"Пратеникът" - читать интересную книгу автора (Симон Ерик)

1. Хиперпространственият двигател

Плажът бавно се приближаваше. Дърветата стигаха до самата вода и преплетените им клони и въздушни корени образуваха сводести проходи и тунели, потънали в сумрак.

— Колко са големи дърветата — учуди се Солит, сочейки в далечината, и той видя, че е права: откъм града гората изглеждаше много по-малка.

— Разстоянието — отвърна гой и я прегърна през раменете, — от разстоянието е.

Малко преди да достигне стената от дървета, хидропланът се отдели от водата и се издигна рязко нагоре. Оставиха го над сушата и се спуснаха с антигравитационното му поле в гората.

Изведнъж отново се озоваха в хидроплана, на връщане към града, чиито двадесет светлосиви и охравожълти къщи с островърхи кули се врязваха в плитката вода на залива. Къщите изглеждаха неестествено ниски и сякаш отстъпваха пред хидроплана. В този момент той разбра, че стоят на едно място.

— Забравил си да поръчаш снабдителната ракета — напомни пилотът-робот, който беше също в хидроплана.

Сега пък Солит я нямаше Къде ли беше? Той скочи във водата и се затича към града — Солит трябваше да е там. Но все се подхлъзваше, не напредваше — разстоянието бе прекалено голямо. Корените на дърветата се заплитаха в краката му и го задържаха. Откъде се взе в морето този храсталак? Колкото и да се мъчеше, не можеше да се освободи, кулите се отдалечаваха все повече и все по-бързо, но още се виждаха. Това го учуди толкова много, че внезапно се събуди.

Веднага разбра, че лежи в собственото си кресло в кабината на космическия кораб; въпреки това възбудата и нервното напрежение продължиха и след като окончателно се бе събудил и бе забравил съновиденията.

Както обикновено хвърли поглед към командния пулт — там всичко бе наред, затова полежа още няколко минути, време имаше, дори повече отколкото му се искаше. Беше прекарал почти двеста дни на тази планета, която в началото му се струваше само безинтересна и пуста, а сега вече го отвращаваше.

Накрая излезе от силовото поле и включи панорамния екран, макар да знаеше, че няма да види нищо ново — само еднообразна, матовооранжевокафява чакълеста пустиня, стигаща до полегатата планинска верига на югоизток. Напук на всякаква логика той мразеше този пейзаж, пуст, както цялата планета с разредена атмосфера, винаги безоблачно тъмновиолетово небе, през чийто здрач проникваше светлината на звездите, големия пурпурен диск, застанал неподвижно на запад между хоризонта и зенита — близкото, но немощно слънце на този свят.

Понякога го изкушаваше мисълта да премести кораба, но какво би се променило тогава? Мястото на слънчевия диск, земния профил, звездното небе… и нищо друго.

Можеше да изследва планетата, чийто пленник се бе оказал, но неговите предшественици отдавна вече бяха сторили това.

Изключи екрана, убеден, че през този ден няма да го използва повече. „Ден“ за него бяха редуващите се интервали на сън и бодърствуване, които бе определил на двадесет часа, тъй като планетата винаги беше обърната с една и съща страна към централното небесно тяло. Би могъл да следва и друг ритъм или въобще никакъв, да спи, да бодърствува, както му дойде. Но след като бе избрал двадесетчасовия интервал, той се придържаше към него, защото постоянството във външните неща му помагаше да запази вътрешната си дисциплина.

После пратеникът седна пред локаторите на кораба и се заслуша в Космоса, макар да знаеше, че и това е безсмислено. Автоматичните уреди щяха много по-рано да уловят сигнала на снабдителната ракета и да го индикират — ако тя изобщо дойдеше. Вече почти не вярваше в това. Все пак включи пеленгаторите, които известно време изследваха мълчащото небе, но скоро всичко му омръзна и тръгна да направи всекидневния контролен обход на кораба.

Най-важната част от космическия кораб бяха двигателите Първо провери гравитационните машини — носен от техните изкуствени гравитационни и антигравитационни полета, корабът кацаше и излиташе отново, а в хиперпространството те създаваха скорост, близка до светлинната. Естествено, тук всичко бе наред — контролните уреди в кабината му отдавна биха регистрирали каквато и да е неизправност.

След това провери хиперпространствения двигател, който изразходваше много енергия. Именно той отличаваше кораба му от автоматично управляемите ракети: те летяха със скорост близка до скоростта на светлината, а на родната планета минаваха междувременно десетилетия, дори столетия. Вече четвърта година той бе на път, оставаха му още две, а на тези шест години бордово време съответствуваха само осем на родната планета. Разликата от две години във времето се дължеше на малките разстояния, които трябваше да преодолее с гравитационния двигател, защото в хиперпространството корабът летеше със скорост, надхвърляща многократно скоростта на светлината, така че след завръщането си щеше да срещне своите връстници малко по-остарели от самия него. Сигурно много неща щяха да се променят през тези осем години, но поне щеше да намери същия свят, който бе напуснал, а не някакъв чужд свят на бъдещето.

Така щеше да бъде, ако снабдителната ракета пристигне. Хиперпространственият двигател поглъщаше невъобразими количества енергия. Затова корабът на пратеника трябваше да зарежда по пътя. За целта дълго преди излитането на такива кораби се изстрелваха безекипажни товарни ракети, които летяха с бавен, икономичен гравитационен двигател.

За него бяха предвидени две такива ракети. Сега, на връщане, би трябвало да намери втората в орбита около планетата. Системата на Червеното слънце бе мястото за среща. Наистина, ако със снабдителната ракета се бе случила авария — а в какво друго можеше да бъде причината за нейното закъснение, — тогава почти нямаше надежда. Въпреки това щеше да спази определения срок: двеста дни, от които оставаха още шест.

Приключи с обхода. Двигателите бяха в изправност, а скрити дефекти и бездруго трудно би открил, за тази цел имаше автоматични контролни уреди. Те показваха готовност за действие, само че енергийните резервоари бяха почти празни. Можеше да си остане в кабината и да се ограничи с проверка на контролните системи, но нали трябваше да върши нещо в крайна сметка. През последните шест дена щеше да проверява още по-основно.

Оставаше му да прегледа и локационните системи, макар, да бе уверен, че функционират правилно, защото постоянно ги използуваше и непрекъснато ги проверяваше от страх да не би да го лишат от ракетата.

След това — проверка на агрегатите от сектора за съхраняване на живота. Тях той остави за по-късно, за утре или вдругиден, особено хипотермичната камера — искаше да я провери непосредствено преди излитането, след шест дни, когато щеше да лети с гравитационния двигател към родината, не две, а четиридесет и осем години. На борда щеше да измине само половината от това време и благодарение на хипотермичната камера щеше да остарее съвсем малко. За полет със скорост, по-малка от скоростта на светлината, енергията бе достатъчна.

Само че Солит щеше да бъде почти на осемдесет години.

Имаше още една възможност, за жалост не по-добра. Можеше да остане на тази планета, да легне в хипотермичната камера и да чака. Но защо да се подлага на доброволно пленничество в този свят? Да се надява на минималния шанс, че ракетата, макар и със закъснение, все някога ще пристигне? Твърде дълго бе залагал на тази надежда и дори тези двеста дни чакане смяташе за изгубено време. Не, решението му бе твърдо: след шест дни ще излети, ще избере единственото рационално решение.

Ами ако при последната проверка бъде открит някой дефект или се породи съмнение за неточност в апаратурите? Или ако се появи неизправност в хипотермичната камера, в навигационните уреди или в малкия непотребен планетоход в хангара и това да отложи излитането, и пак да определя срок за чакане? Така както бе направил преди сто и преди сто и петдесет дни.