"Призракът на Сандокан" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

ЦИКЛОНЪТ

Цели две седмици „Соарес“ плава към Никобарските острови при необикновено хубаво време. Според изчисленията на Сандокан те бяха изминали сто мили.

Намерението на двамата доскоро отегчени пирати бе да се приближат до островите и да съберат някои сведения за Рифовете на дявола.

Без съмнение някой стар моряк можеше да им разкаже нещо любопитно. Морските легенди се разпространяваха бързо между крайбрежните жители; сигурно някой от тях бе слушал да се разказва за тези „страхотни рифове, пазени от самия дявол“.

Но в началото на третата седмица, Португалеца видя Тигъра на Малайзия изправен на мостика и с поглед, отправен към хоризонта. Веждите му бяха свъсени.

— Какво виждаш, Сандокан? Може би самият дявол те е видял и като добър домакин те кани приятелски да му отидеш на гости.

— Да, имаш право, виждам един дявол, един ужасен дявол. Циклон! — извика Сандокан.

— Полудя ли, братче? На това хубаво време — циклон!

— Точно на това хубаво време. Виждаш ли онези облачета?

— Съвсем невинни топки памук…

На небосклона се бяха появили много бързо облачета, които като гъста мрежа започваха да го кръстосват,

— Тези памучни топки, както благоволяваш да се изразиш — каза Сандокан, — скоро ще се превърнат в страшни облаци, Целият ти организъм не ти ли подсказва нещо?

— Чувствувам особено потискане,

— Точно така. Особено, Това са първите признаци. Драги ми Яниш, нашето желание да видим променено времето, скоро ще се сбъдне!

Наистина въздухът стана доста тежък и потискащ.

Неочаквано топъл вятър смути лъжливото спокойствие на морето и небосвода. Облачетата станаха по-многобройни и по-гъсти.

— Господи… циклон при това спокойствие! — настояваше Яниш.

— Затишие пред буря — забеляза Сандокан, — не усещаш ли как слънцето прежуря?

— Наистина. Това означава, че времето ще се промени.

— Когато наближава циклон, времето винаги е много хубаво. Не се лъжа. Ще видиш след малко, към залезслънце, небето ще стане меденочервено..

Голямата опитност на Сандокан не го мамеше. Към залез цялото небе стана огненочервено. След това на хоризонта се появиха гъсти облаци.

— Земя! — извика Португалеца. — Дано се приближим, преди да е започнал твоят циклон!

Сандокан се засмя:

— Не е земя, Яниш, твоите очи те лъжат. Това, което взимаш за земя, е ивица гъсти облаци.

Някъде далече прокънтя гърмеж.

— Сега се дръж, драги — каза Сандокан и слезе долу. — Скоро нашият „Соарес“ ще бъде подложен на тежко изпитание. Ще танцува може би цяла нощ.

Изведнъж морето стана страхотно. Огромни вълни връхлетяха върху кораба и започнаха да го подмятат като играчка.

Цялото небе се покри с тъмни облаци; гърмежите ставаха по-чести и по-застрашителни.

Платната бяха събрани, но въпреки това корабът се движеше много бързо, тласкан от вълните и от силния вятър.

Яниш, Сандокан и всички моряци се бяха уловили кой за каквото може и се държаха да не ги завлекат вълните в морето.

— Ето ни задоволени — извика силно Сандокан, за да го чуе Яниш.

— Сега не мога да отрека, че е циклон — отвърна Португалеца.

Той се загледа към някаква тъмна маса, която сякаш се приближаваше,

— Погледни там, Сандокан, не виждаш ли нещо?

— Трябва да е кораб — отговори Пиратът, — но светлините са изгасени. Мисля, че не е по-добре от нас.

— Струва ми се дори, че потъва — каза Португалеца.

— Така е — потвърди Сандокан, — адският шум на вятъра не ни позволява да чуем виковете за помощ на давещите се!

Грамадна вълна повдигна кораба и го стовари в зиналата бездна. … .

— Виждаш ли още кораба? — попита Сандокан.

— Не… Изчезна! — отвърна Португалеца.

— Страхувам се, че нещо подобно ще се случи скоро и със „Соарес“!

— Имам доверие в моя кораб! Той е построен солидно и ако не връхлетим на някои скали, отговарям за него!

Вятърът затихна почти мигновено. Силен вик долетя до слуха на двамата приятели. Идваше от морето. Те приближиха перилата и отново чуха същия призив.

— Някой вика за помощ — каза Сандокан.

— Толкова е тъмно, че абсолютно нищо не може да се види.

Циклонът започна да затихва и вълните намалиха височината си.

Викът за помощ се потрети.

— Ето го! — извика Мутри. — Някакъв човек се е вкопчил в спасителен пояс.

— Хвърлете му въже! — заповяда Сандокан. Заповедта бе изпълнена и след малко на мостика се изкачи снажен мъж.

Тъмнината не позволяваше да се различат ясно чертите му. Той се отпусна върху куп въжета; в това време един моряк му подаде чаша с арак.

Мъжът я изпразни на един дъх.

Морето се бе успокоило. Тигърчетата запалиха фенерите.

Сандокан приближи до мъжа и го изгледа.

Спасеният, като видя Тигъра на Малайзия, подскочи изненадан, но веднага се опита да прикрие изненадата си:

— Изкъпах се добре, но и доста поизмръзнах.

— Дайте му още една чаша арак — каза Сандокан. г Когато човекът изпи индийското питие, каза:

— Струва ми се, че само аз се спасих от потъването на „Цейлон“,

— Корабът, който потъна, „Цейлон“ ли беше? — попита Португалеца.

— Да — спасеният наблюдаваше настойчиво лицето на Пирата.

— Трябва да се е натъкнал на някоя подводна скала … В морето бяха спуснати няколко лодки, но всичките се обърнаха … Аз успях да се заловя за един спасителен пояс и щастието ме доведе до вашия кораб…

— Закъде плаваше „Цейлон“?

— За Сингапур… Носеше двадесетина пътници…

— Между които бяхте и вие? — запита Сандокан и вдигна фенера към лицето на спасения. — Странно впечатление ми прави вашето лице, господине. Струва ми се, че съм го виждал някъде, но не мога да си спомня къде.

— Не вярвам да съм имал честта да ви срещна… Аз съм търговец от Сингапур — мъжът потрепера от студ.

— Заведете го в каютата и му дайте дрехи за преобличане — каза Сандокан.

— Благодаря, господине — каза търговецът, — наричам се Стефан Милнер. Надявам се, някой ден ще мога да ви се отплатя.

— Аз се казвам… сър Валтер — прибави Сандокан, — пътувам за удоволствие заедно с приятеля ми

Гомиш…

— Плаваме към Рифовете на дявола — каза Португалеца, — знаете ли ги, господине?

— Не, за щастие — отвърна Стефан Милнер, — но за тях слушах да говорят, преди да потъне корабът. Спомням си, един моряк разправяше: „Близо сме до Рифовете на дявола.“ Веднага след това се натъкнахме на скалите …

— Трябва да плаваме внимателно — каза Сандокан, — времето скоро ще се оправи. Придружете господина до каютата му. Ще се видим утре заранта и ако пожелаете, ще ви свалим в първото пристанище…

Господин Милнер отиде в каютата си. Но движенията му не бяха много сигурни, той гледаше с недоверие тигърчетата и Сандокан.

— Чудно — забеляза Сандокан и приближи до Португалеца, — струва ми се, че виждам втори път лицето на този господин.

— То никак не ми харесва — забеляза Португалеца.

— Ще го свалим на някое пристанище — каза Сандокан, — сега поне знаем, че сме близо до Рифовете на дявола.

— Можем да благодарим на провидението, че не ни сполетя съдбата на „Цейлон“.

— Имаше един момент, в който се страхувах…

— И аз… Но така е по-добре, чувствуваш поне, че живееш. И то доста бурно!

— Струва ми се, че морето е вече спокойно. По небето се виждат няколко звезди. Можем да лягаме да спим…

— Преди това да сръбнем английска бира — каза Португалеца, — гърлото ми е съвсем пресъхнало.