"Извън закона" - читать интересную книгу автора (Лоуел Елизабет)

Трета глава

Вечерята се сервираше точно в шест. По стар обичай никога не изчакваха закъснелите. Това важеше и за Люк, който още говореше по телефона с шерифа. Никой не зае мястото на Люк начело на масата, ала с това се изчерпваха официалностите. Кеш и Карла се настаниха срещу Даяна и Тен. Даяна бе успяла да си осигури място почти в самия край на масата, вляво от това на Люк, което означаваше, че до нея ще може да се настани само един човек. И въпреки това бе притеснена, защото този единствен човек се оказа Тен.

Според Даяна сервираната храна би стигнала поне за двайсет души. Петима работници бяха седнали в другия край на масата. Имаше място за още петима, дори седмина, ако седнеха плътно един до друг, ала ранчото страдаше от недостиг на работна ръка. В момента около масата седяха девет души. В този момент хлопна външната врата и се появи новият помощник на име Джарвис, който посегна към подноса със свински пържоли още преди да е седнал.

— Къде е Коузи? — попита Джарвис, като се друсна на стола.

— Пратихме го да изхвърля боклука — отвърна Тен.

Джарвис нерешително огледа седналите край масата.

— Бейкър, а?

Тен изсумтя.

— И кой му съобщи добрата новина?

— Аз.

— И той как я прие?

— Нямаше оплаквания.

Както бе надигнал чашата с кафето, Кеш без малко да се задави от смях.

— Нещо смешно ли казах? — попита Джарвис.

— Тен се справи с Бейкър за някакви си шест секунди — обясни Кеш, като протегна ръка към купата със сос. — Сигурно все още се чуди откъде му дошло.

— Не казвам, че ми е мъчно — рече Джарвис. Насипа цяла купчина картофи в чинията си, пред да се обърне към Тен. — Не виждам да си пострадал. Коузи сигурно беше прав като те нарече разбойник. Бейкър ми наду главата да се хвали как никой не смеел да му излезе насреща. Разправяше, че мнозина е оставил да п… повръщат кръв месеци наред.

Тен извърна очи към Даяна, преди да смрази поглед новодошлия.

— По-добре започни да се храниш, Джарвис и остави Карла да говори. Госпожица Сакстън досег не е сядала на маса с други хора, освен с учени преподаватели.

— Моля за извинение — обърна се Джарвис към нея.

— Не е нужно да ми се извинявате — побърза да го спре Даяна. — Животът по интересните за археолозите краища едва ли е толкова изискан колкото господин…

— Блекторн — любезно откликна Тен.

— Колкото си въобразява господин Блекторн — завърши Даяна. — Не се разтрепервам при всяка груба дума.

— Разбирам — рече Джарвис и без да ще, зяпна в отворилото се пространство между току-що раздалечените столове на Даяна и Тен.

Другите работници проследиха погледа на Джарвис. Спогледаха се само за части от секундата, ала нито един от тях не посмя да предизвика гнева на шефа, като покаже по някакъв начин, че е забелязал как това учено момиче изрича лъжата от чиста любезност.

Даяна не забеляза разменените погледи, защото се бореше с пържолата в чинията си. Макар обикновено да се хранеше с апетит, в момента тя трудно преглъщаше. Никой от присъстващите на масата не бе едър като Кеш, Люк дори го нямаше и въпреки това тя имаше чувството, че се задушава в присъствието на тези непредсказуеми, нецивилизовани мъже.

— Госпожица Сакстън — продължи Тен — ще остане тук това лято, ще работи по разкопките в каньона Септембър. — Хвърли поглед към жената до себе си, която в момента се опитваше да избута стола си още по-настрани и добави: — Госпожица, нали?

Карла го стрелна с поглед, сепната от необичайната нотка на раздразнение в обикновено благия му тон. В следващия момент забеляза онова, което работниците бяха видели преди нея — разстоянието между неговия стол и този на Даяна.

— Всъщност студентите ме наричат доктор Сакстън, а приятелите ми просто Ди — рече Даяна.

— А как ви нарича съпругът? — най-сетне направо попита Тен.

— Не съм омъжена.

Тен не бе изненадан от отговора, което личеше от победоносното му изражение.

— Доктор Даяна Сакстън — продължи той, — през повечето време ще бъде на разкопките в каньона Септембър. Ще живее в старата къща, което означава, че вие, момчета, ще трябва повечко да внимавате какво приказвате. Както знаете, къщата не е много далеч от бараките. Който причини безпокойство дамата, ще трябва да се разправя с мен.

— А също и с мен — рече Люк, като придърпа своя стол. — Дайте насам пържолите, моля. — Той погледна Даяна, видя онова, което вече не бе тайна за присъстващите, и се обърна към Тен с весело пламъче в очите. — Не ти ли остана време да вземеш душ преди вечеря?

Устните на Тен потрепнаха в ъгълчетата, ала не каза нищо.

— Кога тръгваш? — обърна се Карла към брат си Кеш. Тя самата нямаше представа какво е причинило желанието на Даяна да се отдалечи от Тен, ала си даваше сметка, че младата жена ще се смути, ако бъде изречено на глас. Събралите се около масата бяха добри хора, ала чувството им за хумор понякога ги подтикваше към грубости.

— Щом си свършим покера — отвърна Кеш.

— Покер ли? — изръмжа Карла.

— Ами да. Намислил бях да покажа на доктор Сакстън радостта от тая хубава игра.

Даяна вдигна очи и се усмихна любезно.

— Благодаря, но наистина съм много уморена. Може би някой друг път.

Работниците се разсмяха като да бе изрекла шега.

— В тоя университет май не учат само за камъни и кости — подхвърли Джарвис, щом смехът утихна. — Явно учат и на здрав разум.

Даяна погледна Карла. Младата жена се усмихна.

— Брат ми… той… — гласът на Карла заглъхна.

— Кеш има невероятен късмет на карти — обясни Тен. — За нула време ти изпразва джобовете.

— Вярно е — рече Карла. — Истинското му име е Александър, но всеки, който някога е играл карти с него, го нарича Кеш.

— Всъщност — намеси се Люк и наля сос върху пържолата си, — аз съм един от малкото, които някога са победили Кеш на покер.

Кеш се усмихна и се взря във вечерята си, сякаш очакваше тя да изскочи сама от чинията му.

— Разбира се — продължи Люк, — Кеш лъжеше.

Кеш рязко вдигна глава.

— Искаше Карла да прекара лятото в „Рокинг Ем“ — поясни Люк. — Затова я подмами да заложи готвене за цяло лято. Кеш спечели, разбира се. След това се обзаложи с мен и загуби цялото лято на сестра си. — Люк нежно погали Карла по бузата, след което се обърна към Кеш и тихо добави: — Никога не съм ти благодарил, задето ми даде Карла, ала не минава и ден, без да благодаря на Бога.

Даяна погледна двамата едри мъже и младата жена, която седеше съвсем спокойно между тях и се усмихваше, преизпълнена с любов към съпруга си и към брат си. Тяхната любов към нея бе също толкова очевидна, почти осезаема. Странна болка стегна гърлото на Даяна, като я направи напълно неспособна да преглъща вечерята.

— Надявам се, разбираш каква щастливка си — обърна се тя към Карла. Сетне бутна назад стола си и стана. — Боя се, че съм твърде уморена, за да се храня. Моля да ме извините, но смятам да си легна.

— Разбира се — отвърна Карла. — Ако по-късно огладнееш, влез през задния вход и хапни каквото ти хареса. Тен го прави непрекъснато.

— Благодаря. — Даяна се извърна, нетърпелива да излезе от препълнената с мъже стая.

Никой не продума, докато Даяна не се отдалеч дотолкова, че да не може да ги чуе. Тогава Люк въпросително повдигна вежди и се обърна към Тен:

— Ти ли си трънът под седлото? — попита.

Настъпи пълна тишина, тъй като всички работници се наведоха напред да чуят отговора на въпроса, който никой от тях нямаше смелостта да зададе на своя шеф.

— Тя ме видя да повалям Бейкър — отвърна Тен — Шокирал съм я, предполагам. Сетне я накарах, държи Ноузи, докато режех онзи оток. Сега сигурно ме смята за нещо средно между хунския вожд Атила и Джак Изкормвача.

Люк изсумтя.

— Добра работа си свършил, между другото. С Бейкър, имам предвид. И с Ноузи също, предполагам. Карла се тревожеше за това глупаво котенце. Мен ако питаш, имаме прекалено много котки.

Карла леко го удари с юмрук по рамото. Той хвана ръката й и я целуна.

— Скъпа, отсега нататък слагай Даяна до себе си на масата. Ако хубавата преподавателка отмести стола си още малко, ще се наложи да й сервираме в кухнята.

Работниците избухнаха в смях. Още няколко минути разговорът се въртеше около прекалено стеснителната преподавателка с удивително сини очи и добре оформено тяло. Сетне храната започна да изчезва и разговорът замря. След десерта изчезнаха и работниците. Кеш се качи на горния етаж да си приготви багажа, а Тен, Люк и Карла останаха да изпият по чаша кафе, преди да се заемат с почистването на кухнята и счетоводните книги.

Тен замислено потърка челюст и усети двудневната набола брада. Без съмнение това също бе наклонило везните срещу него в очите на предпазливата преподавателка. Което беше наистина жалко — от доста време нито една жена не го бе заинтригувала толкова, колкото археоложката с изплашените очи и невероятното тяло, което би изкусило и светец.

— Как искаш да разделим работата на Бейкър? — попита Люк.

— Мога да поема пасищата на вододела, но тогава изворите в каньона Уайлдфайър ще останат без надзор.

— Аз ще поема пасищата и ще кажа на Джарвис да къмпира в каньона Уайлдфайър през седмицата, а през уикенда да отива в каньона Септембър.

— Така ще ти е доста тежко — каза Тен и погледни Карла. Знаеше, че Люк се старае да прекарва колкото може повече време със съпругата и новородения си син.

— На теб ще ти е още по-тежко — отвърна Люк. От утре ще надзираваш разкопките в каньона Септембър.

— Джарвис може да поеме тази работа. Той се разбира чудесно с университетските преподаватели. Никога не говори за това, но е преподавал математика в Орегон, преди да започне да работи в ранчото.

— И ти никога не споменаваш за това, но случайно знам, че говориш три езика и разни управници още ти се обаждат посред нощ, за да искат съвет как да оправят забърканите каши.

Тен не каза нищо.

— Но ще трябва да почакат на опашка — продължи Люк. — В каньона има достатъчно неприятности за теб.

Без да помръдне, Тен застана нащрек. Забелязал промяната, Люк леко се усмихна.

— Очакваш някакви проблеми при разкопките? — попита Тен.

Люк погледна Карла.

— Като че ли чух Лоуган да плаче — подхвърли той.

— Защо не отидеш да провериш? — предложи Карла.

Погледът на Люк красноречиво говореше, че не би желал тя да чуе какво ще каже на Тен. Също с поглед Карла му отвърна, че няма да излезе без основателна причина. Съпругът й неохотно се усмихна, ала когато се обърна към Тен, лицето му бе напълно сериозно.

— Шерифът се обади — започна той. — Във Фор Корнърс има банда търсачи на археологически находки. Копаят през седмицата и избягват уикендите, когато има повече хора. Професионалисти са и действат доста грубо.

— Колко грубо?

— Набили са едни момчета в Юта. Охраната на парка не раздуха случая, но рейнджърите ходят въоръжени. Бандитите също.

— Сега ли искаш да тръгна към разкопките? — попита Тен.

— Не. Един от хората на шерифа ще преспи там, но утре сутринта трябва да си тръгне.

В трапезарията се дочу плачът на бебе. Карла сложи ръка на рамото на Люк, показвайки му, че не е нужно да става.

— Ще тръгна на разсъмване — рече Тен и проследи Карла, която излезе от стаята.

— Това няма да се понрави на преподавателката.

— Няма да вдигам шум — сухо заяви Тен.

— Тя идва с теб. Нейната японска тенджерка няма да издържи и пет километра по черния път, какво остава да прекоси Пикчър Уаш, за да стигне до каньона Септембър.

Тен се усмихна.

— Няма да й хареса да бъде затворена в пикапа с мен. Или ще изпратиш и Карла?

— Не — весело отвърна Люк. — Тя има твърде много работа, грижейки се за мен и за бебето.

— Точно това е проблемът. Имаме твърде много работа и недостатъчно хора.

— Обадих се във всички ранча в радиус от четиристотин и петдесет километра — рече Люк и протегна на ръце над главата си. — Остана ни само да чакаме. Джейсън Айрънклауд обеща, че ще започне да тренира конете веднага щом съпругът на сестра му излезе от затвора. Дотогава обаче трябва да се грижи за нейното ранчо.

— За какво е в затвора съпругът й — обичайното ли? — попита Тен.

— Нарушение на обществения ред в нетрезво състояние.

— Обичайното значи. — Тен замислено потърка брада. — Невада се обади. Измъква се от Афганистан. Ще си дойде след няколко седмици.

— Още ли е същият ренегат? — попита Люк.

— Всички от рода Блекторн са диви. Кръвта на шотландските бойци.

— Да. Разбойници до мозъка на костите. Също като теб. Без много шум си правиш каквото знаеш и пет пари не даваш какво мислят другите.

— Няколко години партизанска война усмиряват и най-дивото хлапе.

— Ти би трябвало да знаеш най-добре.

— Да, така е.

— Наеми го — кимна Люк.

— Благодаря. Задължен съм ти.

— И дума да не става. Аз трябваше да поставя Бейкър на мястото му, не ти.

— За мен беше удоволствие — усмихна се Тен.

— Невада като теб ли се бие? — попита Люк.

— Не бих се изненадал. Учили са го същите хора.

— Добре. Ще можете да се сменяте за охраната на каньона Септембър. — Люк въздъхна и уморено потърка врата си. — Знаеш ли, има дни, когато ми се иска Карла никога да не беше откривала тези проклети руини. Харчим хиляди долари годишно за работна ръка само за да държим настрана крадците.

— Можем да постъпим като останалите собственици на ранчо.

— Какво имаш предвид?

— Да продадем част от находките, за да платим за охраната на руините.

— Руините в каньона Септембър са в твоята част на ранчото — безизразно рече Люк. — Това ли искаш да направим?

Тен поклати глава.

— Ще ти върна земята, преди да продам старинните предмети. Или ще я върна обратно на правителството, ако никой от двама ни не може да си позволи да охранява руините. Давам си сметка, че деветдесет и осем процента от тези находки не са уникални — университетите и музеите са пълни с много по-ценни предмети на анасази. След привършването на разкопките, няма никаква основателна причина да не продадем част от находките, за да си възстановим разходите.

— Но все пак нещо те спира, нали? — предположи Люк.

Тен сви рамене.

— Дълбоко в себе си знам, че тези старинни предмети принадлежат на мястото, където са изработени, използвани, счупени, поправени и използвани отново. Глупаво е да разсъждавам по този начин, но докато мога да си го позволя, планирам да постъпвам все той глупаво.

Люк погледна Тен и тихо промълви:

— Ако пияният ми баща беше продал част от „Рокинг Ем“ на някой друг, а не на теб, щях да позная какво е болка и нямаше да имам дом.

Тен се изправи и потупа Люк по рамото.

— Беше честна размяна, приятелю. Тогава бях познал какво е болка и търсех дом.

— Сдоби се с дом. Какво стана с болката? Все още ли не си я преодолял?

— Преодолях я отдавна.

— Тогава защо не се ожени отново?

— Умното куче научава урока от първия път — отбеляза Тен. — А аз съм доста по-умен от куче.

— Явно е била страхотна.

— Кой?

— Бившата ти съпруга.

Тен сви рамене.

— Беше честна. Което е ценно качество. Когато сексът загуби очарованието си, тя пожела да си тръгне. Нямах нищо против. Следващият път постъпих по-разумно. Не се ожених само защото кръвта ми кипеше. След няколко седмици се случи същото, само че този път момичето не искаше да си го признае. Тръгнах си при първата удала ми се възможност.

— Това беше отдавна. Ти беше дивак, който гонеше момичетата. Сега си по-различен.

Тен поклати глава.

— Ти имаше късмет, Люк. Аз нямах. Ти научи едно нещо за жените и брака. Аз научих друго.

Тен излезе от стаята, без да дочака отговор. Люк го проследи с поглед, заслушан в заглъхващите му стъпки и лекото хлопване на вратата.