"Корабокрушенците от Шпицберген" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

Глава XIVБОРБА С БЕЛИ МЕЧКИ

Необходимо беше да се отърват от тези гладни и неприятни спътници, които скоро щяха да се нахвърлят върху склада и да го изпразнят.

Освен това тяхното присъствие правеше невъзможно наблюдението на ледения блок и пречеше на моряците да правят разходките си.

Ако бяха две-три, Томсен нямаше да се безпокои много, но те бяха двадесетина и като познаваше тяхната кръвожадност, Томсен искаше колкото е възможно по-скоро да ги прогони или да ги избие.

Дванадесет моряци бяха подбрани, за да участват в лова, а дванадесет други бяха изпратени, за да пазят склада.

Двете дружини, предвождани от Томсен и Янсен, към които се беше присъединил и Оскар, се отправиха към склада.

Разделиха се на две групи, с намерение да обградят мечките.

— Напред, момчета — извика Томсен. — Прицелвайте се спокойно и ще имаме всички по една отлична меча кожа, а и печено месо няма да ни липсва.

Той застана начело на шестимата ловци и се отправи към източните брегове, придружен от Оскар, докато Янсен с другите ловци тръгна към западните брегове.

Мечките се виждаха ясно пред тях. Разхождаха се неспокойно по бреговете на ваке на групи по две-три, но все още не смееха да се приближат до „Торпа“. Може би очакваха тъмната и мъглива нощ, за да нападнат.

— Виждате ли ги, професоре? — запита Томсен.

— Да, капитане — отговори Оскар. — И, струва ми се, че са неспокойни.

— Вярвате ли, че ще успеем да ги избием?

— Разбира се, но ще бъдат необходими няколко дни. Всичките няма да се нахвърлят изведнъж върху нас и когато се видят заобиколени, ще се втурнат към морето, но… с положителност ще се върнат отново на брега.

— Като че ли ни подушиха.

— Да, вижда се, че станаха още по-неспокойни. Имали ли сте възможност да видите толкова полярни мечки, събрани на един леден блок?

— Обикновено живеят изолирано по две, по три. Имат обичай да се качват на айсбергите и когато те се отделят от брега, отвличат със себе си и мечките, които прескачат от лед на лед. Така на последните ледени блокове се събират по много мечки.

— А когато се стопят и последните ледове?

— Удавят се, ако не достигнат до някой остров или до някой бряг — отговори Томсен. — Веднъж улових две бели мечки на двеста мили от бреговете на остров Ян Маен.

— Успяват ли някои да достигнат до бреговете на Европа?

— До полуостров Кола, до бреговете на Бяло море, слизат и чак до Исландия. Дори в моята младост преживях едно приключение, от което косите ми още настръхват.

— Разкажете, капитане. Нашите мечки са още далече.

„Намирах се край западните брегове на Исландия. Корабът, на който бях тогава, бе претърпял злополука и трябваше да спре в залива Бреда, за да дочака помощ от Асгасдур.

Ремонтът щеше да трае цели три седмици, затова реших да посетя фиордите на Скагестранд, където ми бяха казали, че ще мога да намеря много тюлени и моржове.

Бях се запознал с един отличен ловец на тюлени, датчанина ваке, който си беше построил една колиба в дъното на фиорда.

Ходехме много често на лов и той ми показваше всички тънкости на този опасен занаят.

Една неделя отидохме да ловим тюлени, които се бяха появили на големи стада във фиорда.

Сутринта, много рано, напуснах селото, в което бях отседнал, и се запътих към колибата на ловеца.

Зимата беше в разгара си. Ледовете бяха блокирали бреговете, а снегът бе образувал дебела покривка. Студът беше толкова остър, че когато се допрете човек до някой метален предмет, отдръпваше веднага ръката си, защото имаше усещането, че се допира до нажежено желязо. Термометърът сочеше минус тридесет и седем градуса.

Бях изминал седем мили и вече различавах колибата на ваке, полузатрупана от снега, когато видях в морето един грамаден айсберг, който се приближаваше към брега.

Отначало не обърнах внимание, защото това беше нещо обикновено за сезона, но като се вгледах по-внимателно, видях шест бели масивни тела, които се движеха върху леда.

Вгледах се внимателно и можете ли да си представите моя ужас, когато различих добре седем или осем бели мечки, вторачили в мен пламналите си очи, готови всеки момент да се нахвърлят върху ми.

Нямаше съмнение, че се бяха качили на този айсберг, отделен от бреговете на Гренландия, с надеждата, че на юг ще могат да намерят по-изобилна храна.

Тъй като отивахме на лов за тюлени, аз се бях въоръжил само с кука, която е за предпочитане пред пушката при лова на тюлени, но не и при борбата с мечки. Като не можех да се боря с тези зверове, започнах да тичам като луд към колибата и стигнах там в момента, когато мечките излизаха на брега.

Вике беше смел човек. Като чу за приближаването на мечките, грабна пушката си и една секира и заедно се втурнахме към тях.

На неколкостотин метра се беше спряла една женска мечка, придружена от две мечета.

Без да мисли за опасността, на която се излагахме, Вике удари майката, но веднага след това към нас се спуснаха пет мъжки мечки.

Едва имахме време да се затворим в колибата и мечките я нападнаха.

Вике се опита да ги прогони с пушката си, но тя беше толкова стара, че спусъкът й се повреди.

Нашето положение заплашваше да стане отчаяно. Не можехме да разчитаме на никаква помощ, защото колибата беше далеч от селото. Нямахме и много храна, за да можем да издържим една продължителна обсада.

В това време зверовете започнаха да забиват ноктите си в леда и дървените стени, като се мъчеха да ги съборят.

Цял час нападателите се въртяха около колибата, след това не ги чухме вече.

Тогава се породи съмнението, че може би копаят подземен вход.

Прекарахме няколко часа в напрегнато очакване. Беше паднала мъгла и тъмнината беше станала непрогледна.

«Бързо станете и бъдете смел! Ей сега ще ни нападнат!», извика Вике.

Той бе чул някакъв глух шум, който идваше откъм дясната стена. Като че ли някой копаеше земята, като се мъчеше да мине под стената.

Мечките действително бяха изкопали един подземен проход и сега очаквахме да ни нападнат вътре в колибата.

Изведнъж почувствах, че почвата под краката ми се люлее. Паднах, а в същия миг от отворената дупка се показа една меча глава, покрита с лед и сняг.

Датчанинът бе станал прав. Видях го как светкавично вдигна секирата и я стовари върху главата на звяра. Мечката тежко се заклати и падна с разбит череп.

«Умря, каза датчанинът, а сега подземният проход е затворен от тялото на този звяр и повече няма от какво да се страхуваме.»

Навън се чуваше ръмженето на другите мечки, които, като не можеха да отместят туловището на убитата мечка, се върнаха да дращят по стените.

Цялата нощ се въртяха около колибата.

Прекарахме много неспокойно.

Сутринта положението не беше променено. Но към десет часа чухме викове и пушечни изстрели.

Една лодка с неколцина ловци приближила брега и като видели мечките, тези смели ловци открили огън.

След няколко минути зверовете изчезнаха зад ледовете, а ние се озовахме в прегръдките на нашите спасители.“

— Наистина, страшно приключение — каза Оскар, който бе слушал с жив интерес разказа.

— Което за цели две седмици бе смразило кръвта ми — през смях допълни Томсен. — Уверявам ви, че повече никога не се върнах в този фиорд. А, ето една мечка, която ни гледа подозрително. Професоре, целете се добре и гледайте да я улучите в главата.