"Скрити страсти" - читать интересную книгу автора (Адлър Елизабет)

17.

Естествено слуховете бяха стигнали до Каро. И как иначе. Цял Париж говореше за това.

— Смяташ ли наистина, че може да е нашата Леони? — попита тя Алфонс по време на закуската.

— Готов съм да се обзаложа — той си намаза препечена филийка с масло и отхапа от нея. — Присъствах на първата им среща, на партито по случай рождения ти ден.

— Дори не знаех, че са се запознали.

— Сега, като си мисля за това, ми се вижда странно. Жил като че ли много държеше да го представя, а после каза, че трябва да си тръгва… просто се сбогува и си замина. Доколкото познавам дьо Кормон, той вероятно я е харесал още тогава, но я е оставил настрана, за когато му остане свободно време.

— Наистина ли? — замисли се Каро. — Алфонс, спомняш ли си онази вечер в кабаре „Интернационал“, когато стана гафът с коня? Винаги съм имала необяснимото чувство, че това не бе просто случайност… че Жил го бе нагласил. Може ли наистина да е така?

— Но защо да стига дотам — в края на краищата Жил може да има почти всяка жена, която пожелае?

— Но ако — продължи с предположенията Каро — той е искал Леони, а тя вече е принадлежала на Рупърт?

— Тогава излиза, че единственото, което е било необходимо да направи, е да изчака.

— Чудя се… — каза Каро, отпивайки от кафето си. — Бих искала да ми беше писала. Чувствам се отговорна за всичко това. Надявам се, че е щастлива с дьо Кормон, но не мога да си го представя… та тя е дете, Алфонс. Не смяташ ли, че ние трябва да направим нещо?

— Каро, тя избяга с Рупърт. Това не бе постъпка на дете, беше младо влюбено момиче, а сега, когато Рупърт се ожени, се прехвърли на дьо Кормон. — Той сви рамене. — Случвало се е хиляди пъти.

— Да — въздъхна Каро, той имаше право.

— Както и да е, те са се върнали в Париж — съобщи й Алфонс. — Пристигнали са вчера и той я е настанил в хотелски апартамент в „Крийон“. Очевидно той си живее доста свободно въпреки Мари-Франс.

— Не знаех!

— Чух го снощи, мислех да ти кажа, но забравих.

Каро отмести стола си назад и се забърза към вратата.

— Най-добре е да видя дали всичко е наред с нея, Алфонс. В края на краищата, тя ми е приятелка.

Леони бухна възглавниците и се излегна на тях, оправяйки дантелената си рокля, така че благоприлично да покрива ключиците й и завърза на голяма фльонга на врата си една по момински бяла сатенена панделка. Жули, прислужницата й, вече бе сресала косата й и за пръв път в живота й тя остана на отреденото й място, прибрана назад само с подходяща бяла панделка. Разбираше кога е победена. Какво, чудеше се Леони, щеше да прави днес? Първият ден без Мосю. Той бе излязъл рано, докато тя още спеше, за да върши онова, което смяташе за така ужасно важно и което го правеше богат и силен. Леони огледа стаята — нейната стая — тук щеше да живее, докато намереха къща. Беше й предложил да й купи апартамент, но тя настоя за къща… всичко можеше да се случи с една постройка, да изгори например, но земята винаги щеше да си е там. Междувременно тази стая я устройваше, макар наистина да предпочиташе стаята във Вилата. Беби с диамантената си огърлица вече бе разкъсала на парченца хубавата й дантелена възглавница, насочваше се към одеялото и при това съвсем не изглеждаше питомна.

Апартаментът бе целият в синьо; огромен, дебел, син, китайски копринен килим с цветчета по краищата и легло ала Луи XIV с позлатени орнаментирани връхчета на таблата със синя тапицерия, върху чиято дамаска в овална рамка бяха изрисувани елегантни придворни, разхождащи се край брега на синьо езеро. Драперията на прозорците бе от същата синя дамаска, а диваните от същия период — в синьо кадифе, по краищата с пискюли. Дори лампите бяха сини, въпреки че, слава богу, бяха проявили здрав разум да им поставят прасковени абажури.

Това бе нещо повече от апартамент, заемаше половин етаж в хотел „Крийон“ на Плас де ла Конкорд и бе много, много елегантен. Имаше голям салон за забавления и малък салон само за нея, голяма и малка трапезария, кабинет, кухненски помещения, гардеробни и отделна спалня за Мосю, бани и дори стаи за слугите.

— Какво ще правя с всички тези стаи? — на глас размишляваше тя.

— Мадам — Жули й поднесе една визитна картичка на сребърен поднос.

— Каролина Монталва — прочете тя. — Каро… това е Каро! О, колко прекрасно, покани я, Жули… не, почакай малко.

Тя отмести подноса и заоправя косата си.

— Добре ли е косата ми?

— Отлична е, мадам.

— Тогава я покани.

Вратата се отвори и там застана тя, в сапфирена рокля, черната й коса сияеше и блестеше, а очите й искряха от радост.

— О, Каро — Леони скочи от леглото и се втурна през стаята. — О, Каро, толкова съм щастлива да те видя.

Те се прегърнаха толкова силно, че дъхът им спря.

— Знаех, че всичко ще бъде наред, когато те видя — въздъхна Леони.

— Разбира се, че е наред, но при теб наред ли?

Каро я огледа критично.

— Пораснала си — обвини я тя. — Сега изглеждаш по-обиграна и бляскава. Какво се случи с малкото момиче в Баден-Баден?

— Това бе толкова отдавна… като че ли в друг живот… Каро, кажи ми, знаеш ли нещо за Рупърт?

Каро се поколеба, да й каже ли? Ако премълчеше, някой друг щеше да го направи.

— Той е женен, Леони. Беше неизбежно, семейството му се нуждаеше от това.

Раменете на Леони се отпуснаха под дантелената рокля.

— Ако само ми беше писал, Каро — прошепна тя, — трябваше да ми пише.

Каро не каза нищо. Разбира се, че трябваше да й пише. И защо не го бе направил? Рупърт не беше жесток… струваше й се много странно.

— Всичко тук е великолепно — каза тя, сваляйки палтото си, — въпреки че е малко синьо, нали?

Леони избухна в смях.

— Каро, кажи ми, какво правят по цял ден красивите любовници на богати господа?

— Какво правят ли? Ще ти кажа какво — отвърна Каро, — забавляват се.

— Ще ми помогнеш ли да се позабавлявам?

— Започваме още сега! Първо ще посетим Уърт, после ще обядваме, след това ще отидем при Картие, а после, да видим, имаш ли нужда от къща или апартамент?

На юг времето бе меко, сякаш лятото се опитваше да се задържи още малко. Слънцето затопляше морето и водата още ставаше за плуване, а бризът все така галеше кожата, макар че вече завърташе опадалите листа и лекичко повдигаше полите. В Париж обаче есенните дървета бяха съвсем голи, усещаше се ледената прегръдка на източния вятър, който караше Каро и Леони да ускорят крачка, докато минаваха хванати за ръка през Булонския лес.

Леони имаше нужда да говори, а Каро искаше да слуша — Булонският лес, където единствено вятърът можеше да долови думите им, изглеждаше най-уединеното място за такава изповед.

Каро слушаше мълчаливо, не искаше да прекъсва потока от думи, пороя от истини, изливащ се от Леони, която разтреперана й описваше бягството на Рупърт и се питаше защо не са пристигнали писмата й. После на свой ред се разплака, докато претръпналата Леони с пресъхнали вече очи й разказваше как е искала да умре, но как се появила Беби и станала нейният единствен приятел. А после срещнала Жил дьо Кормон. Каро с удивление слушаше разказа й за неговото съчувствие, за вечерите заедно, за това, че й е подарил Вилата — без никакви условия — и колко невероятно е да се любиш с него.

— Ако ме намираш различна — каза Леони, — то не е просто защото съм добре облечена и съм усвоила как да се държа в шикозните ресторанти, макар че Мосю ме научи и на това. Работата е в любенето, Каро. Той ме промени. Понякога в прегръдките му не мога да се позная, а после, когато се погледна в огледалото и потърся следи от онова, което съм чувствала само преди един час, благодаря на бога, че не ги откривам.

Каро беше потресена. Това не бе изповед на влюбена жена, а на жена, обсебена от страстта и сексуалното привличане.

— Но нали обичаше Рупърт…

— Да. Обичах го — но той ме изостави. Изобщо не ми писа, Каро, каза, че ще се върне — всички тези седмици, преминали в очакване, единствено в очакване! А през цялото време е смятал да се ожени за Пуши. Той ме излъга!

Тя се извърна и погледна Каро в очите, хубавото й лице бе бледо като слънчевата светлина, процеждаща се през оголелите дървета.

— Кълна се, че никога вече няма да попадна в такова положение. Каро, искам да бъда сигурна, че никой не може да ме сломи. Сключих сделка с Мосю — сделка. Той ще ме направи богата жена, но не просто като ми дава пари — като ми плаща. Ще ме научи как да правя пари. Ще увелича капитала си, така че да мога да си купя собственост. Когато ми подари Вилата, започна нещо, което не мога да обясня. Земята осигурява единствената реална сигурност и аз искам много акри земя, парцели земя… полета, потоци, синори… — тя въздъхна удовлетворена. — Жил дьо Кормон е ключът към моята независимост. Ще видиш, един ден ще завися единствено от себе си.

Те се сгушиха една до друга на студената пейка, загледаха се в изсъхналите медни листа, прехвърчащи във въздуха, носени от вятъра, заслушаха се в тяхното отчаяно прощално шумолене, преди зимните дъждове да са ги превърнали в безлична кафява маса.

— Значи не го обичаш, Леони?

Леони я погледна.

— То е вид любов. Не същото, каквото изпитвах към Рупърт, но това си е нашата любов, Каро, моята и неговата. И точно това искам.

Те станаха и отново тръгнаха, бързащи да изпреварят вятъра, опитващи се да се стоплят.

— Нали щяхме да се забавляваме? — подсети я Каро. — Хайде да идем да обядваме в „Брасери Лип“.

— Почакай — спря се Леони и се втренчи в парцаливия плакат, разкъсан от вятъра и избелял от дъжда, последен спомен от лятото и отдавна отпътувалия цирк, заминал за зимата в по-топлата Испания. Тя прекара пръст по списъка с имената, чудейки се дали някога ще мине покрай цирков афиш, без да провери.

— Винаги си мисля, че името на баща ми също може да е там — каза тя в отговор на озадаченото изражение на Каро — но, разбира се, никога го няма.

Марок се сви срещу вятъра, взирайки се в прашния водовъртеж надолу по алеята, мислейки си за родната земя, която бе напуснал преди много години, където сигурно винаги бе топло.

— Нямаш ли някой сандвич, за да го разделиш със старата си приятелка?

Гласът му беше познат…

Леони! Наистина беше Леони! Променена — бляскава, руса, искряща — но пак си беше тя. Тя през смях се хвърли на врата му, а той извика радостно, повдигна я и я завъртя във въздуха.

— Защо не ми писа? — започна тя. — Мислех, че сме приятели?

— Как да ти пиша, когато не знаех къде си?

— Но аз ти бях написала писмо — с адреса ми, обяснявах ти всичко в него!

Марок сви рамене и се усмихна щастливо.

— Не съм получавал никакво писмо — но няма значение, щом сега си тук. — Какво се е случило с теб, изглеждаш прекрасно?

— Дълга история, Марок, но засега ще се задоволиш с това. Аз — скъпи мой Марок — съм богата. Купувам си къща в Париж. И искам да станеш мой иконом.

— Иконом!

— Точно така, иконом. Нещо повече, ти ще бъдеш най-важният човек в къщата — ще въртиш цялото домакинство!

— Но аз дори не знам какво трябва да прави един иконом — възпротиви се той.

— Ще се научиш бързо. И на мен ми се наложи да науча доста неща. Тя се завъртя пред него и се засмя, докато той я гледаше с изумено лице.

— Имам любовник — съобщи му Леони, — който ме обожава и мога да си позволя, каквото поискам. Искам теб, Марок, не просто като иконом, а като приятел. Моля те, кажи „да“.

— Няма ли да бъда най-младият иконом в Париж?

— Ами, ще въведем нова мода — ще видиш, всички ще поискат да имат млад иконом. А ти ще бъдеш и най-елегантният иконом в Париж. Ще поръчваме фраковете ти направо от Лондон, а ризите ти ще бъдат специално ушити. Останалите жени ще се опитват да те изкушават да работиш за тях, ще получаваш предложения, на които е трудно да се откаже!

Той се засмя на живото й въображение.

— Ти си луда, Леони.

— Аз съм на седмото небе, Марок, и искам и ти да дойдеш там. Хвърли тюрбана с перото и ела с мен.

Тя протегна ръка и му се усмихна.

— Нямам търпение — засмя се Марок — да видя лицето на Мариан, когато й съобщя.