Емилио СалгариПо суша и море

Глава IПЪРВАТА ОТ ПОСЛЕДНИТЕ МИ СТРАНИЦИ

Не е особено лесно и забавно да пише човек спомените си, когато вече лъчите на надеждата угасват, когато вече нищо не може да иска от живота и когато се чувствува уморен от извършената работа и понесените борби.

Все пак за мен това е необходимост и дълг и аз не бягам от него, защото искам моите синове и тези, които ме опознаха и обикнаха от книгите ми, да извлекат от неподправения разказ на чудния ми авантюристичен живот оная поука и твърда воля за борба, оная жажда за приключения и слава, които бих искал да видя в душата на всеки младеж. Ето защо моите спомени ще бъдат венецът на цялото ми дело — негов синтез и епилог.

Пиша тези редове през една мрачна януарска утрин, когато небето и всичко наоколо ми потъва в синкава студенина. Но постоянството ми да изведа докрай този особен вид морално завещание не ще ме напусне, поне така се надявам.

Казват, че някои прочути автори на авантюристични романи по ирония на съдбата, може би не толкова странна, колкото изглежда, са водили напълно заседнал живот. Жул Верн например според някои не е пътувал по-далеч от околностите на… родното си градче, където бил кмет.

Напротив, аз винаги съм извличал същината на моите книги повече от личния си опит, отколкото от библиотеките.

Стана нужно да смеля, така да се каже, авантюристичното си безумие, което още ме владееше и което управляваше перото ми. И така в романното развитие на събития, в които наистина бях участвувал, аз намерих удовлетворение за принудителната ми заседналост. Като не можех вече да прекосявам моретата и континентите, нахвърлях по земния глобус моите герои и героини. И после писах, писах, писах, докато писането ми се превърна в занаят, дори — болезнен занаят.

Ето ме днес — след толкова борби, след като написах цяла купчина книги и обогатих поне двама издатели, — ето ме изправен пред суровия и неумолим живот.

Ето ме днес, принуден да потърся малко синьо небе, за да си припомня далечните млади дни. От прозореца ми се открива снежнобелият торински хълм. Стаята ми е в сянка. Чувам гласовете на моите момчета, които се забавляват безцелно… От време на време потръпвам от ужас. Зная, че днес или утре над тях ще надвисне тревожният въпрос за коравия насъщен хляб. Сърцето ми се свива от страх, че добрата ми съпруга е отгледала семената на коварна болест… И все пак „тайна сия велика есть“. При спомена за буйната ми и превратна младост ме облъхва особена топлина, сякаш някакво опиянение, което ме прави горд.

Горд, но от що? Може би животът ми не е бил съвсем безполезен, може би от моите приключения младежите извличат и ще продължават да извличат поука от енергията, героизма и трескавия живот. Може би скромното и популярно четиво не е било просто безполезно развлечение.

Тази мисъл ме поддържа прав пред напъна на суровата морална и материална необходимост. Тя ми дава и сила да напиша последната си книга.