докато преминаваха през приемателния му буфер. Но тогава Монахът започна да вярва — отначало нервно и на пристъпи, но после белият пламък на вярата му се въздигна и катурна всичките му предишни вери, включително и онази, тъпата, че долината била розова: вярваше, че там долу, нейде в долината, на около миля от мястото, където седеше, много скоро ще се отвори тайнствена врата към странен, далечен свят — врата, през която той може да мине. Поразяваща идея. Както и да е, поразяващо си беше и това, че в случая той беше абсолютно прав. Конят усети, че нещо се мъти. Наостри уши и леко разтърси глава. Тъй като толкова дълго беше стоял, взрян в едни и същи камънаци, той беше изпаднал в нещо като транс и още само мъничко му трябваше, та и той да си въобрази, че са розови. Разтърси глава малко по-силно. Юздите лекичко потрепнаха, петите на Монаха го сръчкаха в хълбоците и те потеглиха, като внимателно избираха пътя надолу по скалистия склон. А пътят беше труден. Голяма част от него представляваше лесно откъртващи се шисти — кафявозелени шисти; чат-пат се виждаше и по някое кафяво или зелено растение. Вкопчило се в рискованото си съществуване върху него. Монахът забеляза това, ала не се смути. Сега той беше един по-стар, по-мъдър Монах и вече беше оставил детинщините зад гърба си. Розови долини, маси хермафродити… — всичките те бяха естествени етапи, през които на човек му се налага да мине по пътя към истинското просветление.

Слънцето ги пердашеше яко. Монахът избърса потта и прахта от лицето си, спря се и се приведе към шията на коня. Втренчи се в трепкащата мараня към един голям стърчащ камък, щръкнал посред долината. Там, зад този камък, беше мястото, където Монахът мислеше, или по-скоро вярваше пламенно, с цялото си същество, че ще се появи вратата. Опита се да го фокусира, но подробностите от пейзажа плуваха в горещия, надигащ се въздух и го объркваха.

Той се изправи отново на седлото и тъкмо понечи да пришпори коня, когато забеляза нещо доста странно.

На една плоска каменна стена наблизо — всъщност толкова наблизо, че Монахът се учуди как така досега не я е забелязал — имаше голяма рисунка. Рисунката беше груба, макар и изрисувана не без известен стилен замах на четката, и изглеждаше много стара, може би наистина много, ама много стара. Боята беше избеляла, напукана и на петна и беше трудно да се различи много ясно какво точно беше нарисувано. Монахът се доближи още повече. Приличаше на първобитна ловна сцена.

Ясно си личеше, че групичката лилави същества с много крайници са дребните ловци. Носеха примитивни копия и преследваха с пълна пара някакво огромно, рогато и облечено в броня създание, което явно беше ранено по време на гонитбата. Цветовете вече бяха толкова помътнели, че почти не съществуваха. Всъщност ясно се виждаха единствено белите зъби на ловците и те сияеха с белота, чийто блясък годините (най-малкото хиляди) не бяха успели да накърнят. Очевидно въпросната белота можеше да засрами дори самите зъби на Монаха, а пък той ги беше измил същата сутрин.

Монахът и преди беше виждал такива рисунки, но само на картинка или по телевизията, а на живо — никога. Обикновено се намираха в пещери, които ги предпазваха от стихиите — иначе не биха могли да оцелеят.

Монахът огледа по-внимателно онова, което непосредствено обкръжаваше скалната стена, и забеляза, че макар и да не се намираше точно в пещера, рисунката беше предпазена от един голям скален бордюр, надвиснал над нея, който добре я пазеше от дъжда и вятъра. И все пак — странно си беше, че е изтраяла толкова дълго. А още по-странното беше, че явно още никой не я бе открил. Всички подобни пещерни рисунки, колкото ги имаше, до една бяха знаменити и познати му изображения, но тази той не помнеше да е виждал друг път.

Може би се беше натъкнал на драматична историческа находка. Може би ако се върнеше в града и съобщеше за откритието си, щяха да го приветстват с „добре дошъл“, в крайна сметка да му сменят схемата и да му позволят да си вярва… да вярва… да вярва в какво? Той се спря, примигна и разтърси глава, за да оправи временната грешка в системите.

Бързо се стегна.

Вярваше в някаква врата. Трябваше да я открие. Вратата беше път към… към…

Вратата беше Пътят.

Е, така по биваше.

Главните букви винаги са най-добрият начин да се справиш с разни неща, за които нямаш добър отговор.

Той дръпна рязко юздите, накара коня да извърне глава и го пришпори напред и надолу. След още няколко минути извъртени маневри те стигнаха до дъното на долината и той се смути за миг, когато откри, че финият слой прах, покриващ кафявата съсухрена земя, наистина е оцветен в много бледо розово, биещо на кафеникаво, особено по бреговете на мудния кален поток — през горещия сезон той беше всичко, останало от реката, която потичаше през долината, щом дойдеха дъждовете. Монахът слезе от коня, наведе се, гребна от розовия прах и го остави да изтече между пръстите му. Беше много фин и мек прах и когато го разтърка по кожата си, му стана приятно. Имаше горе-долу същия цвят като нея — може би само малко по-светъл.

Конят го погледна. Той се сети — може би малко късничко, — че животното сигурно умира от жажда. И той самият умираше от жажда, но се беше опитал да не мисли за това. Измъкна манерката изпод седлото. Беше патетично олекнала. Отвинти капачката и отпи една-единствена яка глътка. После изля малко в шепата си и я протегна към коня, който я изгълта алчно и за нула време.

Конят го погледна пак.

Монахът тъжно поклати глава, завинти отново капачката и прибра манерката. Знаеше — с онази малка частица от съзнанието си, където държеше фактите и логическата информация, — че водата нямаше да им стигне задълго, а без нея и те нямаше да стигнат далече. Единствено вярата му го крепеше — в момента тази работа вършеше вярата му във Вратата.

Той изтръска розовия прах от грубото си одеяние, изправи се и се взря в стърчащия само на около стотина метра от него камък. И като го гледаше, не можа да не изпита една мъничка, слабичка тревога. Макар и по-голямата част от съзнанието му да беше изпълнена с твърда, неизменна и непоколебима Вяра, че зад щръкналия камък има Врата и че Вратата — това е Пътят, все пак онази мъничка частица от мозъка му, която разбираше от манерки, не можеше да се сдържи да не си спомни разочарованията от миналото и издаде много лек, ала разтърсващ предупредителен звън.

Ако избереше да не отиде да види Вратата, тогава можеше да си продължи да си вярва в нея вовеки веков. Това щеше да е пътеводната звезда на живота му (колкото и малко да оставаше от него — подшушна му онази частица от неговия мозък, която разбираше от манерки).

Ако, от друга страна, отидеше, за да изрази почитанията си към Вратата, и нея я нямаше там… Тогава какво?

Конят изцвили нетърпеливо.

Отговорът, разбира се, беше много прост. Той си имаше цяла система от вериги, предназначени да се справят тъкмо с този проблем. Всъщност това беше самото сърце на неговото функциониране. Той щеше да продължи да вярва, каквито и да се окажеха фактите — нали тъкмо в това е смисълът на Вярата?

Тя, Вярата, пак щеше да си бъде там дори и ако врата нямаше.

Стегна се. Вратата щеше да бъде там и сега той трябваше да отиде при нея, защото Вратата — това беше Пътят.

Вместо отново да се качи на коня си, той го поведе. Пътят беше доста кратък, а той трябваше да приближи подстъпите към Вратата в смирение.

Вървеше храбър и изправен, с бавна, тържествена крачка. Доближи се до щръкналия камък. Стигна го. Зави зад него. Погледна.

Вратата беше там.

Монахът падна на колене в страхопочитание и обърканост. Беше като в небрано лозе. Толкова се беше навил, че и този път ще се справи с разочарованието — нали това беше обичайната му участ, — че, макар и никога да не би си го признал, сега се оказа абсолютно неподготвен. Пулеше се срещу Вратата с чисто и неподправено системопрегрешение.

Беше врата, каквато никога преди не беше виждал. Всички врати, които познаваше, бяха големи, дебели кютуци от закалена стомана — заради всичките тия видеомагнетофони и машини за миене на чинии зад тях плюс, разбира се, всичките скъпи и прескъпи Електрически монаси, необходими, за да вярват в какво ли не. Тази беше проста, малка и дървена, не по-висока от самия него. Врата, като да влизат Монаси през нея, боядисана в бяло, с една-единствена, леко нащърбена месингова дръжка от едната й страна, малко по-ниско от средата й. Просто стърчеше посред скалата — без никакво обяснение нито за произхода, нито за целта си.

Май без да си дава сметка как така се осмелява, горкият шашардисан Монах се изправи, залитайки, и нервно закрачи към нея, повел коня си. Протегна ръка и я докосна. Толкова се стресна, когато не завиха никакви аларми, че отскочи назад. Докосна я отново — този път по-уверено.

Остави ръката си бавно да се спусне към дръжката — и пак не забучаха никакви аларми. Изчака, за да се увери, после завъртя топката — много, много леко. Усети как механизмът изщрака. Затаи дъх. Нищо. Дръпна вратата към себе си и тя веднага поддаде. Погледна зад нея, но вътре беше толкова тъмно в сравнение с пустинното слънце навън, че нищо не виждаше. Най-накрая, почти умрял от почуда, той влезе и дръпна коня след себе си.

Няколко минути по-късно една фигура, приседнала зад съседната скала — там беше скрита от погледи, — престана да търка с прах лицето си, изправи се, протегна крайници и също тръгна към вратата, като току се потупваше по дрехите.