"Фабиан (Историята на един моралист)" - читать интересную книгу автора (Кестнер Ерих)

Дванадесета глава

На следната утрин Фабиан беше в кабинета си четвърт час преди започване на работа. Подсвиркваше с уста и преглеждаше бележките си във връзка с конкурса, който дирекцията очакваше от него.

Съобразно плана за този конкурс, фабриката трябваше да пусне в продажба на дребно сто хиляди много евтини кутии цигари в специална опаковка. Кутиите трябваше да бъдат номерирани и да съдържат цигари от шест различни сорта, без какъвто и да било знак, отпечатан върху тях. Клиентите трябваше да познаят по колко цигари от шестте известни марки на фирмата има в кутията. Всеки, който купеше една от евтините кутии, трябваше след това, ще не ще — ако иска да разреши задачата и да получи някоя от наградите — да купи освен нея и по една кутия от другите шест марки цигари. Така че, ако се намереха сто хиляди заинтересовани, автоматично щяха да се пласират още шестстотин хиляди други кутии, или общо седемстотин хиляди кутии. Пък и консумацията изобщо щеше да се увеличи, както ставаше винаги при умело рекламиране на стоката пред клиента. Фабиан почна да съставя калкулацията.

Тъкмо тогава се появи Фишер.

— Ха? — извика учудено той и любопитно надникна през рамото на колегата си.

— Проектът за конкурса — рече Фабиан.

Фишер облече сивата си сатенена дреха, която носеше по време на работа, и запита:

— Може ли след това да ви покажа моите двустишия?

— На драго сърце. Днес имам настроение за поезия.

В този миг на вратата се почука. В стаята се вмъкна куриерът Шнайдерайт — възстарата и вече треперлива „дясна ръка“ на предприятието — наречен още „откривателят на дюстабаните“. Намусено остави голям жълт плик на писалището на Фабиан и излезе. Писмото съдържаше документите на Фабиан, ордер до главната каса и кратко писмо със следното съдържание:

Подпис. Край.

В продължение на няколко минути Фабиан остана неподвижен. След това се изправи, облече се, пъхна писмото в джоба на палтото си и каза на Фишер:

— Довиждане. Желая ви всичко най-хубаво!

— Накъде хукнахте така?

— Току-що ме уволниха.

Фишер скочи от мястото си. Лицето му беше позеленяло.

— Не думайте! Ха, значи, аз и този път имах късмет!

— Вашата заплата е по-малка — рече Фабиан, — вие можете да останете.

Фишер пристъпи до уволнения си колега и му засвидетелствува своето съчувствие с влажната си ръка.

— Е, за щастие тази история май не ви вълнува много. Предприемчив момък сте вие, пък и нямате обесена на врата си жена.

Внезапно в стаята се появи директорът Брайткопф. Като видя, че Фишер не е сам, той се поколеба малко, но накрая все пак поздрави с „добро утро“.

— Добро утро, господин директоре — отвърна на поздрава му Фишер и се поклони два пъти.

Фабиан се престори, че не забелязва Брайткопф, обърна се към своя колега и каза:

— На писалищната ми маса е моят проект за конкурса. Завещавам ви го.

С тия думи Фабиан напусна своето работно място и получи от касата двеста и седемдесет марки. Преди да излезе на улицата се поспря на портата за минута-две. Покрай него шумно бръмчаха камиони. Някакъв пощенски раздавач припряно скочи от велосипеда си и се втурна в отсрещната сграда. Пред съседната къща беше издигнато скеле. По талпите имаше мазачи, които сваляха сивата, разкъртена мазилка. Редица пъстри фургони, натоварени с мебели, свиха тежко по пряката улица. Пощенският раздавач излезе, метна се бързо на колелото и отпраши. Фабиан стоеше до портата, бръкна в джоба си, за да провери дали парите са още там, и си помисли: „Какво ли ще стане сега с мен?“

А сетне, тъй като не му даваха възможност да работи, тръгна да се разхожда.

Скиташе из града без посока. По обед, понеже не беше гладен, изпи чаша кафе в един от ресторантите „Ашингер“ и пак тръгна по улиците, макар че от мъка му се искаше да се скрие сред някоя гъста гора. Но къде ти тук гъсти гори? Вървеше, вървеше и се мъчеше да изтърка мъката от подметките си. На улица „Бел Алианс“ позна къщата, в която беше живял в продължение на два семестъра като студент. Тя стоеше като някой стар познат, когото не си виждал отдавна и който смутено чака дали ще го поздравиш, или ще го отминеш.

Фабиан се изкачи по стълбището да провери дали старата вдовица на съдебния съветник още живее там. Но на вратата имаше чужда табелка. Заслиза обратно. Спомни си правилното похабено лице на старицата — тя беше напълно побеляла и личеше, че някога е била много хубава. През зимата, когато бе дошла инфлацията, Фабиан нямаше пари за топливо. Беше седял там горе загърнат в палтото си и беше работил над един реферат за нравствено-естетичната система на Шилер. Понякога в неделя старата дама го беше канила на обед и го бе запознавала със семейните произшествия сред широкия кръг на нейните многобройни познати. И тогава, и днес той си беше несретник — и имаше големи изгледи да си остане такъв. За него бедността се беше превърнала вече в лоша привичка, както за някои хора прегърбването или пък гризането на ноктите.

Снощи, преди да заспи, си беше помислил: „Може би все пак би трябвало да се посее шепа честолюбие в тоя град, гдето честолюбието толкова бързо дава плод. Може би човек все пак би трябвало да погледне малко по-сериозно на нещата и — сякаш всичко е наред — да подреди едно уютно тристайно жилище в тая разклатена постройка на света; може би е грях да обичаш живота и да нямаш сериозна връзка с него.“ Корнелия — жената научен кандидат — беше лежала до него и дори в съня си бе стискала ръката му. Посред нощ — разказа му тя на сутринта — се стреснала и се събудила. Защото той се надигнал в леглото и заявил енергично: „Ще накарам рекламите да заблестят!“ А след това се проснал пак и заспал.

Бавно се изкачи до голия, равен връх на Кройцберг и седна на една пейка, предоставена за публиката. На една табелка беше написано: „Граждани, пазете площите!“ Това крайно двусмислено изречение беше подписано от магистрата, магистратът сигурно знаеше какво върши.

Фабиан заоглежда огромното стъбло на едно дърво. Кората му бе набраздена от хиляди отвесни бръчки. Дори дърветата имаха грижи.

Покрай пейката минаха двама малки ученици. Единият, сложил ръце на гърба, запита възмутено:

— Трябва ли да се примирим с подобно нещо? Другият не бързаше много с отговора.

— Нищо не можеш да направиш срещу тази банда — каза най-сетне той.

По-нататъшният им разговор вече не можеше да се чуе.

Откъм другия край на площада се зададе някаква странна фигура: възрастен господин с бели мустаци и небрежно свит чадър. Вместо палто носеше зеленикава извехтяла пелерина, а върху главата му се виждаше сиво бомбе, което преди години навярно е било черно на цвят. Човекът с пелерината се насочи право към пейката, седна до Фабиан, като измърмори нещо за поздрав, прокашля се и почна да чертае с чадъра си окръжности в пясъка. Превърна една от тях в зъбчато колело, свърза с права линия центъра му с центъра на друго колело, усложняваше скицата с все повече криви и прави линии и накрая почна да пише встрани и отгоре формули; пресмяташе, задраскваше, пресмяташе пак, подчерта два пъти някаква цифра и запита:

— Разбирате ли нещо от машини?

— Съжалявам — каза Фабиан. — Ако някой ме помоли да пусна грамофона му, може да бъде сигурен, че той вече никога няма да функционира. Запалките, с които си послужа макар и веднъж, престават да палят. До ден-днешен смятам електрическия ток за течност — просто защото името му ме кара да мисля тъй. И решително никога няма да разбера как е възможно да сложиш в единия край на някаква металическа машина — пусната в действие с електричество — заклани волове, а от другия й край да измъкнеш накълцан бифтек в консервни кутии… Впрочем вашата пелерина ми напомня за времето, което прекарах като ученик в интерната. Всяка неделя сутрин отивахме под строй с такива пелерини и със зелени фуражки на литургия в църквата „Мартин Лутер“. По време на проповедта всички спяхме — с изключение на онзи, който трябваше да събуди останалите, когато органистът дадеше тон за хорала или възпитателят от интерната се качеше на амвона.

Фабиан погледна пак пелерината на човека, седнал до него, и почувствува как тази дреха буди тревожни спомени от миналото му. Пред неговите очи изпъкна бледият, дебел директор на училището — спомни си го как всяка сутрин при започване на молитвата, преди да седне и да разтвори книгата с църковните химни, леко подвиваше коляно. И видя самия себе си как вечер се промъква крадешком през портата на интерната, а после по тъмните улици, покрай казармите, през плаца за обучение; как тича бързо нагоре по стълбището на сградата с наемни жилища и натиска звънеца. И чу треперещия глас на майка си иззад вратата: „Кой е?“ Чу се и как вика задъхано: „Аз съм, мамо! Исках само да видя дали днес ти е по-добре.“

Старецът драска с края на своя небрежно свит чадър по пясъка дотогава, докато изтри всички изчисления.

— Може би ще ме разберете тъкмо защото не разбирате нищо от машини — каза той. — Аз съм един от тъй наречените изобретатели, почетен член на пет академии на науките. Техниката дължи на мен значителен напредък в различни насоки. Аз помогнах на текстилната индустрия да произвежда дневно пет пъти повече платове, отколкото по-рано. Много хора спечелиха пари от моите машини, спечелих дори и аз.

Старият господин се закашля и подръпна нервно брадичката си.

— Изнамирах мирни машини и не забелязвах, че в същност те са оръдия. Постоянният капитал непрестанно нарастваше, производителността на фабриките се увеличаваше, но едно нещо намаляваше, господине: броят на работниците, заети в производството. Моите машини бяха оръдия, които изхвърляха от строя цели работнически армии. С тях съществуванието на стотици хиляди хора се разбиваше на пух и прах. Когато бях в Манчестър, видях как конната полиция налетя върху изхвърлените от работа. Удряха ги по главите със саби. Едно малко момиченце беше отъпкано от кон. И за това бях виновен аз.

Старецът тикна шапката си към тила и се изкашля.

— Когато се върнах оттам, семейството ми ме постави под попечителство. Не им се хареса, дето почнах наляво и надясно да раздавам пари и дето заявих, че не искам да имам вече нищо общо с машини. И тогава се махнах. Те разполагат с достатъчно средства, живеят в къщата ми край Щарнбергското езеро, а аз от половин година насам съм изчезнал. Миналата седмица четох във вестника, че дъщеря ми родила момче. Така че сега аз съм вече дядо, а скитам из Берлин като някой нехранимайко.

— Старостта не предпазва от благоразумие — каза Фабиан. — За съжаление не всички изобретатели са толкова сантиментални.

— Мислех да ида в Русия и да се поставя на разположение там. Но нататък човек не може да замине без паспорт. А пък научат ли името ми, веднага ще ме пипнат. Във вътрешния ми джоб се намират скиците и изчисленията за едно устройство на тъкачни станове, пред което всички досегашни текстилни машини бледнеят. В закърпения ми джоб има милиони. Аз обаче предпочитам да умра от глад.

Старецът гордо се тупна в гърдите и пак се закашля.

— Довечера ще преспя на „Йоркщрасе“ 93 — продължи той. — Ще вляза в сградата малко преди да заключат външната врата. Ако портиерът ме попита кого търся, ще кажа, че отивам на гости у семейство Грюнберг. Те живеят на четвъртия етаж. Човекът е старши раздавач в пощата. Ще се кача по стълбището, ще отмина жилището на семейство Грюнберг и ще ида на тавана. Там ще седна на стълбата. Понякога вратата на тавана е отворена. А се случва дори в някой ъгъл да има захвърлен и стар дюшек. На сутринта рано-рано ще изчезна.

— Откъде познавате семейство Грюнберг?

— От адресната книга — отвърна изобретателят. — Нали все пак трябва да назова някои от обитателите на дома, ако портиерът запита кого търся. Често пъти още на следната утрин лъжата излиза наяве. Но хилядолетното правило да се става на крака пред побелелите глави и да се уважават старците е пуснало своите корени чак до портиерското съсловие. Освен това аз всекидневно сменям адреса си. През зимата преподавах физика в едно частно училище. Но за съжаление лекциите ми се превърнаха в разяснителен курс срещу чудесата на техниката. Това не допадна нито на учениците, нито на директора на училището. Предпочетох едно тримесечие да стоя на топло в пощенските зали. Сега вече пощите не ми трябват. Топло е. Сега седя с часове по гарите и гледам хората, които заминават, пристигат или остават. Много забавно е. Седя там и се радвам, че живея.

Фабиан написа на листа адреса си и го даде на стария човек.

— Запазете добре тази бележка. И ако някога някой портиер ви попречи да стигнете до тавана, елате при мен. Можете да спите на моята кушетка.

Старецът прочете бележката и запита:

— А какво ще каже вашата хазайка?

Фабиан сви рамене.

— Заради кашлицата ми не бива да се безпокоите — каза старецът. — Нощем, когато седя по тъмните стълбища, изобщо не кашлям. Сдържам се, за да не уплаша живеещите в дома. Странен начин на съществувание, нали? Когато почнах на времето, бях бедняк, след това — състоятелен човек; сега пак съм беден дявол, но няма значение. Човек трябва да знае и две, и двеста. Дали слънцето ме огрява на терасата ми в Леони, или пък тук, на Кройцберг — това е съвършено безразлично както за мен, тъй и за слънцето.

Старият човек се изкашля и протегна крака пред себе си. Фабиан стана и каза, че трябвало да продължи пътя си.

— Какъв сте в същност по професия? — запита изобретателят.

— Безработен — отвърна Фабиан и закрачи по алеята, която щеше да го върне пак по улиците на Берлин.

Когато привечер влезе в жилището си, залитайки от умора след дългото скитане, той смяташе веднага да иде при Корнелия и да й разкаже какво нещастие го е сполетяло. Самата представа за сцената, която щеше да последва, го вълнуваше дълбоко. А може би просто беше гладен.

Но госпожа Холфелд осуети намерението му. Тя стоеше в коридора и с ненужна, но характерна за нея тайнственост му прошепна, че е дошъл Лабуде.

Лабуде седеше в стаята на Фабиан и очевидно имаше главоболие. Дошъл бил да се извини, загдето снощи напуснал масата и заведението, без да се обади. Фактически беше дошъл за нещо съвсем друго. Искаше да разбере какво мисли Фабиан за историята със Селоу.

Лабуде бе нравствен човек и все още имаше амбицията да пише биографията си направо на чисто — без всякакви черновки и грешки. Като дете той никога не беше драскал по попивателната хартия. Чувството му за нравственост беше последица от неговата привързаност към реда. Разочарованието в Хамбург бе разтърсило из основи стройната система на личния му живот, а чрез нея и неговата нравственост. Духовният му часов график бе нарушен. Съборени бяха устоите на характера му. И сега той, който толкова обичаше целите и толкова се нуждаеше от тях, идваше за съвет при Фабиан, при специалиста по безплановостта. Надяваше се да разбере от него как може човек да бъде разтърсван от безпокойство и въпреки това да запази спокойствие.

— Зле изглеждаш — каза Фабиан.

— Цяла нощ не съм мигнал — призна приятелят му. — Тази Селоу е меланхолична и простовата — двете неща наведнъж. Тя е в състояние да седи с часове на дивана и да си мърмори под носа най-различни мръсотии — също като че ли чете молитва. Просто не е за слушане. А пък се налива с алкохол в такива количества, че ти стига да гледаш, и се напиваш. После се сеща изведнъж, че и аз съм там, и тогава човек би трябвало да се застрахова срещу градушка.

Фабиан не прекъсна приятеля си — остави го да говори. И понеже не се учуди от нищо, което чу, събеседникът му малко по малко се успокои.

— Утре заминавам за два дни във Франкфурт — разправи още Лабуде, преди да си тръгне. — Ще дойде и Расов, смятаме да основем там инициативна група. През това време момичето ще остане в жилище номер две. През последните месеци й е вървяло отвратително. Нека си поотспи малко. Довиждане, Якоб.

И Лабуде си отиде.

Фабиан влезе в стаята на Корнелия. Какво ли щеше да каже тя за уволнението му? Там обаче седеше скулпторката Рут Райтер, изглеждаше измъчена, никак не се изненада, че го вижда тук и му разказа накратко онова, което бе разправила вече с пълни подробности на Батенберг: дребничката Кулп била откарана с линейка в болницата. Оказало се, че има и вътрешни наранявания. А пък кандидатът за смърт, Вилхелми с дървения крак от снощи лежал в ателието, не можел да си поеме дъх, пъшкал, пухтял и усилено си чакал смъртта.

Корнелия беше измъкнала от куфара си няколко чаши, чинии и прибори, беше набавила и нещо за ядене и бе подредила хубаво масата. Имаше дори бяла покривка и букет цветя.

Райтер каза, че вече си тръгва. Само да не забравела: не знае ли някой къде живее младият Лабуде? Ясно беше, че е дошла само за това. Надявала се да научи от съученичката си адреса на Фабиан, а чрез Фабиан — къде е жилището на Лабуде, тъй като прислужниците от Груневалдската вила не могли да й дадат никакви сведения.

— Зная къде живее — каза Фабиан. — Освен това до преди няколко минути той беше оттатък, в моята стая. Но съм обещал да не казвам никому адреса.

— Тук ли беше? — извика скулпторката. — Довиждане!

И побягна.

Корнелия целуна Фабиан и го притегли към масата, за да се възхити на приготовленията и за вечеря.

— Харесва ли ти? — запита тя.

— Великолепно! Много хубаво. Впрочем, моля ти се, бъди така любезна и ми казвай винаги, когато трябва да се възхитя от нещо. С нова рокля ли си тази вечер? Виждал ли съм вече тия обици? Беше ли и вчера косата ти на път по средата? Обикновено не забелязвам каквото ми харесва. Трябва чисто и просто да ми навреш носа в него.

— Ти целият си бил изтъкан от пороци! — извика Корнелия. — Поотделно бих могла да мразя всеки от твоите пороци, но като цяло ги обичам.

Докато вечеряха, тя му каза, че от утре щяла да постъпи на работа. Днес я представили на цял куп колеги — драматурзи, продуценти и директори; и описа необикновената, просторна сграда, пълна до покрива с важни господа, които тичали от съвещание на съвещание и пречели — всякак — на развитието на звуковия филм. Фабиан отложи своето съобщение за по-късно.

Когато привършиха вечерята, тя остави настрана една чиния с два сандвича и каза усмихнато:

— Неприкосновен запас.

— Изчервяваш се! — извика той.

Тя кимна.

— Значи, все пак понякога забелязваш, когато има нещо за възхищение.

Той й предложи да се поразходят малко. Корнелия се облече. Междувременно Фабиан размишляваше как да й съобщи за уволнението си. Но разходката се осуети.

Когато спряха пред входа на къщата, чуха зад себе си покашляне и някакъв непознат господин ги поздрави с „добър вечер“. Беше изобретателят с пелерината.

— Откак ми описахте кушетката си, изгубих за тази вечер всякаква охота към каквито и да било стълбища и тавани — обясни той. — Заобиколих отдалече „Йоркщрасе“ и пристигнах тук. В същност съвестно ми е, че ви безпокоя, нали в края на краищата и вие сте безработен.

— Безработен? — запита Корнелия. — Вярно ли е това?

Старият господин започна многословно да се извинява. Мислел, че младата дама знае.

— Уволниха ме тая заран — каза Фабиан и пусна ръката на Корнелия. — На сбогуване тикнаха в ръката ми двеста и седемдесет марки. След като предплатя наема си, ще ни останат още сто и деветдесет. Ако ми го беше казал някой вчера, щях да му се изсмея.

След като настаниха стареца на кушетката и сложиха до нея настолната лампа, тъй като той искаше да прави изчисления по тайната си машина, двамата му пожелаха „лека нощ“ и отидоха в стаята на Корнелия. Фабиан се върна още веднъж и донесе на госта си няколко сандвича.

— Обещавам ви да не кашлям — прошепна старецът.

— Тук кашлянето е разрешено. Вашият съсед по стая си позволява далеч по-шумни удоволствия, без хазайката ни, госпожа Холфелд — която впрочем по-рано не е била принудена да се занимава с тоя занаят — да падне от ужас от леглото си. Само не зная още как ще уредим въпроса утре сутринта. Хазайката смята своите мебели за очарователни и сериозно ще се разгневи, ако разбере, че някакъв непознат се е установил за цяла нощ на кушетката й. А сега, приятен сън! Утре ще ви събудя рано. Дотогава все ще ми хрумне нещо.

— Лека нощ, млади приятелю — рече старецът и извади от джоба си своите ценни книжа. — И предайте поздрави от мен на госпожица годеницата си.

Корнелия изглеждаше толкова щастлива, че Фабиан се учуди. Само след един час тя се зае да унищожава неприкосновения запас.

— Ах, колко хубав е животът! — рече тя. — Впрочем, какво мислиш за верността?

— Първо преглътни големия залък и после казвай такива големи думи!

Той седеше до нея, беше обгърнал коляното си с ръка и гледаше към проснатото момиче.

— Сега ми се струва, че само чакам случай да засвидетелствувам верността си, а пък до вчера смятах, че вече не съм годен за такова нещо.

— Та това е истинско обяснение в любов — рече тя тихо.

— Ако се разревеш сега, ще те натупам! — каза той.

Тя се изтърколи от леглото и застана пред Фабиан.

Усмихна му се през сълзи.

— Аз рева — промълви тя. — Хайде, изпълни и ти обещанието си.

И се наведе. Той я притегли към себе си.

— Мили, мили! — каза Корнелия. — Не се безпокой за нищичко!