"Последните дни на Картаген" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

II. ХВЪРКАТИЯТ ПРАТЕНИК

Току-що описаната сцена се разигра за миг. Огромната тълпа сякаш бе пометена от ураган. Заедно с нея изчезнаха и пазителите на реда, и храмовите прислужници, и войниците.

Нищо не пречеше вече на отстъплението на Хирам. Заедно с другарите си и спасената девойка той излезе на една пуста улица: вълната от хора се беше оттекла на обратната страна.

— О! Благодаря ти! Ти ме спаси! — прошепна Фулвия.

— Аз само изпълних дълга си към теб — отговори Хирам. — Някога и ти направи същото, макар че ти бях враг.

— Ти си враг на римляните, а аз не съм римлянка, аз съм етруска.

— То е почти същото. А сега да бързаме, защото хванат ли ни, няма да има пощада… Знаеш как постъпиха с Атилия Регула и другарите му, които съдбата даде в наши ръце; още живи им одраха кожата. Тези ужасни трофеи сега висят в нашия храм.

Тялото на девойката нервно потрепера.

— Хайде, по-скоро! Не трябва да губим нито минута. Добре че никой не ме позна и ще можем да разчитаме на убежище.

Но Фулвия се безпокоеше за нещо.

— Успокой се. Още никой не ни гони — обърна се към нея Хирам.

— Страхувам се от Фегор — прошепна Фулвия с треперещ глас.

— Защо се боиш от него? Ако ни се изпречи на пътя, ще направи една студена баня в морето.

— Ти не можеш да го хванеш! — изплашено забеляза девойката. — Хитър е като змия и лош като грък. Но може би нищо не е узнал.

— Да вървим.

През тъмните и безлюдни улици бегълците скоро стигнаха до градската стена и морския бряг. От двете страни на масивната врата пазеха стражи. Хирам пусна в ръката на един от тях няколко златни монети и разрешението за минаване беше дадено.

Пет минути по-късно те вече стояха на палубата, на малкото, но здраво и бързо Хирамово корабче. Това беше така наречената „имиола“, с гребци и платна, високо кормило и обкована с бронз носова част.

Веднага поставиха няколко стражи. Хирам попита дошлия при него висок и мускулест момък, който беше едновременно и кормчия, и надзирател на гребците, има ли нещо ново.

— Не, господарю, няма нищо — отвърна кормчията. На бледата и неясна светлина на лампата Фулвия забеляза как лицето на спасителя й се промени.

— Нищо! Нищо! — прошепна той тихо. — Може ли да бъде? Какво се е случило? Защо не пристигат вести? Акка! — довърши високо той.

На повикването бързо се отзова един млад войник.

— Дали не си направил някаква грешка при изпълнението на поръката, Акка?

— О, не, господарю. Предадох със собствените си ръце нашия пратеник на робинята и тя ми даде нейния.

Хирам се замисли. Фулвия, която не можа да разбере нищо от този разговор, нито кой е пратеникът, който се предава от ръка на ръка, неспокойно следеше всяко негово движение. Той се приближи до парапета на борда и внимателно се загледа през нощната мъгла към града. Оттам неясно се дочуваха барабанни удари, рев на слонове и отчаян кучешки лай.

Но Хирам се взираше не в земята, а нагоре, към небето — сякаш оттам чакаше желания вестител.

След кратко мълчание той се обърна към екипажа:

— Идете да починете. Аз ще остана тук да пазя. Палубата опустя. Останаха само Хирам и Фулвия, и мълчаливият съгледвач.

— Забрави да ми кажеш какво да правя аз, Хирам — плахо проговори етруската, като сложи нежно ръка върху рамото му, — или си забравил вече тази, която някога, далеч в Италия, в обширните полета на нещастната Етрусия, си наричал сестра. И защо ме изтръгна от обятията на смъртта? Защо се изложи така на страшна опасност заради мен, дъщерята на чужда за теб страна?

Воинът трепна.

— Прости, дете! — ласкаво каза той. — Ти си права, бях те забравил за миг.

— Не се извинявай. Ти не ми дължиш нищо. Ако те нямаше, сега щях да бъда в царството на сенките. Какво щеше да стане тогава с моята нещастна майка?

— Какво? — извика Хирам. — И твоята майка е тук? В Картаген? Как сте попаднали и двете тук? Аз ви оставих свободни и щастливи… Ако знаех по-рано всичко това… Имам верни другари и можех да те освободя и по-рано.

— Значи… значи ти не заради мен си тук? — скръбно попита девойката.

— О, малко дете! Можех ли да знам, че ти си тук? Две години прекарах в изгнание и едвам вчера пристигнах в града. Видях те на площада и узнах, че си обречена да станеш жертва.

— Но… защо беше на площада заедно с другите войници?

Няколко минути Хирам мълча — гледаше разсеяно към смътните очертания на градската стена.

— Голяма опасност грози Картаген. Твоето отечество се готви за нова, по-страшна война. Затова избягах от затвора и дойдох тук. От дете се сражавам под знамената на отечеството. Не можех да бездействувам, когато то, може би, воюва на живот и смърт. Сред тези стени за пръв път съм видял белия свят и сред тях ще ме прати при прадедите ми вечният сън.

— Ти не си ли един от онези славни вождове на Картаген, които бяха заточени?

— Ненавиждаше ме най-влиятелният член на Съвета на сто и четиримата. Той накара и другите да споделят ненавистта му. Но ти, ти как си попаднала тук? Когато бях при теб, ти беше още дете и беше свободна. А сега?

— А сега съм робиня! — беззвучно отвърна девойката. — Война разори нашия край и отечеството ми. Баща ми ме изпрати с майка ми в Ками. Един ден с няколко приятелки бях предателски откарана на някакъв картагенски кораб и продадена тук. Беше преди две години.

— Бедно дете. Спомняше ли си понякога за мен?

— Аз? — страстно извика девойката. — О, аз си мечтаех, че ще ме освободиш и измъкнеш от робството. Спомнях си думите ти и винаги мислех, че ще те срещна някъде.

— А аз съм бил тогава толкова далеч от теб. И сега още виждам къщичката ти, Фулвия, в която ме спаси от плен и смърт, твоите песнички, полудетското ти бъбрене … — Изведнъж Хирам се сепна, забрави за жадно слушащото го момиче, вдигна глава и се взря в нощната мъгла.

— Гълъб! — радостно извика той, като скочи. — Най-после! — И бързо се затича към носа на корабчето, над което летеше, готов да кацне, белоснежен гълъб. След минута птицата кацна на ръката на Хирам. Беше прекрасен пощенски гълъб.

— Сидон! Светлина! — извика той към кормчията, като галеше нежно главата и шията на птицата. — Има писмо! По-скоро!

Кормчията веднага донесе една лампа и на нейната светлина Хирам свали писмото от гълъба. То беше написано върху пергамент с игла. Като прочете йероглифите, Хирам пребледня.

— О, богове! — прошепна той с треперещи устни. — Тя е загубена. След три дни ще трябва да стане жена на другиго. Сидон! Мога ли да се доверя на вашите нумидийци?

— На живот и смърт, господарю. Аз съм ги избирал — спокойно и самоуверено отвърна Сидон.

— Дори ако тръгна с тях против Картаген? По устните на Сидон пропълзя усмивка.

— Против търговците, които плащат със злато кръвта на убитите заради тях войници? Опитай, господарю, и ще видиш как се бият хора, но не за злато, а от обич. Но какво мислиш да правиш? Посвети ме в твоя план и ние може би ще успеем да похитим гордата патрицианка, на която си посветил сърцето си.

— Значи утре ще ме чака — прошепна Хирам, без да чува това, което му казваше Сидон. — Ще бъда последният подлец, ако не отида да я видя, да и кажа две думи … а после ако ще смърт …

— За кого говориш? — чу се тихо гласът на Фулвия. — За една картагенка, която ти обичаш? — болезнено попита пленницата.

Но преди Хирам да отговори, наблизо от брега насмешливо прозвучаха думите на някаква песен: — „Който вярва, той ще бъде жестоко излъган, който се смее, той ще плаче.“

— Фегор! — извика трепереща Фулвия. — Той е шпионин на Съвета на сто и четиримата! Загубени сме!

— Не още! — отвърна спокойно Хирам. — Тази змия трябва да бъде наказана, Сидон. Дай ми лъка и стрелите!

След минута във въздуха се чу характерното свистене на стрела, а след него вик на болка и яд.

— Улучих! — каза Хирам. — Сидон, иди и го довърши. Но Сидон скоро се върна и каза, че Фегор е изчезнал вдън земя.

— Кой е този Фегор? — обърна се Хирам към Фулвия. — Изглежда го познаваш добре.

— По-опасен човек от него няма в цял Картаген. Често идваше в дома на началника на войските, Рамби, при чиято жена бях робиня. Там ме видя и ми предложи да му стана жена. Но тогава аз си мислех за моята родина, за това как някога те спасих и … и че пак ще те видя.

— Стига, стига — ласкаво я прекъсна Хирам, — ти си уморена, иди си почини.

Фулвия се подчини и с тъжна въздишка напусна палубата.

— Утре вечер отиваме при Офит, Сидон — каза Хирам, когато остана сам.