"Вампирски целувки" - читать интересную книгу автора (Шрайбер Елън)

Глава 8. Да си търсиш белята

Вървях към кабинета по история, тъй като щях да имам час там, когато видях Тревър да върви малко по-напред от мен. Забелязах нещо необичайно за досегашния му стил на обличане — носеше ръкавица за голф на дясната си ръка.

— Създаваш ново течение в модата ли? — подразних го аз, настигайки го. — Предполагам, че е направо късмет, че не играеш футбол с ръцете си!

Той пренебрегна коментарите ми и продължи да върви напред.

— Предполагам, че ще трябва да пропуснеш няколко сесии на клуба ти за графити, — пошегувах се аз. — След като пръста, с който натискаш спрея, е извън строя.

Той спря и ме изгледа студено. Но явно помисли по въпроса и реши да не ми отговаря.

Упс! Май бях наранила нещо повече от ръката му.

— Виждам, че си се прибрал у дома благополучно, — продължих аз, преследвайки го. — Мат се погрижи страхотно за мен. Той е перфектен джентълмен!

Но тогава разбрах всичко. Бях отнела на Тревър гордостта му, гаджетата му, а сега бях принудила най-добрия му приятел да го предаде и да застане на страната на врага. Стана ми гадно за него… Почти.

Тревър спря и ме погледна, сякаш щеше да избухне. Но вниманието ми бе отвлечено от една странна фигура, която говореше със секретарката в кабинета на директора. Беше Зловещият Човек! Изглеждаше много блед на флуоресцентната светлина, а тялото му бе заметнато със сиво палто. И от кокалестата му бяла ръка висеше тенис ракетата на татко.

Притеглих ядосаният Тревър до стената, където можехме да подслушаме целия разговор.

— Какво правиш? — попита той, мъчейки се да се отскубне от мен.

— Шшт! Това е икономът от Имението! — прошепнах аз и го посочих.

— Е и?

— Търси нас!

— Как може да търси нас? Беше тъмно, глупачке!

— Този човек ни видя! Вероятно е намерил флаконите спрей в предния двор, или каквото там си пръскал на стената, а сега ги носи като доказателство! И у него е тенис ракетата на баща ми!

— По дяволите, откачалке, ако не ме бе ударила, нищо от това нямаше да се случи!

— Ако не се беше раждал — също, гадняр такъв. Шшт, тихо!

— Сър, можете да оставите тенис ракетата при нас и ние ще направим официално съобщение, — чух мисис Гербер да му отговаря. — Как казахте, че е било облечено момичето?

— Тенис екип, госпожице.

— За Хелуин? — Тя се засмя и посегна да вземе ракетата.

Но Зловещият Човек се отдръпна назад.

— Предпочитам засега да я задържа. Ако намерите собственичката, нека дойде и да си я поиска. Приятен ден, — каза той и се поклони на очарованата мис Гербер.

Аз се паникьосах напълно и издърпах Тревър зад една статуя на Теди Рузвелт.

— Това е капан, — казах аз, сграбчила здраво ръката му, или по-скоро — ръкавицата му. — Сигурна съм, че полицията ще ни чака с белезниците!

Учениците зяпаха Зловещият Човек, докато той зловещо тръгна към изхода на училището, хвърляйки поглед наоколо, докато излизаше. Търсеше нас.

— Взима доказателството със себе си, а това нещо струва двеста долара, — прошепнах на Тревър.

— Да, доказателството, — отвърна той. — Срещу теб!

— Срещу мен? Твоите отпечатъци са навсякъде! И освен това този човек те видя.

— Видя ме само като бягах. Може и да е гонел теб. Беше толкова ядосана, че са им свършили бонбоните, че си напръскала къщата му докато не си го чула да шуми отвътре, тогава си изпуснала бонбоните и си хвърлила тенис ракетата — обясни ми той, сякаш бе Шерлок Холмс, разрешаващ случаят на Изгубената Тенис Ракета.

— Ще натопиш мен? Не мога да повярвам!

— Не се безпокой, мила, няма да те вкарат в затвора заради това провинение. Само лудият иконом ще ти изнесе една поучителна лекция.

Бях си навлякла достатъчно неприятности заради нещата, които бях направила; не исках да ме накажат и за нещо, за което не бях виновна.

Тревър тръгна към своя кабинет.

Настигнах го.

— Ще ти го върна тъпкано, ако се случи нещо лошо!

— На кого ще повярват, откачалке? На почетния ученик, който играе в училищния футболен отбор, или на готическия изрод с една приятелка, който прекарва повече време в дирекцията, отколкото в час?

— Дължиш ми една тенис ракета! — изкрещях безпомощно, докато го гледах как се отдалечава.

Признавам си, Тревър си беше отмъстил за Голата Нощ Насред Гората. Заради него бях загубила невероятно-фантастичната ракета на татко. И най-вече, бе ме направил враг в очите на единствените хора в града, които може би щяха да ме разберат и да ми бъдат приятели. Те бяха свободата ми в Дулсвил, моята връзка с цивилизацията, а сега заради Тревър щеше да ми е по-трудно да се вмъкна в Имението, отколкото ако бе барикадирано както преди.