"Последните дни на Картаген" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

IV. СЪДБОНОСНАТА СРЕЩА

Свиждането на Хирам с Офит съвсем не беше лесно. Да влезе през централната врата на къщата беше немислимо, защото там имаше цяла рота войници и слуги. Но това не беше пречка за стария другар на Анибал и той почна да търси някой друг вход. Изведнъж една стълба, закачена за прозореца и провесена надолу, привлече вниманието му.

След няколко минути Хирам, последван от Сидон, се намери пред любимата робиня на Офит.

— Господарката ви чака! — каза кратко тя, като се обърна към Хирам. Той я последва в покоите на красивата картагенка.

В този миг в главата на Хирам се въртеше само мисълта за предстоящата среща. Беше изчезнал споменът за двегодишната разлъка, мъките и лишенията. Всичко се изпари за миг, когато видя любимото лице, чу нейния ласкав глас и се докосна до треперещата й ръка. Трябваше им безкрайно много време да бъдат заедно. Техните въпроси и отговори се срещаха, а очите им говореха един другиму: „Обичам те! Без теб животът ми е мъка.“

Срещата трая само няколко минути. Застаналата встрани робиня дойде и съобщи, че Герман иде при Офит.

— Ще го изхвърля през прозореца — ядосано каза Хирам.

— Какво? — извика Офит. — Недей забравя, че той ме прибра, когато останах безпомощно сираче, и че досега ми е бил като баща…

— Но той иска да те даде другиму. Той иска да станеш жена на Теоур!

— Не! Това няма да го бъде. Аз не обичам този Теоур. Обичам само теб и ще избягам, когато ми кажеш. Но имай предвид, че скоро заминавам с татко за вилата ни в Утике.

— За сватбените тържества? — със скръбна усмивка попита Хирам.

— Да. Но ще мога да отложа тръгването. И ако ти не дойдеш дотогава, то … аз ще умра.

— Ще дойда макар и мъртъв. Сбогом.

— Сбогом — с насълзени очи отвърна Офит.

Хирам излезе след робинята и заедно с чакащия го Сидон слязоха при останалите долу моряци.

— Слава на боговете! — каза единият от тях. — Бяхме започнали да се безпокоим и на два пъти подавахме тревожния сигнал.

— Защо? — попита Хирам.

— Забелязахме някакви сенки, които се криеха покрай стената, а после отидоха към началото на улицата. Май че бяха въоръжени.

— Нима страхливият Герман ни е устроил засада — с усмивка си помисли Хирам. — Нищо. Сега ще видим кои са. Хайде напред! — И той пришпори коня си. В същия миг една стрела изсвири покрай ухото му.

— Стойте! — отекна в тъмнината повелителен глас.

— Струва ми се, че сме обградени, господарю. Изходът до улицата е преграден със слон — обади се един от спътниците на Хирам.

— Назад! — заповяда веднага Хирам. Но отстъплението също беше невъзможно, защото зад тях отвсякъде излизаха въоръжени хора и безмълвно се нахвърляха върху Хирам и спътниците му. Стрелите запищяха из въздуха, но поради тъмнината нито една не стигна целта си.

— Помъчете се да ги задържите — каза Хирам на моряците си. — Действувайте с мечовете. А ние ще отидем при слона.

При тези думи Сидон слезе от коня си и като сянка се промъкна към ревящия на ъгъла слон. А Хирам, за да привлече вниманието върху себе си и за да не бъде открит помощникът му, смушка коня си и с вик се хвърли в същата посока.

— Път! Кой смее да спира мирните граждани? — високо извика той. — Път или сами ще си го проправим.

— Опитай! — отговори същият иронично-заповеден глас. — Да видим какво ще направи мечът ти срещу мен, бронзовата ризница на слона.

Хирам спря на няколко крачки от колоса, свърна пак наляво, после надясно, втурна се пак напред — изобщо привличаше вниманието на слона върху себе си и коня.

— Предай се! — извика някой в мъглата. — Заобиколен си и не можеш да се спасиш.

— На кого да се предам? — попита Хирам, като застана съвсем близо до слона, пазейки се от хобота и бивните му.

— Ние сме стражите на съвета.

В тоя миг Сидон, който незабелязан от никого се беше промъкнал до задните крака на слона, с един удар на острия си меч преряза едното му сухожилие. Животното нададе див рев и без да обръща внимание на седящите върху гърба му хора, се понесе като ураган към площада. След няколко крачки загуби равновесие и рухна тежко. Въздухът продължаваше да се оглася от пронизителните му викове. Падането бе така стремглаво, че хората от гърба му бяха отхвърлени със страшна сила.

— Пътят е свободен! — извика Сидон към сражаващите се нумидийци. Последните веднага обгърнаха конете си и препуснаха след отминалите напред Хирам и Сидон.

След минута от отряда нямаше и следа. В пристанището влязоха без никакви трудности. Сидон отведе конете на човека, от когото ги беше взел, и влезе в лодката при другарите си. Вълните бясно подхвърляха малката лодка, на няколко пъти водната пропаст ги зткрйваше в обятията си, но щастливата звезда и този път ги закриляше и всички се качиха на „имиолата“ здрави и доволни. Щом видя Хирам, Фулвия с радостен вик се хвърли към него.

— Ти си жив! — извика тя. — О! Благодаря на боговете. Значи той не те е предал.

— За кого говориш? — учудено запита Хирам. — Тук никой още не ме е познал.

— Ти мислиш така. Едващо изчезна, и на брега се яви Фегор.

— Е, и какво?

— Той извика: „Тирският изгнаник държи при себе си избягалата етруска. Нека се предадат и двамата.“ Това значи, че са те познали и че те грози опасност.

Хирам се замисли за малко и след това разказа всичко, което беше станало на брега.

— Герман е същият онзи човек, заради когото ти беше заточен, нали? — попита Фулвия.

— Да. Той беше забелязал, че аз и неговата осиновена дъщеря се обичаме. И понеже е член на Съвета на сто и четиримата, успя да ме заточи — тъжно отговори Хирам.

В този момент от брега някой извика: „Тирският търговец държи етруската. Знам това!“

— Фегор! — уплашено извика Фулвия.

— Спуснете лодката, Сидон! — каза Хирам на кормчията и моряците си.

— Остави ги на мен, Хирам! — прекъсна го Фулвия. — Аз ще му обещая, че ще стана негова жена и ти ще останеш свободен.

Но Хирам леко я отстрани и се спусна в лодката.

Фегор, който стоеше на брега и наблюдаваше с горящи и ненавистни очи гемията, не забеляза бързо плъзгащата се по вълните лодка. Той съзря Хирам едва когато последният му пресече пътя за отстъпление.

— Е, шпионино! — иронично каза той. — Този път няма да можеш да избягаш. Защитавай се или ще умреш.

Фегор се огледа бързо наоколо. Наистина беше невъзможно да се избяга. В краката му бясно и страшно се плискаха вълните, наблизо нямаше никой, а Хирам стоеше пред него неумолим и страшен.

— Въпреки че толкова вярно служиш на Съвета на сто и четиримата — продължи Хирам, — това няма да те спаси. Защитавай се и умри като мъж.

Фегор, отстъпил почти до самото море, извади най-после меча си; това беше от ония страшни оръжия, които имаха само иберийците.

Очите му горяха от ярост и злоба. Със светкавично движение той отметна от плещите си черния плащ и остана с лъскавото си въоръжение: на главата му имаше прекрасен шлем, а плещите, ръцете и гърдите му бяха покрити с красива ризница.

Мечовете се кръстосаха със зловещо кънтене.

Още от самото начало Фегор разбра, че противникът му е по-силен. С оръжието си той нямаше да може да се спаси. Затова прибягна до подлост: навел се мълниеносно, той загреба с шепа пясък и го хвърли в лицето на Хирам. Последният затвори очи и се дръпна назад. Фегор чакаше този момент и бързо побягна покрай брега. Но Хирам беше закрил очите си с ръце и видя бягството на подлеца. С няколко скока го настигна и тежкият му меч с все сила се стовари върху плещите на Фегор. Фегор се олюля и изпусна меча си, но намери сили да извика: „Чакай! Не ме убивай. Имам нещо да ти кажа.“

— Или искаш пак да се опиташ да избягаш? — иронично го попита Хирам.

— Няма къде да бягам — мрачно отговори шпионинът. — Остави ме да ти кажа няколко думи, пък после можеш да ме убиеш.

— Добре — съгласи се Хирам. — Да видим какво имаш да казваш.

— Най-напред исках да те попитам дали обичаш етруската?

— Защо искаш да знаеш това? Но добре, ще ти кажа: моето сърце отдавна и завинаги принадлежи на дъщерята на стария Герман.

— Защо тогава я спаси с риск за собствения си живот?

— Защото някога аз почти го бях загубил и тя ми го върна.

— Тогава можеш вече да ме убиеш. Но почакай още малко. Когато видиш Фулвия, кажи й да не се връща при майка си. Аз бях там и я чаках … и от яд убих майка й.

— Какво? — извика Хирам, като замахна с меча си. — Сега вече напълно заслужаваш смъртта си.

Но мечът му разсече само въздуха: отпочиналият Фегор с един скок се беше хвърлил във водата и мрачните вълни едната го скриха.

Хирам напразно го търси след това: не се виждаше нищо друго освен издигащите се бели гребени на тъмните вълни.

„Ако е потънал — мислеше си той, докато се качваше в лодката, — то и моята тайна е погребана и аз няма защо да се боя от Картаген. — А за Фулвия. Бедното дете! Как ще и кажа, че този подлец е убил майка и?“

На ранина към гемията пак почнаха да прииждат търговци: сделките вървяха бързо и върху палубата не остана почти нищо. Скоро обаче към кораба заплува една богато украсена лодка. В нея седеше чудно красива девойка. Като видя лодката, Хирам стана неспокоен и не чуваше дори онова, което го питаше застаналата до него Фулвия.

Излегналата се в лодката красавица беше Офит. Тя още отдолу бе видяла Хирам и девойката до него. Когато се качи горе, не издържа и попита ядно: „Нима тирските мореплаватели имат обичая да водят със себе си жени?“

Хирам с усмивка й разказа коя е Фулвия и как е попаднала на кораба му. Разказът му не разсея подозренията на Офит. „И ти заради една робиня си изложил живота си на риск?“ — попита тя, вглеждайки се в лицето му.

— Мислех, че постъпвам добре — огорчен отвърна Хирам. — Робиня? Тя не беше такава, когато ме спаси.

Картагенката се усмихна виновно.

— Не бях права — каза тя. — Но ти знаеш, че когато някой обича, винаги се страхува да не му отнемат любимия човек. Доведи я при мен. Искам да я видя и ако ми хареса, а и ако ти нямаш нищо против, ще я взема при себе си.

— А ако я познаят?

— Какво от това? Кой ще се осмели да я открадне от дъщерята на Герман? — гордо попита Офит. — Ще я отведа с мен в Утике и после ти ще вземеш и двете ни.