"Фабиан (Историята на един моралист)" - читать интересную книгу автора (Кестнер Ерих)

Девета глава

Родителите на Лабуде обитаваха в Груневалд голям старогръцки храм. Собствено това не беше храм, а вила. И в същност те съвсем не обитаваха вилата. Майка му постоянно пътуваше и се застояваше най-вече на юг, в една курортна къщица край Лугано. Първо, край Лаго ди Лугано й харесваше повече, отколкото край Груневалдското езеро. И второ, бащата на Лабуде намираше, че крехкото здраве на неговата съпруга се нуждае от южен климат. Той много обичаше жена си, особено когато я нямаше. Чувствата му към нея се увеличаваха пропорционално на квадрата на разстоянието помежду им.

Той беше прочут адвокат. Тъй като клиентите му имаха много пари и много процеси, той също имаше много процеси и много пари. Но вълненията, свързани с неговата професия, която той обичаше, не му бяха достатъчни. И затова почти всяка нощ се заседаваше в игралните клубове. Спокойствието, изпълващо неговия дом, му бе крайно противно. А укорните очи на жена му го докарваха направо до отчаяние. Тъй като всеки от двамата се боеше, че може да срещне другия, и двамата се стараеха да избягват вилата колкото могат повече. А когато синът им Щефан искаше да види родителите си, принуждаваше се да ходи на приемите, устройвани от тях зиме. Тия приеми обаче от година на година му ставаха все по-противни и накрая той изобщо престана да ги посещава. Ето защо Щефан срещаше своите родители само по недоразумение.

Повечето от онова, което знаеше за баща си, Лабуде бе научил веднъж от една млада артистка. Това беше станало на някакъв маскен бал и тя му бе описала много подробно човека, който я издържал. Понякога лекомислените жени се опитват да печелят нови любовници, като се раздрънкват за интимните навици и обичаи на своите бивши обладатели. В течение на разговора се беше оказало, че става дума за съдебния съветник Лабуде, и Щефан бе побягнал презглава от празненството.

Фабиан не обичаше да отива в Груневалдската вила. Разточителството, характерно за такива къщи, му се струваше лишено от всякакъв смисъл. Той изобщо не можеше да си представи как би могъл някога човек сред подобен лукс да се освободи от чувството, че се намира само на гости. И независимо от всички други причини, според него дори само тази беше предостатъчна, за да изстинат един към друг родителите на Лабуде в такова едно жилище-музей.

— Ужасно — каза той на своя приятел, който бе седнал до писалището, — всеки път, когато идвам тук, очаквам, че вашият прислужник ще ми нахлузи на краката филцови пантофи и ще почне да ме развежда из някакъв замък. И ако ти би ми казал сега, че през време на битката при Фербелин великият курфюрст е яздил този стол, с готовност бих ти повярвал. Между другото, благодаря ти за парите.

Лабуде махна с ръка.

— Нали знаеш, че имам повече, отколкото ми са необходими. Да оставим това. Помолих те да дойдеш тук, защото искам да ти разкажа какво ми се случи в Хамбург.

Фабиан стана и се настани на кушетката. Сега той се намираше зад гърба на Лабуде и приятелят му не беше принуден да го гледа, докато говореше.

Двамата впериха погледи през прозореца, към зелените дървета и към червените покриви на вилите. Прозорецът беше отворен. Понякога долиташе някоя птичка, разхождаше се по перваза, поглеждаше, наклонила глава, в стаята и литваше обратно към градината. Чуваше се още как някой изравнява с гребло алеите, посипани с чакъл.

Лабуде гледаше втренчено клоните на най-близкото дърво.

— Расов ми писа, че ще говори в Хамбургската „голяма аудитория“ пред студенти от всякакви политически течения на тема „Традиция и социализъм“. И ми предложи да взема участие в дискусията и да изложа политическите си планове или в рамките на разискванията, или като съдокладчик. Заминах. Докладът започна. Расов разказа на студентите за пътешествието си из Русия, за онова, което научил там, и за разговорите, които водил с руски хора на изкуството и учени. Представителите на социалистическото студентство постоянно го прекъсваха. След него говори един комунист и той на свой ред беше прекъсван от буржоазно настроените студенти. После дойде моят ред. Скицирах капиталистическото положение в Европа и настойчиво предложих буржоазната младеж да се радикализира, за да осуети гибелта на континента, която — пасивно или активно — се подготвя от всички страни. Тази младеж, казах аз, трябва да се подготви в най-близко време да поеме водачеството в политиката, индустрията, земевладението и търговията; бащите са изхабени и сега е наша задача да извършим реформи на континента: чрез международни споразумения, чрез доброволно намаляване на частните печалби, чрез ограничаване на капитализма и на техниката в разумните им размери, чрез увеличаване на социалните придобивки, чрез културно задълбочаване на възпитанието и обучението в училищата. Казах, че този нов фронт, тая напречна връзка между класите е възможна, тъй като младежта, поне нейният елит, се отвращава от безграничния егоизъм и освен това е достатъчно разумна да предпочете известни ограничения пред неизбежното разпадане на цялата система. Щом като не може без класово господство, казах аз, тогава би трябвало да се решим то да бъде провеждано от класата на хора на нашата възраст. Докладът ми пожъна обичайния присмех у представителите на крайните групировки. Но когато Расов излезе с предложение да се учреди една радикалнобуржоазна инициативна група, това все пак беше посрещнато с одобрение. Групата се учреди. Нахвърлихме възвание, което ще се разпрати до всички университети в Европа. Расов, аз и неколцина други ще посетим германските университети, ще държим беседи и ще образуваме подобни групи. Надяваме се, че ще успеем да влезем в известно сътрудничество със студентите-социалисти. След като образуваме групи във всички университети, те ще почнат да влияят и върху други интелектуални сдружения. Работата е вече в ход. Не ти споменах за това вчера, защото достатъчно добре познавам твоето черногледство.

— Радвам се — каза Фабиан, — много се радвам, че сега най-сетне можеш да пристъпиш към осъществяването на плана си. Влезе ли вече във връзка с групата на независимите демократи? В Копенхаген е основан „Клуб Европа“, отбележи си. И не се ядосвай много на моите съмнения относно добродетелността на младежта. И не ми се сърди, загдето не вярвам, че разумът и силата ще тръгнат някога ръка за ръка. За съжаление в случая се касае за една антиномия. Убеден съм, че за човечеството — такова, каквото е — съществуват само две възможности. Или не сме доволни от съдбата си и се избиваме взаимно, за да подобрим своето положение, или пък, напротив, сме доволни и от себе си, и от света — което впрочем е само чисто теоретична постановка на въпроса — и тогава ще пукнем от скука. Крайният резултат е един и същ. Каква полза и от най-божествената система, докато човечеството се състои от свини? Но какво мисли за тия неща Леда?

— Тя не взе никакво становище по въпроса, понеже изобщо не присъствува.

— Но защо?

— Не знаеше, че съм в Хамбург.

Фабиан се изправи удивен, но след това мълчаливо зае отново мястото си.

Лабуде разпери ръце и здраво се хвана за краищата на писалището.

— Исках да изненадам Леда. Исках да я наблюдавам тайно. Защото бях почнал да се съмнявам. Когато двама души се виждат само по за два дни и една нощ в месеца, връзката помежду им по начало е подкопана. И ако едно такова положение продължи както при нас с години, то връзката най-накрая се разпада. Това не зависи толкова от качествата на партньорите, процесът настъпва по необходимост. Веднъж, преди месеци, ти загатнах, че Леда се е променила. Тя почна да се преструва. Манкираше. Посрещането на гарата, нежностите през време на разговора, страстта в леглото — всичко беше само театър.

Лабуде вдигна глава право нагоре. Говореше много тихо.

— Естествено, хората се отчуждават. Нямаш вече понятие за грижите на другия. Не познаваш хората, с които дружи той. Не виждаш, че се е променил, нито знаеш, защо се е променил. Писмата са безпредметни. Пътуваш, целуваш се с тоя човек, отивате на театър, питаш го за новини, прекарвате заедно една нощ и пак се разделяте. След четири седмици става същата глупост. Близост по календар, с часовник в ръка. Невъзможно. Тя е в Хамбург, аз — в Берлин. Географията слага кръст на любовта.

Фабиан извади цигара и драсна клечката толкова внимателно, сякаш се страхуваше, че може да причини болка на драскалото.

— През последните месеци изпитвах страх пред всяка от тия срещи. Идеше ми да разкъсам като маска лицето на Леда. Тя лъжеше. Но кого искаше да измами? Само мене, или и себе си? И тъй като — макар неколкократно да го поисках от нея с писма — тя отбягваше да даде обяснение, видях се принуден да сторя това, което направих. През нощта, когато основахме инициативната група, много скоро се разделих с Расов и останалите и се упътих към къщата, гдето живее Леда. Прозорците бяха тъмни. Може би тя вече спеше. Но мен не ми беше до логика. Чаках.

Гласът на Лабуде трепна. Той посегна към писалището, взе няколко молива и нервно ги запремята между дланите си. Тяхното сухо тракане придружаваше по-нататъшния му разказ.

— Улицата е широка и застроена само от едната страна. Другата граничи с цветни лехи, поляни, алеи и храсталаци, а отвъд тях е Алстер. Срещу къщата има пейка. Седнах там, изпуших безброй цигари и чаках. Щом някой се зададеше по улицата, мислех си: това ще е Леда. Тъй седях от дванадесет часа през нощта до три часа сутринта и във въображението ми се оформяха всевъзможни бурни разговори и грозни картини. А времето течеше. Малко след три по улицата сви такси и спря пред къщата. От него слезе едър, строен човек и плати на шофьора. После от колата изскочи жена, забърза към вратата, отключи, влезе в къщата, задържа вратата отворена, докато мъжът я настигна, и заключи отвътре. Колата отпътува обратно към града.

Лабуде бе станал. Захвърли моливите върху писалището, почна бързо да се разхожда напред-назад из стаята, спря в най-далечния ъгъл до самата стена. Вгледа се във фигурите на тапетите и прокара пръст по техните очертания.

— Жената беше Леда. Нейните прозорци светнаха. Видях как две сенки се движеха зад пердетата. После лампата в дневната угасна. След това светна в спалнята. Вратата на балкона беше полуотворена. От време на време чувах смеха на Леда. Нали си спомняш, тя се смее необичайно високо. Понякога настъпваше пълна тишина в къщата отсреща и долу на улицата при мен и тогава чувах само как тупти сърцето ми.

В този миг вратата шумно се отвори. Влезе съдебният съветник Лабуде, без шапка и връхно палто.

— Здравей, Щефан! — каза той, приближи се и подаде ръка на сина си. — Отдавна не сме се виждали, а? Пътешествувах няколко дни. Трябваше да си поотпочина. Ах, тия нерви, тия нерви! Тъкмо се връщам. Как вървят работите? Изглеждаш зле. Грижи? Да си чул нещо за докторската си работа? Не? Досадни типове. Писала ли е майка ти? Нека остане още няколко седмици. С право са го нарекли Парадизо11 това кътче. Добре й е на жената. Здравейте, господин Фабиан! Сериозни разговори, а? Има ли задгробен живот? Между нас казано, няма. Трябва да свършим всичко докрай още преди смъртта. Затънали сме до гуша в работа. Денем и нощем.

— Фриц, идвай най-после! — извика някакъв женски глас откъм стълбището.

Съдебният съветник сви рамене.

— Ето на! Малка певица, голям талант, никаква работа. Знае всички опери наизуст. Поомръзва малко с вечното си кряскане. Е, хайде довиждане! По-добре се забавлявайте, вместо да спасявате човечеството. Както казах, животът трябва да се изживее докрай още преди смъртта. На драго сърце съм на разположение за по-подробни сведения. Не бъди толкова сериозно, момчето ми!

Той се ръкува с двамата, излезе и затръшна вратата.

Макар и с известно закъснение, Лабуде запуши ушите си, пристъпи към писалището, помисли малко и продължи своя разказ:

— Към пет часа сутринта заваля. След шест дъждът престана. Небето се проясни и започна да се развиделява. В спалнята още светеше лампа. В утринната дрезгавина светлината й изглеждаше странна. В седем часа човекът напусна дома. Подсвиркваше си с уста, и след като излезе през вратата, погледна нагоре. Леда стоеше на балкона в японската си роба и махаше. Той също й махна и изпрати въздушна целувка — просто да плюеш. После тръгна надолу по улицата и продължи да си подсвирква. Аз наведох глава. Горе вратата на балкона се затвори.

Фабиан не знаеше какво да стори. Остана седнал на мястото си. Внезапно Лабуде вдигна ръка и удари с пестник по писалището.

— Тая кучка! — извика той.

Фабиан скочи от кушетката, но Лабуде махна с ръка и каза съвсем спокойно:

— Остави! Слушай по-нататък. По обяд й се обадих по телефона. Тя се зарадва, че пак съм дошъл да я видя. Защо не съм й писал? Ще мога ли да ида при нея в пет часа? От няколко седмици насам научните работници свършвали по-рано работа… Скитах из пристанищния квартал, докато стана пет. После отидох. Тя беше приготвила чай и сладкиши и ме посрещна нежно. Изпих чаша чай и говорих за най-обикновени неща. След това тя почна машинално да се съблича, сложи си пеньоара и се изтегна на кушетката. Тогава й подхвърлих какво би казала, ако скъсаме. Тя ме запита какво става а мен. Нали уж било твърдо решено, че щом взема доктората си, ще се оженим. Да не би да не я обичам вече? Заявих, че сега не става въпрос за това. И че поради все по-голямата отчужденост помежду ни, за която е виновна тя, раздялата ни изглежда разумна и препоръчителна.

Тя умело даде на пеньоара си възможност да се поизплъзне встрани, и с детински глас каза, че аз съм бил толкова студен. И че отчуждението, както очевидно личало от сегашното недвусмислено положение, се дължало повече на мен, отколкото на нея. Призна, че било трудно да се поддържа духовната връзка от разстояние като това между Хамбург и Берлин. А имало и други конфликти. Когато тя ме желаела, мен ме нямало, а пък когато съм бил там, любовта трябвало да се консумира като поднесен обяд, независимо от това, дали си гладен или не. Но след като сме се оженели, всичко щяло да стане по-иначе. Впрочем не бивало да се сърдя. Преди няколко седмици й се наложило да предприеме лекарска интервенция. Искала да роди децата ни като моя жена, не преди това. Не ми съобщила нищо за тази малка неприятност, за да не ме плаши. Но сега била съвсем в ред и трябвало най-сетне да седна до нея. Копнеела за мен.

„От кого беше детето, от което си се отървала?“ — запитах тогава аз.

Тя се надигна и обидено изкриви лице.

„И кой беше мъжът, който спа при теб тази нощ?“ — продължих да питам аз.

„Ти виждаш призраци — отвърна тя. — Ревнуваш и това е направо глупаво.“

Тогава й зашлевих една плесница и си тръгнах. Тя се втурна да ме гони по стълбите, чак до външната врата. Застана там с развяна роба, в шест часа следобед, и крещеше след мен да остана. Но аз избягах и отидох право на гарата.

Фабиан пристъпи зад Лабуде и сложи ръце върху раменете на приятеля си.

— Защо не ми каза това още вчера?

— Е, все ще се оправя — каза Лабуде. — Да ме лъже така!

— Но какво е можела да стори? Да ти каже истината?

— Не съм в състояние да мисля повече за това. Чувствувам се тъй, като че ли съм бил тежко болен.

— Ти още си болен — каза Фабиан. — Още я обичаш.

— Това е вярно — отвърна Лабуде. — Но вече съм успявал да се справя и с по-чепати типове от себе си.

— Но ако сега тя ти пише?

— Случаят е ликвидиран. Пет години съм живял на лъжлива почва, стига ми толкова. Още не съм ти казал най-лошото. Тя не ме обича и никога не ме е обичала! Едва сега, след като теглих чертата за сбор, сметката става ясна. Едва след като тя бе лежала до мен и най-хладнокръвно ме бе лъгала, можах да разбера миналите години. В пет минути ми стана ясно всичко… Към дело! — Лабуде побутна приятеля си към вратата. — А сега да вървим! Поканени сме у Рут Райтер. Ела! Имам да наваксвам сума нещо.

— Коя е тая Рут Райтер?

— Днес се запознах с нея. Има ателие и, ако може да се вярва на думите й, е скулпторка.

— Отдавна мечтаех да позирам — каза Фабиан и облече връхното си палто.