"Натюрморт с гарвани" - читать интересную книгу автора (Престън Дъглас, Чайлд Линкълн)

Двадесет и трета глава

Шериф Хейзън влезе в лабораторията в сутерена и се огледа с неохота. И тук се долавяше същата кисела миризма, може би дори още по-гадна от примеса на дезинфектанти и химикали; същите стени от сгуриени блокчета, боядисани в мръсен цвят; същите бръмчащи флуоресцентни светлини. Да се диша през устата също не беше добра идея — хирургическата маска не помагаше, а само добавяше към сместа и миризмата на антисептична хартия. Нуждаеше се не от друго, а от противогаз.

Опита се да извика в паметта си успокояващи звуци и образи: баладите на Ханк Уилямс; вкусът на първия за вечерта „Грейн белт“; как ходеше като хлапе с баща си и с по-големия си брат на Празника на жътвата. Нищо не помогна. Шериф Хейзън потрепери и то не бе само поради миризмата на смъртта.

Отиде в по-светлата част на лабораторията, дадените му дрехи за еднократна употреба зашумоляха. Съдебният лекар вече бе там, облечен като всички в синьо. До лекаря имаше втори човек и въпреки тихия говор, той позна южняшкия акцент — Пендъргаст!

Пендъргаст се бе оказал прав. Ставаше въпрос за сериен убиец. Навярно беше прав и за друго — че убиецът е местен човек. Хейзън не можеше да повярва, не бе поискал да повярва. Беше се смял с глас, когато научи, че Пендъргаст прекарвал часове насаме с Мардж Тийландър, след като знаеше, че старата чиновничка само щеше да му изгуби времето и да го прати за зелен хайвер. Но сега, след това ново убийство, той бе принуден да признае, че съществуват факти, които сочеха, че убиецът е местен. Беше дяволски трудно някой да влезе или да излезе от Медисин Крийк, без да бъде забелязан. Особено нощем, когато чифт фарове в далечината бяха достатъчни, за да приковат хората към прозорците, за да видят кой идва. Не, това не бе работа на някой гастрольор, който бе убил и бе продължил пътя си. Изглежда беше човек, който живееше тук, в Медисин Крийк. Беше невероятно, но така си беше. Някой от града.

Това означаваше, че той познава убиеца.

— А, шериф Хейзън, радвам се да ви видя.

Макхайд кимна учтиво, дори почтително.

Той наистина бе променил отношението си. Вече не бе самият господин Високомерие. Случаят бе станал твърде голям и съдебният лекар можеше да подуши шума около него. За всекиго, готов да скочи веднага във влака, това бе начин да се измъкне от Западен Канзас.

— Шериф Хейзън — кимна Пендъргаст леко.

— Добро утро, Пендъргаст.

Последва кратко мълчание. Трупът лежеше покрит върху количката. Както изглеждаше, съдебният лекар още не бе почнал работата си. Хейзън горчиво съжали, че бе пристигнал толкова рано.

Лекарят се прокашля.

— Сестра Малоун?

Отвън долетя глас:

— Да, докторе.

— Готови ли сме да снимаме?

— Да, докторе.

— Хубаво, пускайте видеото.

— Добре, докторе.

Минаха през формалностите — всеки да съобщи името и занятието си. Хейзън не можеше да откъсне очи от завития труп. Беше го видял на полето, разбира се, но кой знае защо да го види в тази стерилна, изкуствена обстановка, бе по-различно. Беше по-лошо.

Съдебният лекар подхвана чаршафа и бавно и внимателно го вдигна. И ето го подутият Стот, чиято плът буквално се отделяше от костите.

Хейзън неволно извърна очи. След това, чувствайки се малко по-уверен, се застави бавно да погледне към количката.

Беше виждал доста трупове през живота си, но те със сигурност изобщо не приличаха на този. Кожата бе разпукана на гръдната кост и се бе отдръпнала от плътта, сякаш се бе свила. Беше се спукала и на бедрата, и по лицето. Стопена мазнина бе капала от няколко места и бе образувала малки локвички върху количката, където се бе сгъстила и втвърдила — бяла при замразяването. И въпреки всичко нямаше личинки — странно, много странно. И както изглежда липсваше част от тялото. Да, едно назъбено парче бе откъснато от лявото бедро, следите от зъбите още личаха върху него. Куче, най-вероятно. Най-добрият приятел на човека. Хейзън преглътна.

Съдебният лекар заговори:

— Тук имам труп, идентифициран като Уилям Ларю Стот, бял мъж на трийсет и две години.

Той продължи да нарежда заради камерата. За щастие, уводната рецитация бе кратка. Съдебният лекар се обърна към Пендъргаст и попита угоднически:

— Някакви коментари или предложения, специален агент Пендъргаст, преди да продължим нататък?

— Нямам за момента, благодаря.

— Много добре. Извършихме предварителен оглед на трупа по-рано сутринта и забелязахме няколко важни аномалии. Ще започна с цялостното му състояние.

Той направи пауза, прокашля се. Хейзън забеляза, че хвърли един поглед на камерата, която бе поставена над количката. „Да, изглеждаш страхотно, док“.

— Първото нещо, което забелязах, бе отсъствието на насекомна дейност и факта, че разлагането едва е започнало, въпреки че жертвата е починала най-малко преди осемнайсет часа при температури, не по-ниски от трийсет градуса и е била изложена на слънцето най-малко дванайсет часа.

Той отново се прокашля.

— Втората аномалия е по-очевидна. Както може да се види, плътта по окончанията е започнала да се отделя от костите. Това е най-очевидно по лицето, ръцете и краката — носът и устните почти са се стопили. И двете уши липсват, едното е било намерено на местопрестъплението. Тук, на бедрата и раменете, кожата се е разпукала, отделила се е от тлъстата плът под нея. Това е предимно мастно, прилично на сланина вещество, което се получава при стопяване и последващо охлаждане. Косата и скалпът липсват — очевидно са отстранени пост мортем и пост… -ъ-ъ-ъ — обработката — и мастната тъкан изглежда е била частично втечнена. Всичко това и още цяла поредица аномални характеристики могат да бъдат обяснени само с един прост факт.

Той направи пауза и пое дълбоко дъх.

— Трупът е бил сварен.

Пендъргаст кимна.

— Точно така.

На Хейзън му потрябва цяла минута, за да схване казаното.

— Сварен ли?!

— Трупът очевидно е бил потопен във вода, която е кипнала и е бил оставен в това състояние най-малко три часа, а може би и повече. Аутопсията и някои биохимични изследвания ще определят продължителността малко по-точно. Достатъчно е да кажем, че варенето е било достатъчно дълго, за да предизвика отделянето на плътта, което виждате тук, при горната и при долната челюст — той докосна с пръст отворената уста, прокара го по бузата по костта, — и тук, на ходилото, ще забележите, че повечето от ноктите липсват, изпадали са. Ноктите липсват по същата причина и на ръката тук, а показалецът и средният пръст на лявата ръка са отсечени до китката. Забележете как капсулата на вътрешната става е отсечена — тук и ето тук.

Хейзън гледаше и все повече не можеше да повярва на очите си. Проклет да бъде, ако не приличаше на леко сварено прасе.

— Но вижте какво — да се свари толкова голямо тяло ще отнеме дни!

— Грешите, шерифе. След като общата температура достигне сто градуса по Целзий, един слон ще се свари толкова бързо, колкото и едно пиле. Нали разбирате, готвенето по същество е процес на разрушаване на протеиновата молекула чрез прилагане на топлина…

— Схващам — прекъсна го Хейзън.

— Липсващите пръсти не са намерени на местопрестъплението — обади се Пендъргаст. — Ето защо може да се предположи, че са били отделени от трупа по време на варенето.

— Това е разумно предположение. Освен това ще забележите, че има силни изгаряния от въже на китките и глезените. Това ми дава основание да смятам, че… ъ-ъ-ъ… варенето може да е започнало преди настъпването на смъртта.

Е, това вече бе прекалено. Хейзън почувства как собствения му малък, вътрешен свят излизаше изпод контрол. Горе, в болницата, лежеше Гаспариля, ексцентрик, но безвреден стар глупак, със свален скалп не само от темето, но и от брадата, горната устна, подмишниците, дори слабините; а тук, долу, лежеше втората жертва — сварена жива, ни повече, ни по-малко. И той трябваше да търси местен масов убиец, който се разхожда бос, съсича и скалпира жертвите си и ги подрежда като в детски ясли.

— Къде може да се намери казан, достатъчно голям да се свари цял човек? — попита той. — И няма ли някой да усети миризмата от „готвенето“?

Усети как спокойните сиви очи на Пендъргаст се спират върху лицето му.

— Два отлични въпроса, шерифе, които предполагат две плодотворни насоки на търсене.

Плодотворни насоки на търсене. Тук, пред тях, лежеше Стот и единствената му вина беше, че е ударил малко повечко чашки в „Уагън уийл“.

— Не е необходимо да казвам — продължи съдебният лекар, — че ще потвърдя тази хипотеза с разрези на тъканите и биохимични анализи. Може би дори ще успея да установя колко време е бил варен. А сега насочвам вниманието ви върху осемсантиметровото диагонално разкъсване на лявото бедро. То е дълбоко, минава през вастус латералис и навлиза във вастус интермедиус, разкривайки бедрената кост.

Хейзън с голямо нежелание погледна по-отблизо следите от захапването. Бяха много неравни; плътта, тъмнокафява от сваряването, бе откъсната от костта.

— Първоначалното изследване на това място ясно сочи следи от зъби — каза лекарят. — От този труп е отхапвано.

— Кучета? — Хейзън едва успя да произнесе въпроса.

— Не мисля, не. Разположението и състоянието на зъбите, макар и да показват забележително напреднали кариеси, са определено човешки.

Хейзън отново се извърна. Не му идваха на ум никакви други въпроси.

— Направихме измервания и фотографии, взехме проби от тъканите. От трупа е ядено след „сготвянето“ му.

— Най-вероятно — веднага след сготвянето — промърмори Пендъргаст. — Забележете, че първите отхапвания са сравнително малки, пробни, може би са направени, докато е чакал трупът да се охлади достатъчно.

— Ъ-ъ-ъ… да. Да се надяваме, че сме успели да вземем проба от слюнката на… ъ-ъ-ъ… онзи, който е ял, за ДНК проба. Въпреки твърде лошото състояние на зъбите му, има доказателства за изключително енергична дъвкателна дейност.

Шерифът се улови, че разглежда много интересен модел на подреждане на плочките на пода, позволил на „Джамалая“ на Ханк Уилямс да заглуши равномерния речитатив на лекаря. Ял…

Мелодията продължи да звучи в главата му още известно време. Когато свърши, той най-сетне вдигна глава и видя, че Пендъргаст сам се бе навел над трупа, лицето му бе на не повече от десетина сантиметра от подутата, изпъстрена с петна кожа. Хейзън чу няколко силни изсумтявания.

— Мога ли да палпирам? — попита Пендъргаст и посегна с пръст.

Съдебният лекар кимна.

Пендъргаст започна да мушка, да мушка с пръст трупа, след това прокара пръст по ръката и по лицето му. После погледна пръстта си, разтри го с палец и го помириса.

Това вече бе прекалено. Хейзън отново заби поглед в пода и си зареди на ум „Лавсик блус“. Но точно, когато започна китарната интродукция, дочу гласа на Пендъргаст.

— Мога ли да направя едно предположение?

— Разбира се — каза лекарят.

— Изглежда кожата на трупа е била покрита с някакво мазно вещество, различно от втечнената човешка мас, причинена от сваряването. Изглежда почти сигурно, че тялото е било намазано нарочно. Бих препоръчал серия химични анализи, за да се определи точния вид мазнини и мастни киселини.

— Ще го имаме предвид, агент Пендъргаст.

Ала онзи сякаш не го чу. Гледаше втренчено трупа. В стаята се възцари тишина. Хейзън се улови, че всички, включително и той самият, очакваха да чуят какво още ще каже Пендъргаст.

Той вдигна глава от масата.

— Освен това забелязвам и втора субстанция върху кожата — каза той и отстъпи назад с решителен вид. — Бих препоръчал да се тества за наличието на C₁₂H₂₂O₁₁.

— Да не би да искате да кажете, че… — Лекарят изведнъж се сепна.

Хейзън вдигна глава. Съдебният лекар изглеждаше удивен. Но какво, за Бога, би могло да бъде по-отвратително от онова, което вече бяха разкрили?

— Да, боя се, че е така — промърмори Пендъргаст. — Както изглежда, трупът е бил намазан с масло и със захар.