"По суша и море" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

Глава XСАНДОКАН

Когато една европейска сила иска да завладее някоя от териториите, управлявани от така наречените варварски господари, най-напред разгласява, че тази територия има крещяща нужда да се цивилизова.

И тогава целта е тъй висока и човеколюбива, че всяко средство за постигането й е предварително сметнато за човешко и достойно за похвала.

Силите от стария континент, и специално старата Англия, са много находчиви, когато търсят да оправдаят желанието си за разширение и покоряване. В настоящия случай ставаше дума именно за Англия, която искаше да „цивилизова“ територията на споменатия раджа. Тази територия заемаше хубава част от областта, която се разстилаше в полите на планините на големия остров, именуван с толкова живописни имена: Остров на благоуханията, Остров на вулканите, Остров на островите, с една дума, остров Борнео.

Раджата управляваше миролюбиво земята си, развивайки цветуща търговия сред любовта и предаността на подчинените си. Но това не можеше да задоволи Англия и Холандия, които скоро се заеха с похвалното дело да донесат… напредъка в земята на раджата. Изпратиха колониални войски, които да насадят добрите навици сред подчинените на варварския господар.

Раджата се защити упорито по суша, но трябваше да им отстъпи брега на Индийско море. Той обаче не пожела да им се предаде и се оттегли с верните си хора в планинската част на острова. Тогава обявиха за бунтовници него и всичките му съмишленици. Но прогоненият не беше човек, когото да победят толкова лесно. Той отиде на едно малко малайско островче и събра цяла банда смели и страшни воини, които трябваше да възстановят състоянието му. Така се появиха на бял свят Момпрачемските тигри — горди малайци, презиращи всякакви опасности, пъргави и неуморими в боя, с които Англия и Холандия трябваше да се срещнат в бой не един път.

Бунтовникът готвеше със своите Момпрачемски тигри отплата, свещена отплата, защото земята му беше нападната, родителите — убити, много от подчинените му — малтретирани, а имотите му — плячкосани.

— Каузата на моя главатар е справедлива кауза. Вие я приехте, без да я познавате. Сега, когато знаете всичко, аз ви освобождавам от ангажимента ви, ако се боите от опасностите, които той крие.

Това дойде като студен душ на войнствения ми пламък. Суровата действителност охлади романтичното ми въодушевление. Почувствах нужда да видя ясно, да размисля.

— Разбирам чувствата ви — измънках, отбягвайки погледа на събеседника ми — и ги одобрявам… Аз съм италианец и… ще разберете, че всяка благородна, всяка справедлива кауза ме трогва… Ние страдахме толкова години от чуждото насилие и неправда!… Но в този случай…

— Да се разберем — прекъсна ме с усмивка непознатият ми другар, — нямах намерение да ви хвърля в някое отчаяно предприятие. За нас да попаднем в ръцете на англичаните, означава смърт. Защото империята ни смята за бунтовници. Но за вас случаят би бил съвсем друг. Вие сте просто италиански моряк, комуто сме предложили да командува един от корабите ни. Вие не знаете нищо за предложенията ни, дори сме ви наели просто за търговско предприятие. Измаменият, жертвата, това сте вие… И ако попаднете в ръцете на англичани или на холандци, не ще има от какво да се боите…

Аз протестирах:

— Щом като се съгласявам да дойда с вас, значи, че благодарение на Бога не ми липсва смелост. А тези ваши уверения много не ми се харесват. Друго нещо има, което ме интересува повече… но не се отнася до страха от опасности… С една дума, какви задължения ще имам върху кораба, който ще командувам?

— Това ще ви каже самият раджа. Той иска лично да познава капитаните на корабите си. А сега да вечеряме. После ще имаме достатъчно време за размишления.

Дигнахме котва и потеглихме. Бомбай, потънал в бисерна светлина, се отдалечаваше от очите ни.

Аз наблюдавах винаги новата гледка — как един град изчезва зад небосклона, сякаш залят от вълните. В същото време мисълта ми се люлееше между действителност и сън. Не ми се удаваше добре да различа това, което ми се беше случило предишната вечер, и го смесвах с онова, което бе станало и в съня ми. Чувствах обаче, че най-после започва за мене оня живот с приключения, който винаги бях желал. И сега в ушите ми се връщаше сладкият спомен. За майчиния глас, който повтаряше геройските разкази, разпалили младата ми душа. И в мозъка ми малко по малко се оформяше страшната фигура на моя дядо, юначния скитник, който винаги се е бил за благородни и справедливи каузи.

И аз значи ще бъда като него. Но кой ми даваше това право? Можех ли аз, син на свободна и независима страна, да се намесвам в една борба, която не засяга интересите на моята родина?

Уви! Мислите ми ставаха все по-малко и по-малко правилни и устойчиви. Как ще се владееш, как ще следваш сухата логика на ума, когато си на двадесет години и имаш романтична душа?

Това, което трябва да разкажа сега, ще изглежда повече или по-малко сполучливо построение на писателска фантазия. И аз самият, спомняйки си тия случки днес, след толкова години, се запитвам понякога дали не съм смесил съня с действителността, дали неизменната ми страст към приключения и лесните ми възторзи не са ме подлъгали да виждам необикновени епизоди, изникнали само във фантазията ми… Не зная. Сигурно сега предавам с отлична точност онова, което ми подсказва паметта. Поканвам и любезните четци да съдят сами за реалната възможност на спомените ми.

Съзряхме островчето Момпрачем, кътче, загубено сред огромния архипелаг от острови и подводни скали, и слязохме на него. Но колко предпазни мерки трябваше да вземем, докато стигнем до там! Трябваше да се държим на голямо разстояние от английските и холандските кораби, които бяха същинска полиция в тази част на Индийско море.

— Ще идем веднага в убежището на раджата — каза наемателят ми, щом слязохме.

— Далеч ли е? — попитах, като направих гримаса.

— Ще трябва да пътуваме няколко часа. Той бе принуден да си намери недостъпно убежище, далеч от погледите на англичани и холандци, дори и от техните топове — отговори моят водач.

— Пътят сигурен ли е?

— Не мога да ви уверя. Определена е голяма сума за главата на бунтовния и обезвластен раджа, когото англичаните смятат вече за пират. Намират се от време на време някои нещастници, които от жажда за пари се опитват да го убият. Но опитите им са винаги осуетявани.

Скоро разбрах по какъв начин.

Стръмният път, който водеше към убежището на бунтовническия водач, беше обсипан с бодри стражи. Те ненадейно изскачаха от малки пещери, извикваха „Кой там?“ и изчезваха по знак на моя водач.

— Никой не може да се приближи до пещерата на вожда, ако не е добре известен на стражата. При най-малкото подозрение тя извиква, най-близката стража го повтаря и така за кратко време тревогата стига в пещерата, докато първата стража завързва веднага сражение със съмнителните лица.

— Англия не обстрелва ли понякога убежището на неприятеля си от своите кораби? — попитах аз.

— Опита се, но неуспешно.

— Все пак хвърлеят на английските топове може да стигне до тука…

— Да, но вождът не спи и намери едно хитро средство срещу английските топове. Прави им фалшиви прицели. С неподражаемо умение той ги подлъгва, че е в една пещера, докато се намира в друга. Англичаните се измориха да хабят муниции. Един ден даже вождът им направи една много весела шега. Престори се на умрял… да, умрял, ударен от топовен снаряд, и заповяда… да го погребем! Цяла седмица английското правителство вярваше, че се е отървало от смъртния си враг, но после трябваше да открие, че раджата е жив, още по-упорит и повече от всякога готов да се бие с тях.

Разговаряйки така, ние стигнахме пещерата, където се беше оттеглил господарят на Борнео.

Ударите на сърцето ми зачестиха.

Скоро ще бъда пред мъжа, за когото се говореше с такава обич и с такъв страх. Не се пада на човека всякога да познава един истински индийски раджа, обезвластен и въстанал за правдата.

Начинът, по който бях въвлечен в опасното приключение, думите, с които водачът ми беше описал бившия господар, впечатленията ми от видяното по пътя към пещерата — всичко спомагаше да възбуди любопитството ми и да ме накара да мисля, че се намирам в решителен за живота ми момент.

Влязохме в някакъв вестибюл, където двама войници поздравиха моя водач, произнасяйки силно една дума, чието значение не знаех.

— Елате с мене! — каза водачът ми.

Влязохме в обширна пещера.

Подът и стените бяха покрити със скъпи платове и килими. Очите ми бяха заслепени от блясъка на великолепните оръжия, които украсяваха стените.

Чувствувах се объркан, докато не се намерих неочаквано пред един човек с хубава външност и мъжествена фигура. Той бе излязъл иззад една завеса, която водачът ми отмести.

Две остри и живи очи се спряха върху мене.

Бунтовникът, когото моите читатели опознаха в много романи под името Сандокан, носеше широка туника от бяла коприна, пристегната на пояса със златно-кадифен шарф, обсипан с перли с неизмерима стойност.

Лъвската му глава, украсена с прекрасна прошарена коса, беше обвита с блестяща копринена чалма, надхвърлена от величествен кичур бели пера, закрепени с огромен брилянт. Отстрани висяха сабя с позлатена ножица и два блестящи пищова.

Поздрави ме царствено, но същевременно и с любезен жест, докато светещите му очи проникваха в дъното на душата ми. Това бяха очи на познавач на хората и издаваха смелост, гениалност и способност да взема мигновено решение.

Попита за миналото ми. Говореше отлично английски с трептящ и приятен акцент.

После ме погледна мълчаливо. Аз издържах този хипнотичен поглед, в който се откриваше целият авторитет на обезвластения господар над неговите последователи, и изпитът му се стори благоприятен.

— Искам да ви поверя командата на един от най-бързите ми прахо.

Поклоних се в знак на благодарност.

Сандокан добави:

— Задачата, която ви поверявам, е необикновено тежка.

— Обичам тежките задачи.

— Тя може да бъде опасна.

— Толкова по-добре.

— Боите ли се от думите, господине? — каза Сандокан с усмивка.

— От думите? Не разбирам.

— Вероятно ще ви нарекат пират…

— Зная.

— Думата да не ви кара да настръхвате?

— Не, защото зная, че ще работя за справедлива кауза.

— Благодаря ви — каза Сандокан. — Слушайте каква задача ви определям засега. На нас не ни липсват оръжия — правим си ги сами. Благодарение на един богат рудник за селитра имаме барут в изобилие. Но ни липсват куршуми. Да имаш оръжия без куршуми, е все едно да имаш паница без храна. Нямаме вече метални рудници и затова трябва да потърсим метала там, където можем да го намерим. Нашите рудници днес са корабите, които издигат английски и холандски знамена. С тях сме във война и тези кораби са наша законна плячка.

— Разбира се!

— Излиза така, че в действителност не ще бъдете пират. Касае се значи до залавянето на неприятелски кораби. Хвърляте моите Момпрачемски тигри в бой, спирате корабите и заграбвате всичкия им метал, без да се грижите по-нататък. Не сме разбойници. Искаме само да имаме метал, за да си направим куршуми в защита на нашите права. Справедливо е да отнемем на смъртните ни врагове и куршумите, за да се защитаваме от тях. Ще зачитате хората, които са на борда на спрения кораб. С оръжие ще си служите само в краен случай. Момпрачемските тигри не са убийци — ние трябва да бъдем великодушни даже и към неприятелите си.

Думите на Сандокан удряха в сърцето ми като зов, на който се отговаря с възторг, но не можах да промълвя ни дума. Той разбра по блясъка на очите ми това простодушно вълнение. Усмихна се доволен и размени с водачите ми няколко индийски думи.

Оттеглихме се в друга пещера, където ни поднесоха скромен обяд. Но аз малко го удостоих с внимание. Възторгът, който ме обземаше, ми беше отнел апетита.

Мислех, че още съм в мрежите на детския си сън…