Емилио СалгариКорабокрушенците от Шпицберген

Глава IЗЛОПОЛУКАТА С КИТОЛОВНИТЕ КОРАБИ

Приближаваше следобедът на 29 септември 1875 година. Необичайно оживление цареше из широките и прочути заводи на остров Вадзо, собственост на господин Фойн, известен китоловец и много богат търговец на оръжие във Варангерфиорд. Под широките навеси, които се простираха от единия до другия край на острова, бе прекъсната всякаква работа: мъжете бяха напуснали грамадните котли, в които кипете и разпръсваше тежка миризма маста от огромните животни. Тези, които разсичаха животните на части, бяха оставили окървавени-те ножове. Машинистите не се занимаваха повече с машините, които мелеха огромните ребра, коларите бяха оставили колите, превозващи късовете месо, за да бъдат преработени на тор. Дори моряците и китоловците бяха напуснали малките си кораби, закотвени в канала. Мъжете, събрани на групи, бяха почти всичките норвежци. Обикновено спокойни и дори флегматични, сега разговаряха оживено, кръстосвайки припряно въпроси и отговори.

— Но дали е истина? — питаха едни с безпокойство.

— Да, да — отговаряха други.

— Били заобиколени от ледове?

— Така казват.

— Но къде?

— На Острова на мечките.

— Не, в Нова Земя.

— Нищо подобно! В Шпицберген.

— Но на полюса ли искаха да отидат?… Китове могат да намерят и край бреговете на Финмарк, не е нужно да отиват толкова далече.

— Това е истинска лудост…

— Която ще струва доста скъпо на господин Фойн.

— На него ли?… Няма значение, той има милиони!

— Говори се за два кораба.

— За три.

— За половин флота!

— Каква злополука!

— И всички ли са умрели?

— Да.

— Не, потънали са.

— Но да, ледовете са разрушили корабите.

— Кой донесе тази новина?

— Един капитан китоловец я съобщи от Хамерфест.

— Той ще дойде ли тук?

— Ще пристигне след няколко минути с крайбрежния кораб.

— Който се вижда вече — каза най-високият китоловец, който успяваше да разгледа по-добре далечния бряг. — Ето „Гримзей“ влиза във Варангерфиорд под пълна пара.

— Почакай, струва ми се, че това е английски кораб — обади се някой.

— Не, това е „Гримзей“ от Хамерфест и идва право насам — каза друг. — Ето господин Фойн, който бърза към пристанището.

— Да отидем да видим — предложиха неколцина и се отправиха към брега.

Господин Фойн ги беше изпреварил и се разхождаше край брега с известно нетърпение, без да отделя очи от „Гримзей“ — бърз и красив параход, който пореше водите на широкия Варангерфиорд.

Богатият собственик на тези големи заводи беше на около четиридесет и пет или четиридесет и осем години. Беше висок, със здраво телосложение, с мускулести ръце и крака, с широки плещи, с буйна коса и енергично лице, с тъмносини очи и заострена брада.

Роден в Южна Норвегия, на младини той е бил беден скитник. Бе започнал като чирак, после бе станал моряк, след това китоловец, по-късно риболовец, но за своя сметка, и на тридесет и пет години бе натрупал няколко милиона и бе имал честта да бъде посетен от Оскар II по време на пътуването, което този крал бе предприел по бреговете на Финмарк.

Неговото богатство се дължеше на лова на китове и особено на нововъведените подобрения при този лов.

Той пръв беше изоставил старите куки, наистина добри, но много опасни и не винаги резултатни в борбата с китовете, и бе започнал да употребява експлозивни куршуми.

След като преуспя в китолова и забогатя достатъчно, той изостави това опасно занятие и се отдаде на една индустрия, която трябваше да го прочуе по цяла Норвегия и между всички китоловци на света.

Дълго време той бе оплаквал месото и костите на китовете, които трябваше да хвърля в морето, щом като им отделеше тлъстините. Много скоро обаче разбра, че от тези огромни маси месо и кости можеше да се извлече богатство, равно на това, което даваше маста. Но за това бе необходимо да се довлекат до сушата и той бе дал доста много, докато намери начин да реализира своите проекти.

След като се установи на един остров, разположен срещу Вадзо, последния във Варангерфиорд, той построи тези огромни заводи, на които и днес много китоловци биха завидели и които даваха на своя собственик по няколко милиона годишно.

Вече нищо не се хвърляше от гигантските тела на китовете, уловени от бързите кораби на господин Фойн в северните морета. Една наклонена платформа, издълбана в скалата, поемаше голямото тяло на кита. Щом отливът го оставеше на сухо, стотина работници го заобикаляха и му сваляха тлъстината, която се стопяваше в големите топилници, разположени под навесите.

След това месото се нарязвате. Костите се смилаха и от тях се извличаха доста полезни вещества. Месото се оставяше да из-гние в големи дупки, като по този начин се преработваше на тор, така търсен за наторяването на полетата, а меките части се преработваха на лепило.

По този начин господин Фойн бе удвоил печалбата от гигантите на морето, използвайки всичко от тях: тлъстината, месото, костите, меките части.

Една лодка с четирима моряци и един кърмчия се отдели от парахода, за няколко минути прекоси канала и се приближи до малкия кей, където стоеше господин Фойн.

Човекът, който дотогава държеше кърмилното колело, скочи живо на брега, въпреки че носеше тежко палто и бе обут в големи ботуши.

По височина и телосложение можеше да съперничи на богатия китоловец от Вадзо, но беше по-млад най-малко с половин дузина години. Той беше хубав човек, с малко твърди черти, с много бяла кожа, каквато имат обикновено северните народи и особено норвежците от високите брегове, с тъмносини очи, които издават необикновена смелост, с тънки устни, засенени от руси мустаци, и с гъста руса коса.

Беше облечен като моряк, но на главата си носеше барета със златен шнур, която го издаваше, че е капитан.

— Господин Фойн? — запита той.

— Аз съм — отговори собственикът на заводите. Двамата мъже се гледаха известно време с любопитство, после първият продължи:

— Получихте ли моето съобщение от Хамерфест?

— Да, господин Томсен, и ви благодаря, че дойдохте, но ще ви заплатя богато за времето, което сте загубили заради мен.

— Бях свършил разтоварването, господин Фойн, и повече нищо не ме задържаше в Хамерфест. Сезонът на риболова почти премина и аз не разчитах, че ще мога да отплавам на север.

— Бихте ли ми гостували? У дома ще можем да поговорим по-спокойно.

— Разбира се, на ваше разположение съм.

Богатият собственик се отправи към едно малко жилище с боядисани в червено стени. Покани своя гост в кабинета си, елегантно украсен с ловни трофеи.

Посочи му удобното кресло и след като напълни две чаши с вермут, седна, казвайки с известно вълнение, което напразно се стараеше да скрие:

— Говорете, господин Томсен. Вярно ли е, че всичките са загубени?

— Не знам дали всички са загубени, но че се е случило някакво нещастие, вече съм сигурен, защото онова дърво, което намерих, беше част от носа на кораба и името му се четеше съвсем ясно.

— Разкажете ми всичко, господин Томсен.

— Но да ви попитам нещо преди това, господин Фойн.

— Моля, кажете.

— „Гьотеборг“ във вашата флота ли беше?

— Да…

— Но… не се завърна нито един кораб от флотата ви?

— Само първата част, която беше отплавала към Острова на мечките. Не и втората, която се беше отправила към Шпицберген.

— От колко кораба се състоеше втората?

— От два: „Торнеа“ и „Гьотеборг“.

— Колко души имаше на тези кораби?

— Шестдесет и седем.

— По дяволите… Параходи ли бяха?

— Не, и двата бяха кораби с платна. Параходите задържам тук, при мене, за да мога да ги използвам за риболов по бреговете на Финмарк и на Варангерфиорд. Тази година китовете бяха малко по нашите брегове и аз имах лошата идея да изпратя корабите си много по на север, след като ми съобщиха, че китовете изобилствали между Острова на мечките и Шпицберген.

— Вярно са ви осведомили, господин Фойн. И аз бях около Острова на мечките, където само за шест седмици налових определеното количество китове.

— Но, моля ви, разкажете ми какво се случи?

— Преди двадесет и седем дни намерих онова парче дърво, за което вече ви казах. Намерих го в единадесет часа преди обяд, на четиридесет мили от Острова на мечките, край северните брегове. Както ви казах, връщах се с пълен товар и бързах да напусна онези места, защото бяха започнали да стават опасни. От Шпицберген се отделяха цели планини от лед, плуваха на юг, и бяха толкова много, че се опасявах да не ме принудят да презимувам сред океана. На пети август, когато моята шхуна плаваше между две редици айсберги, се блъсна в нещо… Стори ми се, че носът се е ударил в един от онези ледени блокове, които едва се показват над водата и които ние наричаме пакс. Но след като видях, че до кораба се плъзна нещо черно, заповядах на моите моряци да свият платната и да спрат кораба. Веднага забелязах, че това са части от някакъв кораб. Спуснахме малката лодка и аз отидох да видя какво е. Както ви казах вече, това бяха останки от носа на един кораб, една стена, половин мостик и цялата горна част с кърмилното колело, счупено надве. Върху стената със златни букви пишеше: Гьотеборг-Вадзо. Помислих веднага, че това може да е някой от вашите кораби, затова проучих внимателно отломъците, за да узная дали корабът е бил разрушен от сблъскване с някой айсберг или се е ударил в брега. Моите проучвания не отидоха напразно. Сега със сигурност мога да твърдя, че „Гьотеборг“ се е ударил в брега на някой от островите на Шпицберген например.

— Но как дойдохте до това заключение? — запита Фойн учуден.

— Много просто, господине. Цялата горна част беше все още напръскана с кал. Ако „Гьотеборг“ беше разрушен от сблъсък с някой голям айсберг, тези отломъци нямаше да бъдат толкова кални.

— Наистина, имате право — отвърна Фойн и се замисли. — Господин Томсен, по време на вашите пътувания имахте ли случаи на страшни морски бури?

— Да, претърпяхме тежки бури. Спомням си големите вълни, които връхлитаха от Шпицберген, и страха, че там морето е разбунтувано.

— Мислите ли, че моите два кораба са се загубили?

— Кога обикновено се завръщат?

— Към средата на август.

— Винаги ли?

— Винаги, господин Томсен.

— Лош знак е това, щом тези два кораба все още не са тука. За „Гьотеборг“ вече знаем, че няма да се завърне, но за „Торнеа“?… Господин Фойн, мога ли да ви дам един съвет?

— Кажете.

— Ако искате да спасите хората, въоръжете един от вашите най-добри кораби и го изпратете до Шпицберген, но веднага, без да губите време. Може да достигне до островите, преди големите ледове да са блокирали бреговете там.

— Наистина, но кой би се осмелил да замине на север в началото на септември? На Шпицберген вече е започнала зимата.

— Кой ли?… — каза капитанът китоловец, като гладеше брадата си и гледаше Фойн право в очите. — Аз приключих моята работа, закарах кораба си в Хамерфест, за да го подготвя за следващото пътуване. Продадох уловените китове, затова сега съм съвсем свободен. Не ме е страх от студа, нито ще ми е неприятно да прекарам зимата на Шпицберген. Казаха ми, че там има много елени и тюлени, затова си мисля, че наравно с услугата, ако ми разрешите да я сторя за вас, ще задоволя и собствените си интереси. Какво ще кажете за предложението ми, господин Фойн?