"Призракът на Сандокан" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

РИФОВЕТЕ НА ДЯВОЛА

В лодката се качиха Сандокан, Яниш, Хирундо, Сабор и седем моряци, които се заловиха за веслата.

Всички бяха въоръжени с пушки и ножове.

— Приближавайте напред бавно и предпазливо, тигърчета! — каза Пирата. — Рифовете са крайно опасни!

Предупреждението на Сандокан не беше безполезно.

Леко подскачане показа на гребците, че трябва да бъдат наистина много предпазливи.

Сандокан седеше при кормилото. Лодката напредваше зигзаговидно, което отчайваше Португалеца.

— Ако караме така, ще стигнем идущата седмица на острова! — Яниш поднесе към устата си бутилка бира.

Ексмахараджата на Асам бе много предвидлив и бе спуснал в лодката няколко бутилки и малко храна.

— Ще поканя Дявола да пийнем заедно — каза той. След два часа лавиране между рифовете лодката приближи съвсем малко до острова — й приличаше все още на далечно голямо петно.

Тук-там над водата се появяваха червеникави издатини: върховете на кораловите рифове.

— Сега ми е ясно защо кораб не може да приближи брега — каза Яниш. — Мисля, че тази госпожа или госпожица Еллора би могла да избере по-достъпно място за летуване…

Португалеца взе далекогледната тръба и я насочи към острова.

— Още сме много далече! — прошепна той. — Нищо не може да се види като хората!

Кораловите рифове се множаха и по брой, и по размери. Придаваха на морето вида на малък архипелаг, осеян с безброй островчета.

— Чудно! — възкликна Сандокан.

— Какво има? — попита Португалеца.

— Всичко наоколо сякаш наподобява миниатюрна репродукция на пейзаж, изобразяващ Малайския архипелаг! — отговори Сандокан. — Ето един малък Борнео например…

— Обитаван от дребни пирати — Яниш запали цигара.

— Как така?

— Разбира се: тези рифове са създадени от милиарди и милиарди невидими същества — каза Португалеца, — така поне казват учените глави. Коралът е животно.

— Сакароа! — извика Сандокан. Лодката се бе блъснала в скала.

— Ако наистина върви така, и с лодка няма да можем да достигнем брега — прибави той.

Островът оставаше доста далече, въпреки че започваше да се очертава все по-ясно.

Яниш вдигаше от време на време далекогледа, но го сваляше веднага.

— Не се вижда никаква следа от Еллора — каза той, — островът изглежда съвсем пуст! И наистина, кой ли би дошъл да живее тук!… Трябва да си дявол, за да си позволиш това удоволствие.

След няколко часа уморително лавиране между островърхите скали пътниците започнаха да огладняват.

В лодката имаше малко сухари и солено месо. По време на обяда се поде разговор за изчезването на Милнер.

— Колкото повече мисля, толкова повече ми се вижда необяснимо бягството му — каза Сандокан.

— На мен ми се вижда съвсем естествено — каза Португалеца, — той е по мислил, че си го познал, и се е уплашил да не би да завърши дните си, увиснал на някоя мачта на „Соарес“! Тогава му е дошла на ума идеята да даде на Хирундо бетел и да го очисти, та да пусне лодката и да хване греблата.

— Накъде?

— Може би е забелязал някой кораб?

— Страхувам се, че Милнер, който е на служба при англичаните, ще ми създаде главоболия — каза Сандокан.

— И аз се страхувам от същото — каза Португалеца, — но колко сме неблагодарни! Нали молихме за приключение! А сега се страхуваме от един английски шпионин.

— Имаш право! — извика Тигъра на Малайзия. — Нека Милнер каже на моите неприятели, че съм възкръснал и съм тръгнал отново на лов. Сега ще се срещнат с един още по-страшен Сандокан!

— Много добре! — каза Португалеца. Можеш да прибавиш още, че ще намерят и един Яниш, винаги готов да защищава своето братче и да им подготвя номера, които да ги вбесяват!

Моряците хванаха отново веслата и лодката започна да се движи бавно между островчетата.

От време на време Португалеца, за да не забрави доброто си настроение, свиваше ръце като тръба и викаше с цяло гърло:

— Еллора! Еллора! Покажи се на балкона! … Лодката се приближаваше все повече към брега, подводните скали се множаха, все по-непроходими за нея.

— Приближаването става невъзможно — каза Сандокан.

— Сега сме сред самите корали. Не ни остава друго, освен да изядем по няколко сухара и да се върнем без госпожица Еллора.

— Да се върнем? — извика Сандокан. — Само това не!

— А как ще излезем на брега?

— Ще оставим лодката тук и ще напредваме без нея.

— Предлагаш ми да скачам от риф на риф като коза?

— Разстоянието помежду им е толкова малко, че това просто не е невъзможно. Можем да сторим и нещо по-добро.

— Да го чуя!

— Ще направим подвижен мост от веслата и ще го поставяме между островчетата.

— Идеята не е лоша. Достатъчен е мост, не по-дълъг от четири метра. Ще минаваме един по един, но и тогава е опасно. Мостът може да се счупи.

— Щом като съществува опасността да се окъпем, защо да не плуваме от островче до островче?

— Имаш право, Сандокан! Ще плуваме с по една ръка, а с другата ще държим над водата пушките си, а аз ще трябва да нося и цигарите.

Слънцето клонеше към залез; скоро щеше да се спусне синкав здрач. Моряците приеха идеята на Сандокан.

Един от тях остана да пази лодката, другите се отправиха към брега.

Скоро настъпи нощ.

В далечината заблестяха фенерите на кораба.

Ненадейно Португалеца, който се катереше по доста висока скала, извика:

— О, богове на Индия! Ето че дяволът ни дава знаци.

— Къде? — попита Сандокан.

— На острова!

— Какви знаци?

Сандокан стигна до скалата, върху която се бе изправил Яниш.

На разстояние около триста и петдесет метра доста силен огън чертаеше в тъмнината чудновати знаци.

— Дали легендата няма да излезе истина? — каза Яниш. — Дали на острова не живее самият дявол?

— На дявола или на някой друг — каза Сандокан, — трябва да отговорим.

— На това разстояние можем да се разберем и с думи — забеляза Яниш, — освен ако този дявол не е глух и ням. Почакай.

Той приближи ръце до устата си и с всичка сила извика:

— Тука сме!… Получихме писмото ти по птицата! Как е Еллора?

При тези думи светлинните сигнали прекъснаха.

Описаха полукръг надолу и изгаснаха.

Слаб, едва доловим глас достигна до слуха на моряците.

Но никой не можа да разбере нито дума.

— Говори по-силно! — извика Яниш. — Нищо не разбрахме!

Гласът се чу отново.

Този път малко по-ясен.

Сандокан, който имаше по-остър слух, долови думите.

— Какво отвърна дяволът? — запита Яниш.

— Отвърна: „петнадесет години!“

— Петнадесет години ли? — запита Португалеца. — Разбрах, иска да каже, че от петнадесет години дяволът ни чака… Нека почака още няколко часа и ще му направим тържествено посещение!