"Пътуващият проповедник" - читать интересную книгу автора (Колдуел Ърскин)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Късно следобед, след като Лорен и Дийн бяха влезли в къщата да подремнат, Саймън напусна верандата, без да каже нещо, и зави зад ъгъла на къщата. След минута Том и Клей го последваха да видят какво прави там.

Саймън седеше на колене близо до тухления комин и хвърляше две зарчета по твърдата земя. Не вдигна глава, когато го приближиха.

— Е, това вече е игра само за мене — каза Том с ентусиазъм. — Как се сети бе, проповеднико?

Саймън продължи да хвърля зарчетата, от време на време щракваше с пръсти и не си даваше труд да погледне нагоре. Плавните му и леки движения подсказваха, че има голяма опитност.

Том седна пред него по турски и наблюдаваше как се търкалят кубчетата по твърдия бял пясък.

— Хайде да изкараме една приятелска игра — предложи Том, като не можеше да се сдържи повече. — Няма по-хубав начин да убие човек времето.

Клей също беше хипнотизиран от зарчетата. Потриваше пръсти с надеждата да ги докосне.

— Само една приятелска! — настоя Том. — Хич не ми се иска да свършим с караница.

Саймън кимна в знак на съгласие. Погледна Клей.

— Какво, ще кажеш, Хори?

— Правилно, майка му стара! — каза Клей, премести тежестта на тялото си върху другата пета, загреба шепа пясък и го остави да се изцеди през пръстите му.

— Имаш ли пари? — попита небрежно Саймън, хвърли зарчетата и ги загледа, докато те спряха с въртене, което разрови пясъка.

— Имам си, разбира се — каза Том. — Поне си имам достатъчно за една приятелска!

Той бръкна с ръка в джоба на панталона си и извади парите, които имаше.

— А ти как си с парата, Хори? — попита Саймън и продължи да следи движението на заровете, след като бяха напуснали ръката му.

А бе не знам — каза Клей. — Май нямам вече пукнат петак! Оня долар беше всичко. Може би, ако ми го дадеш назаем, след това ще спечеля и ще ти го върна. Саймън решително поклати глава.

— Ей, лоша работа! — каза Том. — Така ме сърбят пръстите за една приятелска игра!

— Ако не ми дадеш назаем долара, хич не знам как ще мога да играя — каза Клей, като гледаше заровете.

— Точно по този начин човек си създава неприятели, Хори — каза решително Саймън. — Не знам дали има случай този начин да не е свършвал зле. Да дадеш пари назаем, та после да играете на зарове, това винаги довежда до неприятности. Щом не можеш да си платиш, по-добре си стой настрана. Виж, ако беше за друго, ей така по мъжки, веднага бих ти дал пари назаем, но играта на зарове е различна работа. За такива уж дребни неща след това са ставали убийства!

Клей доби мъченически вид. Толкова му се искаше да участвува в играта, че не знаеше как ще издържи, ако го оставят настрани.

— Наистина лоша работа — каза Том съчувствено. — Много е неприятно, че едно приятелче не участвува в играта само защото се е случило да е без дребни пари.

Саймън решително поклати глава.

— Или еклере, или да те няма! — заяви той. — Ако ще играем, ще играем, както се играе. Много хора си мислят, че могат да хвърлят заровете, а после да не плащат. Затова ви казвам: в тая игра всеки трябва да залага собствените си пари — и то еклере. После като свършим, да няма „ах“ и „ох“! С празни приказки зарове не се играят!

— Ами не може ли да заложа нещо друго?

— Какво имаш?

— Па не знам. Май всичко, дето го виждаш наоколо!

— Земята ти не ми върши работа — каза Саймън. — Не мога да натикам земята ти в джоба си и да замина!

Клей се огледа наоколо. Нито виждаше, пито се сещаше за нещо, което да заложи. Докато се опитваше да измисли какво да прави, Саймън методично хвърляше зарчетата; ръката му ги мяташе бавно и сигурно. Никога не ги оставяше да останат на земята, а ги загребваше в същия миг, в който спираха. Сякаш знаеше каква цифра ще хвърли и нямаше нужда да проверява дали наистина се е паднала, когато зарчетата се претъркулваха.

— Ако имаш в къщи часовник или нещо златно — подметна на края Саймън, без да отделя поглед от земята.

— Ей, вярно бе! — извика Клей. — В къщи има един часовник. Бях забравил.

— Само че това няма да е достатъчно—каза Саймън. — Трябва да имаш достатъчно, за да можеш да продължиш играта, ако в началото загубиш няколко пъти.

— Не мога да го загубя — каза Клей.

— Защо не можеш да го загубиш?

— Той е на Дийн. Часовникът на баща й. Даде го на Дийн, когато умираше.

— За мене няма значение чий е или на кого е бил, щом искаш да го разиграваш. Цветът на парите е един в цялата страна и златните часовници ми се виждат навсякъде еднакви.

— О, че е златен, златен е! — бързо го успокои Клей. — Целият е жълт. — Той изтича за часовника.

— Може и да е — каза Саймън.

— Не знаех досега, че хвърляш зарове, проповеднико — каза Том. — Ти се държиш съвсем като обикновен човек. Повечето проповедници, които съм виждал, не биха се допрели до заровете и с десетметров прът.

Саймън се изсмя за пръв път, откакто беше почнал да играе със заровете. Но дори и в този миг по лицето му нямаше и следа от смях.

— Когато проповядвам, проповядвам, когато живея, живея!

— А когато хвърляш зарове, хвърляш зарове! — побутна го Том. — Ха така, проповеднико! Винаги съм, казвал, че човек, като се хване на хорото, трябва добре да го играе!

— Чини ми се, че най-добре е да започнем с граница петдесет цента и оттам да покачваме — каза Саймън и приклекна по-ниско до земята. Дъното на панталоните му почти докосваше втвърдения пясък. — Обичам най-напред бавно да загрявам играта, а не да я насилвам. Няма смисъл да я накараш да заври, преди да се е стоплила водата.

— Правилно, проповеднико. Ти си знаеш работата.

Клей изтича иззад ъгъла на къщата. Той държеше златния часовник пред себе си. Цялото му лице беше залято в усмивка.

— Ето го — каза възбудено. — Точно както ви казах.

— Ще трябва да го оценим и да разделим стойността му — каза Саймън. — Колко мислиш, че струва, Том?

Том взе златния часовник и го разгледа на слънчевата светлина. Поклати глава.

— Да пукна, ако знам.

— Я дай да го погледна! — каза Саймън и посегна да го вземе.

— Не е чак толкоз стар — каза Клей. — Бащата на Дийн го е имал сума ти време, преди да умре, и все още има вид на съвсем нов.

Саймън го тури до ухото си и се заслуша. Не чу нищо.

— Какво не му е в ред? — попита той и веднага го разтърси силно. Пак го тури до ухото си.

— Дълго време е лежал на полицата, нали, Клей? — каза Том.

— Не бе — каза Клей. — Дийн го държи в своето чекмедже на скрина. Трябваше да разровя всичките й дрехи, за да го намеря.

— Това нещо не показва никакво време — каза Саймън и го подхвърли на Клей. — Не ще да тръгне. Тоя проклет часовник нищо не струва!

— Може би трябва само да се навие — каза Клей. Той го нави и през цялото време слушаше дали няма да започне да цъка.

— Не бих дал повече от долар и половина — каза Саймън. — Ако му се вземе златото, толкова поне ще струва.

— Клей трезво погледна часовника.

— Чини ми се, че ще струва повече.

Саймън решително поклати глава.

— Ти колко мислеше, че ще струва? — попита Том.

— Па на мене ми се чинеше, че трябва да има поне за два долара — каза Клей.

— Колко? — попита Саймън и вдигна поглед от земята.

— Два долара, казах.

— Добре — каза Саймън, — може и да струва толкова. Може да съм го подценил малко. Понеже е златен, чини ми се, че два долара ще са горе-долу вярната цифра.

Лицето на Клей светна. Приклекна на петите си, прехвърли тежестта на тялото си отдясно наляво и после обратно. Остави часовника между краката си на земята и радостно потри ръце.

— С часовника можеш да участваш четири пъти, Хори — каза Саймън.

— Как така? — попита Клей, като погледна и единия, и другия.

— Започваме с граница на залога петдесет цента, така че това ти дава четири пъти участие в играта.

— Слушай бе, не е ли малко нанагорно за бедни хора като нас? Аз си мислех, че няма да е повече от двайсет и пет цента.

— Двайсет и пет центът е детска работа — каза Саймън. — Петдесет центът е вече мъжка игра, братовчеде.

— Абе май си прав — съгласи се Клей. — Но не ми се иска да участвам с тоя часовник, дето е бил на бащата на Дийн, само четири пъти. Някак не изглежда справедливо.

— Знам те аз, ти сега си приказваш, а докато се огледаме, ще ни обереш — каза му Саймън и се приготви да почне играта. Оглади пясъка и изтри зарчетата. — Само гледай как ще ни обереш. Ще ни обереш и мене, и Том, преди да сме казали гък!

Саймън извади цяла шепа дребни пари и избра няколко монети по двадесет и пет цента. Постави купчинка от осем двадесет и пет центови монети до палеца на десния си крак.

— Залагай, братовчеде — каза той и сложи две монети в средата на кръга.

Том сложи половин долар от двете монети. През цялото време гледаше заровете в ръката на Саймън.

— Ето ме и мене за четири пъти с часовника — каза Клей и грижливо премести часовника по пясъка.

— Правилно, Хори — му каза Саймън. — Ти си за четири пъти с часовника. Никой не иска да си имаме по-нататък недоразумения и да се развали играта.

Той разклати заровете в ръцете си, като ги прехвърляше от едната в другата.

— Загрей ги, проповеднико! — каза Том. — А ако не можеш, дай ги насам.

— Искам да си изкарам петдесетте цента — каза Клей.

— Понеже ти си на гости тука, на тебе се пада първото хвърляне — каза Саймън и пусна заровете в ръката на Том.

Том хвърли още половин долар на земята и разтърси заровете в двете си ръце, като ги държеше високо във въздуха. Изръмжа и ги хвърли със замах в кръга. Паднаха се четворка и двойка.

— Не можа да ги хвърли! — каза Саймън, плю си на ръцете и ги потърка. — Не се е родил за хвърляне.

— Това е щастливото ми число, хора. Гледайте сега какво ще се случи, когато хвърля старият майстор.

Хвърли и се падна девет.

— А Том не може да ги хвърли — каза Саймън. — Не е мъж на място. Гледай сега как ще се схване.

Том прибра заровете, разтърси ги пет-шест пъти и ги хвърли в кръга.

— Хайде! — изръмжа той и пред погледа му се показаха една четворка и една тройка. — Божичко!

— Когато кажа, че ще се схване, значи, че ще се схване — каза Саймън.

Клей загледа необичайните зарове в ръката си и бавно ги разклати. Те се затъркаляха.

— Няма много време — каза си той, като клатеше заровете с резки движения на китката.

— Най-малките! — извика Саймън, когато заровете изхвръкнаха от ръката на Клей.

Падна се точно седем.

— Това пък какво е, дявол да го вземе? — попита Клей. Не очакваше никой да му отговори. — Виж ти каква работа! — Той събра сребърните монети и потупа златния часовник.

— Да хвърляме общо за двата долара — каза Клей и пак остави парите и часовника. — Чувствам се в добра форма.

Заложиха, но като свършиха хвърлянето, той се намери в старото си положение, само че с три четвъртинки от часовника, които да залага.

— Да направим играта по-интересна — каза Саймън, премести тялото си върху лявата пета и взе заровете. — Аз съм готов да вдигнем залозите на един долар.

Клей беше вече възбуден. Искаше с нетърпение да вдигнат границата. Кимна ентусиазирано и приклекна близо до земята.

Саймън въртеше заровете из ръцете си, за да ги загрее. Когато беше готов, той ги хвърли със сила към твърдата земя. Падна се девет. Той се захили и взе заровете.

— Никой не може да бие стария майстор — каза той, духна на зарчетата и ги разклати около главата си. — Никой не може да бие стария майстор в неговата игра. От едно време съм играч на зарове, хора!

— Върви ти, а? — попита Том, като гледаше заровете.

— Не, не ми върви, ами съм много добър на тая игра. С нея съм откърмен още преди да почна да ям хляб. И хич не съм я забравил как се играе.

Заровете се завъртяха на пясъка. Падна се същата деветка. Не можеха да се борят с такъв късмет.

— Колко ти остана от часовника сега? — попита той Клей и намигна на Том.

— Един долар — каза Клей. — Преди да хвърлиш, ми оставаха три пъти.

— Не е вярно! — викна гневно Саймън и покри часовника с ръка. — Нали вдигнахме залога на един долар? Това прави само петдесет цента за тебе, Хори.

Клей се обърка. Не си беше дал сметка, че почти всичко, което притежаваше от часовника, се беше изпарило, и не можеше да разбере как беше станало толкова лесно. Остави го в кръга неохотно.

— Играта е съвсем приятелска, братовчеде — каза Саймън. — Няма да позволя помежду ни да се създават неприятности за някакви си пари. Като играя на зарове, искам всички — и тия, дето печелят, и тия, дето губят, да се чувстват добре. Такъв съм аз.

— Идва мой ред — каза Том. — Още не съм загрял.

— Ако загубя и този път, фалирам — каза Клей угнетено. — Няма да ми остане нищо за залагане.

— Не рони царевицата, преди да са дошли прасетата! — каза Саймън, като броеше парите си.

След това хвърли заровете втори път. Паднаха се петорка и шесторка.

— Що за дяволска игра е тази? — попита Том.

— Ей, човек, аз като хвърлям зарове, хвърлям, ги един път! А вие, ако искате да си върнете парите, заложете нещо, та да има за какво по-нататък да хвърляме!

— Ще ми се да си върна часовника, дето е бил на бащата на Дийн — каза Клей, а погледът му проследи как часовникът се скри в джоба на Саймън.

— В такъв случай ще трябва да си ги отработиш, Хори. И аз така ги получих, с работа. Никой нищо не получава на тоя свят, без да поработи като дявол.

— От колко време имаш тези зарове? — попита Том.

— Прегледай ги сам — предложи Саймън и му ги подхвърли. — Не искам никой да мисли, че играя нечестно.

Том огледа внимателно заровете, прецени големината и тежестта им, но не откри нищо нередно. Върна ги на Саймън и заклати глава.

— Просто си роден с голямо щастие, проповеднико — съгласи се той, като все още поклащаше глава.

Саймън разтърси заровете и ги задържа над главата си. Погледна надолу към кръга. Клей почувствува погледа му върху себе си.

— Този път един от нас май няма да участвува — заяви Саймън.

— Аз продължавам — каза Том. — Ето моя долар. И двамата погледнаха към Клей.

— Фалирах — каза той. — Нямам нито цент.

Саймън свали ръка и замислено взе да въргаля заровете по отворената длан на ръката си.

— Е, какво, няма ли да играеш, братовчеде?

Клей поклати глава.

— Нищо друго ли не можеш да заложиш?

— Нищичко, майка му стара! Часовникът, дето е бил на бащата на Дийн, беше всичко, което имах.

Саймън се извърна на петите си и се загледа към хамбара. Погледът му спря върху автомобила на Клей под навеса. Кимна с глава към колата и се извърна да погледне Клей. Очите на Клей се разтвориха широко.

— Можеш да заложиш колата бе, Хори!

— Не мога — каза твърдо Клей.

— Защо да не можеш?

— Майната му! Само това ми е останало за превоз!

— Слушай бе, такъв добър играч на зарове като тебе не трябва да се плаши, че ще загуби. Като те гледам само как пипаш заровете, ми става ясно, че си късметлия. Не хе плаши бе, Хори!

— Не знам какво ще каже Дийн.

— По дяволите! — каза ядосано Саймън. — Нали е твой? Ако беше мой, хич нямаше и да помисля какво щяла да каже някаква си слугиня!

Клей погледна Том. Том погледна колата и се загледа в земята пред краката си. Страх го беше да даде мнение.

— А бе не знам — каза нерешително Клей.

— Хайде де, Хори. Щом не си струва да рискуваш нещо, то не си струва и да го имаш.

— И колко мислиш, че струва?

— В този си вид към петдесет долара.

— Петдесет долара ли? — каза Клей и поклати глава. — Трябва да струва повече. Много повече.

— А защо да трябва?

— Само от една година го имам, а съм платил за него четиристотин долара в Макгъфин.

— Може и да са те излъгали — каза Саймън и се обърна още веднъж да разгледа задницата на автомобила.

Клей поклати глава. Той оценяваше колата си много повече от цената, която беше определил Саймън.

— Струва не по-малко от сто — каза той. — Не мога да взема по-малко. Това значи да се излъжа.

— А бе, щом е за тебе, Хори — каза Саймън, — ще се съглася, че струва толкова. Ти какво ще кажеш, Том?

Том кимна.

— Доста по-хубава е, майка му стара, от онази, моята кола отпред — каза Саймън. — Моята става вече само за старо желязо. Добре де, щом е за тебе, чини ми се, че сто долара не са много.

Саймън свали дрехата си и нави ръкави. Отпусна яката си и приглади назад черната си коса, която висеше над челото му като подрязана конска грива.

— Хайде вече да почваме — каза той. — Умирам да почваме, братовчеде. Когато взема да хвърлям зарове и не спирам, преди да излезе всичко, все едно че съм глътнал английска сол.

Клей приклекна още по-ниско на петите си.

— Сега имам за деветдесет и девет пъти, нали? — каза той.

— Правилно, Хори. И се дръж здраво. Не искам да спирам играта, затова няма всеки път да ми изчисляваш колко ти остава от колата. Ха да видим ще издържиш ли на темпото?

Той загря заровете в дланите си и ги заразтърсва, докато те започнаха да чукат като бързо вървящ часовник. Дръпна ръка надолу, улови ги във въздуха и ги хвърли с все сила на земята. Всички се наведоха напред, за да видят как въртящите се зарове спират върху твърдия бял пясък.

Дръж си шапката, Хори! — извика Саймън. Дръж си я здраво, че ще духа силен вятър.