"Корабокрушенците от Шпицберген" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

Глава IXВРЪЩАНЕТО

След няколко минути Томсен, Оскар и моряците от „Торпа“ се озоваха в прегръдките на капитан Янсен и моряците от „Гьотеборг.“

Срещата беше трогателна. Спасените плачеха и се смееха едновременно, доскоро загубили всякаква надежда.

Те бяха в още по-трагично положение от другарите си на острова. Отпаднали от глад и студ, слаби, бледи, с изпокъсани дрехи, а някои вече болни от скорбут поради продължителното лишаване от витаминозна храна.

Последните два сухара бяха разпределени до троха и изядени преди повече от едно денонощие. Налягали в полуразрушената колиба, не им оставаше друго, освен да дочакат смъртта.

Томсен им раздаде храната, която моряците му донесоха.

— Необходимо е да напуснем час по-скоро Айсфиорд, защото по всяка вероятност ледовете ще отвлекат кораба ни „Торпа“ — предупреди той тревожно.

От няколко греди, изтръгнати от покрива на колибата, направиха носилки за тези от моряците, които скорбутът бе докарал до състояние да не могат да се помръднат, после всички слязоха, без да съжаляват за окаяната колиба, която за малко да се превърне в тяхна гробница.

Не след дълго се присъединиха към първата група моряци и побързаха към изхода на Айсфиорд.

Ледовете бяха неспокойни. Бързото спадане на температурата бе увеличило обема им и сега те се пукаха със зловещи гърмежи.

Томсен, чието безпокойство растеше, подканяше спътниците си да побързат.

— По-бързо, по-бързо — повтаряше той. — Всяка минута закъснение може да се окаже фатална.

Когато наближиха брега, чуха топовни гърмежи.

— Това е оръдието на „Торпа“ — извикаха моряците от същия кораб.

— Да — каза Томсен. — Дават ни знак да ускорим завръщането си. Професоре, капитан Янсен, последвайте ме. А вие, останалите, дайте крачка, вървете по-бързо!

Тримата мъже изпревариха групата. Оръдието продължаваше да изпраща сигнали на всеки пет минути.

„Торпа“ беше застрашена, грозеше я опасност и екипажът викаше на борда капитана си. Може би ледовете бяха започнали да се движат и сега щяха да повлекат и кораба.

След четвърт час бягане Томсен и двамата му спътници стигнаха до брега, където бяха оставили лодките.

В същото време една китоловна лодка с шест моряци се приближи до брега.

— Какво има? — запита Томсен.

— Капитане — каза кърмчията, — вятърът тласка ваке на юг и морето става страшно. Ако не побързате, не ще можем да стигнем до кораба.

Томсен погледна морето, но снегът и мъглата не му позволяваха да види „Торпа“. Само големият блок блестеше на около три мили от брега.

— Ще успеем да бъдем на борда, преди да се е отдалечил много — каза той. — Хората ни и корабокрушенците идват след нас. Да предупредим наблюдателя, че пристигаме.

Той напълни пушката и гръмна три пъти в небето. Това бе уговореният знак за завръщането на експедицията.

Последваха три поредни гърмежа в отговор.

— Всичко е наред — каза Томсен, — ще ни чакат на края на леда.

В същото време моряците и корабокрушенците пристигнаха.

Спуснаха във водата двете лодки, настаниха се в тях и в китоловната лодка и потеглиха.

Морето ги посрещна развълнувано и неспокойно и трите лодки трябваше да полагат неимоверни усилия, за да се държат близо една до друга.

Най-после достигнаха ледовете на ваке, където ги чакаха неколцина моряци от „Торпа“.

— На борда, капитане! Идвайте! — нетърпеливо го призова един от тях. — Ледовете се пукат и застрашават всеки момент да ни смачкат.

— Вече не ме е страх от ледовете — отвърна Томсен, обзет от радостни предчувствия. — Задачата ми завърши дотук благополучно. Вече не се страхувам от нищо. Щастието е с нас.

— Да, благодарение на смелостта и умението ви — вметна капитан Янсен. — Господин Томсен, позволете ми най-сетне да ви благодаря от името на всички спасени от вас моряци, които вие изтръгнахте от ноктите на сигурната смърт.

— Прегръдката е достатъчно красноречива, приятелю. Ние, хората на морето, сме сурови, не обичаме да показваме чувствата си. Благодарностите са излишни.

И двамата мъже се прегърнаха по мъжки, а моряците извикаха:

— Да живее капитан Томсен!

— Мълчете, момчета, и на кораба! — каза китоловецът, като се мъчеше да прикрие вълнението си. — Всички изпълнихме дълга си. Толкова!

Лодките бяха изтеглени на брега и многобройният екипаж започна пренасянето на болните и тегленето на лодките.

Басейнът бе започнал да замръзва, но ледът бе разчупен с лопати и лодките благополучно стигнаха до кораба.

Когато корабокрушенците от „Торнеа“ и „Гьотеборг“ се озоваха между своите стари другари, дадоха истински израз на голямата си радост, че са спасени. Тези сурови, брадати мъже плачеха и се смееха, прегръщаха се и като че ли им се струваше невероятно това, че са все още живи.

Най-сетне радостта им стихна, заведоха корабокрушенците да се нахранят и да си починат, а Томсен, капитан Янсен, Оскар и наблюдателят се събраха да обсъдят положението.

„Торпа“, запасена с храна и въглища, можете да остане тук и цяла зима. Но, разбира се, много по-добре щеше да бъде, ако се освободете от този ужасен леден обръч, който заплашваше всеки миг да я смачка. Прислонени в някой залив или фиорд, те биха прекарали едно скучно, но не и така опасно зимуване.

Отидоха да огледат внимателно ледовете, за да потърсят някое не толкова заледено място, където с помощта на динамита и железните куки да могат да си отворят път.

Обиколиха няколко места, но напразно. Ледът беше толкова дебел, че не можеха да го пробият с дългите копия. Тези ледове предвещаваха никога да не излязат живи от тях.

Отидоха и при изхода на канала, който бе запушен от айсбергите, но трябваше да се убедят, че и там нищо не може да се направи.

— Всичко е безполезно — каза Томсен. — Ние сме затворници и не ще можем да излезем оттук, освен ако този леден блок не се удари в някой айсфелд или не се разтопи, но за последното ще трябва доста да почакаме.

— Наистина — отвърна Янсен. — Всеки опит да се отвори път на „Торпа“ ще бъде безсмислен.

— Значи ще бъдем принудени да зимуваме тук? — запита Оскар.

— Да, професоре, за съжаление — му отвърна китоловецът.

— Струва ми се, че блокът слиза на юг…

— Течението и ветровете го тласкат към Острова на мечките.

— И за шест часа се отдалечихме от Айсфиорд на цели четири мили! — прибави наблюдателят.

— Има ли течение покрай западните брегове на Шпицберген? — запита Оскар.

— Да, господине — каза Янсен. — Забелязах го и миналата година, когато идвахме на лов.

— Определена ли е посоката му?

— Да, професоре. Отправено е на югозапад и почти съм сигурен, че то мие западните брегове на Норвегия.

— Много добре — каза Томсен. — Ако нашето ваке не бъде спряно или разчупено от други блокове, ще стигнем до бреговете на Норвегия. Наистина ще бъде едно много бавно завръщане, но все пак е за предпочитане пред зимуването в Шпицберген.

— Само дано ледовете не разрушат кораба ни — каза Янсен. — Аз никога не им се доверявам.

— Ще се опитаме да държим свободен басейна, додето можем. В същото време ще трябва да вземем и необходимите мерки за зимуването, защото предвиждам, че нашият затвор ще бъде дълъг, а големите студове не ще закъснеят. Тази година лятото беше продължително, което означава, че зимата ще бъде много люта.

— Започва да става все по-студено — забеляза Оскар. — В дванадесет часа термометърът спадна с десет градуса.

— Хайде на кораба, господа — покани ги Томсен. — Преди басейнът да се заледи, корабът трябва да бъде подготвен да устоява на натиска.

Върнаха се на „Торпа“, докато снегът, който за малко бе спрял, не бе завалял с нова сила.

Предупредени, че ще трябва да вземат необходимите мерки за зимуването, моряците заработиха трескаво под заповедите на двамата капитани и наблюдателя.

Най-напред започнаха построяването на един склад на най-високото място на ледения блок, което бе необходима предвидливост — в случай, че корабът бъде смачкан, да имат запасна храна. На върха на една височина, на около двеста крачки от басейна, бе издигната голяма колиба от ледени блокове, скрепени със скоби, и толкова широка, че в случай на нужда да приюти целия екипаж.

Вътре натрупаха провизии, достатъчни за повече от два месеца, завивки, платна, каменни въглища, една печка, пушки и двете най-големи лодки.

Наоколо издигнаха стени от сняг и лед, за да запазят склада от бурите и виелиците.

След това се заеха с подреждането на кораба. Закрепиха го здраво за единия бряг — да не би ветровете да го разбият в ледовете. Кръстосаха отдолу няколко здрави греди, така че, когато ледовете се доближават, да повдигат кораба, а не да го смачкат.

Свалиха платната и част от мачтите, но не всички, та в случай на нужда, ако се отвори проход, да могат бързо да излязат.

На мостика бе направен покрив от дъски, покрити с накатранена хартия, така че отдолу се образува широка, уютна зала, запазена от студовете и ветровете. Голямата зала бе грижливо измита и приспособена за спалня.

Най-сетне бяха поставени и печките по местата им. Върху всяка сложиха големи съдове от ламарина за стопяване на сняг — вода, която щеше да служи за пиене и миене.

Накрая върху мостика бяха пръснати пясък и пепел, за да не се заледява и да попива влагата — най-големият враг на моряците, причинител на тежки заболявания.

На 12 октомври всички приготовления бяха привършени и смелият екипаж на „Торпа“ беше готов да посрещне лютия студ на страховитата полярна зима.