"Фабиан (Историята на един моралист)" - читать интересную книгу автора (Кестнер Ерих)

Осемнадесета глава

— Излъгах те — каза на следната утрин жената. — Аз изобщо не ходя на работа. И жилището е мое. И ние с тебе сме съвсем сами. Ела в кухнята.

Наля кафе, намаза филийки с масло, потупа го нежно по бузата, развърза престилката си и седна до него край кухненската маса.

— Услажда ли ти се? — запита го тя, при все че той не ядеше. — Блед си ми, миличък. Но в това няма нищо чудно. Хайде, хапни си сега хубавичко.

Сложи глава на рамото му и издаде напред устни като гимназистка.

— Ти се боеше, че може да ти открадна кушетката, така ли? — запита Фабиан. — А защо в спалнята ти има две легла?

— Омъжена съм — каза тя. — Мъжът ми е търговски представител на една трикотажна фирма. В момента е в Ренания. След това ще ходи във Вюртемберг. Ще пътува най-малко още десет дни. Искаш ли да останеш дотогава?

Той почна да пие кафето си и не отговори.

— Но аз се нуждая от някого — заяви буйно тя, сякаш й бяха възразили. — Него го няма никога тук. Стой тия десет дни при мене. Настани се удобно. Аз готвя добре. Имам и пари. Какво искаш да ядем днес за обед?

Тя почна да шета и от време на време поглеждаше страхливо към него.

— Обичаш ли телешки дроб с пържени картофи? Защо не отговаряш нищо?

— Имате ли телефон? — запита той.

Тя му каза, че може да се обади от месарницата на Рариш и го запита дали иска да донесе четвърт кило пресен телешки дроб без жили. После му даде пари, отвори предпазливо вратата на антрето и тъй като по стълбите нямаше никой, пусна го да излезе.

— Четвърт кило пресен телешки дроб, но без жили — каза той в месарницата.

После, докато му приготвяха поръчката, потърси по телефона Захариас. Телефонът беше омазнен.

— Не — заяви Захариас, — нищо не ми е хрумнало още. Но не губя надежда, смешно би било, ако се отчаем, нали, драги. Знаете ли какво, наминете утре пак насам. Понякога тия работи стават бързо. В най-лошия случай ще си побъбрим малко. Съгласен ли сте? Довиждане.

Фабиан взе телешкия дроб. Хартията бе окървавена. Плати и тръгна обратно, като носеше внимателно пакета. Съседката лъскаше дръжката на вратата и това го принуди да се изкачи до четвъртия етаж. След няколко минути слезе пак. Жената, с която беше прекарал нощта, му отвори още преди да бе позвънил и го притегли бързо вътре.

— Слава богу! — прошепна тя. — Мислех си вече, че оная клюкарка ще ни пипне. Седни в дневната, мили. Искаш ли да прегледаш вестника? В това време аз ще разтребя.

Той остави на масата парите, които му беше върнал месарят, седна в дневната и зачете вестника. Чу, че жената пееше. След известно време тя му донесе цигари и вишновка и погледна над рамото му.

— В един часа ще ядем — каза тя. — Дано да се чувствуваш удобно.

После пак изчезна оттатък и продължи да пее. Той зачете полицейското съобщение за размириците по „Райникендорферщрасе“. Старшията, когото бяха намушкали с нож, умрял в болницата. Трима от демонстрантите били тежко ранени. Неколцина други били арестувани. Редакцията пишеше за безотговорните елементи, които непрестанно се опитвали да подбуждат към бунт безработните, както и за важната задача на полицейските органи. Бюджетът на полицията не бивало да се намалява, при все че известни среди постоянно се опитвали да внушават това. Вестникът пишеше, че събития като вчерашните очевидно показвали колко необходимо било да се мисли и да се действува профилактично.

Фабиан огледа малката стая. Навсякъде по мебелите, където имаше възможност за това, се виждаха сложни завъртулки. На красивия шкаф имаше три класьора за писма. Върху масата блестеше пъстра стъклена талерка, перчеше се горделиво и съдържаше картички с изгледи. Фабиан взе най-горната картичка. На нея се виждаше Кьолнската катедрала и това го накара да си спомни за своя плакат за цигари.

„Мила Муки — прочете той, — добре ли си, стигат ли ти парите? Успях да получа много хубави поръчки, утре продължавам за Дюселдорф. Поздрави и целувки. Курт.“

Остави картичката и изпи чаша вишновка.

На обед, за да не развали настроението на Муки, изяде всичко, което му беше сипала. Тя се зарадва тъй, сякаш някое куче беше изблизало до дъно копанката си. След това имаше кафе.

— Нищичко ли няма да ми разкажеш за себе си, мили? — запита го тя.

— Не — каза той и отиде в дневната.

Жената тутакси го последва. Фабиан бе застанал до прозореца.

— Ела на кушетката — каза тя. — Може да те видят отвън. И не се сърди.

Той седна на кушетката. Тя донесе кафето и седна до Фабиан.

Към три часа той си тръгна.

— Ще дойдеш ли пак? — Беше застанала пред него, оправяше роклята и чорапите си и го гледаше умолително. — Закълни се, че ще дойдеш.

— Навярно ще дойда — каза той. — Не мога да обещая.

— Ще те чакам за вечеря — заяви жената, сетне отвори входната врата.

— Бързо! — прошепна му тя. — Въздухът е чист!

Фабиан се спусна надолу по стълбата. „Въздухът е чист!“ — помисли си той и изпита отвращение от къщата, която напускаше. Отиде с трамвай до големия звездовиден площад, прекоси парка „Тиргартен“ до Бранденбургската врата, поскита безцелно из него; рододендрите цъфтяха. Озова се в „Алеята на победите“. Династията на Хохенцолерните и скулпторът Бегас изглеждаха несъкрушими.

Стигнал до кафене „Шотенхамл“, Фабиан направи кръгом. Какво толкова имаше да говорят? Късно беше вече за разговори. Продължи по-нататък, излезе на улица „Потсдам“, спря нерешително на Потсдамския площад, тръгна нагоре по улица „Белвю“ и се озова отново пред кафенето. И този път вече влезе. Корнелия седеше там, сякаш го чакаше от години, и леко му махна с ръка.

Фабиан седна. Корнелия хвана ръката му.

— Не вярвах, че ще дойдеш — каза му плахо тя.

Той мълчеше и гледаше встрани от нея.

— Не постъпих добре, нали? — прошепна Корнелия и сведе глава.

В кафето й капнаха сълзи. Тя тикна чашата настрана и избърса очите си.

Фабиан отмести поглед от масата. Стените между двете стълби, които водеха с барокови завъртулки към горния етаж, бяха населени с множество пъстри папагали и колибри. Птиците бяха от стъкло. Бяха накацали върху стъклени лиани и клони и чакаха вечерта и нейните лампи, за да заблести, чупливата джунгла, сред която се намираха.

Корнелия прошепна:

— Защо не ме поглеждаш?

Сетне притисна носната кърпичка до устата си. Риданието й звучеше тъй, сякаш нейде далече хлипа отчаяно дете. Заведението беше празно. Посетителите седяха отвън, под големи червени чадъри. Наблизо имаше само един келнер.

Фабиан се вгледа в лицето на Корнелия. Очите й трепкаха от вълнение.

— Кажи най-сетне една дума — проговори пресипнало тя.

Устата му бе пресъхнала. Гърлото му се беше свило. С усилие успя да преглътне.

— Кажи една дума — повтори съвсем тихо тя и сключи ръце върху покривката на масата, между никеловите прибори. — Какво ще стане от мен? — прошепна тя, сякаш говореше на себе си и той вече не беше при нея. — Какво ли ще стане от мен?

— Една нещастна жена, на която й върви отлично — каза той прекалено високо. — Нима това те изненадва? Нима не си дошла тъкмо с тая цел в Берлин? Тук се прави размяна. Който иска да получи, трябва да даде — каквото има.

Почака малко, но Корнелия мълчеше. Тя извади пудриерата от чантата си, но я остави неразтворена. Той отново се бе овладял. Чувството му, което лесно се поддаваше на умора, се уталожи и отстъпи пред напора да постави нещата в ред. Почна да гледа на станалото като на непоносимо разхвърляна стая и се залови да разтребва — хладнокръвно и с дребнава педантичност.

— Ти дойде тук с намерения, които се осъществиха по-бързо, отколкото можеше да се очаква. Намери един влиятелен човек, който те финансира. Той не само те финансира, а ти създава и възможности да напреднеш в работата. Не се съмнявам, че ще имаш успех. А и той ще си получи обратно парите, които, тъй да се каже, е вложил в теб. По този начин и самата ти ще спечелиш пари, така че един ден ще можеш да кажеш: „Уважаеми господине, сега сме квит.“

Фабиан се смая. Уплаши се от самия себе си и помисли: „Оставаше само да произнеса и препинателните знаци“.

Корнелия го гледаше тъй, сякаш го виждаше за пръв път. После разтвори пудриерата, взря се в малкото, кръгло огледалце и прокара по разплаканото си, детински учудено лице бялото пухче. Кимна му, че може да продължи.

— Какво ще стане после — каза той, — какво ще стане, след като няма да имаш вече нужда от Макарт, не може да се каже отсега, пък и не подлежи на разискване. Ти ще работиш, а когато една жена работи, почти не й остава време за друго. Успехът ще бъде все по-голям, амбицията ще расте; колкото по-високо се качва човек, толкова по-голяма е и опасността от падане. Навярно той не ще бъде единственият. Винаги се намира по някой мъж, който препречва пътя на жената и с когото тя трябва да легне, ако иска да го прескочи. Ще свикнеш с това, ти вече се справи с вчерашния прецедент.

„Аз вече плаках, а той продължава да сипе удари върху мен“ — помисли си смаяна тя.

— Но аз не смятам да говоря за бъдещето — каза Фабиан и направи с ръка движение, сякаш се мъчи да задуши мислите си. — Остава да се обсъди само миналото. Вчера, когато си отиде, ти не ме попита. Защо те интересува отговорът ми сега? Знаеше, че ми пречиш. Знаеше, че искам да се отърва от тебе. Знаеше, че горя от желание да имам любовница, която да печели в чужди легла парите, с които аз не разполагам. Ако във всичко това ти беше права, това би значело, че аз съм негодник. А ако аз не съм негодник, значи всичко, което стори ти, е погрешно.

— Всичко беше погрешно — каза тя и стана. — Сбогом, Фабиан.

Той тръгна след нея твърде недоволен от себе си. Беше я засегнал, имаше право да го стори, но нима тази причина беше достатъчна? На улица „Тиргартен“ я настигна. Вървяха мълчаливо и всеки съжаляваше себе си и другия. Фабиан си помисли още: „Какво да й отговоря, ако ме запита сега: «Да се върна ли при теб?» В джоба ми има още петдесет и шест марки.“

— Толкова страшно беше вчера — каза внезапно тя. — Толкова отвратително беше! И какво ли ще стане, когато ти вече не ме обичаш? Тъкмо сега не биваше да имаме повече грижи, а ето че те станаха по-големи, отколкото преди. Какво ще правя сега, след като знам, че вече не искаш да ме видиш?

Той хвана ръката й.

— Преди всичко, съвземи се. Рецептата е стара, но помага. Вече си турила главата си в торбата — внимавай поне да не излезе, че е било напразно. И извинявай, че преди малко те обидих.

— Да, да. — Тя все още бе тъжна и при все това отново весела. — Може ли утре следобед да дойда при теб?

— Добре — рече той.

Тогава тя го прегърна посред улицата, целуна го, прошепна: „Благодаря ти!“ и побягна разплакана.

Той остана неподвижен на мястото си. Някакъв минувач извика:

— Щастливец!

Фабиан изтри устата си с длан и почувствува гадене. До какво ли се бяха докосвали междувременно устните на Корнелия? И нима имаше някаква полза от това, че тя беше измила зъбите си? Можеше ли отвращението му да се повлияе от хигиената?

Прекоси улицата и влезе в парка. Най-добрата грижа за чистотата на тялото бе нравствеността. Не беше достатъчно само да правиш гаргара с кислородна вода.

И едва тогава му хрумна къде бе прекарал миналата нощ самият той.

Не искаше да се връща на „Мюлерщрасе“. Но самата мисъл за собствената му стая, за любопитството на вдовицата Холфелд, за празната стая на Корнелия и за дългата самотна нощ, която го очакваше, докато Корнелия щеше да му изневерява за втори път, го тласна по улиците в северна посока, към „Мюлерщрасе“, към оная къща и при жената, която не искаше вече да вижда.

Тя засия. Горда беше, че се е върнал, радваше се, че го има отново до себе си.

— Тъй трябва — каза тя вместо поздрав. — Ела, сигурно си гладен!

Беше сложила масата в дневната.

— Иначе се храним в кухнята — рече му тя. — Но защо му е тогава на човек тристайно жилище?

Имаше салам, шунка и сирене. Внезапно тя остави вилицата и ножа, каза „Окус-фокус!“ и измъкна бутилка мозелско вино. Напълни чашите и се чукна с него.

— За нашето дете! — извика тя. — Дано да бъде като тебе.

Изпи чашата до дъно, наля си пак и очите й светнаха.

— Какво щастие, че те срещнах — възкликна тя и се обеси на шията му.

В този миг вън издрънчаха ключове. Откъм коридора се чуха стъпки. Вратата се отвори. В стаята влезе среден на ръст, набит мъж. Жената подскочи от мястото си. Неговото лице се навъси.

— Наздраве на всички присъствуващи! — каза той и пристъпи към жената.

Тя почна да се отдръпва заднешком, и преди той да беше успял да стигне до нея, бързо отвори вратата на спалнята, намери се с един скок вътре, затръшна вратата и сложи резето. Човекът извика:

— Има време да си видим после сметките и с тебе!

След това се извърна към Фабиан, който се бе изправил смутено, и каза:

— Моля, разположете се спокойно на мястото си. Аз съм съпругът.

Известно време седяха един срещу друг, без да проговорят нито дума. След това човекът взе в ръка шишето с мозелското вино, огледа етикета му от всички страни и си наля една чаша. Изпи я и каза:

— През тоя сезон влаковете са страшно претъпкани.

Фабиан кимна утвърдително.

— Но виното е добро. Услади ли ви се? — запита човекът.

— Не разбирам особено много от бели вина — заяви Фабиан и стана.

Мъжът тръгна след него.

— Отивате ли си вече? — запита той.

— Не бих искал да досаждам повече — отвърна Фабиан.

Внезапно търговският представител сграбчи с две ръце шията му и почна да го души. Фабиан го удари с пестник по зъбите. Човекът го пусна, седна и се хвана за бузата.

— Извинявайте много! — каза печално Фабиан.

Човекът махна с ръка, изплю в носната си кърпичка нещо червено и бе зает изцяло със себе си.

Фабиан напусна жилището. Къде да иде сега? Отправи се с трамвай към дома си.