"Фабиан (Историята на един моралист)" - читать интересную книгу автора (Кестнер Ерих)

Двадесета глава

Салфетката поддържаше лицето на Лабуде само привидно. То се изменяше. Скулите му изпъкнаха, сякаш плътта му се беше превърнала в гъста течност, която малко по малко се попиваше във вътрешността на тялото. Очите му бяха дълбоко хлътнали в почернелите орбити. Ноздрите му се свиваха и като че искаха да се затворят съвсем.

Фабиан се приведе напред и помисли: „Защо се променяш? Да не би с това да искаш да направиш по-лека раздялата ни? Бих искал да можеше да говориш; много неща щях да те питам тогава, драги приятелю. Добре ли ти е сега? Сега, след като умря, доволен ли си, че си мъртъв? Или пък съжаляваш за стореното? Иска ли ти се да върнеш невъзвратимото? На времето си въобразявах, че ако застана до трупа на някой човек, когото обичам, никога не ще мога да проумея, че той е мъртъв. Пък и как ли да разбереш, че някой не съществува, когато той лежи пред очите ти с вратовръзка и с яка, и със същия костюм, в който е бил жив преди малко? Тъй си мислех. Как да повярваш, че само защото е забравил да диша, някой се е превърнал в купчина месо, която след три дни небрежно ще заровят? Тъй мислех. Нима, ако стане това — казвах си аз, — няма да викнеш високо: «На помощ! Той се задушава!»

Трябва да ти кажа, Щефан, не разбирам вече опасенията си, че бих могъл да се усъмня в смъртта и в нейната сила. Мъртъв си ти, драги приятелю, и лежиш тук като някаква зле фиксирана фотография на самия себе си, която бързо жълтее. Ще хвърлят фотографията ти в пещ, наречена крематориум, и никой няма да вика за помощ, ще мълча и аз.“

Фабиан пристъпи към писалището и взе една цигара от жълтата дървена кутийка, която от години се намираше все на същото място. На стената бе окачена медна гравюра, портрет на Лесинг.

— Вие сте виновен за станалото — каза Фабиан на човека със старомодната перука и посочи към Лабуде.

Ала Готхолд Ефраим Лесинг се преструваше, че не вижда и не чува укора, който му отправяха сто и петдесет години след неговата смърт. Гледаше право пред себе си — сериозно и непоколебимо. Широкото му, селяшко лице не се изкриви в гримаса.

— Но да оставим тия неща — рече Фабиан, обърна гръб на портрета и седна пак до приятеля си.

— Ето, виждаш ли — заговори той на Лабуде, — това се казва човек на място! — и посочи с палец портрета зад себе си. — Той е хапел и се е борил, и е удрял с писалката около себе си тъй, сякаш пачето перо е било сабя. Него го е бивало да води борба, тебе — не. Той не е живял заради себе си, за него не е съществувало нищо лично, нищо не е искал за себе си. А когато в края на краищата все пак се сетил за собственото си „аз“ и пожелал от съдбата жена и дете, всичко се сгромолясало отгоре му и го затрупало. И тъй е било редно. Който иска да се постави на разположение на другите, трябва да остане чужд на самия себе си. Трябва да бъде като лекар, чиято чакалня ден и нощ е препълнена с хора, и на един от тия хора никога не идва редът и никога не се оплаква от нещо: самият той, лекарят. Щеше ли да можеш ти да живееш така?

Фабиан погали коляното на приятеля си и поклати глава.

— Желая ти щастие, защото си мъртъв. Ти бе добър човек, почтен момък, беше мой приятел; но не бе онова, което най-вече искаше да бъдеш. Характерът ти съществуваше само в твоите представи и когато тия представи се сринаха, остана само един пистолет и онова, което лежи сега на кушетката. Виждаш ли, скоро ще почне гигантска борба, най-напред за маслото върху хляба, а после за плюшената кушетка; едни ще искат да я задържат за себе си, други ще искат да я завладеят, и също като титаните ще си нанасят страшни плесници, и в края на краищата ще направят на парчета кушетката, та никой да не може да разполага с нея. И сред водачите на всяка от тия две страни ще има панаирджийски кресльовци, които ще измислят величави лозунги, и ще се опиват от собствения си рев. Между тях ще има може би дори двама-трима истински мъже. Но кажат ли два пъти подред истината, ще ги обесят. И излъжат ли два пъти подред, ще ги обесят. А теб нямаше дори да обесят, теб щяха да те убият с присмех. Ти не бе реформатор, не бе и революционер. Но не вземай това толкова присърце.

Лабуде лежеше и сякаш го слушаше. Но в същност само изглеждаше тъй. Фабиан се почувствува изнурен.

„Защо не се задоволяваше да намираш красотата в красивото? — помисли Фабиан. — Тогава несполуката с господин Лесинг не би те огорчила толкова. Тогава, вместо да лежиш тук, ти щеше да бъдеш в Париж. Тогава очите ти щяха да бъдат отворени и ти щастливо би гледал от Сакре-Кьор надолу към блесналите булеварди, над които въздухът кипи. Или пък двамата с теб щяхме да се разхождаме из Берлин. Дърветата са оцветени със съвсем свежи багри, синьото небе е обсипано със злато; девойките са по-апетитни от всякога и ако една от тях е отишла да прекара нощта при някой филмов директор, то човек може да си потърси друга, по-добра. Ех, моят стар изобретател — той обичаше живота! Не успях да ти разкажа дори как стоя в гардероба ми. С шапка на главата и с чадър в ръка, сякаш се боеше, че в гардероба може да завали дъжд.“

Фабиан едва ли беше спал много, когато се стресна. Чу гласове на улицата и пристъпи до прозореца. Пред входа спря лека кола, прислужникът излезе от къщата и отвори вратичката.

От колата слезе съдебният съветник и тикна пред очите на прислужника вестник. Старият човек кимна и посочи към прозореца, на който се беше облегнал Фабиан.

От колата понечи да излезе някаква жена, съдебният съветник грубо я блъсна обратно на мястото й. Колата потегли. Докато автомобилът я отнасяше, жената притисна лице в стъклото на прозорчето. Съдебният съветник влезе в къщата. Прислужникът го последва, угрижено протегнал ръце нагоре, за да може веднага да подкрепи съдебния съветник, ако стане нужда.

Фабиан излезе в коридора. Не искаше да присъствува, когато бащата щеше да види проснатия си син. Съдебният съветник се зададе по стълбите, държеше се здраво за парапета, а прислужникът продължаваше да го следва, протегнал ръце; но бащата на Лабуде не падна. Без да погледне Фабиан, той влезе в осветената стая. Прислужникът затвори вратата и сведе глава, за да чуе, дали няма да го повикат. Ала в стаята, както и преди, владееше тишина. Фабиан и старият прислужник стояха, никой не помръдваше от мястото си, не се поглеждаха и напрегнато се ослушваха. Готови да проявят съчувствие, те очакваха някакъв звук да изрази печал или нещо подобно. Но не чуваха нищо. Невъзможно бе да отгатнат какво става зад затворената врата.

Позвъни се. Прислужникът изчезна в стаята и веднага излезе пак в коридора.

— Господин съдебният съветник би желал да говори с вас.

Фабиан влезе.

Старият Лабуде седеше зад писалищната маса, опрял глава на дланта си. След известно време той се надигна, изправи се, за да поздрави приятеля на сина си и на устата му заигра принудена усмивка.

— Не съм податлив на трагични преживявания — рече той угнетено. — Малкото съчувствие, което моят егоизъм допуска, е добило фалшив блясък от множеството пледоарии, произнесени от мен, и изобщо от съдебната рутина. И тоя фалшив блясък отразява всичко друго, но не и искрено съчувствие.

Извърна се и впери поглед в сина си, сякаш искаше да се извини пред мъртвеца.

— Няма смисъл да се упрекваме — продължи той. — Не бях баща, който живее заради своя син. Аз съм един позастарял човек, жаден за наслади и лудо влюбен в живота. А животът съвсем не изгубва смисъла си чрез този факт.

Старият Лабуде посочи с протегната ръка към трупа:

— Той е знаел какво върши. И ако е смятал, че то е най-разумното, тогава другите няма защо да плачат.

— Тъкмо понеже говорите толкова трезво за станалото, би могло да се предположи, че се упреквате — каза Фабиан. — Няма причини да го правите. Явната причина за самоубийството на Щефан се намира извън нашата сфера.

— Какво знаете вие във връзка с това? Оставил ли е Щефан някакви писма? — запита съдебният съветник.

Фабиан премълча за писмото.

— Разбрахме това от една кратка бележка. Тайният съветник е отхвърлил хабилитационната работа на Щефан като незадоволителна.

— Не съм я чел. Все не стига време. Толкова ли беше лоша? — запита събеседникът му.

— Тя е един от най-добрите и най-оригинални трудове, които съм чел в областта на литературната история — отвърна Фабиан. — Ето я.

Той свали от лавицата копието от ръкописа и го остави на писалищната маса.

Съдебният съветник го попрелисти, след това позвъни, нареди да му донесат телефонния указател и затърси в него някакъв номер.

— Много е късно наистина — рече старият Лабуде и отиде до телефона, — но няма какво да се прави.

Получи връзка.

— Може ли да говоря с тайния съветник? — запита той. — Тогава повикайте на телефона уважаемата му госпожа. Да, дори ако вече спи. Обажда се съдебният съветник Лабуде.

Почака малко. После каза:

— Извинете за безпокойството! Чух, че съпругът ви бил на път. Във Ваймар ли? Тъй, на конгреса на шекспиролозите. Кога ще се върне? Тогава ще си позволя да го потърся утре в института. Не знаете ли случайно дали е прочел вече хабилитационната работа на сина ми?

Дълго време слуша; след това се сбогува, остави слушалката върху телефонната вилка, извърна се към Фабиан и запита:

— Можете ли да разберете нещо? Неотдавна, по време на ядене, тайният съветник споменал, че работата върху Лесинг била крайно интересна и че бил извънредно любопитен какви ще бъдат изводите, тоест заключението на работата… Изглежда, че за смъртта на Щефан все още не се знае нищо.

Фабиан възбудено скочи.

— Какво, значи той се е произнесъл за работата похвално? А нима може да се отхвърлят работи, заслужили похвала?

— Във всеки случай по-често се случва да приемат работи, намерени за лоши — отвърна съдебният съветник. — Бихте ли ме оставили сега сам? Аз ще стоя при момчето и ще прочета ръкописа му. Пет години е работил над него, нали?

Фабиан кимна и му подаде ръка.

— Ето я причината за смъртта му — каза старият Лабуде и посочи портрета на Лесинг.

Той свали картината от стената, огледа я и без каквото и да било видимо вълнение я строши върху писалището. След това позвъни. Дойде прислужникът.

— Измети тоя боклук и донеси лейкопласт! — нареди съдебният съветник.

Дясната му ръка бе окървавена.

Фабиан погледна още веднъж мъртвия си приятел. После излезе от стаята и остави двамата сами.

Твърде уморен бе, за да заспи, и твърде уморен, за да даде израз на мъката, която този ден бе струпал върху плещите му. Търговският представител от трикотажната фабрика се държеше за бузата. Жена му лежеше незадоволена в леглото си. Корнелия беше за втори път при Макарт. Сега тези събития изпъкваха пред Фабиан като живи картини, без трето измерение, нейде далеч, на хоризонта на неговата памет. Дори това, че Лабуде лежеше на кушетката в една вила извън града, го занимаваше в момента само като мисъл. Болката бе пламнала като кибритена клечка и беше изгаснала. Спомни си подобно състояние от детството си; дълго бе плакал тогава, защото болката му се беше струвала чудовищна и неизлечима; и резервоарът, отгдето изтичаше тая болка, беше пресъхнал. Чувството бе замряло, точно както беше замирал по-късно животът в пръстите на ръцете му след всяка от неговите сърдечни спазми. Той не бе в състояние да почувствува мъката, изпълнила цялото му същество, болката беше престанала да пари.

Фабиан тръгна по „Кьонигсалее“. Мина покрай дъба на Ратенау12. На дървото бяха окачени два венеца. Тук, на този завой беше убит един умен човек. „Ратенау трябваше да умре — му бе казал веднъж един националсоциалистически писател. — Трябваше да умре и виновно за смъртта му бе неговото престъпно самонадценяване. Ратенау беше евреин, а искаше да стане немски министър на външните работи. Представете си, че някой от колониалните негри се кандидатира във Франция за Ке д’Орсе — то би било също толкова нелепо.“

Политика и любов, честолюбие и приятелство, живот и смърт — нищо не можеше да го развълнува. Съвършено сам със себе си, той крачеше надолу по мрачната алея. На небето над „Лунапарк“ се издигна фойерверк и се спусна към земята на пъстри огнени снопове. Към средата на своя път сноповете се разпаднаха и изчезнаха безследно, нови ракети лумнаха с трясък във въздуха. Пред входа на парка бе окачена табела:

Фабиан седна в една бирария, непосредствено до подлеза на железопътната линия при Халензее. Разговорите на хората наоколо му се струваха напълно безсмислени. Малък, осветен цепелин, на който беше написано с големи светещи букви „Яжте шоколад ТРУМПФ“, прелетя над главите им в посока към града. Под моста префуча влак с блеснали прозорци. По улицата се нижеше дълга верига от автобуси и трамваи. На съседната маса някакъв мъж с тлъста шия, преляла над яката, разправяше вицове; жените, насядали около него, пищяха тъй, сякаш под полите им бяха полазили мишки.

„Какъв смисъл има всичко това?“ — помисли си той, бързо плати и си тръгна към къщи.

На масата имаше няколко писма. Бяха се върнали молбите му за постъпване на работа. Никъде нямаше свободно място, изказваха му съжаленията си „с почитание“.

Фабиан се изми. По-късно удивен установи, че седи неподвижно на кушетката, държи кърпата пред мокрото си лице и гледа втренчено килима под нейния долен край. Избърса се, хвърли кърпата, легна и заспа. През цялата нощ лампата в стаята му светеше.