"Несполука" - читать интересную книгу автора (Станев Емилиян)

2

Тихо подсвиркване го събуди. В съня си той не можеше да разбере откъде иде то и зачака.

Слънцето беше се издигнало високо. Снегът блестеше. Скрежът капеше от клоните, а от сипея се издигаше па#768;ра.

Наблизо не се чуваше никакъв шум. Заекът се успокои, ала от дола, където беше пасъл нощес, се разнесе рязък лай. След малко снегът заскърца. Някой идеше насам. Заекът се надигна и погледна към гората.

Оттам се показа увита в дрипава качулка глава, черно и сухо лице с увиснали мустаци. На поляната излезе дребничък селянин, отупа снега от краката си и покашля.

Сърцето на заека се разблъска от страх.

В дола пак кяфна кучето.

— Те#768;, те#768;, Лиса — каза селянинът и подсмръкна. Види се, беше му студено, защото криеше ръце в окъсаната си шубичка и смешно потреперваше.

По едно време той тръгна към сипея. Заекът не мръдна. Очите на човека му се видяха много страшни. Бяха жълти, в тях се показваха зли пламъчета, личеше някаква грижа и същевременно жестокост.

Изведнъж погледът им трепна и те светнаха с радостен и страстен блясък. Заекът разбра, че селянинът го видя, и като котка изскочи от корена.

След него нещо изщрака и се чу гръм. Криволичейки ловко между падините на сипея, заекът се понесе към стръмнината. Отдире селянинът свиреше и грозно викаше кучката. Заекът чу как тя хвана дирята му и радостно запищя. След малко лаят й стана равен и настойчив.

„Ах-ах-ах-ах!“ — сякаш въздишаше тя и високо се оплакваше от нещо.

От време на време заекът се спираше и слушаше. На два пъти я видя как тича по следите му и как пъха муцуната си в снега. Тя беше стара и опитна. От нейния дрезгав и страстен лай личеше, че е решила да го гони до смърт.

Той се опита да я излъже в дола, като мина по заледения бряг, но тя не се поддаде, отправи се по истинската му следа и скоро го застигна. Отчаян от нейния застрашително приближаващ лай, заекът прехвърли стръмнината. Пред него лъсна безкрайна равнина. Тук-там се чернееха горички, засипани със сняг. Край шосето се издигаше някаква сграда, а по-нататък, между обвитите в студени па#768;ри върби, лъщеше окованата в лед река.

Тук снегът беше по-пръхкав и по-дълбок. Заекът затъваше. На места се виждаха само дългите му уши. Той достигна до един храсталак край шосето и се скри в него.

Една шейна се зададе откъм хана. В нея седяха селяни, облечени в кожуси. Види се, бяха посръбнали, та носовете и бузите им бяха червени. Те шибаха конете, от чиито муцуни излизаше па#768;ра, и викаха: „Ехей-й-й!“

Щом отминаха, заекът скочи на шосето, смеси следите си с тия на конете и се озова до хана. Човешки гласове го накараха да се върне и отново да поеме стръмнината.

Лаят на кучката стана рязък и хриплив. Като достигна шосето и изгуби следата, тя се разсърди и на два пъти излая сърдито. Киселата конска миризма удавяше тънкия мирис на заека. А освен това преди час беше минал и автомобил, тъй че заледеният и пожълтял сняг миришеше едновременно на бензин и на коне. Но тя беше опитна. Тръгна край пътя и вдигна високо черната си муцуна. Когато заешката миризма удари носа й, нейната страст се разпали, мършавото й тяло се заогъва като змия. Тя залая задавено, радостно запищя и стремително се понесе напред.

Заекът приближи стръмнината, видя старата си следа и влезе в нея. После се върна и тръгна срещу кучката. Беше изморен. Краката, му се намокриха и заледиха от снежната кора.

Като потича стотина метра назад, той се сви на топка, скочи в един голям трън и зачака.

Кучката пъшкаше отдолу и уморено лаеше. Тя мина край тръна с изплезен език, гризна малко сняг и дрезгаво закляфка. Заекът я видя отблизо. Едното й ухо беше наполовина бяло, другото лежеше забърнато на тила й. Кръвясалите й очи бяха зли. Тя уж отмина, но внезапно се върна, зърна го в тръна и запищя:

„Тю-тю-тю! Тю-тю!“

И той хукна към гората. Тук-таме между дърветата блясваше на слънцето жълтеникавата му козина.

Пред него се изпречи каменист път. Той го хвана да тича по-бързо. Турил ушите си на гърба, носеше се като стрела.

Отведнъж забеляза нещо пред себе си. Искаше да се спре и да го разгледа, но в тоя миг силен гръм го накара да обезумее от страх. Нещо шибна лявото му око. Заекът отскочи и се спусна към дола.

Докато бягаше, предметите от едната му страна се губеха и за да не се блъсне в някое дърво, беше принуден да тича по-бавно. Така прекоси дола, скри дирите си във водата и се изкачи по стръмния му бряг. Тук, между изсъхналата ланшна папрат и тръни, той се примъкна и легна.

Раненото око го болеше. Кръв капеше по бузата му и на малки капчици се стичаше по сивата козина край врата му. Болката ставаше все по-силна и нетърпимо жестока. Тогава разбра, че е изгубен, и в здравото му око се изписа ужас. Лежеше и слушаше как селянинът насърчаваше кучката. Ето че тя се впусна по следите му и навали към дола, а нейният господар се защура по пътя.

— Хайде, Лиса, хайде пипни го! — викаше той и току махаше с пушката.

Кучката му отговаряше с лай:

„Тъй! Тъй! Тъй!“

Тя достигна дъното на дола, където кротко бълбукаше водата, и млъкна. Селянинът помисли, че е намерила заека мъртъв, и диво извика:

— Ха, да не си посмяла гиди, чумо недна! — И като луд се спусна към дола.

Заекът слушаше как се провира в гората и пращи. После Лиса отново се обади и селянинът изруга. Той слезе до водата и заобикаля наоколо. Носът на кучката свистеше. Търсеха загубената следа.

Дълго се въртяха двамата из дола.

Слънцето допря хоризонта. Теменужни сенки се стрелнаха в равнината и някъде отдалеч, дето градът се губеше в заснеженото поле, се чуха шестте удара на градския часовник. Залезът бавно догоря. Равнината се забули в мъгла и всичко се смълча.

Капнала от умора, кучката легна и безпомощно погледна своя господар. Той все още ругаеше и се тюхкаше.

По едно време, като се убеди, че всички усилия са безполезни, той върза кучката и седна на един пън да си почине.

Само на няколко крачки в тръните лежеше заекът и гледаше как селянинът чатка с огнилото и как сладко запуши. Димът дразнеше кучката. Тя кихна. Нейният господар я помилва по главата и каза:

— Отиде си зайчето, Лиса, спаси си кожичката. И на него му се иска да си поживее. Не е лесна работа да се разделиш с животеца.

Лиса помаха опашка и погледна своя господар. Очите на селянина сега изразяваха някаква тежка грижа, сякаш мислеше за нещо много важно, което допреди беше забравил.

— Гладна ли си? — попита той. — Ех, ако искаше да ядеш, трябваше да го хванеш, чу ли, да го намериш! А сега, хайде вкъщи.

Той преметна пушката и поведе кучката. Двамата тръгнаха по брега на дола. Замръзналият сняг запращя под стъпките им.

Долът беше се изпълнил с мрак. И отново почерниха горите, мълчаливи и безнадеждни. Но ето че от изток пламна небето и големият месец изплува. Той се потърколи по хребета на баира глупешки засмян, като че искаше да каже:

„Ей ме и мене!“

Медночервената светлина лизна силуета на човека и обагри плещите му.

Той вървеше приведен и мълчалив, а след него като черна сянка се влачеше кучето.

Заекът го проследи с единственото си око, докато го изгуби в мрачината. После повдигна крачето си, прекара лапата по кървавата си буза и се отърси.

Пак беше дошла нощта, пак лумнаха пламъчета в равнината.