"Черният корсар" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

IIIПЛЕННИКЪТ

По даден знак на капитана, Ван Щилер и Кармо повдигнаха пленника и го сложиха да седне до едно дърво, без Да развързват ръцете му, макар да бяха сигурни, че няма Да направи какъвто и да е опит за бягство. Корсарът седна насреща му върху огромен корен, който излизаше от земята като гигантска змия, а двамата флибустиери заставаха встрани на гъстия храсталак, тъй като не бяха още съвсем сигурни дали пленникът е сам.

— Кажи ми — рече Корсарът след няколко минути мълчание, — брат ми още ли е на показ?

— Да — отвърна пленникът. — Губернаторът нареди да виси три дни и три нощи, преди да хвърлят трупа на зверовете в гората.

— Вярваш ли, че ще можем да откраднем трупа?

— Може би, тъй като нощем има само един часови на пост на „Пласа де Гранада“. Петнадесетте обесени вече не могат да побегнат.

— Петнадесет!… — възкликна Корсарът с глух глас. — Значи жестокият Ван Гулд не е пощадил нито един.

— Ни един.

— И не се ли страхува от отмъщението на флибустиерите от Тортуга?

— Маракаибо е добре снабден с топове и войска.

— Какво могат да ни направят на нас топовете? — рече. — Нашите абордажни саби струват много повече; това видяхте при нападението на Сан Франциско ди Кампече, при Сан Агостино край Флорида и при други още битки.

— Вярно е, но Ван Гулд се чувствува сигурен в Маракаибо. — Е, ще видим, когато навлезем в залива с Олонеца.

— Олонеца! — прошепна испанецът и потръпна от ужас.

Изглежда Корсарът не обърна внимание на уплахата на пленника, защото подхвана, сменявайки тона:

— Какво правеше в тази гора?

— Наблюдавах брега.

— Сам ли?

— Да, сам.

— Страхувахте се да не ви изненадаме?

— Не отричам, защото бяхме известени за някакъв съмнителен кораб, който кръстосвал из залива.

— Моят?

— Щом сте тук, значи онзи кораб е бил вашият.

— Така че губернаторът е побързал да се укрепи, нали?

— Нещо повече: изпрати доверени лица в Гибралтар да предупредят адмирала.

Този път потръпна Корсарът, ако не от страх, то от безпокойство.

— Аха! — рече той и силно пребледня. — Значи корабът ми е в опасност. — Но повдигайки рамене, добави: — И все пак, когато флотата на адмирала стигне до Маракаибо, аз ще бъда на борда на „Мълния“.

Изправи се рязко и подсвирна на двамата флибустиери, които стояха на стража встрани и рече кратко:

— Тръгваме.

— А с този човек какво да правим? — попита Кармо.

— Водете го с нас; отговаряте с живота си за него, ако ви побегне.

— Гръм и мълния! — възкликна Ван Щилер. — Ще го държа за колана, да не му мине въобще наум да бяга.

Тръгнаха отново един след друг, в индианска нишка — Кармо най-отпред, а Ван Щилер последен, зад пленника, за да не го изгуби от поглед дори за секунда.

Започваше да се разсъмва. Мракът бързо се отдръпваше, подгонен от розовата светлина, плъзнала по небето и по върховете на гигантските дървета в джунглата. Маймуните, които са тъй многобройни в Южна Америка, особено във Венецуела, се събуждаха, изпълвайки леса със странни пясъци. По върховете на грациозните палми, наречени асаи, с тънък и елегантен ствол, сред зеления листак на огромните ериодендрони, сред дебелите лиани сипос, които се вият около дърветата или се вплитат във въздушните корени на ароидеите и на изящните бромелии с отрупани клони от яркочервени цветове, подскачаха като палави дяволчета всякакви видове маймунки. Тук можеха да се видят цели племена от мико, най-грациозните, пъргави и интелигентни маймуни, макар да са тъй дребни, че човек може да ги сложи в джоба си; виждаха се и цели колонии от червени сауи, малко по-едри от катерица, с разкошна грива, която ги оприличава на лъвчета; после стада от моно, най-мършавите сред маймуните, с тъй дълги ръце и крака, че приличаха на огромни паяци, както и рояци прего — четириръки, които са ужас на нещастните плантатори, защото опустошават всичко.

Не липсваха и пернатите, които смесваха крясъците си с тези на маймуните. Сред големите листа на помпонасите, които служат за изработването на красивите и леки панамски сомбреро, или сред горичките с ларанзии, чиито цветове издават упойващ дъх, както и по пурпурните цветове на безкрайно красивите палми куарезми чуруликаха с пълно гърло малките маитаео, вид папагали с турскосини глави; големите червени папагали ара, които от сутрин до вечер неуморно крещят ара-ара, или онези птичета, наречени хорадейра, чийто глас напомня човешки плач.

Флибустиерите и испанецът, навикнали да бродят из лесовете на американския континент и островите на Мексиканския залив, не спираха да се любуват нито на растенията, нито на маймуните, нито на птиците, а се движеха колкото се може по-бързо, търсейки пътеките, по които са минали зверовете или индианците, забързани да излязат от този растителен хаос и зърнат час по-скоро Маракаибо. Корсарът бе замислен и мрачен, какъвто си беше почти винаги, дори на борда на кораба си или на пиршествата в Тортуга. Увит в широкото си черно наметало, с нахлупена върху очите шапка и ръка, опряна на ръкобрана на сабята, вървеше след Кармо, без да погледне хората си и пленника, сякаш нищо не го интересуваше, освен да Прекоси гората. Познавайки навиците му, двамата флибустиери внимаваха да не му задават въпроси, които да го откъснат от съзерцанието му. Най-много си разменяха на тих глас по някоя дума, съветваха се коя посока да хванат, после ускоряваха крачките си и проникваха все повече сред онези гигантски мрежи от сипос и палмови дънери, като прогонваха с присъствието си ята от онези прелестни птиченца, наречени трохилиди или птицемуха, с изящна, искрящо синя перушина и огненочервена човка.

Вървяха вече два часа, все по-бързо и по-бързо, когато Кармо, след миг на колебание, като погледна многократно дърветата и земята, спря и посочи на Ван Щилер един храсталак от кухуйеро — растения с твърди листа, които издават странни звуци щом задуха_вятърът.

— Тук ли е, Ван Щилер? — попита. — Струва ми се, че не се лъжа.

Почти в същия миг от храсталака се разнесоха приятни, сладостни звуци, като от флейта.

— Какво има? — попита Корсарът като повдигна рязко глава и отгърна наметалото си.

— Това е флейтата на Моко — отвърна Кармо с усмивка.

— Кой е този Моко?

— Негърът, който ни помогна да избягаме. Колибата му е сред тези растения.

— А защо свири?

— Сигурно укротява своите змии.

— Змиеукротител ли е?

— Да, капитане.

— Но флейтата му може да ни издаде.

— Флейтата ще приберем, а змиите ще пратим на разходка в гората.

Корсарът даде знак да продължат, но извади сабята си, сякаш се страхуваше от изненада. Кармо беше вече навлязъл в храсталака и напредваше по една едва видима пътечка, но скоро спря, издавайки вик на изненада и погнуса.

Пред една никаква къщурка от плетени клони и покрив, покрит с големи палмови листа, която се гушеше полускрита от една кухера — огромно тиквено растение, което засенчва почти винаги индианските колиби, седеше негър с херкулесово телосложение. Бе един от най-красивите образци на африканската раса, висок на ръст, с широки и яки рамене, силен гръден кош и мускулести крайници, които сигурно криеха огромна сила. Макар да имаше дебели устни, сплеснат нос и издадени скули, лицето му не беше грозно; имаше дори нещо добро, наивно, детско, без ни най-малка следа от онова жестоко изражение, което често се среща у някои африкански раси.

Седнал на един дънер, той свиреше на своята първобитна флейта, изработена от бамбукова пръчка и звуците, които тя издаваше бяха сладостни и предизвикаха у оня, който се заслуша в тях странен унес. Пред негъра спокойно пълзяха десетина от най-опасните влечуги на Южна Америка. Тук имаше няколко ярарака с пясъчен цвят и сплесната, триъгълна глава, издадена косо от тънкия им врат, виждаха се и няколко черни наха, наречени още ай-ай, чието ухапване води до мълниеносна смърт, както и онези змии на бели черти, разположени на кръст върху главата, наречени уруту, чието ужилване предизвиква парализа на крайника.

Чувайки вика на Кармо, негърът вдигна големите си очи, които изглеждаха от порцелан, после откъсна свирката от устата си и рече с почуда:

— Вие?… Още ли сте тук?… Мислех ви в залива, далеч от испанците.

— Да, ние сме, но… дявол да ме вземе, ако направя крачка повече към тия противни змии.

— Моите животни не причиняват зло на приятелите — отвърна негърът, смеейки се. — Почакай малко, бели приятелю, и ще ги пратя да спят.

Взе една кошница от плетени листа, постави в нея змиите, без те да се противят, грижливо я затвори и за повече сигурност затисна капака с камък. После каза:

— Сега можеш да влезеш спокойно в моята колиба, бели приятелю. Сам ли си?

— Не, водя със себе си капитана на моя кораб, братът на Червения Корсар.

— Черният Корсар?… Тук, при нас?… Целият Маракаибо ще затрепери!

— Тишина, черни приятелю. Дай ни на разположение колибата си и няма да съжаляваш.

Междувременно Корсарът пристигна заедно с пленника и Ван Щилер. Поздрави с ръка негъра, който го очакваше пред колибата, после влезе след Кармо, казвайки:

— Този ли е човекът, който ти помогна да избягаш?

— Да, капитане.

— Да не би и той да мрази испанците?

— Колкото нас.

— Познава ли Маракаибо?

— Както ние познаваме Тортуга.

Корсарът се извърна да погледне негъра, възхищавайки се на мощната му мускулатура, после добави, сякаш говореше на себе си:

— Ето един мъж, който може да ни е от полза.

Хвърли поглед в колибата и забелязвайки в един ъгъл груб стол от пръчки, седна на него и потъна отново в своите мисли.

През това време негърът бе побързал да донесе няколко погачи от маниока, вид брашно, което се получава от едни много отровни корени, но след като се настържат и изстискат, загубват отровните си свойства. Поднесе и някакви зелени шишарки, които под люспите си криеха един белезникав, сладък крем, както и дузина от ония ароматни банани, наречени златни, макар по-малки от другите, те са много по-вкусни и по-хранителни. Към всичко това бе прибавил една тиква, пълна с пулке — ферментирало питие, което се добива в големи количества от агаве.

Тримата флибустиери, които не бяха сложили троха в устата си през цялата нощ, отдадоха заслуженото на тази закуска, не забравяйки пленника. После се настаниха, кой както може, върху купчина пресни листа, които негърът бе донесъл в колибата и спокойно заспаха, нехайни към всякаква опасност. Затова пък негърът бе оставен на стража, след като пристегна въжетата на пленника, както му бе наредено от белия приятел.

През целия ден, никой от тримата пирати не помръдна, но щом се свечери Корсарът стана пръв. Бе по-блед от друг път и черните му очи изпускаха мрачни светкавици. Обиколи два-три пъти колибата възбудено, после спря пред пленника и му каза:

— Обещах да не те убия, макар да имах право да те обеся на първото дърво в джунглата; но ти трябва да ми кажеш мога ли да вляза незабелязано в двореца на губернатора.

— Искате да го убиете, за да отмъстите за смъртта на Червения Корсар, така ли?

— Да го убия!… — възкликна гневно флибустиерът. — Аз се сражавам, не убивам от засада, защото съм благородник. Един дуел помежду ни, ето какво желая, но не и да убивам.

— Стар е губернаторът, а вие сте млад; но важното е, че не мога да ви вкарам в неговото жилище, без да бъдем арестувани от голямата стража, която бди около него.

— Чувал съм, че е храбрец.

— Като лъв.

— Добре, надявам се да се срещнем.

Обърна се към двамата флибустиери, които бяха се изправили и каза на Ван Щилер:

— Ти остани тук да пазиш този човек.

— Достатъчен е негърът, капитане.

— Не, негърът е силен като Херкулес и ще ми бъде нужен, за да пренесе тялото на брат ми. Тръгвай, Кармо, ще идем да изпием една бутилка испанско вино в Маракаибо.

— Карамба! По този час ли, капитане? — отвърна Кармо.

— Страх ли те е?

— С вас ще слезна и в ада, за да хвана за носа Велзевул, но се страхувам да не ви разкрият.

Подигравателна усмивка сви тесните устни на Корсара.

— Ще видим — рече. — Тръгвай.