"По суша и море" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

Глава VЕДНА КЛЕТВА

Пътувахме към Арсо. Небето бързо потъмняваше. Едри, заплашителни облаци се събираха над нас. Върху гальотата се изсипа бесен проливен дъжд, придружен от яростен вятър. Силата му беше толкова голяма, че един къс въже ме шибна по лицето и аз паднах на пода. Светкавиците едва-едва осветяваха морето с кървава светлина. Тогава се разпознаваха големите вълни, които дълбаеха морската повърхност.

— Да потанцуваме! — каза капитан Варак — Дами канят! Кавалерите на място!

Но тонът на гласа му издаваше, че гигантът не беше много самоуверен. Когато мълнията освети лицето му, аз забелязах по него ужас. Целият екипаж беше загубил хладнокръвие. Едни се молеха, други проклинаха.

Природата беше побесняла. В душата ми обаче нахлуваше необикновена радост. Защо? Тогава неясно чувствувах причината за това.

И си повтарях несъзнателно, сякаш за отмъщение, думите, които така силно ме бяха огорчили: „Госпожица… сладководен моряк…“

Капитанът, за да скрие от себе си собствения си ужас, ревеше и проклинаше.

Приближих се и казах:

— Капитане, една госпожица пита дали може да ви услужи с нещо.

Морският вълк не отвърна. Може би не бе ме чул. Аз обаче чувах плющенето на въжето по лицето ми. То ми се струваше плющене на съдбата, която удвоява моята сила в момент на върховна опасност.

— Няма да ме уплаши! — извиках. — Да потърсим убежище при Брионските скали!

— Погрижете се вие! — отвърна капитанът и изчезна, вероятно за да потърси помощ в някоя бутилка ром.

Бях се нагърбил с тежка задача. Животът на двадесет и седем души беше в ръцете на един новак. Ако не сполучех, бях опропастен завинаги.

Един млад мъж на име Пиеро мина край мене. Той беше мълчалив и тъжен младеж. В чертите на лицето му прозираше нещо благородно, което винаги ме вълнуваше.

— Сега Жулиета се моли за нас, господин Емилио. Тя ще спаси „Само Италия“ — каза той.

Какви бяха тези думи? Не се ли разкриваше пред мен една малка любовна тайна?…

Думите на Пиеро ме насърчиха още повече. Непознатата Жулиета, която се молеше за нас, сигурно щеше да ни спаси.

След упорити усилия, без да загубя нито за миг хладнокръвието си, измокрен до кости, аз успях да вкарам влекача между Брионските скали и Фазанския канал, който беше далече около половин миля.

Капитан Варак бе излязъл от кабината си със зачервено лице. Той изглеждаше твърде весел. Приближи се до мен, клатушкайки се леко, подаде ми ръка и започна да се смее.

— Защо се смеете? — попитах.

— Защото шегата свърши и съм доволен, че се отървахте добре.

Аз не разбрах. Чудовището сигурно беше пияно и мозъкът му бе замъглен.

— За каква шега говорите?

— Драги господин Емилио, бях се скрил в кожата на страхливец… и вие издържахте… отлично! Аз ви изпитах, оставяйки в ръцете ви командата на влекача. Добър моряк сте, ура!

Гледах го и не вярвах много на думите му. Как? Гигантът искаше да ме убеди, че се е престорил на страхливец? Хайде де! Но се показах уверен и с тънка ирония, която капитанът забеляза, извиках:

— Добре сте направил да ме изпитате и ви поздравявам за дипломатическите ви способности. Но изложихте влекача си на опасна игра. Ами ако „госпожицата“ не успееше?

— Нещо ми казваше, че ще успеете.

После, като да отклони разговора, каза:

— Аз ще прекарам един ден в Бриони. Спомняте ли си обещанието?

— Двете бутилки ли? Разбира се!

— Чудесно! — и гигантът изсумтя от задоволство. Дори, за да се покаже духовит, прибави:

— Една обувка — дадена — никога не е загубена.

Прекарахме цял ден в Бриони. Изпихме двете бутилки и после капитанът заповяда да тръгнем за Арса. След обичайните маневри отново бяхме в открито море.

Минавайки покрай нос Промонторе, чух силни топовни гърмежи.

— Капитане — казах, — защо гърмят?

— Имперските войски се упражняват в стрелба — отговори той с гордост. — Вижте там!

И насочи големия си показалец.

Нагласих бинокъла и забелязах Пола, запазена от островчетата, и арсенала. Развяването на жълто-червеното австрийско знаме беше твърде болезнена гледка за моите младежки очи. Навъсих се.

Същата болка видях да се отразява и върху лицето на младия моряк, който през време на бурята зовеше мило името на една тайнствена Жулиета.

Едни и същи мисли минаваха през главите ни.

Нима Пола, страшната Пола, не е италиански град и насочва огнени уста срещу братския бряг?

Капитан Варак подсвиркваше с уста. Младежът ме погледна, като да ми даде да разбера, че това подсвиркване беше може би ироничен отговор на нашите мисли.

Аз сложих ръка на рамото му и казах:

— Ти мислиш като мене…

— Може би, господин Емилио.

— Ти мислиш, че ще дойде ден, когато това имперско знаме ще се замени с трибагреника.

— Уверен съм.

— О! Тежко ни! — измърмори тихо капитан Варак. — Уверен е!

— Уверен съм и аз — заявих решително, — толкова уверен, че бих могъл да се закълна!

— И аз се заклевам! — повтори Пиеро.

Капитан Варак помълча малко, очаквайки очевидно отговор. Но не го получи. Вместо това получи глупавите думи, които можеха да останат обида и за нас, и за него: „Морският вълк е станал капитан през време на австрийското господство над Венеция.“ А отдалечавайки се, изтананика през зъби: „Има пословица, що казва: «Моряшка клетва…»“

И изчезна.

Всеки топовен гърмеж падаше в сърцата ни като обида. И всеки път повтарях на ум същата клетва.

Най-после проклетият австрийски топ млъкна. Пиеро беше седнал върху куп въжета, оборил глава. Погледнах го мълчаливо. Момъкът изглеждаше обхванат от скръб. Приближих се.

— Пиеро, кажи ми защо миналата нощ Жулиета се молеше за нас?

Пиеро дигна глава и отговори:

— Молеше се за нас, за да не се удари тоя влекач в някоя подводна скала и да не завърши любовта ни така трагично.

— Може ли да знам коя е Жулиета? Някоя моряшка светица? В такъв случай се признавам за голям невежа, понеже досега не съм чул нещо за нея.

След кратко мълчание младежът стана и каза опечалено:

— Утре ще стигнем залива Арса.

— Е?

— И там ще слезем, нали?

— Без съмнение… Тая мечка Варак заповяда да вземем един порядъчен товар въглища… Но ти не отговори на въпроса ми?

— Коя е Жулиета? — промърмори той смутено. — Една малка светица.

— Нали?

— Една малка светица за мене… Жулиета е моята любима!

— Хъм! Я виж!

— И ако слезем при Арса…

— Е?

— Ще я видя и ще зная дали наистина миналата нощ се е молила за нас.

Пиеро бързо си отиде.

Аз дълго останах погълнат от мисълта за тази Жулиета. По-скоро за една друга — русата англичанка, чийто образ не се откъсваше от сърцето ми, моята Дулцинея, която Англия ми бе отнела…

Пътувахме цял ден и цяла нощ. Най-после „Само Италия“ влезе в Куарнеро, от който моряците толкова се бояха.

Продължихме пътя, докато гальотата4 влезе в залива Арса.

Покатерил се на едно дърво, моряк от влекача размахваше с въодушевление дълъг къс корабно платно. Беше Пиеро.

Той даваше знаци, които никой от хълма не можеше да види.

„Кой знае — помислих си, — сърцето вижда по-далече от всякакви зрителни тръби…“