"Музей на страха" - читать интересную книгу автора (Престън Дъглас, Чайлд Линкълн)

Пета глава

Уилям Смитбак младши се бе изправил доста самоуверено на входа на „Кафе дез артист“. Новият му костюм от тъмносиня италианска коприна прошумоля, докато оглеждаше приглушено осветената зала. Опитваше се да изглежда както винаги — изправен, като глътнал бастун, с величествена аристократична осанка. Костюмът от „Армани“ му струваше малко състояние, но като застана на този вход, той усети, че си струваше парите. Чувстваше се изтънчен, възпитан, донякъде приличащ на Том Уулф — макар, разбира се, да не посмя да прибегне до цялата „униформа“ с бялата шапка и всичко останало. Меката копринена носна кърпичка се подаваше елегантно от джобчето му, макар и да изглеждаше донякъде прекалено пищно. Но нали в крайна сметка беше прочут автор — е, почти прочут — ако последната му проклета книга беше се изкачила само с още две места нагоре, щеше да попадне в списъка, — та затова можеше да си позволи подобни изцепки. Обърна се с небрежна, както си мислеше, елегантност и вдигна вежди към метр д’отела, който веднага се насочи усмихнат към него.

Смитбак обичаше този ресторант повече от всички останали в Ню Йорк. Определено не беше моден, тъкмо обратно — беше старомоден и предлагаше превъзходна храна. Тук нямаше да намерите обичайните посетители на „Тауър“ или „Тънъл“, както обикновено ставаше през 2000 година. А стенописът на Хауърд Чандлър Кристи добавяше към впечатлението точното количество кич.

— Господин Смитбак, колко мило от ваша страна, че дойдохте тази вечер. Вашата партньорка току-що пристигна.

Смитбак кимна важно. Да те познава метр д’отелът на първокласен ресторант — това означаваше много за него, макар че никога нямаше да си го признае. За това му бяха потрябвали няколко посещения и няколко сръчно пуснати двайсетачки. Но онова, което свърши работа, бе положението му във вестник „Ню Йорк таймс“.

Нора Кели го очакваше, седнала в ъгловото сепаре. Както винаги, само като я зърна, усети лекото електричество на удоволствието да пробягва по тялото му. Макар че тя беше в Ню Йорк вече над година, все още запазваше свежия си вид на пришелка, който го възхищаваше. А и, както изглежда, изобщо не бе изгубила тена си от Санта Фе. Странно, бяха се запознали при възможно най-лошите обстоятелства: археологична експедиция в Юта, при която и двамата едва не загинаха. Тогава обаче тя му даде ясно да се разбере, че го смята за високомерен и противен. А ето ги сега — две години по-късно, почти готови да заживеят заедно. А Смитбак не можеше изобщо да си представи да бъде разделен от нея и за един ден.

Той се мушна в сепарето и се усмихна. Нора изглеждаше както винаги страхотно — косата й с меден цвят се лееше върху раменете, тъмноватите зелено-кафяви очи блещукаха на светлината на свещите, луничките, пръснати по носа й добавяха усещането за нещо хлапашко. Погледът му се спря на дрехите й. Виж, тук имаше много още да се желае. Господи, та тя беше направо мръсна.

— Няма да повярваш какъв ден имах — рече тя.

— Хм.

Смит поправи вратовръзката си и се обърна едва-едва, за да даде възможност на светлината да улови елегантно скроените рамене на костюма му.

— Кълна се, Бил, няма да повярваш. Но внимавай, всичко, което ще ти кажа, остава помежду ни.

Сега вече Смитбак се почувства леко засегнат. Тя не само че не забеляза новия му костюм, но и напомнянето, че разговорът им не е за публикуване, бе ненужно.

— Нора, всичко помежду ни си остава между нас…

Тя не го изчака да довърши.

— Първо, онзи мръсник Бризбейн отряза бюджета ми с десет процента.

Смитбак издаде някакви съчувствени звуци. На музеите непрекъснато не им достигаха средства.

— А след това намерих онзи странен тип в кабинета си.

Смит издаде друг звук и едва забележимо премести лакътя си до чашата си за вода. Сега вече сигурно щеше да забележи тъмната коприна на фона на белия мъх на покривката.

— Разлистваше книгите ми, държеше се така, сякаш кабинетът е негов. Приличаше на собственик на погребално бюро, облечен в черен костюм, с невероятно бяла кожа. Не беше албинос, а просто много бял.

В съзнанието на Смитбак започна да се надига усещането за deja vu2, но той го отхвърли.

— Каза, че бил от ФБР, замъкна ме в центъра, на една строителна площадка, където били открили…

Усещането му изведнъж се възвърна.

— ФБР ли каза?

Няма начин. Не можеше да бъде той.

— Да, от ФБР. Специален агент…

— Пендъргаст — довърши вместо нея Смитбак.

Сега вече беше ред на Нора да се изненада.

— Познаваш ли го?

— Дали го познавам? Пиша за него в книгата си за музейните убийства. Споменава се в онази моя книга, за която та каза, че си я чела.

— О, да де, добре. Добре.

Смитбак кимна, прекалено заинтригуван, за да се възмути. Пендъргаст не се е завърнал в Манхатън за светски посещения. Този човек се появяваше само там, където имаше неприятности. Или може би той самият винаги носеше неприятностите със себе си. И в двата случая Смитбак се молеше Богу да не са неприятности като последния път.

Сервитьорът се появи и взе поръчките им. Смитбак, който предварително си беше наумил да вземе едно малко сухо шери, поръча мартини. Пендъргаст. О, Господи! Колкото и да му се възхищаваше, никак не съжаляваше, когато го видя да се изнася с черния си костюм обратно към Нови Орлеан.

— Е, разкажи ми за него — рече Нора и се облегна назад.

— Той е… — Смитбак замлъкна, изведнъж усетил нехарактерната за себе си неспособност да намери подходящите думи. — Той е нестандартен. Очарователен аристократ от Юга, много пари, наследствено богатство от фармацевтиката или нещо подобно. Наистина не знам какви са взаимоотношенията му с ФБР. Изглежда е свободен да си пъха носа навсякъде, където си поиска. Работи сам и го смятат за много, много добър професионалист. Познава сума важни личности. Що се отнася до самия него, не знам нищо. Пълна загадка. Никога не знаеш какво всъщност мисли. Господи, та аз дори не знам малкото му име.

— Не може да е толкова могъщ. Днес го прецакаха.

Веждите на Смитбак се извиха нагоре.

— Какво стана? Какво искаше той?

Нора му разказа за бързото си посещение в гробницата в изкопа на строежа. Приключи, точно когато пристигнаха кнедлите им от кучешко грозде и черни трюфели.

— „Мойгън-Феърхевън“ — рече Смитбак и заби вилицата си дълбоко в сметановия сос, за да се понесе след това божественият аромат на мускус и гъста гора. — Не бяха ли те същите, дето си навлякоха неприятности, загдето събориха онези едностайни апартаменти без разрешение — и там още живееха хора?

— Онзи блок с едностайни жилища на Първа източна ли? Мисля, че са те.

— Гадна пасмина.

— Феърхевън се появи с дългата си лимузина, тъкмо когато ние си тръгвахме.

— Аха. С Ролс, нали така каза?

Смитбак не се сдържа и се разсмя. Когато разследваше музейните убийства, Пендъргаст се движеше с обикновен Буик. Биещият на очи Ролс трябва да означаваше нещо — всичко, което Пендъргаст правеше, имаше своя логика.

— Е, поне сте се возили класно. Но това не ми звучи като нещо, от което Пендъргаст би се заинтересувал.

— Защо не?

— Обектът е невероятен, но е на възраст над сто години. Откъде накъде ФБР или която и да е правоохранителна агенция ще се интересува от толкова древно място на престъплението?

— Това не е обичайно местопрестъпление. Три дузини млади хора, убити, разчленени и зазидани в подземно скривалище. Това е едно от най-големите серийни убийства в историята на Съединените щати.

Сервитьорът се върна и положи чиния пред Смитбак — бифтек алангле с черен пипер.

— Хайде, Нора — рече той и вдигна нетърпеливо ножа си. — Убиецът е отдавна мъртъв. Това е историческа рядкост. Ще стане страхотна статия за вестника — само като си помисли човек, — но аз въпреки всичко не разбирам защо ФБР ще проявява интерес?

Той усети как Нора го изгледа сърдито.

— Бил, всичко това е между нас, забрави ли?

— Та това е почти праисторическо, Нора, а ще излезе сензационен материал. Как би могло евентуално да навреди…

— Не е за печат! Смитбак въздъхна.

— Само ме пусни за първия изстрел, Нора. Когато му дойде времето.

Нора се усмихна самодоволно.

— Винаги получаваш първия изстрел, Бил. Знаеш го.

Смитбак се изкиска и отряза едно крехко парченце от бифтека си.

— Е, и какво намери там долу?

— Не много. Някои неща из джобовете им — няколко стари монети, гребен, карфици, въженце, копчета. Онези хора са били бедни. Взех един прешлен, проба от коса и… — тя се поколеба. — Имаше и още нещо.

— Изплюй камъчето.

— В подплатата на роклята на едно от момичетата имаше зашито парче хартия. На пипане ми се стори като писмо. Не мога да престана да мисля за него.

Смитбак се наведе напред.

— И какво пишеше в него?

— Наложи се да върна роклята на мястото й преди да съм я разгледала по-подробно.

— Искаш да кажеш, че още е там?

Нора кимна.

— И какво ще правят с нещата?

— Съдебният лекар взе костите, но казаха, че ще приберат всичко останало в торбички. А аз придобих усещането, че горят от желание да изгубят следите на всичко в някой склад. Колкото по-бързо се отърват от нещата, толкова по-малка е възможността обектът да бъде обявен за археологическа ценност. Била съм свидетелка как предприемачите съсипват даден обект, само за да са сигурни, че когато археолозите пристигнат, няма да намерят нищо за изследване.

— Това е незаконно, нали така? Не би ли трябвало да спрат, ако е толкова важно?

— Ако обектът, го няма, как можеш да докажеш, че е бил важен? Всеки ден в Америка предприемачите разрушават десетки подобни археологически обекти.

Смитбак промърмори нещо от категорията „справедливо възмущение“ и продължи с бифтека си. Умираше от глад. Никой не умееше да приготви бифтек така, както го правеха в „Кафе дез артист“. А и порциите бяха прилични, като за зрели мъже, а не като онези боклуци от модните заведения с миниатюрните им порцийки храна, плеснати по средата на огромни бели чинии и олигавени в сос…

— И защо момичето ще зашива писмо в роклята си?

Смитбак вдигна глава, отпи глътка от червеното си вино и лапна още една хапка от бифтека.

— Може би е любовно писмо?

— Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че може да се окаже важно. Най-малкото ще е нишка към това, какви са били тези хора. В противен случай, след като дрехите им бъдат изнесени и унищожени, е възможно никога да не узнаем. — Тя го гледаше сериозно, без да се докосне до чинията си. — По дяволите, Бил, това е археологически обект.

— Може би вече съсипан, както сама каза.

— Беше към края на работния ден. Аз мушнах роклята дълбоко в нишата.

— Тогава навярно са я изхвърлили заедно с останалите неща.

— Не вярвам. Набутах я в една цепнатина в дъното на нишата. А и те бързаха. Възможно е да са я пропуснали.

Смит забеляза блясъка в пъстрите очи на Нора. Беше му познат отпреди.

— Няма начин, Нора — рече бързешком. — Мястото сигурно се охранява. Навярно е по-осветено от театрална сцена. Изобщо не си го и помисляй.

Знаеше, че в следващия миг щеше да го помоли да я придружи.

— Трябва да дойдеш с мен. Тази вечер. Това писмо ми трябва.

— Ти дори не знаеш дали е писмо. Може да е квитанция от пералнята.

— Бил, дори квитанция от пералнята ще бъде важна улика.

— Могат да ни арестуват.

— Не, няма да те арестуват.

— Какво искаш да кажеш с това „ти“?

— Аз ще отвлека вниманието на пазача, докато ти се прехвърлиш през оградата. Можеш да се преоблечеш така, че да не биеш на очи. — Очите на Нора засвяткаха още по-силно. — Да! Можеш да се предрешиш, да речем, като бездомен клошар, който просто се ровичка из боклука. Ако те уловят, в най-добрия случай ще те прогонят.

Смитбак беше ужасен.

— Аз? Клошар?! Няма начин. Ти ще бъдеш клошарят.

— Не, Бил, това няма да сработи. Аз ще трябва да съм проститутката.

Набученият на вилицата къс от бифтека застина на половината път към устата на Смитбак.

Нора му се усмихна сладко:

— Току-що заля със сос цялата предница на прекрасния си италиански костюм.