"Последната битка на Сандокан" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

XXVI.

Страшният остров Момпрацем, при вида на който трепереха и най-смелите, уви, беше не само засегнат, а за малко не падна в ръцете на неприятеля.

Англичаните, навярно осведомени за заминаването на Сандокан и уверени, че ще намерят слаб гарнизон, най-неочаквано бяха нападнали острова, като бяха бомбардирали укрепленията, потопили много кораби и опожарили част от селището. Бяха се осмелили дори да стоварят войски, за да се опитат да го превземат, но храбрият Джиро-Батол със своите тигри накрая успял да ги отблъсне Врагът бил принуден да се оттегли, страхувайки се да не бъде изненадан в гръб от платноходите на Сандокан.

Когато Сандокан с хората си слезе на брега, пиратите от Момпрацем, останали наполовина, се втурнаха да го посрещнат с възторжени викове „да живее“, призовавайки за мъст срещу нашествениците.

— Да вървим в Лабуай, Малайски тигре! — ревяха всички в един глас. — Да им върнем гюллетата, които изстреляха върху нас!

— Капитане — рече Джиро-Батол, като излезе напред, — направихме всичко възможно, за да абордираме ескадрата, която ни нападна, но не успяхме. Отведете ни в Лабуан, за да съсипем този остров до последното дърво, до последния храст.

Вместо да отговори, Сандокан хвана Мариана за ръка и я отведе пред ордите:

— Там е нейната родина, родината на моята съпруга!

Щом видяха девойката, която дотогава бе останала скрита зад Яниш, пиратите нададоха вик на изненада и възторг.

— Перлата на Лабуан! Да живее Перлата!… — възкликнаха те и паднаха на колене пред нея.

— Нейната родина е свята за мен — заяви Сандокан. — Но скоро ще имате възможност да върнете на врага гюллетата. които е сипал по тези брегове.

— Ново нападение ли да очакваме? — запитаха всички.

— Храбреци мои, врагът е близо, можете да видите авангарда му в онази канонерка, която снове дръзко край нашите брегове. Англичаните искат да отмъстят за хората, които избихме в гората на Лабуан, и да ми отнемат тази девойка. Бъдете готови, решителният бой не е далеч!

— Малайски тигре — рече един от главатарите, като излезе напред, — докато и последният човек от нас е жив, никой няма да грабне Перлата на Лабуан, закриляна от пиратското знаме. Дайте само заповед, готови сме Да пролеем кръвта си за нея!

Дълбоко развълнуван, Сандокан огледа тези смелчаци, посрещнали думите му с въодушевление. Макар и да бяха загубили толкова свои другари, те предлагаха живота си, за да спасят онази, която бе главната причина за нещастията им.

— Благодаря ви, приятели — отвърна той със задавен глас. Разтърка с длан челото си, въздъхна дълбоко и като подаде ръка на младата леди, тръгна с наведена глава.

— Свърши се — отрони Янищ с печален глас. Съпровотени от погледите на всички пирати, които ги гледаха с възхита и с тъга, Сандокан и девойката се качиха по тясната стълба в скалата и спряха пред голямата колиба.

— Ето твоят дом — каза той, влизайки. — Това грозно гнездо, свидетел на брачни драми, беше мой дом… Това убежище е недостойно да приюти Перлата на Лабуан, но е сигурно и недостъпно за врага, който може би никога няма да стигне дотук. Ако ти бе станала кралица на Момпрацем, щях да го разкрася, да го превърна в царски дворец… Но защо да говорим за невъзможни неща? Тук всичко е мъртво или обречено на гибел.

Сандокан сложи ръце на сърцето си и лицето му се сгърчи болезнено. Мариана веднага го прегърна:

— Ти страдаш, Сандокан, а криеш мъката си от мен.

— Не, любов моя, развълнуван съм, но нищо повече. Мога ли да не се вълнувам, когато намирам острова си опустошен, хората избити, пък и при мисълта, че скоро ще трябва да загубя…

— Значи, ти съжаляваш за миналото си могъщество, Сандокан, и страдаш, че ще напуснеш своя остров. Чуй ме, храбрецо мой, искаш ли да остана на този остров при твоите тигри, да хвана и аз ятагана и да се сражавам рамо до рамо с теб?

— Ти, ти! — възкликна той. — Не, не искам това от теб. Чудовищно би било от моя страна да те принудя да останеш тук, сред грохота на оръдията и бойните викове на пиратите, да бъдеш винаги в опасност. Стига ми щастието да живея завинаги с теб.

— Значи, ти ме обичаш повече от всичко?

— Да, любов моя. Тази вечер ще събера хората си, за да им кажа, че след последната битка ще спуснем знамето си завинаги и ще оставим Момпрацем.

— А как ще посрещнат твоите тигри това? Те ще ме намразят, като разберат, че аз съм причината.

— Никой няма да смее да вдигне глас срещу теб. Аз все още съм Малайския тигър, който винаги ги е смразявал само с един жест. Пък и те ме обичат твърде много, за да не ми се подчинят.

Сандокан сподави въздишката си и с горчиво съжаление каза.

— Твоята любов ще ме накара да забравя миналото си, а може би и Момпрацем.

Целуна девойката по косите, после повика двамата малайци, определени да прислужват в дома му.

— Ето вашата господарка — рече им той, като посочи Мариана. — Подчинявайте й се, както се подчинявате на мен самия.

След тези думи той размени нежен поглед с Мариана и с бързи крачки излезе от колибата.

Когато слезе на пясъчната ивица, видя, че канонерката все още снове край острова. Отиваше на север, после се връщаше на юг, сякаш търсеше нещо — вероятно някоя друга канонерка или кръстосвач, идващ от Лабуан.

През това време пиратите, очаквайки близка атака, работеха трескаво под командата на Яниш: подсилваха бастионите, копаеха ровове в средата на селището.

— Появи ли се някакъв друг параход?

— Не — отговори Яниш, — но канонерката се върти все в наши води и това е лош знак. Ако вятърът беше по-силен, с удоволствие щях да изляза да я чукна.

— Трябва да сложим на сигурно място нашите съкровища и да подготвим оттеглянето си в случай на поражение.

— Боиш се, че няма да можеш да дадеш отпор на врага?

— Имам лоши предчувствия, Яниш, усещам, че ще загубя този остров.

— Ех, сега или след месец, не е ли все едно, след като си решил да го изоставиш. Нашите пирати знаят ли за това?

— Не, но тази вечер ще доведеш отрядите в колибата ми и там ще научат моите решения.

— Това ще бъде жесток удар за тях, братко.

— Знам. но ако искат да продължат на своя глава пиратството, няма да им преча.

— Не мисли такова нещо, Сандокан. Никой няма да изостави Малайския тигър, всички ще те последват където искаш.

— Знам, тези смелчаци ме обичат много. Да вървим да работим, Яниш, да направим нашата крепост силна и непристъпна!

Отидоха при хората си. които работеха упорито: издигаха нови насипи и окопи, забиваха огромни палисади пред бомбардите, групаха високи пирамиди от гюллета, и гранати, а оръдията заграждаха с барикади от дървета камъни и железни плочи, задигнати от плячкосаните кораби при многобройните им набези.

Привечер крепостта имаше внушителен вид и можеше да се нарече непристъпна, Пиратите, останали само сто и петдесет след атаката на ескадрата и загубата на двата безследно изчезнали екипажа, бяха свършили работа за петстотин дути.

Като падна нощта, Сандокан даде заповед да натоварят съкровищата му на един голям платноход и заедно с други два ги изпрати към западните брегове, за да може да отплува, ако бягството се наложи.

В полунощ Яниш, с главатарите и всички отряди, се качи в колибата на Сандокан.

Обширната зала, която можеше да побере повече от двеста души, бе подредена необичайно пищно. Големи позлатени лампи сипеха потоци светлина, отблясващи по златотканите гоблени и килими, по седефените украшения на скъпите мебели в индийски стил

Сандокан, в празнично облекло от червен атлаз, бе сложил на главата си зелен тюрбан със сноп пера, обсипани с брилянти. На пояса си носеше два криса — отличителен знак на велик вожд, и красив ятаган със сребърна ножница и златна дръжка.

А Мариана бе облечена в черна туника от кадифе, везана със сребро, удивителните й руси коси падаха като златен дъжд върху голите рамене, на ръцете си имаше тежки гривни, обсипани с безценни перли, а на глава да — брилянтена диадема, която я правеше още по-красива и по-пленителна.

Пиратите не можаха да се сдържат и възкликнаха от удивление пред това прелестно момиче, което те почитаха като божество.

— Приятели, мои верни тигри — рече Сандокан, като свика около себе си страшната орда, — събрах ви тук, за да решим съдбата на Момпрацем Дълги години вие ме виждахте да се бия неуморно и безпощадно с омразната раса, която отне живота на цялото ми семейство, с предателство ме свали от трона и ме прокуди от родината, а сега се стреми да изтреби малайското племе. Виждахте ме да се боря като тигър и винаги да отблъсвам нашествениците застрашаващи нашия див остров. Но стига вече. Съдбата иска да спра. Тигъра не може да реве страшно, нито да се сражава както някога, Тигъра е уморен. Ще водя последната битка с неприятеля, който може би утре ще дойде да ни нападне, а после ще се простя с Момпрацем и ще отида да живея далеч с тази жена, която обичам и която ще стане моя съпруга. Ако искате да продължите подвизите на Тигъра, оставям ви моите кораби и оръдия. Но ако желаете да ме последвате в новата ми родина, пак ще ви обичам като мои чеда.

Пиратите, смаяни от това неочаквано откровение, не отговориха, ала почернелите им от барута и морските ветрове лица бяха облени в сълзи.

— Плачете ли? — възкликна Сандокан със задавен от вълнение глас. — Да, разбирам ви, храбреци мои. Смятате ли, че и аз не страдам при мисълта, че може би никога вече няма да видя моя остров, моето море, че ще загубя могъществото си и ще се отдръпна в сянка, след като прославих моето страшно име? Но такава е повелята на съдбата, да се примирим! Сега принадлежа само на Перлата на Лабуан.

— Капитане, мой капитане — обади се Джиро-Батол, който плачеше като дете, — останете при нас, не изоставяйте нашия остров. Ние ще го браним от всички, ще съберем хора и ако искате, ще разрушим Лабуан, Варауни и Саравак, за да не дръзва вече никой да нарушава щастието на Перлата на Лабуан.

— Миледи — възкликна Параноа. — останете и вие при нас, ние ще ви браним от всички, с телата си ще направим щит срещу ударите на врага, ако искате, царство ще завземем, за да ви дадем трон.

Всички пирати бяха крайно развълнувани — младите умоляваха, по-възрастните плачеха.

— Останете, миледи, останете в Момпрацем — викаха те и се тълпяха пред момичето.

Мариана решително пристъпи към тях и с жест въдвори тишина.

— Сандокан — рече с твърд глас, — ако аз ти кажа: „Откажи се от отмъщенията и от пиратството“, а от своя страна скъсам слабите връзки, които все още ме свързват с моите сънародници, и прегърна като родина този остров, ти би ли приел?

— Мариана, ти да останеш на моя остров?

— Искаш ли това?

— Да, и ти се кълна, че никога няма да вдигна оръжие, освен да браня моята земя.

— Тогава нека Момпрацем бъде моя родина!

Сто ръце издигнаха оръжия и се кръстосаха над гърдите на девойката, припаднала в ръцете на Сандокан. докато пиратите в един глас извикаха:

— Да живее кралицата на Момпрацем! Тежко на враговете й!

На другия ден пиратите на Момпрацем сякаш бяха обзети от треска. Това не бяха хора, а титани, които работеха със свръхчовешка енергия, за да укрепят своя остров, защото не искаха да го изоставят сега, когато Перлата на Лабуан се бе заклела да остане при тях.

Подреждаха батареите, издигаха нови окопи, къртеха от скалите огромни камъни, за да подсилят редутите, пълнеха фортификационните кошове, за да ги поставят пред оръдията, поваляха дървета, за да издигнат нови палисади, строяха нови бастиони, където нареждаха оръдията, свалени от платноходите, копаеха ями, подготвяха мини, пълнеха рововете с купища тръни и на дъното забиваха железни шипове, намазани с отровен сок от упас, лееха гюллета и куршуми, точеха оръжията си.

Кралицата на Момпрацем, още по-красива и очарователна, потънала в злато и перли, бе дошла да ги насърчава с приятния, си глас и с усмивките си.

Сандокан беше начело на всички и работеше трескаво: тичаше там, където бе необходима неговата намеса, помагаше на хората си да подредят батареите, къртеше камъни, ръководеше укрепителните работи във всички пунктове с вещата помощ на Яниш, който сякаш бе изгубил обичайното си спокойствие.

Канонерката продължаваше да се върти все край острова, следейки подготвителните работи, и пиратите вече бяха убедени, че чака мощна ескадра, за да бомбардират крепостта на Тигъра.

Към обед в селището пристигнаха много пирати, отплували предната вечер с трите платнохода, и вестите, които донесоха, не бяха обезпокоителни. Една канонерка, май че испанска, се появила сутринта, държейки курс на изток, но по западните брегове не се видял никакъв неприятел.

— Очаквам голяма атака — рече Сандокан на Яниш. — Ще видиш, че англичаните няма да дойдат да ме нападнат сами.

— Смяташ, че са се съюзили с испанците и холандците ли?

— Да, Яниш, и сърцето ми подсказва, че не се лъжа.

— Ще си намерят белята. Нашето гнездо стана непревземаемо.

— Може би, Яниш. Да не се отчайваме! Така или иначе, в случай на разгром, платноходите са готови да излязат в открито море.

И се заловиха пак за работа, докато неколцина пирати обикаляха селата, пръснати из вътрешността на острова, за да събират годните за бой мъже.

Привечер селището бе готово да издържи борбата и наистина представляваше внушителен пояс от укрепления.

Три реда бастиони, разположени в полукръг, едни от други по-яки, закриваха напълно селището. Палисади и широки ровове правеха почти невъзможно щурмуването на тези фортове.

Четиридесет и шест тежкокалибрени оръдия, разположени на главния редут, половин дузина мортири и шестдесет бомбарди защищаваха крепостта, готови да бълват гюллета, гранати и картеч срещу неприятелските кораби.

През нощта Сандокан даде заповед да свалят мачтите и да опразнят платноходите, след което ги спусна на дъното на залива, за да не може неприятелят да ги завземе или разбие, и изпрати множество лодки в открито море да наблюдават движението на канонерката, която обаче не се помръдна.

Призори Сандокан, Мариана и Яниш, които от няколко часа спяха в голямата колиба, изведнъж бяха събудени от силна врява.

— Неприятелят! Неприятелят! — викаха из селището.

И тримата се втурнаха навън и изтичаха на върха на гигантската скала.

Неприятелят беше на шест-седем мили от острова и напредваше бавно в боен ред. Като го видяха, дълбока бръчка проряза челото на Сандокан, а лицето на Яниш помрачня.

— Но това е цяла флота! — възкликна Яниш. — Откъде тези кучета, англичаните, събраха толкова сили?

Наистина настъпващата ескадра се състоеше от три тежкотонажни кръстосвача, плаващи под английски флаг, от две мощно въоръжени холандски корвети, четири испански канонерки и един катер и осем платнохода на султана на Варауни. Общо навярно разполагаха със сто и петдесет или сто и шестдесет оръдия и хиляда и петстотин души.

— Много са, дявол да ги вземе! — рече Яниш. — Но ние сме храбреци и крепостта ни е силна.

— Ще надвиеш ли, Сандокан? — попита Мариана с треперещ глас.

— Надявам се, любов моя — отвърна пиратът. — Моите хора са герои.

— Страхувам се, Сандокан.

— От какво?

— Да не те улучи куршум.

— Моята щастлива звезда, която ме закриля толкова години, няма да ме изостави и днес, когато се боря за теб. Ела, Мариана, защото минутите са ценни.

Слязоха по каменната стълба и отидоха в селището, където пиратите вече бяха заели местата си при оръдията, готови да започнат смело титаничната борба. Бяха дошли и двеста туземци, хора обучени, ако не да издържат напора, поне да стрелят с аркебузи и топове, и бяха застанали на посочените им от пиратските главатари места.

— Добре — рече Яниш. — Събираме се общо триста и петдесет души да посрещнем удара.

Сандокан извика шест души измежду най-смелите и им повери Мариана, да я отведат на сигурно място в горите на острова.

— Върви, моя любима — рече й той, като я притисна до сърцето си. — Ако победя, ти пак ще бъдеш кралица на Момпрацем, но ако съдбата пожелае да загубя, ще напуснем този остров и ще отидем да търсим щастието си в други земи.

— Ах, Сандокан, страх ме е — изхлипа тя.

— Ще се върна при теб, моя любима, не се бой. И в тази битка куршумите ще пощадят Малайския тигър.

Целуна я по челото и изтича към бастионите, викайки гръмогласно:

— Смело, тигри мои, Малайския тигър е с вас! Неприятелят е силен, но нали ние,сме тигрите от страшния Момпрацем!

— Да живее Сандокан! Да живее нашата кралица! — отговориха всички в един глас.

Неприятелската флота бе спряла на шест мили от острова и множество десантни лодки, пълни с офицери, се отделяха от корабите. Несъмнено на флагманския кораб имаше военен съвет.

В десет часа цялата ескадра в боен ред се придвижваше към залива.

— Тигри на Момпрацем! — викна Сандокан, изправен зад едно тежко оръдие на главния редут. — Помнете, че защищавате Перлата на Лабуан и че тия, които идват да ни нападнат, избиха нашите братя по бреговете на Лабуан!

— Отмъщение! Кръв! — изреваха пиратите.

В същия момент откъм канонерката, която от два дни следеше острова, проехтя залп и като по чудо свали пиратското знаме, което се вееше на главния бастион.

Сандокан трепна и на лицето му се изписа силна болка.

— Сърцето ми подсказва, че ти ще победиш, проклети неприятелю! — възкликна той с печален глас.

Флотата напредваше в права редица, в средата на която плаваха кръстосвачите, а във фланговете — платноходите на султана.

Сандокан ги изчака да наближат на хиляда стъпки, вдигна ятагана си и викна:

— Тигри, на оръдията! Не ви задържам вече — очистете моето море от тези сатрапи! Огън!…

При командата на Малайския тигър редутите, бастионите и насипите пламнаха едновременно и мощният им залп отекна чак до Ромадските острови. Сякаш цялото селище бе хвръкнало във въздуха и земята се разтресе чак до морето. Гъсти облаци дим обвиха батареите, нараствайки от новите яростни залпове, и се разпростряха надясно и наляво, където стреляха бомбардите.

Ескадрата, макар и тежко засегната от този внезапен и страшен залп, не закъсня да отговори.

Кръстосвачите, корветите, канонерките и платноходите на свой ред се покриха с дим, обсипвайки укрепленията с гюллета и гранати, докато голям брой опитни стрелци откриха силен пушечен огън срещу артилеристите на Момпрацем.

И от двете страни биеха право в целта, стреляха бързо и точно, решени да се изтребят най-напред отдалеч, а после отблизо.

Макар че флотата имаше далеч по-голям брой огнени гърла и хора и можеше да се движи, за да избягва неприятелския огън, не успяваше да вземе надмощие.

Красива гледка,представляваше това селище, защищавано от шепа смелчаци, което пламтеше от всички страни, отвръщаше на залпа със залп, бълваше потоци гюллета и гранати, и урагани от картеч, като разбиваше бордовете на корабите, късаше въжетата и косеше екипажите. Намираше джепане за всички, тътнеше по-страховито от оръдията на флотата, наказваше нахалниците, дръзнали да наближат на няколкостотин метра непристъпните брегове, обръщаше в бягство най-смелите, които се мъчеха да стоварят войски. На три мили околовръст морето кипеше от неговите залпове.

Сандокан, с пламтящи очи, застанал зад едно тежко оръдие, чието огнено гърло бълваше огромни снаряди, непрекъснато викаше:

— Огън, храбреци мои! Очистете морето, разбийте на пух и прах тези кораби, дошли да грабнат нашата кралица!

И наистина пиратите, запазвайки удивително хладнокръвие сред този непрестанен дъжд от гюллета, който поваляше палисади, пробиваше насипи, рушеше бастиони, смело насочваха своите оръдия, поощрявайки се с адски крясъци.

Един платноход на султана бе подпален и хвърлен във въздуха, докато най-нахално се опитваше да спре в подножието на отвесната скала. Отломките му хвръкнаха чак до предните палисади на селището, а оцелелите от експлозията седем-осем души бяха повалени с картечен откос.

Една испанска канонерка, която се мъчеше да наближи, за да стовари хората си, остана без мачти и заседна пред селището, защото машината й избухна. Не се спаси нито един от хората й. — Елате! — ревеше с цяло гърло Сандокан. — Елате да премерите силите си с момпрацемските тигри, ако смеете! Вие сте пигмеи, а ние гиганти!

Беше ясно, че докато издържаха бастионите и не се свършеше барутът, нито един кораб нямаше да успее да стигне до бреговете на страшния остров.

За нещастие на пиратите към шест часа следобед, когато почти разбитата флота вече се канеше да се оттегли, във водите на острова най-неочаквано пристигна помощ, посрещната с бурно „ура“ от екипажите.

Това бяха два други английски кръстосвача и една голяма холандска корвета, следвани на разстояние от една бригантина, снабдена обаче с множество леки оръдия.

Като видяха новите неприятели, Сандокан и Яниш пребледняха и разбраха много добре, че падането на крепостта е вече въпрос на часове; и все пак не се предаваха, а обърнаха част от оръдията си срещу новодошлите кораби.

Така подсилена, ескадрата доби смелост и наближи към плаца, обстрелвайки яростно укрепителните съоръжения, които и без това бяха вече тежко засегнати.

Стотици гранати се сипеха върху селището, пред бастионите и редутите, разбиваха палисадите, промъкваха се през процепите, предизвиквайки силни експлозии, които рушаха укрепленията.

След един час първият ред бастиони се превърна в купчина развалини. Седемнадесет оръдия бяха в негодно състояние, дузина бомбарди лежаха сред руини и трупове.

Сандокан предприе решителен удар: насочи огъня на тежките оръдия върху флагманския кораб, като остави на бомбардите да се справят с другите кораби.

В продължение на двадесет минути кръстосвачът устоя на този дъжд от снаряди, които фучаха над палубата, късаха въжетата на такелажа и косяха екипажа, но ето че в следващия миг една двадесет килограмова граната, изстреляна от мортирата на Джиро-Батол, отвори огромна пробойна на носа му.

Корабът се наклони на борд и бързо започна да потъва. Вниманието на другите кораби бе насочено за спасяване на крушенците, множество лодки забраздиха вълните, ала малцина се спасиха от картечния огън на пиратите.

За три минути кръстосвачът потъна заедно с хората, останали все още на палубата.

Ескадрата прекрати огъня за малко, но после го поде с още по-голяма сила и стигна на четиристотин метра от острова.

Батареите отдясно и отляво много скоро бяха принудени да замлъкнат, а пиратите — да се отдръпнат зад втория ред бастиони, после зад третия, който беше вече полуразрушен. Все още се държеше само главният редут, който беше най-як и най-добре въоръжен.

Сандокан неуморно насърчаваше хората си, но предчувствуваше, че моментът на оттеглянето наближава.

Половин час по-късно избухна един барутен погреб, мощната експлозия срина рухналите траншеи, под чиито развалини останаха затрупани дванадесет пирати и двадесетина туземци.

Сандокан направи последни усилия да спре настъплението на врага, като съсредоточи огъня върху друг кръстосвач, но топовете бяха твърде малко, защото повечето, бяха запушени или прекатурени.

В осем часа и десет минути рухна и главният редут, затрупвайки множество хора и най-големите оръдия.

— Сандокан — извика Яниш и се втурна към пирата, който в този момент насочваше своето оръдие, — битката е загубена.

— Така е — отвърна Тигъра със задавен глас.

— Дай заповед за отстъпление или ще загинем!

Сандокан хвърли отчаян поглед към развалините, сред които все още стреляха само седемнадесет топа и двадесет бомбарди, после видя, че ескадрата спуска вече десантните лодки. Един платноход бе хвърлил котва в подножието на отвесната скала и хората му се готвеха да заемат позиция.

Битката беше окончателно загубена. След няколко минути нападателите, тридесет или четиридесет пъти по-многобройни, щяха да слязат на брега, за да щурмуват траншеите и да избият последните защитници.

Едно закъснение само от няколко мига можеше да се окаже гибелно и да осуети бягството към западните брегове.

Сандокан събра сили, за да произнесе онази дума, която никога не бе излизала от устата му, и даде команда за оттегляне.

В момента когато тигрите на Момпрацем, със сълзи на очи и свито сърце, бягаха през горите, а туземците се криеха кой където свари, неприятелят стоварваше войски на брега. Войниците се втурваха към траншеите с насочени щикове, надявайки се да намерят все още защитниците.

Звездата на Момпрацем бе угаснала!

Пиратите, останали само седемдесет души, повечето от които бяха ранени, но все още жадни за мъст и готови да подновят борбата, се оттегляха, водени от двама да смели главатари — Малайския тигър и Яниш, които по чудо бяха успели да се спасят от неприятелските гюллета и куршуми.

Макар да бе загубил завинаги своята мощ, своя остров и своето море, при това оттегляне Сандокан запазваше удивително спокойствие. Предвидил близкия край на пиратството и свикнал с мисълта, че ще трябва да се прости с тези брегове, сега той се утешаваше само с това, че след разгрома все пак му бе останала неговата скъпа Мариана. Но на лицето му бе изписано силно вълнение, което той напразно се мъчеше да скрие.

Като ускориха крачките си, пиратите бързо стигнаха до бреговете на един пресъхнал поток, където намериха Мариана и шестимата, оставени да я вардят. Девойката се хвърли в прегръдките на Сандокан, който я притисна нежно до сърцето си.

— Благодаря на бога, че се връщаш жив

— Да, жив, но разгромен — отвърна той с печален глас.

— Такава е била волята на съдбата, храбрецо мой.

— Да тръгваме, Мариана, защото неприятелят не е далеч. Хайде, тигри, да не оставяме победителите да ни настигнат, Може би ще трябва да се бием още, и то жестоко.

В далечината се чуваха виковете на победителите и се виждаше ярко сияние, което показваше, че селището е подпалено.

Сандокан помогна на Мариана да се качи на коня, доведен тук от предишния ден, и малкият отряд потегли бързо, за да стигне до западния бряг, преди неприятелят да му е отрязал пътя за отстъпление.

Към единадесет часа през нощта стигнаха до малко селце на брега, където се виждаха трите закотвени платнохода.

— Качвай се бързо! — даде заповед Сандокан. — Всяка минута е ценна!

— Дали ще ни нападнат? — запита Мариана.

— Може би, но моят ятаган ще те закриля и гърдите ми ще ти бъдат щит срещу ударите на онези проклетници, които ме победиха, защото бяха по-многобройни.

Той слезе на пясъчната ивица и огледа морето, станало черно като мастило.

— Не виждам никаква светлина — каза на Мариана. — Може би ще успеем да напуснем моя злощастен остров, без да ни безпокоят — Въздъхна дълбоко и избърса оросеното си с пот чело. Накрая заповяда: — Качвай се!

Пиратите се качиха на корабите със сълзи на очи — тридесет души се настаниха на по-малкия платноход, а останалите се разпределиха между кораба на Сандокан и този, който бе командуван от Яниш и който носеше несметните богатства на главатаря.

В момента когато вдигаха котва, Сандокан с дълбока мъка сложи ръце на гърдите си.

— Приятелю мой — изхлипа Мариана и го прегърна.

— Ах, сърцето ми се къса — възкликна той с болка.

— Сандокан, ти жалиш за своя остров и за някогашната си мощ.

— Вярно е, любов моя.

— Може би някой ден ще си го възвърнеш и пак ще дойдем тук.

— Не, за Малайския тигър всичко е свършено. Пък и чувствувам, че не съм вече предишния човек — Наведе глава и изхлипа сподавено, но в следващия миг се ободри и викна енергично: — В открито море!…

Трите кораба отвързаха въжетата и се отдалечиха от острова, отнасяйки последните останали живи пирати от страшната банда, която цели дванадесет години бе всявала ужас из Малайско море.

Бяха изминали шест мили, когато на борда избухнаха яростни викове. От мрака изведнъж бяха изплували две светли точки, които преследваха флотилията с глухо боботене.

— Кръстосвачи!… — чу се един глас. — Внимавайте, приятели! Сандокан, който до тогава седеше на кърмата и не откъсваше очи от чезнещия в мрака остров, скочи разярен и изрева с нечовешки глас:

— Пак ли неприятел? И в морето ли идвате да ме преследвате, проклетници? — И като стисна момичето до гърдите си, викна на своите хора: — Тигри, Леопардите продължават да ни преследват! Бързо всички на оръжие!

Това беше достатъчно, за да въодушеви пиратите, които горяха от желание да си отмъстят и си въобразяваха, че с една отчаяна битка ще могат да си възвърнат загубения остров. Всички размахаха оръжия, готови да се хвърлят на абордаж при командата на главатарите.

— Мариана — каза Сандокан на девойката, която гледаше ужасена двете светли точки, проблясващи в тъмнината, — прибери се в каютата си, любов моя!

— Велики боже, ние сме загубени! — промълви тя.

— Още не. Тигрите на Момпрацем жадуват за възмездие.

— Но това са може би два мощни кръстосвача, Сандокан.

— И хиляда души да има на тях, пак ще ги нападнем.

— Не се хвърляй в нова битка, мой храбри приятелю! Може би не са ни забелязали още и ще можем да ги заблудим.

— Вярно е, леди Мариана — обади се един от малайските водачи. — Сигурен съм, че търсят нас, но в тази тъмна нощ и както не сме запалили никакъв фенер на борда, едва ли са ни забелязали. Бъди разумен, Малайски тигре! Ако можем да избегнем нова битка, само ще спечелим.

— Така да бъде — отвърна Сандокан, след като поразмисли малко. — За момента ще обуздая гнева, който кипи в гърдите ми, и ще се помъча да избегна техния абордаж, но тежко им, ако тръгнат да ме преследват в новия ни курс!… Решен съм на всичко, дори да ги нападна!

— Да не жертвуваме напразно последните тигри на Момпрацем — рече малайският водач. — Да бъдем разумни засега!

Тъмнината улесняваше оттеглянето. Под командата на Сандокан платноходът зави на борд и се насочи към южните брегове на острова, където имаше достатъчно дълбок залив, за да приюти малката флотилия. Другите два кораба побързаха да направят същата маневра, досещайки се какъв е планът на Малайския тигър.

От североизток духаше свеж попътен вятър, така че платноходите можеха да стигнат в залива преди изгрев слънце.

— И кръстосвачите ли смениха курса си? — запита Мариана, загледана тревожно в морето.

— Не мога още да разбера — отговори Сандокан, който се бе качил на кърмовия парапет, за да наблюдава по-добре двете светли точки.

— Струва ми се, че още се движат в открито море, нали?

— Лъжеш се, Мариана — отвърна след няколко мига пиратът. — И двете светлини направиха завой.

— И се движат към нас?

— Така ми изглежда.

— Ще успеем ли да избягаме от тях? — запита девойката изплашена.

— Как да се боря с техните машини? Вятърът е още слаб, за да придаде скорост на нашите кораби. Но кой знае, утрото наближава, а при изгрев слънце по тия места вятърът винаги се засилва.

— Сандокан, имам лоши предчувствия!

— Не се бой, мое момиче. Тигрите на Момпрацем са готови да умрат за теб.

— Зная, Сандокан, но аз се страхувам за тебе.

— За мен! — възкликна гордо пиратът. — Не се плаша от тези два Леопарда, които ни търсят, за да се бият с нас. Тигъра претърпя поражение, но още не е укротен!

— На нашите кораби няма никаква светлина и ако в тъмнината някой куршум…

— Братко! — обади се един глас откъм втория платноход и прекъсна думите й.

— Какво има, Яниш? — запита Сандокан, познал гласа на португалеца.

— Параходите като че ли се готвят да ни пресекат пътя. Светлините бяха червени, а сега станаха зелени, което показва, че са сменили курса си.

— Значи англичаните са усетили нашето присъствие.

— Точно от това се страхувам, Сандокан.

— Какво ме съветваш да направя?

— Да излезем смело в открито море и да се опитаме да минем между неприятелите. Гледай, отдалечават се един от друг, за да ни препречат пътя от две страни.

Португалецът не беше се излъгал. Двата неприятелски кораба, които от известно време като че ли правеха някаква загадъчна маневра, изведнъж се бяха отдалечили един от друг. Докато единият се насочи към северните брегове на Момпрацем, другият се движеше бързо към южните. Вече нямаше съмнение, че искаха да застанат между платноходите и брега, за да им попречат да търсят убежище в някой залив или извивка, да ги принудят да излязат в открито море и там да ги нападнат.

Като отгатна намеренията им, Сандокан изрева гневно:

— Аха! Искате да започнем бой! Добре, ще се бием!

— Не сега, братко — извика Яниш, който се бе качил на носа на своя кораб. — Да излезем в открито море и да се помъчим да минем между тях.

— Ще ни настигнат, Яниш. Вятърът е още слаб.

— Да опитаме, Сандокан. Хайде, вие на шкотовете и да завием на запад! Артилеристите по места!

Миг след това трите платнохода промениха курса си, отправяйки се смело на запад.

Сякаш забелязали тази решителна маневра, двата парахода също бяха сменили посоката и се движеха в открито море. Сигурно искаха да заградят платноходите, преди да могат да се насочат към някой друг остров.

Сандокан и Яниш обаче сметнаха, че ония случайно се движат в същата посока, и не промениха курса си, напротив, наредиха на екипажите да освободят по няколко рифа, за да увеличат скоростта. Трите платнохода продължиха напред, опитвайки се да се изскубнат от двата военни кораба, които се стремяха да се сближат.

Пиратите не откъсваха очи от светлините и се мъчеха да отгатнат противниковата маневра. Но бяха готови при командата на главатарите да стрелят с оръдията и пушките. Бяха отишли вече доста навътре в морето, когато забелязаха, че светлините отново завиват на борд. В следващия миг Яниш извика:

— Хей, не виждате ли, че ни преследват?

— Ах, негодници! — изрева Сандокан. — И в морето ли идвате да ме нападате? Имаме гранати и куршуми за всички!

— Загубени сме вече, нали, Сандокан? — изхлипа Мариана и се притисна в него.

— Още не, мое момиче. Прибери се в каютата си, бързо! След малко тук ще завалят куршуми.

— Искам да остана до теб, храбрецо мой. Ако те убият, и аз ще загина.

— Не, Мариана. Като те гледам до мен, ще треперя за живота ти и няма да имам смелост. Трябва да бъда свободен, за да се почувствувам отново Малайския тигър

— Почакай поне докато наближат. Може би още не са ни видели.

— С пълна пара идват към нас. Различавам ги вече.

— Мощни кораби ли са?

— Корвета и канонерка.

— Няма да можеш да ги победиш.

— Ние всички сме храбреци и ще се хвърлим срещу по-големия. Хайде, прибирай се в каютата!

— Страх ме е, Сандокан! — пак изхлипа девойката.

— Не се бой, тигрите на Момпрацем ще се бият до последна капка кръв.

В същия миг откъм морето отекна топовен залп. Гюллето изсвистя над палубата и прониза две платна.

— Чуваш ли? Открили са ни и се готвят за жесток бой. Гледай ги, движат се едновременно срещу нас, за да ни ударят с тараните си.

Наистина двата неприятелски парахода напредваха с пълна пара, сякаш се канеха да връхлетят отгоре им отведнъж. Корветата форсираше машините си, бълвайки гъсти облаци дим и искри, и се насочи към кораба на Сандокан, докато канонерката се мъчеше да връхлети върху платнохода на Яниш.

— В каютата! — извика Сандокан в мига, когато проехтя втори залп — Тук витае смъртта! — Грабна девойката на ръце и я отнесе в каютата.

В това време картечен ураган метеше вече палубата, шибаше корпуса и мачтите. Мариана отчаяно се вкопчи в Сандокан.

— Не ме оставяй, храбрецо мой — промълви тя със задавен от ридания глас. — Не се отделяй от мен, страх ме е, Сандокан!

Пиратът я отстрани нежно:

— Не се страхувай за мен! Остави ме да се хвърля в бой за последен път, да чуя пак грохота на оръдията, да поведа към победа моите тигри!

— Измъчват ме лоши мисли, Сандокан. Нека да остана до теб, ще те пазя от оръжията на моите сънародници.

— Сам ще изхвърлям в морето всичките си врагове!

Топът вече стреляше бясно. На палубата се чуваха дивите викове на тигрите и риданията на първите ранени. Сандокан се отскубна от прегръдката на Мариана и се втурна по стълбата, викайки:

— Напред, храбреци мои! Малайския тигър е с вас!

Битката се бе разразила от две страни. Канонерката бе нападнала платнохода на португалеца, опитвайки се да го абордира, но веднага претърпя поражение. Артилеристите на Яниш добре я бяха подредили, бяха разбили витлата, фалшбордовете и повалили мачтата. От тази страна победата беше сигурна, но от другата страна беше корветата — мощен кораб с много оръдия и голям екипаж. Тя се бе нахвърлила върху двата платнохода на Сандокан, като ги обсипваше с желязо и косеше пиратите.

Появяването на Малайския тигър вдъхна смелост на пиратите, които бяха започнали да се чувствуват безсилни срещу такъв страшен противник. Легендарният главатар се спусна към единия от двата топа, без да престава да вика:

— Напред, храбреци мои! Малайския тигър иска възмездие! Да очистим,морето от тези кучета, които идват да ни предизвикват!…

Но неговото присъствие не можеше да промени изхода на неравната борба. Макар че биеше право в целта и с картеч прочистваше фалшбордовете на корветата, върху пиратския кораб непрекъснато валяха гюллета и гранати и избиваха хората. Невъзможно беше да устои на тази буря. Само след няколко минути двата злощастни платнохода щяха да се превърнат в два разбити сала.

Само португалецът все още успешно оспорваше победата на канонерката със страшни бордови залпове.

Сандокан само с един поглед схвана тежкото положение. Като видя, че другият платноход е вече разбит и ще потъне, абордира го и прехвърли оцелелите на своя кораб. После хвана ятагана и ревна:

— Хайде, тигри, на абордаж!

Отчаянието умножаваше силите на пиратите. С един общ залп На топовете и бомбардите прочистиха фалшбордовете от стрелците, после тези тридесет смелчаци хвърлиха абордажните куки.

— Не се страхувай, Мариана! — извика за последен път Сандокан, като чу, че девойката го зове.

През това време Яниш улучи с една граната барутния погреб на канонерката и я хвърли във въздуха. Той излезе най-късметлия от всички.

Сандокан, начело на своите храбреци, се втурна на неприятелската палуба като разярен бик. Размахваше ятагана на всички страни и ревеше:

— Назад! Аз съм Тигъра!…

Моряците излязоха срещу него със секири в ръце, но скоро бяха изтикани чак до кърмата. Откъм носа нахлу друга лавина от хора, водени от един офицер, когото Сандокан веднага позна.

— А, ти ли си, баронете! — възкликна Тигъра и се хвърли отгоре му.

— Къде е Мариана? — изсъска гневно офицерът.

— Ето я, вземи я! — отговори Сандокан и с един удар на ятагана го повали, скочи отгоре му и го промуши с криса право в сърцето. Но в следващия мик самият той се просна на палубата, ударен в главата с тъпата страна на една секира.

Когато се съвзе, все още зашеметен от жестокия удар, Сандокан видя, че вече не се намира на палубата на своя кораб, а в трюма на корветага, окован във вериги. Отначало помисли, че това е кошмарен сън, но болката в главата, множеството рани от щикове по тялото му и най-вече белезниците, които стягаха китките му, много скоро го върнаха към действителността. Надигна се, като раздрънка гневно веригите, и се озърна наоколо слисан, сякаш още не можеше да повярва, че не е на своя кораб; тогава изрева като ранен звяр.

— Пленник! — процеди през зъби и се опита да огъне веригите.

— Какво се е случило?… Пак ли сме победени от англичаните?… Смърт и проклятие!… Какво ужасно събуждане!… А Мариана? Какво е станало с нещастното момиче? Може би е мъртва…

При тази мисъл сърцето му се сви от болка.

— Мариана! — извика той и се помъчи да скъса веригите.

— Къде си, момиче мое?… Яниш! Параноа! Тигри!… Никой не отговаря!… Значи, всички сте мъртви… Но това не е вярно, аз сънувам или съм луд, луд…

Човекът, който не познаваше страх, в този момент изпита чувство на ужас. Стори му се, че губи разсъдъка си и се огледа наоколо изплашен.

— Мъртви!… Всички са мъртви! — възкликна той с дълбока мъка. — Само аз съм оцелял от жестоката сеч, за да ме завлекат в Лабуан!… Мариана!… Яниш, приятелю мой! И ти ли, храбрецо, си паднал от куршумите на убийците!… По-добре да бях умрял и аз, да бях отишъл с кораба си на морското дъно! Боже, какво нещастие!

Обезумял от отчаяние, той се хвърли към междинната палуба, като разтърси силно веригите и завика:

— Убийте ме, убийте ме!… Малайския тигър не може вече да живее!

Но изведнъж спря, защото чу някакъв глас:

— Малайския тигър? Жив ли е още капитанът?

Сандокан се огледа наоколо. На една кука бе закачен фенер, който хвърляше мъждива светлина на междинната палуба. Отначало той успя да различи само бурета, но като се взря по-силно, забеляза човешка фигура, сгушена до гнездото на гротмачтата.

— Кой си ти? — викна.

— Кой говори за Малайския тигър? — отвърна предишният глас.

Сандокан трепна и очите му блеснаха радостно — този глас му беше познат.

— Някой от моите хора ли е тук? — запита. — Може би Джоко?

— Джоко! Значи ме познахте? Значи още съм жив! Човекът се надигна и излезе напред — веригите му издрънчаха зловещо.

— Джоко! — възкликна Сандокан.

— Капитане! — на свой ред възкликна другият и се хвърли в краката на Малайския тигър, повтаряйки: — Капитане! Мой капитане!… А аз ви оплаквах като мъртъв!…

Другият пленник беше един смел даяк, прочут сред ордите на Момпрацем с безстрашието и моряшкото си умение. Той беше висок на ръст, с хубаво телосложение, каквито са обикновено борнейците от вътрешността на острова, с големи, умни очи и златистожълта кожа. Като всички даяки, носеше дълг и коси и множество медни и пиринчени гривни на ръцете и краката. Виждайки Малайския тигър пред себе си, добрият човек плачеше и се смееше едновременно и само повтаряше:

— Жив!… Още жив! О, какво щастие!… Поне вие сте се отървали от жестоката сеч.

— Сеч? — извика Сандокан. — Нима всички храбреци, които поведох на абордаж на този параход, са мъртви?

— Уви, всички — отвърна паякът със задавен глас.

— А Мариана? С кораба ли потъна? Кажи ми, Джоко, кажи ми!

— Не, жива е още.

— Жива!… Моето момиче е живо! — извика Сандокан, обезумял от радост. — Сигурен ли си в това, което говориш?

— Да, капитане мой. Вие бяхте повален, а аз, с още четирима мои другари, все още се държах, когато златокосото момиче бе донесено на палубата на парахода.

— От кого?

— От англичаните, капитане. Момичето, изплашено от нахлулата в каютата вода, се бе качило на горната палуба и ви зовеше.

Щом я видяха, няколко моряци бяха готови да хвърлят лодка в морето и да я приберат. Ако бяха закъснели още малко, морето щеше да погълне момичето заедно с платнохода.

— И беше още жива?

— Да, капитане. Когато я донесоха на палубата, тя още викаше.

— Проклятие! А аз не можах да й се притека на помощ…

— Опитахме се ние, капитане. Бяхме само четирима и наоколо ни петдесет души ни заплашваха да се предадем, ала ние се хвърлихме върху моряците, които отмъкваха кралицата на Момпрацем. Но бяхме малко хора, за да можем да се борим с тях. Мене ме повалиха, тъпкаха ме по гърдите, а после ме вързаха и ме довлякоха тук.

— А другите?

— Загинаха, след като избиха всички, които ги бяха обградили.

— И Мариана се намира на борда на този кораб?

— Да, Малайски тигре.

— Не я ли прехвърлиха на канонерката?

— Канонерката вече плава под вода.

— Какво искаш да кажеш?

— Че е изпратена на дъното.

— От Яниш?

— Да, капитане.

— Тогава Яниш е още жив.

— Малко преди да ме довлекат тук, видях, че платноходът му бяга надалеч с издути платна. По време на битката той успя да извади от строя канонерката, като й разби витлата, а после я подпали. Видях пламъците над морето, а после чух тътен. Трябва да беше избухнал барутният погреб.

— А от нашите никой ли не успя да се спаси?

— Никой, капитане — каза Джоко и дълбоко въздъхна.

— Всички мъртви! — промълви Сандокан с голяма болка и се хвана за челото с две ръце. — Каква кървава баня!… Горките момчета! Ах, каква зла участ сполетя последните тигри на Момпрацен!

Сандокан замълча и потъна в тъжни размишления. Колкото и да се смяташе силен, чувствуваше се вече сломен от това поражение, в което бе загубил своя остров и почти всички храбреци, следвали го досега в стотици битки. А сега му бяха изтръгнали и любимото момиче!…

Но такъв човек не можеше да седи отпуснат и унил дълго време. Не бяха минали и десет минути, когато Джоко го видя да скача на крака с пламнали очи.

— Как мислиш ти? Дали Яниш ни следи?

— Сигурен съм, капитане мой. Сеньор Яниш няма да ни изостави в беда. Навярно с голяма предпазливост следи курса на този параход и търси начин да ни помогне.

— И аз се надявам — рече Сандокан. — Друг на негово място би използувал нещастието ми, за да избяга с несметните богатства, натоварени на неговия платноход. Но той няма да го направи, много ме обичаше, за да ми измени.

— В края на краищата какво смятате, капитане?

— Че ще избягаме.

Паякът го погледна смаян, питайки се дали Малайския тигър не е изгубил ума си.

— Ще избягаме, но как? Нямаме никакво оръжие, а на това отгоре сме и с вериги.

— Имам начин да ги накарам да ни хвърлят в морето.

— Не ви разбирам, капитане. Кой ще ни хвърли във водата?

— Когато умре някой на борда на кораб, какво правят с него?

— Слагат го в един хамак, вързват на крака му гюлле и го пращат да прави компания на рибите.

— И с нас ще направят същото — рече Сандокан.

— Да не искате да се самоубиете?

— Да, но гака, че после да мога да се съживя.

— Хм, много се съмнявам, капитане.

— Казвам ти, че ще се събудим живи и в свободно море.

— Щом го казвате вие, трябва да ви вярвам.

— Всичко зависи от Яниш.

— Той трябва да е вече много далеч.

— Но ако следи корветата, рано или късно ще ни прибере.

— А после?

— После ще се върнем да освободим Мариана.

— Питам се дали не сънувам.

— Съмняваш ли се в това, което ти казвам?

— Малко, признавам, капитане мой. Само като си помисля, че нямаме дори един крис…

— Няма да ни трябва.

— И че сме оковани във вериги…

— Оковани ли? — възкликна Сандокан. — Малайския тигър може да строши оковите, които го държат пленник. Гледай!… — Усука яростно халките, дръпна ги със страшна сила и отметна веригата далеч от себе си. –, Ето ти го Тигъра свободен! — извика той.

Почти в същия миг се отвори кърмовият люк и стълбата изскърца под стъпките на няколко души.

— Идват!… — изшептя паякът.

— Сега ще ги убия всичките! — ревна Сандокан, който беше изпаднал в страшна ярост. Видя на пода един строшен лост, грабна го и понечи да се втурне към стълбата. Паякът бе готов да го задържи.

— Искате да ви убият ли, капитане? Не забравяйте, че на палубата има още двеста души, въоръжени до зъби.

— Вярно — съгласи се Сандокан, като хвърли лоста настрани. — Тигъра е укротен!…

Към тях идваха трима души. Първият беше капитанлейтенант, вероятно комендант на корветата, другите двама бяха обикновени моряци. Началникът им даде знак и двамата затъкнаха щиковете, насочвайки карабините си срещу пиратите. По устните на Малайския тигър пробягна презрителна усмивка.

— Страхувате ли се? — възкликна той. — Или сте слезли да ми представите тези двама въоръжени моряци, господин лейтенант?… Предупреждавам ви, че пушките им не ме плашат. Следователно, можехте да минете и без това комично зрелище.

— Знам, че Малайския тигър не се страхува от нищо — отговори лейтенантът. — Просто взех предохранителни мерки.

— Но аз съм без оръжие, господине.

— Но не и с вериги, както виждам.

— Не съм човек, който може да търпи дълго вериги на ръцете си.

— Голяма ви е силата, честна дума!

— Оставете приказките, господине, и ми кажете какво искате.

— Пратен съм тук да разбера имате ли нужда от лечение.

— Не съм ранен, господине.

— Но вие бяхте ударен в главата?

— Тюрбанът бе достатъчен да ме запази!

— Какъв човек! — възкликна лейтенантът с искрено възхищение.

— Свършихте ли?

— Не още, Малайски тигре.

— Хайде, какво искате?

— Тук ме прати една жена.

— Мариана? — викна Сандокан.

— Да, леди Гайлонк — поде отново лейтенантът.

— Жива е, нали? — запита Сандокан и всичката му кръв нахлу в главата.

— Да, Малайски тигре. Спасих я в момента, когато вашето прао потъваше.

— О, моля ви, говорете ми за нея!…

— Защо? Аз бих ви посъветвал да я забравите.

— Да я забравя? О, никога!… — заяви Сандокан.

— За вас леди Гайлонк е загубена. Какви надежди храните още?

— Да — въздъхна Сандокан. — Аз вече съм осъден на смърт, нали?

Лейтенантът не отговори, но мълчанието му означаваше потвърждение.

— Така ми било писано — каза след няколко секунди Сандокан. — Моите победи трябваше да ми донесат позорна смърт. Къде ме водите?

— В Лабуан.

— За да ме обесите, нали?

И този път лейтенантът замълча.

— Можете да ми го кажете откровено — рече Сандокан. — Малайския тигър никога не е треперил пред смъртта.

— Знам това. Вие сте я предизвиквали в стотици абордажи и на всички е известно, че сте най-смелият човек в Борнео.

— Тогава ми кажете всичко.

— Така е, ще бъдете обесен.

— Бих предпочел войнишка смърт.

— Разстрел, нали?

— Да — отговори Сандокан.

— А пък аз бих ви пощадил живота и бих ви дал чин в Индийската армия — каза лейтенантът. — Смели и безстрашни хора като вас днес са рядкост.

— Благодаря ви за доброто намерение, но то няма да ме спаси от смъртта.

— За съжаление,. Тигре. Какво искате? Моите съотечественици, макар и да се възхищават от изключителната ви смелост, непрекъснато се страхуват от вас и дори да ви видят далеч оттук, пак няма да бъдат спокойни.

— И все пак, лейтенант, когато ме нападнахте, аз вече се прощавах с пиратския си живот и с Момпрацем. Исках да се махна далеч от тези морета, не от страх от вашите съотечественици, защото, ако бях поискал, можех да събера на моя остров хиляди пирати и да въоръжа стотици прао, а само защото, победен от любовта на Мариана, след толкова години кървави борби исках да водя вече спокоен живот с нея. Съдбата не пожела да осъществя тази моя мечта. Така да бъде, убийте ме, ще посрещна смъртта, без да трепна.

— Какво означава това, нима не обичате вече леди Гайлонк?

— Дали я обичам? — възкликна Сандокан сърцераздирателно. — Не можете да си представите каква силна любов изпитвам към това момиче! Ако ми кажете да избирам между нея и Момпрацем, бих избрал нея. Ако ми дадете свобода при условие да не я виждам повече, бих ви отказал. Какво искате повече? Вижте! Аз съм без оръжие, почти сам и все пак, ако имах и най-малка надежда, че ще спася Мариана, бих направил какво ли не, бих разпрал бордовете на този параход, за да ви пратя на дъното!

— Ние сме по-многобройни, отколкото смятате — каза лейтенантът с недоверчива усмивка. — Знаем колко струвате и на какво сте способен и взехме предохранителни мерки, за да ви обезвредим. Не опитвайте нищо — всичко ще бъде безполезно. Един куршум може да убие и най-смелия човек на света.

— Предпочитам го пред смъртта, която ме очаква в Лабуан — отговори Сандокан с дълбоко отчаяние.

— Вярвам ви, Малайски тигре.

— Но ние още не сме стигнали в Лабуан и преди това може да се случи нещо.

— Какво искате да кажете? — попита лейтенантът, като го погледна разтревожен. — Да не мислите да се самоубиете?

— Вас какво ви интересува? Дали ще умра по един или по друг начин, резултатът ще бъде все същият.

— Не бих ви попречил — рече лейтенантът. — Трябва да призная, че много ще съжалявам, ако ви видя обесен.

Сандокан замълча, гледайки изпитателно лейтенанта, сякаш се съмняваше в истинността на думите му, после запита:

— Няма ли да се противопоставите, ако посегна на живота си?

— Не — отговори лейтенантът. — На храбрец като вас не бих отказал подобна услуга.

— Тогава смятайте ме за мъртъв.

— Аз обаче не ви предлагам средство, с което да сложите край на живота си.

— Имам необходимото.

— Някаква отрова?

— Мълниеносна. Но преди да отида на оня свят, искам да ви помоля за нещо.

— На човек пред прага на смъртта не се отказва нищо.

— Искам да видя за последен път Мариана. Лейтенантът онемя.

— Много ви моля — настоя Сандокан.

— Получих заповед да ви държа разделени, в случай че имам щастието да ви заловя. Освен това смятам, че би било по-добре за вас и за леди Мариана да не се виждате. Защо трябва да я разплаквате?

— Проявявате изтънчена жестокост. Не мислех, че един смел моряк може да стане мъчител. Лейтенантът пребледня.

— Кълна ви се, че получих заповед. Жалко, че не ми вярвате.

— Простете — каза Сандокан.

— Не ви се сърдя и за да ви покажа, че не мога да мразя храбрец като вас, обещавам да ви доведа тук леди Гайлонк. Но ще й причините голяма мъка.

— Няма да й кажа нито дума за самоубийството.

— Тогава какво искате да й кажете?

— Оставих скрити на едно място несметни богатства и никой не знае къде са.

— Искате да и ги подарите?

— Да, нека разполага с тях както намери за добре. Лейтенант, кога ще мога да я видя

— Преди да се свечери.

— Благодаря ви, господине.

— Обещайте ми да не й говорите за вашето самоубийство.

— Давам ви дума. Но, повярвайте, много е жестоко, че трябва да умра, когато вече се надявах да се радвам на щастлив живот с това момиче.

— Вярвам ви.

— По-добре да бях потопил кораба си. Щях да сляза на морското дъно прегърнат с моята годеница.

— А къде отивахте, когато ви нападнаха нашите параходи?

— Далеч, много далеч, може би в Индия или на някой остров във Великия океан. Но вече всичко е свършено. Нека участта ми се сбъдне!

— Сбогом, Малайски тигре — каза лейтенантът.

— Чакам да изпълните обещанието си.

— След няколко часа ще видите леди Мариана. Лейтенантът повика войниците, които бяха освободили Джоко от веригите, и се качи бавно на палубата. Скръстил ръце на гърдите си, Сандокан остана неподвижен и го изгледа със странна усмивка на устните.

— Добри новини ли ви донесе? — запита Джоко, като се приближи.

— Тази нощ ще бъдем свободни — отговори Сандокан.

— А ако не успеем да избягаме?

— Тогава ще разсечем бордовете на този параход и ще умрем всички, ние и те заедно. Но да се надяваме Мариана да ни помогне.