"Корабокрушенците от Шпицберген" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

Глава IIНА БОРДА НА „ТОРПА“

Господин Фойн не очакваше такова предложение. Той знаеше много добре, че тази експедиция, в началото на зимата, можеше да струва живота на смелия мъж. Протегна десница и каза развълнуван:

— Благодаря ви, господин Томсен.

— За какво? — запита китоловецът. — Ще ви направя само една малка услуга. Всъщност ще си свърша и моята работа.

— Вие сте един много смел мъж.

— Аз съм само човек на морето, такъв, какъвто бяхте и вие.

— Но мислите ли за големите опасности, с които ви предстои да се справите?

— О, не се тревожете. Аз съм стар приятел па ледовете.

— Но ако ви блокират?

— Знам, и ще прекарам зимата на Шпицберген заедно с вашите нещастни моряци. Ще имам достатъчно време, за да напълня кораба си с тюленова мас.

— Ще ви дам най-добрия си кораб и всичко, което наловите, ще бъде за вас. Освен това ще ви дам заплата, двойно по-голяма от тази, която давам на моите капитани.

— Оставете това, господин Фойн. Ще се задоволя само с улова си и много ще се радвам, ако мога да доведа вашите моряци.

— Кажете ми, господин Томсен, познавате ли добре Шпицберген?

— Да, бил съм там вече два пъти.

— Мислите ли, че ще можете да презимувате на тези острови?

— Предполагам, че ледовете не ще ми позволят да се завърна, но вие не се безпокойте. Зимувал съм вече на остров Ян Маен, както и на Острова на мечките.

— Колко човека ще ви трябват?

— Ще ми стигнат двадесет и пет или тридесет души.

— Ще ви дам и четирима китоловци. Може да срещнете китове, а това ще увеличи улова ви.

— Не бих се отказал от тях — засмя се Томсен.

— Тогава да не губим време… но…

— Какво?

— Ще приемете ли един мой приятел?

— С удоволствие. За кого става дума?

— Един учен от Халмстад. Много добър младеж, пристигнал е тук, за да прави своите изследвания върху ледовете и северните сияния. Би се радвал много, ако може да дойде с вас на Шпицберген.

— Ще се постарая да му бъда добър другар, господин Фойн.

— Елате да изберем кораба. А утре, ако искате, можете да потеглите.

— Разбира се, че искам. Не трябва да чакаме ледовете да слязат на юг.

Двамата допиха чашите си, излязоха от къщата и се отправиха към брега, където бяха пуснали котва големи китоловни кораби. Като видя хората си събрани на групи пред къщата, Фойн ги поздрави, махвайки им с ръка, и каза:

— Върнете се на работа, момчета. Корабите от Шпицберген са претърпели крушение, но ние току-що организирахме експедиция. Не се страхувайте. Ако Господ ни помогне, ще можете да видите отново своите другари.

Флотата на Фойн беше твърде голяма, затова не беше нужно да се губи много време при избора. Тя се състоеше от няколко кораба, които, макар да не бяха големи, развиваха голяма скорост. С тях Фойн ловеше или прибираше китовете, уловени по бреговете на Финмарк или Варангерфиорд. Имаше и кораби с платна, предназначени за по-далечен улов: на Шпицберген, Нова земя или Острова на мечките. Всички кораби бяха снабдени с по две лодки и с по две малки оръдия за хвърляне на експлозиви, с които убиваха китовете.

Капитанът обхвана с бърз поглед всички кораби и се спря на един масивен широк кораб.

— Ето един кораб, който прилича на моя — каза той и го посочи на господин Фойн. — Широките кораби са за предпочитане при борбата с ледовете.

— Задоволява ли ви този кораб?

— Да, господин Фойн.

— Имате опитно око, драги мой Томсен. „Торпа“ е моят най-добър кораб. Обикновено капитаните се карат за него, защото, въпреки че е широк и масивен, кара със седем или осем възела в час, без да се умори.

— Колко носи?

— Триста и двадесет тона.

— С какво е въоръжен?

— Както останалите. Сега е съвсем готов за отплаване. Елате да закусим, господин Томсен, а в това време хората ми ще започнат товаренето на необходимите храни за дългия ви престой сред ледовете.

Той повика началника на екипажа на „Торпа“ и му заповяда да приготви кораба, който трябваше да отпътува на следната сутрин. След това приятелски хвана под ръка Томсен и заедно се отправиха към жилището на Фойн, което се намираше на около петстотин метра от заводите.

Цялата къща беше построена от дърво. Беше на два етажа, с остър покрив, боядисана в червено, с двойни врати и прозорци, за да не излиза топлината през твърде студената зима.

Малка градинка, в която растяха само полярни цветя, я заобикаляше. Не липсваше и зимна градина, през чиито стъкла се виждаха пожълтелите листа на растения от умерения пояс, които въпреки топлината не можеха да издържат на липсата на слънце.

Господин Фойн въведе госта си в един салон, мебелиран просто, но с добър вкус, с големи кресла, облечени с меча кожа. Тежките завеси пазеха от силния вятър. От тавана се спускаше позлатен полилей. По стените големи карти на полярната област и ловни трофеи допълваха интериора. Тук-там бяха разпръснати и дребни украшения, изработени от ескимоси или самоеди.

Подът беше почти закрит от грамадните кожи на четири бели мечки.

Масата, която се намираше в средата на салона, бе подредена за хранене. Когато я видя, капитанът въздъхна с облекчение, защото беше много изгладнял. В красивите блюда ухаеха изискани ястия, които само един много богат човек можеше да си позволи да има на трапезата си през този сезон на годината. Встрани бяха подредени най-прочутите вина: бордо, рейнско, лаланд.

— Франция, Германия и Дания — каза капитанът, когато видя бутилките. — Господин Фойн, за успеха на експедицията нека да се чукнем с най-прочутите вина. И нека тостът да се сбъдне.

— Да се надяваме, господин Томсен. Заповядайте и нека зъбите ви се справят така успешно, както вие с работата на кораба.

— На нас, китоловците, не ни липсва апетит.

— О, забравих моя приятел, младия учен.

Фойн натисна три пъти звънеца и след минута в стаята влезе мъж на около тридесет години. Висок, слаб, с малка руса брадичка и сини очи, закрити от очила, със черти, които издаваха смел и твърд характер.

Изглежда, че току-що се бе завърнал от някакви изследвания около острова, защото беше облечен все още с палтото си от тюленова кожа, с непромокаема шапка и високи ботуши.

— Да ви представя моя приятел професор Оскар Бенсторп, драги господин Томсен — каза Фойн. — Ето човека, който ще ви прави компания на Шпицберген, и смея да добавя: приятна компания.

Китоловецът и ученият си стиснаха сърдечно ръцете.

— Ще бъдете добре дошъл на „Торпа“, господине — изрече Томсен. — Ще се погрижа да не ви досаждат с любопитство.

— Но как? Нима ще тръгваме? — запита професорът изненадан.

— Господин Томсен тръгва за Шпицберген, за да търси моите кораби.

— Но те… нима са изчезнали?

— Така изглежда.

— О, това е истинско нещастие, драги ми Фойн.

— Да, много хора вероятно са пострадали, Оскар. Но дано стигнете навреме, за да спасите каквото можете.

— Страхуваш се, че нямат храна?

— Може би са привършили всичките си припаси.

— Добре, че на Шпицберген има достатъчно животни.

— Да, но дали са успели да спасят оръжието си?

— Наистина, Фойн. Само като си помисля, че тези клети моряци може да умрат и от студ. Знам колко е ужасна зимата на Шпицберген.

— Приемаш ли да отпътуваш с господин Томсен?

— Разбира се. Нима мога да изпусна такъв добър случай?

— Заповядайте сега на масата, а след това ще отидем да видим как товарят припасите на кораба.

Час подир това, със запалени лули, Фойн и гостите му се отправиха към пристанището.

На „Торпа“ четиридесет моряка, под ръководството на един капитан, работеха най-усърдно.

Всякакви провизии се нареждаха в трюма на кораба. Явно беше, че експедицията ще презимува на Шпицберген. Сандъци с чай, сушена риба, сушени зеленчуци и плодове, топли дрехи, кожи, сандъци със сухари, консервирана храна, брашно, солено месо, кафе, шоколад, сок от лимони, за да се предпазят от скорбут, картофи, въглища — всичко това се пренасяше от сушата на кораба, който постепенно натежаваше и потъваше.

Докато моряците и носачите се грижеха за храните, няколко дърводелци преглеждаха кораба, стягаха скобите му, за да може да издържи силния натиск на ледовете.

Тази трескава работа продължи и през нощта. В шест часа сутринта всичко беше готово. „Торпа“ можеше да отплава, щом настанеше приливът, който достигаше най-голяма сила към осем. Оставаха два часа.

— На кораба! — изкомандва Томсен, който бе наблюдавал през цялата нощ усилената работа при товаренето му: искаше да бъде уверен, че нищо няма да му липсва. — Югоизточният вятър е благоприятен и това ще ни помогне да излезем бързо на открито. Господин Фойн, вашите последни нареждания?

— Нямам какво да ви кажа. Вие знаете по-добре от мен какво трябва да правите.

— Надявам се да доведа всичките ви хора.

— Ах, да, забравих да ви предупредя нещо.

— Какво е то, господине?

— Поставих на кораба два опитомени айдера.

Капитанът го изгледа учудено.

— Искате да им оскубя перата за възглавницата ми ли? Уверявам ви, че това няма да ми е нужно.

— Знам, но смятам, че тези птици ще ви бъдат необходими за друго. Чували ли сте за пощенските гълъби?

— О, да, господин Фойн.

— Тези айдери ще ви послужат, за да ми изпратите по тях новини. Така в случай на опасност през пролетта ще мога да организирам нова експедиция, ако се наложи, за помощ.

— Това е добра идея. Непременно ще ви изпратя новини.

— Тръгвайте и на добър път! Успех, приятелю Оскар!

Капитанът и ученият стиснаха здраво ръка на Фойн за сбогуване и се качиха на „Торпа“. Моряците се бяха събрали на борда и махаха на другарите си, които оставаха на брега.

Томсен се качи на капитанския мостик и викна с цяло гърло:

— Вдигнете платната! Курс на север!

Няколко минути след това корабът плавно напусна острова и излезе с издути платна от Варангерфиорд.